Цончо Родев
Пиратът (25) (С черен лъв на мачтата)

XXI. Благовеста попада в дънна яма

Като преброи отново всичкия огромен багаж на нефа — ракли, бали, покъщнина, делви с храна и тъй нататък, и тъй нататък, — Благовеста слезе да се сбогува с изпращачите си. Не бяха многобройни — Трошан не бе оставил особено добри спомени за себе си…

Още преди да се хвърли в прегръдките на Радомира (те бяха прекарали няколко хубави седмици тук, във Варна), напред се изстъпи Смед, син на Драгия:

— Още веднъж от сърце ти предлагам, Благовесто, да те съпроводя с галерата си до Созопол. Не мисли, че с това ще злоупотребя с властта си: в моите задължения и без това влиза да бдя за сигурността и спокойствието на крайбрежието.

— Аз пък от сърце ти благодаря, но ти отказвам, Смед — усмихна му се девойката. — Бди над спокойствието на крайбрежието, но не и над дъщерята на бившия кефалия. — С крайчеца на очите си тя забеляза с какво доволство изслуша думите й Радомира и си помисли: „Охо, тук става нещо… Май ще се идва отново във Варна, този път на сватба…“ А гласно продължи: — И какъв смисъл има, Смед? Морето е тихо, крайбрежието е мирно, не е запомнено някой да посегне на нефа — защо трябва да ме придружаваш до Созопол?

— Не съм съгласен с тебе, Благовесто. Крайбрежието сега е като гора, в която на всяка крачка са заложени капани. Или да го кажа на „по-морски“ език: гледано отгоре, морето е гладко и като заспало, ала газиш ли в плитчините му, всеки момент може да попаднеш в дънна яма.

Началникът на нефа, човек с бели коси и бронзов загар на лицето, сложи ръка на рамото му.

— Не се тревожи, Смед. Обещавам ти аз лично да се грижа за Благовеста. И да ти кажа право, никога друг път не съм поемал по-леко задължение. Вече съм плавал с това чудесно момиче, познаваме се. И да знаеш — тя сякаш е родена за корабник. — Беловласият мъж се засмя. — Помни ми думата, един ден ще ни вземе хляба из ръцете…

Ръкостискания, целувки, благопожелания, „Да пишеш“ и после… после проеча писклив рог, галоерите забиха веслата в морето и нефът плавно се откъсна от пристана.

Пътуването наистина заприлича на приятна неделна разходка. Плаваха само на весла — беше пълно затишие, та ветрилата на нефа висеха лениво отпуснати. Началникът на кораба уж се сърдеше на безветрието, но всъщност бе доволен. Е, той благородно похвали девойката като „морски вълк“, ала никак не знаеше как би й понесло едно по-осезателно вълнение — на нея и на товара й, в който положително имаше и много трошливи вещи. Те спряха в Галатос^[1] и в още няколко попътни по-малки пристанища и още рано следобед бяха в тихия залив на южната страна на Свети Атанас^[2]. Тук дуксът на Виза малко ги позабави (имаше някаква своя си разправия с Карвуна). Началникът на нефа прецени, че с малко повече усилия биха стигнали преди настъпването на нощта до Месемврия, но благоразумието му надделя, та останаха да пренощуват там. Затова пък още рано сутринта поеха пак на юг. В Козяк само хвърлиха снопче писма, а после, като заобиколиха облия нос, взеха посока пряко през залива към синеещата се в далечината Емона^[3]. О, колко скоро и колко тежко щеше да съжалява началникът, че с тази проста маневра се отдалечи от спасителната близост на брега!… Защото едва бяха по средата на широкия залив на Иракли, когато — сякаш изневиделица — към тях от открито море се устреми един действително добропловен (както бе прието да се казва в такива случаи) дромон. За принадлежността му началникът не се поколеба — черните кръстове на ветрилата му той бе виждал в Созопол, та знаеше, че дромонът е под заповедите на този твърде тъмен като минало и твърде опасен като настояще барон по име Анхел ди Буенафортуна. Не се поколеба и за намеренията му — макар на мачтата на нефа да се вееше червеният пряпорец с трите златни лъва, оживлението на дромона издаваше хищните му замисли. И тогава опитният корабник направи единственото, което му оставаше като възможност: заповяда остър поворот надясно, насочи се към брега и прикани галоерите си да гребат до края на силите си.

Бягството не им помогна. Не бяха дори презполовили разстоянието до пустия пясъчен бряг, когато каталанът ги застигна. Галоерите вдигнаха веслата — на общоприетия език на морето това означаваше, че нефът се предаваше, — ала дромонът изобщо не се съобрази с това, а връхлетя малко вляво от кръмата му, като направи борда на парчета. Без да губи време, Анхел ди Буенафортуна начело на водните си ратници се прехвърли на палубата на нефа. Началникът, напълно безоръжен, тръгна насреща му.

