Цончо Родев
Пиратът (21)

(С черен лъв на мачтата)

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 8 гласа)

XVII. Черен лъв над „Палаццо ди Тана“

Своеволията на Анхел ди Буенафортуна започнаха още преди началото на похода. На своя глава и без не да поиска разрешение, а поне да уведоми Кривич, той нае някой си Петър, Пиетро, Пиер, Педро — всеки го наричаше, както му беше най-удобно на езика и той се отзоваваше на всяко име, — човек с по-тъмно минало и неразгадаемо настояще и от самия каталанец. Сигурните неща, които се знаеха за него, бяха само, че притежава един дромон в прилично състояние, но, кой знае защо, го държи на стоянка не в Созопол, а в Урдовиза[1]. И още — че не поддържаше постоянен екипаж, а за всеки отделен набег събираше по около двеста души от онези отчаяни търсачи на приключения и на лесно придобити пари, които никога не липсваха в Созопол. „Прецених, че за моята роля в плана за нападението силите ми няма да стигнат — обясни ди Буенафортуна, когато Кривич го наруга за самопроизволните му постъпки. — Педро го бива в боя по море и на суша, ще ми бъде в помощ.“ Не беше трудно да се отгатне същинската подбуда на каталана — той искаше плячката да се дели на четири, като вероятно имаше намерение да даде по-малко от една четвърт на този Петър или Педро, — ала вече нямаше време да се правят големи промени (пък и тайничко се страхуваха Петър да не отмъсти, като издаде начинанието им) и останаха така, с четирите кораба. И една нощ в края на май потеглиха. Както бе разпоредил Кривич, движеха се един след друг на около едно поприще от кораб до кораб. Водеше Беро с линьо „Добродушко“, след него ди Буенафортуна с катаргата си (по-късно Кривич щеше да си даде сметка, че не е видял черните каталонски кръстове на платната), после Петър с дромона и накрая Кривич с „Кротушка“. Според очакванията им прекосяването на Понта премина напълно незабелязано — неслучайно Кривич бе избрал придвижване настрана както от бреговете, така и от обичайните пътища на генуезките кораби. Избиколиха Кафа посред бял ден, ала толкова далече на изток, че беше немислимо да попаднат на нежелана среща. Но затова пък през тесния пролив към Меотида се провряха при пълно безлуние, когато и най-острите очи не виждаха по-далеч от носа си. И след още един ден път наближиха Тана.

Тук още преди да навлязат в дълбокия залив, се разделиха. Ди Буенафортуна и Петър останаха да чакат две денонощия на дрейф, а корабите на Беро и Кривич незабелязано приближиха брега достатъчно надалеч от устието на Танаис и стовариха безброй еднодръвки и почти цялата си въоръжена сила — на галерата и линьото оставиха само толкова хора, колкото да се справят при внезапно възникнала буря. На сушата корабниците вдигнаха на рамене леките еднодръвки и поеха по безлюдни места настрана от селища и пътеки. Извървяха така доста навътре, като се разпределяха из многобройните притоци на Танаис, а в уречената нощ от всички посоки се отправиха по теченията към морето, а това ще рече — и към Тана.

За съжаление събитията не се развиха точно така, както ги бе замислил Кривич. Според плана му каталанът и Петър трябваше с внезапен удар да потопят колкото се може повече кораби от онези, застанали на котва пред Тана, а после с постоянно дразнене, но на прилично разстояние, да привлекат срещу себе си войсковата сила и катапултите[2] на колонията, за да се освободи тилът й откъм сушата. Анхел ди Буенафортуна обаче, който тъй и не се примиряваше с подчиненото си положение в армадата, отново реши да действува самостоятелно; искаше му се да направи така, че когато пиратите на Кривич и Беро дойдат откъм сушата, той вече да е завзел колонията (и нейните богатства, разбира се) и — малко, но сладко отмъщение — да ги посрещне по славянски с хляб и сол. А после да дели плячката така, както той, завоевателят, ще сметне за отговарящо на заслугите.

