Цончо Родев
Пиратът (35) (С черен лъв на мачтата)

XXXI. Ядката на ореха или краят на пирата Кривич

Както и беше редно, пръв в Созопол дойде домакинът — Светослав Тертер. Той наистина се придържаше към думите си, казани на византийското пратеничество, и затова в пристигането му нямаше нищо пищно, нищо „по царски“. И който бе очаквал някаква изумителна процесия от кочии, пеши и конни войски и цял сонм царедворци, би трябвало да е останал дълбоко разочарован — цялата група от Търновград се състоеше от точно десет конника (патриарх Петър бе тръгнал по-рано и съвсем отделно в кочия, нему не подобаваше да яхне кон). За своя свита царят бе взел само логотета Гневота, протостратора Диман и великия примикюр и с тях шестима — само шестима! — конни стражи; ако не бяха знаменцата със знаците на Светослав Тертер върху копията им^[1], които издаваха, че са от личната стража на владетеля, никому не би минало през ум, че с такава символична охрана пътува самодържецът на България. Това можеше да си позволи само един истински народен цар, а комай през тези години Светослав беше единственият в Европа, достоен за такова прозвище.

В Созопол бяха предупредени за пристигането, та криво-ляво се подготвиха за посрещането. Какво ти посрещане, Боже мой, то нито криво, нито ляво! От цялата стража бяха останали само двама души (трима бяха ранени при отбраната срещу пиратското нападение, а нека да си припомним, че другите пет бяха пленени на остров Свети Иван заедно с дукса Трошан) и, след като не спа една нощ, за да търси разрешение на неразрешимата задача, Негослав ги постави от двете страни на портата на седалището на дукса — тъй или иначе именно това бе сградата, над която се вееше червеният пряпорец с трите златни лъва на България. Но като не можеше да се мине без почетна воинска част, кастрофилаксът — срам не срам — прибягна до услугите на последния от пиратските главатари на Созопол: Кривич.

От своя страна Кривич напълно влезе в деликатното положение на представителя на властта и щедро му предостави помощта си. И благодарение на това от „криво-ляво“, посрещането на царя се превърна почти в импозантно: когато скромната процесия приближи, от двете страни на крепостната врата бяха строени по две стотици воини в нови-новенички жълто-кафяви униформи, а от кулите двама тръбачи поздравиха високите гости с бодрите звуци на роговете си. Какво ли би си помислил царят, ако знаеше, че това са ратните тръби, с които на пиратските кораби бяха давали знак за потегляне на поредния грабителски поход? А за народа, който се трупаше наоколо, да не говорим! Докато в Созопол „царуваше“ пиратската сган, коренните жители се бяха изпокрили или се движеха като безплътни сенки — кой да предположи, че толкова много добри и родолюбиви българи са били в този град!…

При пристигането си Светослав Тертер през цялото време се държеше така, сякаш намираше всичко напълно естествено. Той скочи от седлото още недостигнал до двойната жълто-кафява редица на посрещачите и хвърли поводите в ръцете на един от своите стражи. Преди да пристъпи напред, той стори почтителен поклон на държавния пряпорец, който се вееше на пристанището в знак, че тази земя принадлежи на България, и едва тогава тръгна между строените и изпъчени до скъсване на мускулите воини в жълто и кафяво. На крачка зад него един до друг вървяха логотетът, протостраторът и великият примикюр — толкова, това бе цялата царска процесия!

Негослав изчака царя да стигне приблизително по средата на двойната редица и тогава с обнажен меч тръгна насреща му да го поздрави от името на созополци и на българската власт в града. Удряше крак така, че всяка негова стъпка заплашваше да провали Созопол на дъното на морето. Когато след малко се сближиха, той спря, прибра пети, поздрави с меча до челото си и се приготви да изрече онези приветствени думи, които според установения церемониал се произнасяха в такива случаи. И тук било писано Негослав, горкият, да се сблъска с онова пренебрежение на царя към всичките му там церемониали, тържествености и протоколи, което беше стъписвало не един и не двама досега — и свои, и чужди.

Светослав Тертер го изпревари и го попита свойски:

— Ти си Негослав, син на Ханко, нали?

Уж беше вече зяпнал да заговори, пък на бедния Негослав му бе нужна цяла минута, за да задвижи устните и езика си:

— Да, царство ти.

— И си кастрофилакс на Созопол?

Що за човек беше този цар?! Мигар знаеше по име и по длъжност всеки служител в своето царство, ширнало се от Мелник чак до устието на Тирас?!

Изуменият Негослав за втори път едва събра сили да отговори:

— Да, царство ти.

— Но защо ме посрещаш ти? Не е ли редно това да стори най-старшият по длъжност в града?

