Цончо Родев
Пиратът (8)

(С черен лъв на мачтата)

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 8 гласа)

IV. По-страшно отколкото в гората

Едва напуснаха Пиргос[1] и Благовеста вече започна да повтаря:

— Вижда ли се Созопол? Наближаваме ли? Кога ще пристигнем?

Началникът на пощенския неф, стар и опитен моряк, в отговор се усмихваше дружелюбно:

— Обуздай нетърпението си, момиче. Този кораб все още се движи с весла, дядо Господ не е благоволил да го обдари с крила. Почакай! Щом се мерне Созопол, ще ти го покажа. — И се усмихваше като на дете, което трябва да бъде залъгвано: — Какъв красавец е той, за чудо и приказ! Прилича на бяла птица, кацнала на вдадена в морето скала.

След дълга размяна на писма и покани и след сложни многомесечни преговори с баща си Благовеста най-сетне бе измолила разрешение да погостува на приятелката си Радомира, дъщеря на созополския дукс Драголюб. Трошан не даде лесно това позволение — нефът, който обикаляше крайбрежието, носеше твърде обезкуражаващи новини за този южен град. За да измоли пътуването, Благовеста използува цялото си влияние върху баща си и всичкото си красноречие. Нямаше да дадат резултат, макар Трошан да изпитваше болезнена слабост към дъщеря си; склони да я пусне на това пътуване едва тогава, когато — вероятно под влияние на неговата дъщеря — получи лично писмо от Драголюб, който обеща сам да поеме грижата за гостенката на Радомира.

И ето, дойде времето Благовеста да предприеме най-изумителното „приключение“ в живота си — сама, без опеката на баща си или брат си, да тръгне по море към Созопол, „чак на другия край на царството“. Оставиха й илюзията да смята, че пътува напълно самостоятелно, но иначе баща й бе имал един дълъг разговор „на четири очи“ с началника на нефа, който се задължи да се грижи по пътя за момичето като за собствена дъщеря и нито за момент да не отслаби вниманието си, чак докато предаде младата гостенка на нефа на семейството на созополския дукс.

Беше прекрасно време през юни — нито много горещо, нито много хладно, — също и морето се показа благосклонно, та пътуването излезе наистина едно дълго удоволствие за Благовеста. Момичето изпитваше неземна радост при пурпурните изгреви на слънцето, което сякаш излизаше направо от морските недра, при шумната гълчава по малките и големи пристанища по пътя (най-много я порази Месемврия[2], този невероятен град в морето, който само една тясна ивица земя свързваше със сушата), увлекателните разкази на стария началник, може би и доста поукрасени, но толкова вълнуващи, че чак дъхът ти да спре, докато ги слушаш… И все пак над всичко беше нетърпението да стигне най-сетне до Созопол и до Радомира, която още от времето, когато живееха в Търновград, имаше като сестра…

В малкото пристанище на Атия[3], където уж щяха да кажат само „добър ден“, се наложи да останат непредвидено дълго — бе дошъл управителят на близките рудници и толкова подробно уточняваха някакви книжа с началника на нефа, че той, началникът, не се реши да тръгне по здрач и останаха да пренощуват в удобното заливче, защитено откъм морето от сивите скали на носа. Тази нощ се стори най-дългата в целия живот на Благовеста. Слава Богу, поеха оттам още с първите лъчи на слънцето. И още далеч преди пладне началникът с белите коси и бронзовата кожа на лицето повика при себе си девойката и й посочи на юг:

— Созопол!…

… В Созопол, разбира се, също отдалече бяха забелязали приближаването на нефа. И докато корабниците бяха още заети да намерят удобно за̀ветно място и да спуснат котвите, Благовеста различи приятелката си на брега. И как да не я различи, когато Радомира размахваше над главата си толкова голяма алена кърпа, сякаш за целта бе боядисала в червено цяла постелка за легло. Гостенката отговори по същия начин и едва дочака първата ладия от брега, за да скочи в нея.

На сушата двете приятелки се хвърлиха в прегръдките си. Раздалечаваха се, за да видят промените, настъпили във всяка през изминалите две години, после отново се прегръщаха. Смееха се като полудели, но, както става обикновено, разговорът помежду им тъй и не потръгваше. За да запълни празнотата, Благовеста подкани:

— Няма ли да тръгваме към вас?

— Нали имаш багаж?