За да постигне този си таен кроеж, ди Буенафортуна наруши почти всичко, което влизаше в предварителните уговорки. На двата си кораба той развя белите знамена с червените кръстове на Генуа и заобикаляйки закотвените съдове в просторния залив, приближи до дървените скели на пристанището и с викове на генуезко наречие хвърли въжетата за обичайната маневра при приставане. Измамата му успя, но само до първата й третина — колонистите отначало се заблудиха и както ставаше обикновено при пристигането на нови кораби от далечната родина, с радостни приветствия се струпаха на брега. Ала заблудата им продължи съвсем кратко, само докато по траповете на двата дромона не слязоха първи капитаните в бляскави одежди, а след тях даже не войска, а сбирщина от въоръжени до зъби пирати, които начаса се втурнаха да секат и колят где когото им падне.

Но заблуда имаше у каталанът и тя се състоеше в това, че според него изиграните колонисти при това положение ще загубят ума и дума и веднага ще заизваждат златото и скъпите си стоки, за да откупуват себе си и своите семейства. Всъщност се оказа, че генуезците съвсем, ама наистина съвсем не са толкова нехайни. И след първото смущение от измамата срещу нападателите се появи редовна войска в отлично въоръжение. Също и ръководството на ратоначалниците[3] й беше превъзходно, та подир една действителна тежка и кръвопролитна битка на пристанището и между сградите на складовете пиратите се принудиха отначало да отстъпват, а после и да побягнат безразборно към корабите си. Някои смогнаха да изтичат по траповете или да се качат по спуснатите от бордовете въжета, но и мнозина изпопадаха във водата. За да се спаси от пълния погром, Анхел ди Буенафортуна не дочака всичките му хора да се приберат, а даде заповед да се секат въжетата. И започна срамно бягство…

Не им провървя обаче и в бягството. Защото тогава се намесиха в битката катапултите от брега. Пък и корабите в залива, разтълкували вярно събитията на пристанището, обраха котвите си и удариха неканените гости откъм морето. Така каталанът и Петър се оказаха, както е думата, между два огъня. За по-малко от половин час пострада дромонът от Урдовиза. Един отлично изстрелян камък от катапулта отнесе кръмата му с управлението, а вече безпомощен и въртящ се в кръг, втори камък откри пробойна в борда му и бързо-бързо го изпрати на дъното; смешно и може би многозначително беше, че над водата остана само върхът на мачтата му и на нея — бялото знаме с червения кръст на Генуа… Пирати и гребци наскачаха във водата да търсят спасение. Историята не е запазила никакво сведение нито за Петър, нито за когото и да е от екипажа му, и сам по себе си този факт като че ли е достатъчно красноречив.

Не беше в по-блестящо положение и дромонът на каталана. Един камък отнесе голямата му мачта, а памфила от корабите, които налитаха на него като оси, успя да го таранира в левия борд; щастие в нещастието беше, че пробойната от тарана се отвори доста над водолинията, та не се стигна до нахлуване на вода — такива бяха генуезките кораби през епохата, не с подводни, а с високи тарани[4]. В тази трудна обстановка Анхел ди Буенафортуна показа, че все пак не е бос в морското бранно изкуство. С мощен напън на галоерите си той успя да се закачи за един от връхлитащите кораби, завладя го с отчаян абордаж и така, привързан към него, той все едно вече имаше щит и за камъните на катапултите, и за стрелите от другите кораби.

И все пак той надали би се спасил, ако далеч от другата страна на колонията Кривич не бе чул грохота на битката и не се бе досетил за истинското развитие на събитията. Той разпрати бързи гончии до отделните групи, вдигна хората си и с решителен напад връхлетя върху Тана откъм сушата. Водени от него, воините му се сражаваха, сякаш всички до един бяха синове на Енио[5], но в интерес на истината следва да се каже, че на тяхна страна беше и глупостта, извършена от барона-каталан — той бе привлякъл към пристанището почти цялата въоръжена сила на колонията, та Кривич и неговите войскари в жълто и кафяво срещнаха сравнително по-слаба съпротива. Много по-тежко се разви битката, когато излязоха на пристанището. Защитниците на Тана, ръководени лично от консула[6], сполучиха да се обърнат с лице към града и да заемат добри места за отбрана. Започна бясна престрелка, в която генуезците имаха предимството на своите арбалети[7], пък и в тяхна чест трябва да се признае, че не им липсваха нито храброст, нито умение. И все пак съпротивата им бе сломена. Първо се прекършиха духовете им, когато видяха пряпореца с червения кръст да пада от мачтата над „Палаццо ди Тана“ — така, „Дворецът на Тана“, се наричаше седалището на консула и на по-важните му служби, — а на негово място да се издига златножълт стяг с извезан черен лъв върху него; беше навременен и славен подвиг, който бе извършен лично от великана Беро с неколцина доброволци. Последва и един удар, зад който пък стоеше Мирѐн. Заедно с около петдесетина воини той достигна до една от генуезките катапулти, извъртяха я на поставката й и опитният мерач изстреля един камък върху най-гъстата купчина на защитниците, като ги превърна в каша от месо и кръв. И тогава консулът на Тана Лучано Мизино не издържа и заповяда на хората си да свалят оръжието.