Смутен, кастрофилаксът се прехвърли няколко пъти от крак на крак. Той се огледа безпомощно, после рече отпаднало:

— После ще ти обясня всичко, царство ти. Тук станаха едни събития… Да, едни събития, дето… С една дума дуксът Трошан е…

— Кой ти говори за Трошан, Негославе? — все така простодушно го прекъсна Светослав Тертер. — Аз попитах за най-старшия по длъжност. Или ти не знаеш, че тук е военачалникът на всички български корабни войски? Не? Остави тогава аз да ти го покажа. — И царят издигна глас: — Кремен? Тук ли си, Кремен?

Някъде откъм портата проеча един глас, който Негослав, син на Ханко, великолепно познаваше:

— Тук съм, царство ти.

След думите приближи и онзи, когото Негослав — пък заедно с него и цял Созопол — познаваше като Кривич. Тъй като беше без оръжие той поздрави самодържеца с приклякване на едно коляно.

— Поврага, моите корабни войски съвсем са се разпасали! — Царят съзнателно говореше с речника на кой да е бранник от войската си. — Какви са тези женски колани по гърдите ти, Кремен, син Видул? Такъв ли пример даваш на корабниците си?

— Господарю, аз…

— Млък! — прекъсна го уж рязко, пък с неприкрита глумливост Светослав Тертер. — Нито дума повече. Примикюре!

Великият примикюр дотича. Трябва да е имало уговорка отпреди това, защото в ръцете му като по магия се появиха знаците на военачалник на корабните войски. Държеше ги на дланите си като на поднос, докато царят сваляше токите от женски колан, и после помагаше при закачането на пълководческите знаци. Цялата тази работа не беше от най-бързите, та умът на Негослав — добър и честен, но по воински тромав — има̀ достатъчно време да премисли и да постави всичко на мястото му. Странното поведение на Кривич, униформите на „пиратите“ му, воюването предимно срещу Генуа, спасяването на Созопол от „доброволно“ присъединяване към Византия — наистина всяка досегашна чудатост и необяснима на пръв поглед подробност сега стана така ясна, сякаш я бе обляла слънчева светлина.

Изглежда, той не бе единственият, който получи просветление в тези няколко минути. Поне със сигурност може да се каже, че Благовеста също подреди в главата си всички събития, на които бе свидетелка или поне бе чувала — като се започне от разжалването на Кремен и поставянето му извън закона, невъздигането на помощника му Смед във военачалник на корабните войски, „никога не съм посягал на български кораб“ и „моя лична война на Генуа“ на Кривич, та чак до чудотворното му появяване в седалището на дукса, за да предотврати издигането на червения пряпорец с жълтия кръст на Византия…

Когато проумя истината, девойката се разрида (странно, такава е била съдбата й: Благовеста не беше от плачливите, пък тук, в Созопол, на няколко пъти се бе съдирала от плач!) и като разблъска изуменото и смълчено множество, повдигна полите на рубата си и се затича към царствените гости. Тук обаче прояви такава безцеремонност, на каквато не бе способен и сам Светослав Тертер; тя изобщо не благоволи да обърне внимание на самодържеца, а се хвърли на колене до приклекналия Кремен, прегърна превития му крак и го обля в поток от сълзи:

— Кремен, скъпи Кремен, ще намериш ли някога сили да ми простиш?…

Мъжът обгърна раменете й с една ръка, а другата протегна умолително към царя:

— Опитай се да я извиниш, господарю. От цялото позорище, което устроихме, тя бе най-лошо измамената. Пък аз също и на нея показвах само черупката на ореха, както наскоро ми казваше генуезецът Спарвиеро, а не и ядката. И днес краят на пирата Кривич не може да не я разстрои…

Светослав Тертер кимна с разбиране, после се приведе и накара девойката да се изправи. Тя едва сега направи онзи дълбок и сложен за изпълнение поклон, който се изискваше от церемониала.

— Ти си Благовеста, нали? — ласкаво произнесе царят.

Макар и още в сълзи, тя намери сили да се пошегува:

— Погрешно са те осведомили, царство ти. Никаква Благовеста не съм аз, а пълна Тъпо-главка, щом съм се оставила този дявол Кремен да измами и мене…

Светослав Тертер се изсмя, шумно; беше не царствена полуусмивка, а сърдечен смях — така навярно се смееха рибарите и технитарите, струпани наоколо, когато привечер след пълния с умора ден се събираха на печен паламуд, стакан вино и мъжка приказка под асмата на съседа.

— Наистина ли има нужда от опрощение? — попита отново.

— И още как, господарю. Но ако помислиш — заслужила съм го. Представи си през цялото време да си виждала черупката с образа на най-страшния пират от Понта…

— … а ядката да се окаже най-личният герой на България — завърши царят вместо нея, — който, за да е полезен на отечеството…

— … и на тебе — не му остана длъжна Благовеста.