— Разумява се. Дрехи, пък и… — Благовеста се усмихна тайнствено — … пък и нещичко дар за тебе. — Тя смръщи носле. — Знаеш ли, аз мислех, че ще ти взема дъха с моите подаръци, пък като виждам как разкошно си облечена, просто ме е срам за онова, което нося…

Приятелката й наистина беше облечена така, че би предизвикала завист и в двореца на Царевец. Носеше руба до глезените от плат в оранжево и мораво с мънистена украса на всяка пресечка на цветовете, а през раменете — леко наметало в небесносиньо. Тези цветове много подхождаха на Радомира. Малко по-ниска от гостенката си и с по-заоблени форми, тя бе наследила от баща си кръглото лице и алените бузи, но за разлика от него имаше пищна буйна коса с цвят на старо дъбово дърво, оплетена в две разкошни плитки, които се стичаха по гърба й почти до бедрата.

— Тук има много хубави стоки от всички краища на света — каза тя с непроницаемо лице. — Бих рекла дори повече, отколкото в Търновград. Ще ги видиш и ако ти харесват, ще можеш да си накупиш и ти от тях.

— А сега да тръгваме, а? — предложи повторно гостенката. — Нетърпелива съм да видя вашия южен град… Началникът на нефа е много мил човек, той ще има грижата да изпрати багажа ми у вас.

За нейна изненада Радомира отново не помръдна.

— Не, да почакаме — настоя. — Водя и двама прислужници за раклата ти. А междувременно запознай се с нашия кастрофилакс. Негослав, син на Ханко.

Посоченият мъж със знаци на а̀рхон[4] се поклони. Беше сравнително млад мъж, не повече от тридесетинагодишен, с правилни черти, но с толкова сериозно и строго изражение, че пред него човек неволно се стъписваше. Едва сега Благовеста забеляза, че освен кастрофилаксът за посрещането й бяха дошли и една десетица стражи в пълно въоръжение. Тя ги изгледа смаяно, после прихна в смях:

— Ама какво става тук, мили хора? Какво е това посрещане с воини във вид като за люта бран? Ами че ние сме в Созопол, не в гората…

— Тук е по-страшно, отколкото в гората, Благовесто, дъщеря на Трошан — обади се с равен и наглед безизразен глас Негослав.

— Пък аз си представях, че идвам на увеселение… — засмя се гостенката. После кимна сговорчиво: — Нека бъде вашето, вие по-добре си го знаете. Тъй или иначе всеки дом си има свои закони.

След малко те тръгнаха към дома на дукса. Напред вървеше кастрофилаксът Негослав, зад него двете девойки, после слугите с багажа на гостенката, а от двете страни с ръце на оръжията крачеха един зад друг две редици по петима стражи. Слава Богу, никой не направи опит нито да ги закачи, нито дори да подметне неприлична дума, но иначе по пътя им не липсваше присъщата „украса“ на Созопол — комарджиите, продажните жени, пияните, застигнати от съня там, където ги бе повалило виното, прекупвачите на стока…

Когато стигнаха до дома на дукса, Радомира настани гостенката си в определената за нея стая и й помогна да подреди вещите си. Тъкмо бяха стигнали до даровете, когато при тях влезе Драголюб. Той шумно и сърдечно приветствува младата гостенка и, възползувайки се от правото на възрастта си, звучно я разцелува по двете бузи. Тя пък от своя страна му връчи подаръка, изпратен по нея от баща й Трошан. Беше наистина болярски подарък: сребърна чаша за вино с гравирани от умела ръка върху нея ловни сцени. Драголюб я огледа и лицето му грейна от неподправено удоволствие:

— Царски дар! — каза. — Още довечера ще проверя колко е дълбоко дъното му… А ти бъди добре дошла под моя покрив, Благовесто. Всеки ден, в който те виждам, ще бъде празник за мене. А доколкото зависи от скромната ми власт, ще се постарая да запазиш добър спомен от нашия, хм, пъстър и, хм, богат на преживявания Созопол.

Когато най-сетне останаха сами и уловили ръцете си, се отпуснаха в купчината възглавници върху китеника на земята, Благовеста поде полушеговито-полусериозно:

— Няма да скрия, посрещането ме изненада, мила приятелко. Покрай баща ми съм била в доста градове на царството; не помня някъде да се е налагало да ни съпровожда въоръжена до зъби стража. Пък ме поразиха и думите на кастрофилакса…

— Той ти каза истината, Благовесто. В Созопол е по-страшно отколкото в гората.