Целият още оплискан с кръв, Кривич му продиктува условията си. А те бяха такива, че колкото повече го слушаше, толкова по-безкръвно ставаше благородното лице на Лучано Мизино: обезоръжена, войската да бъде заключена в главния храм на колонията; на корабите в пристанището да се даде нареждане да се оттеглят чак в залива Сиваш[8] на отсрещното, западното крайбрежие на Меотийско море; в срок от три дни да се събере баснословен откуп — четвърт милион дуката или равностойността им в злато на слитъци или украшения; в противен случай пиратът заплашваше да подпали Тана от четирите й краища, без да пожали когото и да било от населението; при оттеглянето си Кривич щеше да вземе половин дузина заложници, между които и сина на консула Мизино — изискваше знамето му с черния лъв да остане точно една седмица над „Палаццо ди Тана“, срещу което обещаваше нито косъм да не падне от главите на заложниците и да ги остави или в Кафа, или в Ликостомо.

Лучано Мизино понесе с нескрита мъка условията, особено двете им последни точки, ала показа, че неслучайно Генуезката комуна го е въздигнала в консул на най-голямата си и първа по значение колония в Понта. Той обяви на гражданството изискванията на пиратския главатар („тъй наречения капитан Кривич“) и сам даде пример на населението, като вложи в общата каса цялото си лично злато, а веднага предаде и сина си като заложник.

Докато течеше тридневният срок за събиране на откупа, градът се охраняваше от корабните ратници на Кривич. Опасяваха се жителите на Тана, след като се поокопитят, да не се организират за въоръжена разплата с пиратите. Неприятности наистина възникнаха, но те дойдоха не от там, откъдето ги очакваха. Привечер на втория ден Лучано Мизино поиска среща с Кривич и му каза укорно:

— Пленници и пленители не сме равностойни по честност, капитан Кривич. Ние изпълняваме наложените от тебе условия, златото малко по малко се събира, шестимата заложници вече са отделени в една стая на „Палаццо ди Тана“, като между тях е и синът ми Ренцо. Ала договорът се нарушава от твоите хора…

— Напротив — отрече Кривич, — именно моите корабни ратници следят договорът и мирният живот на Тана да се спазват докрай.

— Повтарям и залагам почтеността на името си, че те се спазват докрай само от гражданството на Тана, а иначе…

— А иначе? — подкани го Кривич.

— Има случаи на изнасилвания, капитане. Пострадали са млади жени и дори девици.

— Не! — възкликна българинът. Личеше, че изрича искрено тази къса думичка.

— И все пак е вярно. И мога да го докажа.

— Докажи го, консул Мизино. И ако се окаже вярно и бъде намерен виновникът, отсега поемам задължението да принудя извършителя на това гнусно дело да се ожени за жената или девойката… стига тя да пожелае да се свърже с, хм, един презрян пират като всички нас. Ако не — ще бъде обезщетена с десет хиляди дуката от откупа. Достатъчно голяма сума, за да се забрави огорчението, нали?

Преди да провери вярността на обвинението, Кривич събра командния състав на трите кораба и им обяви както оплакването на консула, така и обещаното възмездие. Всички до един се врекоха, че за пръв път чуват да е извършено подобно престъпление.