— Вярно — прие поправката той, — и на мене, се съгласи да бъде низвергнат, обезчестен, оплют. Да, права си, Благовесто. Ще бъде ли достатъчно опрощение, ако ей сега дам позволение на моя военачалник на корабните войски да се ожени за девойката на име Благовеста, дъщеря на Трошан, да назнача венчилото веднага след моето собствено, и да обещая с царицата да кумуваме на сватбата ви?

— Спри, царство ти, спри с щедростта си, иначе може сърцето ми да се пръсне тозчас и да не дочакам до деня на венчилото.

Светослав кимна, за него този разговор беше приключен. И пак се обърна към Кремен, който тъкмо се изправяше:

— Другите живи и здрави ли са, военачалнико?

— За кого точно ме питаш?

— Дойката ти Спасуна… Впрочем вярно ли е, че тук я нарекли Точилката?

— Тя сама се е нарекла Точилката, дори така си е кръстила странноприемницата. По-добре е отвсякога, господарю.

— А Беро, Влад, Сръдан и другите?

— Още по-добре и от дойката ми. Само че…

— Само че? — подкани го царят.

— Само че този живот на пирати комай взе да им се услажда — глумливо отговори Кремен. — И ще им се наложи с пост и молитва да се отучват от някои радости на служителите на Добрата Сполука.

— Мирѐн? — продължи да пита Светослав Тертер. — Погледни Диман зад мене — още заприличва на ябълка-киселица, колчем се сети, че сме ти дали на заем най-добрия мерач на балиста в царството.

— Мисля, че Мирѐн ще приеме връщането си в полка като дар Божи, господарю. Защото той, сухоземен плъх, тъй и не сполучи да свикне с морската болест.

— Чудесно! — възрадва се царят. — Но хайде, да продължаваме. Не бива да разочароваме този народ, който очаква от нас зрелище…

Същата вечер, когато много и много други неща бяха изговорени и уточнени, Светослав Тертер поиска да доведат при него пленения византиец Ставрос Априн. Изпълниха повелята му и след малко изправиха срещу него ромееца. Ставрос Априн, макар и държан в последните дни в плен и позагубил кръв от раната си, бе запазил хубавите черти на лицето си, ала на мястото на предишния мъжествен израз сега върху него лежеше отпечатъкът на страха.

— Защо се боиш? — попита го без предисловие Светослав Тертер.

— За живота си, венценосни — беше прямият отговор на ромееца.

— Смяташ, че си заслужил да те пратим на палача?

— Не би било справедливо, но наистина се боя от това.

— „Не би било справедливо“? Защо?

— Защото аз съм войник и изпълнявах заповед, венценосни. Също и ти си войник и то от най-големите на днешния ден — видях те с очите си при Скафида. Е, знаеш какво е воинска заповед… Всъщност накрая излезе, че аз и Кривич сме играли през цялото време една и съща игра, само че той се оказа по-ловък играч от мене.

— Приемам отговора ти и ти подарявам живота. — Дългите сребристи коси отново се посипаха от раменете към гърдите. Видя се, как при тези думи тясното чело на Ставрос сякаш се озари от вътрешна светлина. — Цената ще е една поръчка, която ще трябва да изпълниш от мое име, Ставрос Априн — добави царят.

— Няма нещо под слънцето, което не бих извършил, за да оправдая милостта ти, венценосни.

— А то е най-простото възможно — да заминеш тозчас за Цариград. Има и други ромеи между пленниците, нали? Избери си десет или дванадесет от тях, колкото изобщо ще са ти нужни, за галоери. Моите хора ще ви дадат една голяма ладия, храна и вода и още на разсъмване да сте на път.

— И само това? — не повярва на ушите си византиецът.

— Има още малко. Ще ти дам бележка със златен печат, колкото да увериш слугите и охраната на двореца, че отиваш от мое име. Срещни се с Андроник или с… — кратък подигравателен смях, — с моя бъдещ тъст Михаил, който от двамата те приеме. Предай им едно: поставям условие веднага да сменят логотета и да го пратят доживот някъде, където не ще има възможност да сплетничи против царството ми. Не изпълнят ли това мое искане, нека не си правят труда да идват до тука — сватба няма да има… Не, не съм свършил. Осуетената женитба не ще бъде единственото ми отмъщение. Ще се съюзя с каталаните на Рокафорте и ще помета всичко до Цариград… а ако ми стигнат силите и самия Цариград. Разбра ли?

— Разбрах, венценосни. Да изброя ли? — Ставрос заизрежда на пръсти: — Да се смени Адриан Кастамонит, иначе никакъв брак, а съюз с каталаните и разоряване на империята.

— Това е — рече царят. — Иди още сега да си избереш спътниците. — А след като ромеецът излезе, каза на мъжете около себе си: — Ние пък да отидем оттатък, където е сложена трапезата, приятели. Ще бъде нещо като парастас: трябва да полеем края на пирата Кривич!…