— Защо? Аз, честно казано, си представях Созопол като град, подобен на всички други по крайбрежието, само че по-топъл и по-чаровен: с рибарите, които се прибират от морето с препълнени от още живи и подскачащи риби ладии, с шумните улички на бъчварите и медникарите, с тихите на шивачите и цънгарите[5], с пъстрите пазарища на наши и чужди стоки, с олелията на корабостроителите около вече възправената на стойките си панфила[6]… Вярно, може да се мярнат и пийнали мъже, но бива ли без тях в пристанище?

— Всичко това го имаме и ние — с мрачно лице потвърди Радомира. — И златари, и дърводелци, и хлебари, и зидари… Не ни липсват също хубави черкви, а даже си имаме и митрополит. Да, да, в Созопол има митрополит. За да бъда честна ще ти добавя, че за пръв и единствен път съм го виждала при пристигането ни, когато бе излязъл с другите първенци да ни посрещне… Не се е мярвал повече, пък се и дочува, че се е пропил от безделие. Тук има такъв свят, който не претрива праговете на църквите, знаеш. А иначе цялата сила на дукса, баща ми, се състои в тези десет-дванадесет стражи, които вече видя. Стоят си в живелищата, умират от скука и само дето дават по един полузаспал пазач пред нашата порта. Символ на власт, а не действителна власт, ако разбираш какво искам да кажа.[7]

— Защо баща ти се примирява с това положение?

— Какво може да стори срещу него с тази дузина скапани от мързел стражи? Кастрофилаксът Негослав е решителен и смел човек, но и той е безсилен срещу злото. Защото тук си е дала среща човешката тиня на света. Хора на меча, отчаяни главорези, предимно пирати, прекупвачи на крадена стока, пияници, комарджии, търгаши и всичко друго най-лошо, което може да ти дойде на ум. Ако баща ми или Негослав предприемат нещо срещу тях, те ще се обединят и ще ни пометат за по-малко време, отколкото ти е нужно да кажеш „Отче наш“.

— Но как цар Светослав търпи тази смет? Не може да не е чувал за нея…

— Как да не е чувал, щом баща ми я описва във всеки свой доклад? Но има някакви свои, царски съображения да не се намесва и да оставя всичко това, както ти го разказах. Не ме питай какви — много безсънни нощи съм си задавала този въпрос и все не намирам отговор. Не намира отговор за себе си и баща ми.

— Поради тази сган ли кастрофилаксът каза, че тук е по-страшно отколкото в гората?

— Разбира се. В гората има вълци, мечки, рисове и други разни зверове, но и най-страшният от тях не може да се сравни с последния от пиратите, намерили убежище в Созопол. Впрочем…

— Впрочем какво? Хайде, не спирай по средата.

— Впрочем длъжна съм да направя една уговорка, Благовесто. Преди месец дойде още един, някой си Кривич. Българин, само Бог го знае от кой край на царството е. Притежава най-добрия кораб, какъвто навярно няма и в корабните войски на царя. Сега е на плаване, но по-нататък ще го видиш. Наглед е същият като другите и пак като тях си вади хляба не от честен труд, а от пиратство, но има нещо — не ми стигат думи да го определя, — което го прави напълно различен.

— Говориш, като влюбена в него… — закачливо се засмя гостенката.

— Аз? Влюбена в пират? — Радомира комично плю три пъти в пазвата си. — След като съм била две години тука, няма да ми трепне сърцето за пират, пък дори да е направен цял от злато и драгоценности, или да ми се кълне, че е преоблечен светец.

— Тогава? Какво е различното тогава на този Кривич?

— Че може би с него бих се решила да отида в гората. Или да премина през Созопол, което е още повече…

Бележки

[1] Пиргос — малко селище на мястото на дн. Бургас.

[2] Месемврия — Несебър.

[3] Атия — нос Атия, северно от Созопол.

[4] А̀рхон — офицер.

[5] Цънгар — обущар.

[6] Панфила (ст.тер.) — византийски търговски или боен кораб, по-малък от дромон.

[7] Любопитно, но почти същата картина е констатирал приблизително 600 години по-късно и Константин Иречек (Пътувания по България, С., Наука и изкуство, 1974, с. 826), посетил града в 1884 г. Той пише: „Созопол сега е забравен град и пристигането на чужд пътник прави там не малка сензация… Тук живее епископ, чиято епархия обаче се свършва близо пред градските врати. Държавни учреждения тук няма; кметът с пикет (Б.а. — на френски по-правилно пикѐ (piquet): малка група съответно обучени мъже — стражари, пожарникари или др. подобни — които стоят в казармените си помещения с готовност да бъдат призовани при случай.); румелийска жандармерия представлява в този кът правителствената власт.“.