Ала по-късно се оказа, че има шест пострадали. И една от тях — девойка на петнадесетина години и внучка на цензора — твърде точно описа онзи, който я бе изнасилил; толкова точно, че опитен шарчия само следвайки думите й, би могъл да нарисува съвсем верния портрет не на кого да е, а на барон Анхел ди Буенафортуна. Иначе, както и следваше да се очаква, нито една от пострадалите не пожела да отиде под венчило с пират и насилник. На всички тях Кривич веднага изплати обещаните суми в злато.

Малко по-късно той намери ди Буенафортуна в корабостроителницата на Тана, където вече бяха изправили мачтата на дромона му и сега изкърпваха пробойната в борда. Каталанът отначало отрече обвинението, но пред заплахата да бъде изправен лице в лице с обезчестеното момиче, възприе обратната тактика. Той дръпна устните си в типично своето подобие на усмивка и рече:

— Не виждам за какво толкова вдигаш шум, капитан Кривич. Та нали плячката се дели на три? Следователно също едната третина от жените и девойките на Тана принадлежат на мен лично и на людете ми.

— Безсрамник! — кресна насреща му българинът. — А при това твърдиш, че си рицар, имал си бил златни шпори от не знам кого си. А рицар — това поне за нашите понятия е човек на честта, който в защита на жените и онеправданите е готов да даде и живота си.

— Нищо подобно, нищо подобно, приятелю — изсмя се в лицето му баронът. — Рицарите за пред хората въздишат по кърпичката на дамата на своето сърце, ала въздишките не им пречат да правят деца навред, където минат. Е, разбира се, те нямат успехите на трубадурите[9] и особено на тартора им Валтер фон дер Фогелвайде[10], който, казват, оставил добри спомени и в твоята родина. Но всеки според възможностите си, капитане…

Кривич разбра, че с Анхел ди Буенафортуна е невъзможно да се спори. Този човек бе роден с онова отношение към хубавите жени, което рибарят има към скумрията в морето, и животът му досега не му бе предложил никаква причина да го промени. Той се задоволи да измърмори някаква неясна заплаха от рода на „Пак ще си поговорим за това“ и да се закълне, че обезщетението ще бъде удържано от личната плячка на барона. Но повече от това нямаше какво да направи.

Трите дни изтекоха, жителите на Тана изплатиха откупа, за който после години наред се приказваше като легенда по всички пристанища на света, пиратите натовариха заложниците си и потеглиха. Рицарят и баронът Анхел ди Буенафортуна предлагаше в открито море чисто и просто да хвърлят заложниците за храна на рибите, но Кривич не се съгласи и значително се отклони от пътя си, за да изпълни своето обещание. В непрогледна нощ пиратските кораби приближиха на три-четири поприща от пристанището на Кафа. Там спуснаха ладия, натовариха шестимата от Тана, показаха им светлините на колонията и ги изпратиха с пожелания за „по живо, по здраво“. По-късно се чу, че също и Лучано Мизино след заминаването им изпълнил и последното условие от договора си с пирата.

И по моретата се понесе още една невероятна мълва: цели десет дни над „Палаццо ди Тана“ се бе вял златножълтият пряпорец с черния лъв на пирата Кривич…

Бележки

[1] Урдовиза — град и пристанище на мястото на с. Китен, днес квартал на гр. Приморско, Бургаска област.

[2] Катапулта — бойна машина за изстрелване на камъни и др.

[3] Ратоначалник — началник на отделна бойна операция.

[4] Автентично.

[5] Енио — древногръцка богиня на войната, сестра на Марс.

[6] Консул — най-висшият длъжностен пост в генуезките колонии; ръководител на дипломатическо или търговско представителство.

[7] Арбалетите са имали твърде бърза стрелба — до 12 изстрела в минута — и значително по-голяма далекобойност от обикновените лъкове и стрели.

[8] Днес със същото име.

[9] Трубадур (от фр.) — странствуващ поет и певец, който обикновено възпявал любовта.

[10] Валтер фон дер Фогелвайде (1170–1230) — прочут немски средновековен скитащ поет и изпълнител на любовните си поеми (минезенгер), който по непотвърдени данни е гостувал и в българския царски двор по времето на Иван Асен II. Идол за жените, според преданието той имал 526 незаконни деца.