— Какво означават тези действия, капитане? — каза строго. — Този неф принадлежи на самодържеца на…

Това бяха последните думи, които началникът на нефа произнесе в живота си. Тъй както минаваше, ди Буенафортуна замахна хоризонтално с меча си. Ударът бе толкова силен, че почти разполови през кръста белокосия началник. Смръзнати от изненада и ужас (те бяха плавали години наред под заповедите на същия началник), воините и галоерите на нефа стояха като вкаменени. Когато се увери, че не се готвят да му окажат съпротива, каталанът нареди през рамо на хората си:

— Изхвърлете тази мърша на рибите!

Двама-трима уловиха останките на стария корабник и ги преметнаха през борда. А останалите пирати се втурнаха да разоръжават воините и да ровят в трюма.

И точно тогава Анхел ди Буенафортуна зърна Благовеста. Красотата й така го заслепи, че той премига бързо-бързо няколко пъти, все едно че е погледнал срещу слънцето. Най-после се съвзе, свали шлема си и с протегнат напред ляв крак го развя пред себе си с такъв замах, че панашът^[4] му докосна рубата на девойката; беше зашеметяващо изтънчен поклон, какъвто баронът навярно не бе правил от двора на крал Филип Хубавия… ако изобщо кракът му бе стъпвал някога в него.

— Най-прелестна от прелестните — задъхано рече каталанът, — позволи на барон Анхел ди Буенафортуна да падне на колене в нозете ти, за да ти каже, че от този миг в негово лице ти трябва да виждаш роб на волята си и слуга на неземната ти красота.

— Защо не посечеш и мене? — произнесе Благовеста с вкаменено лице. — Почтеният стар корабен началник^[5] беше точно толкова виновен за каквото и да било, колкото съм и аз.

Опитен в езика на царедворството, баронът съумя веднага да намери такъв отговор, на който биха завидели дори крал Артур и неговите приятели от Кръглата маса:

— Той ни разделяше, благородна девойко. А всеки, който дръзне да застане между тебе, дъще на слънцето, и барон ди Буенафортуна, няма право на място под небето.

— Приписваш си място в живота ми, убиецо, което никога няма да заемеш. Освен ако въпреки намирисващите ти на тамян думи не се възползуваш от грубата си мъжка сила.

Той си придаде изражение на пълно отчаяние.

— Поне не се вричай по този начин, красавице. Аз съм рицар. И остави на мене, рицаря, или да завладея с чаровни думи сърцето ти…

— Никога! — прекъсна го Благовеста.

— Не бързай да казваш тази дума, преди да си надникнала в книгата на съдбата. „Amor vincit omnia“^[6], са твърдели древните римляни и аз с търпение и всеотдайност ще проверя верността на тези думи. А ако се окажеш права, ако сърцето ти завинаги остане заключено за моите ласки, тогава поне не ще ми откажеш да умра в краката ти.

— А, това можеш да направиш още сега — подхвърли тя повече предизвикателно, отколкото с досегашната си погнуса. — В мое лице съвсем сигурно ще има един човек, който ще изживее искрена радост.

Не се знае докога каталанът щеше да изпробва красноречието си, в което имаше толкова вяра, ако един от помощниците му не се бе приближил до него и не бе прекъснал ухажването му:

— В нефа има интересен товар, капитане. Богати дрехи, скъпа покъщнина… пък и тези стотина корабници и галоери, капитане, и те са добра стока. Хората ни настояват тозчас да слезем на брега, да разпределим плячката и всеки да си получи своя дял.

Баронът-пират се опомни. Той си даде сметка, че точно сега надали беше най-удачното време за любовни излияния — екипажът му се състоеше от такива отчаяни разбойници, че ако не спазеше закона на служителите на Добрата Сполука, можеше да предизвика бунт срещу себе си. Все пак за да не загуби очарованието си на господар (той бе убеден, че вече поне отчасти го бе наложил на девойката), Анхел ди Буенафортуна каза още няколко галантни приказки и ги завърши с помпозното:

— Нека прекъснем за малко нашия разговор, избранице на сърцето ми, защото дългът ми към тези хора ме зове. После ще го продължим, за да не завърши той до края на дните ни.

И като размаха още веднъж шлема с пъстроцветния панаш, той отмина нататък. Огледа се — тази част на брега не му бе позната. После заповяда на помощника си:

— Да измерят с лота^[7] дълбочината и да пуснат котвите на безопасна дълбочина. А ей там отсреща има устие на река. На дромона ще оставим само дузина стражи, а с останалите хора и с пленниците ще поемем с нефа срещу течението. Там някъде ще оправим всички сметки според закона. — И не пропусна да подхвърли още един израз за ушите на девойката: — Барон Анхел ди Буенафортуна е човек на честта и по-високо от закона поставя само любовта си.