Цончо Родев
Пиратът (11)

(С черен лъв на мачтата)

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 8 гласа)

VII. Наивниците се ловят и по пладне

Че корабът, който привечер спусна котвите си в за̀ветното място между полуострова и Свети Кирик, принадлежеше на Кривич, в това не се усъмни никой — то личеше от стяга с черния лъв на мачтата му. Никой не се усъмни и в начина, по който пиратският главатар се бе снабдил с него — от две поприща личеше колко нова е боята, с която бе изписано името му.

Имаше обаче друго, което учуди определена част от населението на Созопол — пиратите, прекупвачите на плячка, контрабандистите: противно на обичая от кораба не спуснаха ладии и корабниците не се втурнаха към поразголените жени, които ги мамеха по различни начини от брега, или към тридесет и осемте пивници на града. Плъзнаха догадки, коя от коя по-надути и по-необикновени (например според едната Кривич бил убит при превземането на кораба, но не го хвърлили на рибите в морето, а на утрото щели да го погребат на сушата), и по-любопитните и по-заинтересуваните се качиха на ладиите си и загребаха към този чудноват „Добродушко“.

В една от първите ладии, които се отблъснаха от брега и поеха към кораба, беше и Ставрос Априн с двама гребци. Замаскира се като продавач на топли тестени закуски и благодарение на това има̀ сгодата да обикаля съвсем близо до бордовете и да заприказва людете на палубата. С корабниците на Кривич не му провървя, те сякаш бяха с изрязани езици, но не беше така с галоерите, облечени в дрипи — още не им бяха раздали жълтите кафтани и кафявите гащи, които отличаваха подчинените на Кривич. Като италийци бяха бъбриви по природа, а като току-що свалили веригите не можеха да се нарадват на свободата си, та купуваха или не за аспра[1], а бъбреха за цяла кесия дукати. И тъй като за щастие Ставрос владееше наречието на генуезците[2], та му провървя — не толкова в продажбата на тиганици, колкото в изчоплянето на полезни сведения. И вечерта той събра на една маса „При Точилката“ тримата си най-близки помощници — Радѝн Хубавеца и още двама; имената им — Фотий и Григорас — издаваха, че са ромеи като главатаря си.

— Да вдигнем чаши за божия ден, който ще последва тази нощ — започна той, като им даде пример с няколко големи глътки вино. После с опакото на ръката си избърса няколко червени капки от внушителните си мустаци и продължи: — Трябва да надникнем в календара какъв ден е, защото, обещавам, за в бъдеще ще го чествуваме като празник. Особено ти, Радѝне.

— Защо точно аз? — попита онзи със смачканата буза.

— Защото ще осъществиш клетвата си за мъст. Или най-малкото — ще бъде началото на твоето отмъщение.

— Не говори с притчи, Ставрос Априн — подкани го Фотий. — Що има да става утре?

— Напук на поговорката утре с трици ще се ловят маймуни.

И след това многообещаващо встъпление Ставрос им разправи всичко — както сведенията, които бе научил от дърдорковците-италийци, така и плановете си за утрешните действия. Предадени накратко, едните и другите бяха следните:

До тази сутрин корабът носел името на Свети Севастиан и принадлежал на Генуа. Идвал от Гави[3] на път за родината си и в трюмовете му имало изумителни богатства — кожи на редки и скъпи северни животни и цели ракли с украшения от кавказко сребро. Кривич не бил на борда, очаквали го с „Кротушка“ нощес. А утре към пладне щели да разтоварват плячката и веднага да я отнесат на сигурно в избите на наетата и укрепена от Кривич къща. При това положение Ставрос Априн бе скроил такъв план. Радѝн, Григорас и Фотий още тази вечер (за да има време да изтрезнеят) да съберат хората си и по тъмно да ги разположат на закрито в шубраците, които като непроходим лес покриваха сушата над жълтата пясъчна ивица в южната страна на Созопол. И тъй като пиратите от „Добродушко“ ще разтоварват там, на плиткия северен бряг извън крепостната стена…

— Ами ако им скимне да разтоварят отсам стената? — недоверчиво попита Григорас.

— Ти луд ли си? — вместо Ставрос отговори Радѝн Хубавеца. — Говорят ти за ракли със сребро, човече. Кой може да свали ракли с метал на този скалист и почти отвесен бряг? И кой ще рискува да цамбурне някоя ракла на дълбокото, пък сетне иди я вади, ако си докараш за помощници октоподи…

Ставрос му поблагодари с кимване на глава — Радин бе изкарал на глас очевидното — и завърши с плана си. Скрити в храстите, те (ромеецът се надяваше да има под своя заповед около шестдесет души) щяха да изчакат свалянето само на част от богатия товар и по знак на Ставрос — той, като внук на Априн, най-добре щял да избере подходящия момент — всички с оръжие в ръка трябваше да нападнат, да разгромят слабата стража, която Кривич вероятно ще остави на брега да следи за разтоварването на богатствата, после половината под началството на Ставрос и Фотий да отнесат раклите, а другата половина с Радѝн и Григорас да ги прикриват от възможните преследвачи.

— Някакви въпроси? — каза ромеецът, като завърши.

— Искам да се сменя с Фотий — избърза Григорас. — Ако ще се мре, нека бъде при среброто, а не на пустия бряг.

— Съгласен съм, но при едно условие — вдигна рамене Фотий. — Раклите да се отворят, когато всички се съберем в скривалището.

— Прието — рече Ставрос. — Друго?

Сега се обади Радѝн Хубавеца:

— Приказваше, че търбухът на този, хм, „Добродушко“ пращял от товар. Защо ще ударим още при първите бали и ракли? Няма ли да се пооблажим по-добре, ако нападнем при стоварването на по-голямата част от богатствата?

— Защото — поучително му обясни Ставрос Априн — Кривич ще е пълен глупак, ако снема на сушата балите и раклите, без достатъчно хора да ги пазят. Ние ще бъдем шестдесетина. Той само на „Кротушка“ има над двеста морски ратници и горе-долу толкова въоръжени галоери. Ако към тях се прибавят и новоприетите при него генуезки галеотти[4], ще изпаднем по един срещу десет. И ще ни изколят като пилци. Не можем да допуснем такъв риск, Радѝне.

Уговориха се за подробностите и се пръснаха да събират хората си. И точно по плана на Ставрос далеч преди слънцето да обагри в бакърено и златно морето на хоризонта, шестдесетината разбойници, всички в пълно въоръжение, лежаха на скрито в храстите на брега.

Утрото потвърди всичко онова, което бе предвидил византиецът. В тихите води до Свети Кирик на половин поприще от „Добродушко“ се поклащаше и по-голямата „Кротушка“. Очакваха с началото на деня да започне и разтоварването, но то се отложи чак докъм пладне. Изненадан и малко разтревожен, Ставрос изпрати Фотий да разучи причината. След половин час помощникът му се върна и ги успокои. Забавянето се дължало на най-глупавата възможна причина — задължили генуезките галоери да се изкъпят в гореща вода и да се изпощят, а сетне им раздали от жълто-кафявите дрехи, за да не се отличават от другите корабници под пряпореца с черния лъв.

Най-после дойде щастливият миг, когато Григорас (той бе прочут с острото си зрение) предаде от ухо на ухо радостната вест: от пленения линьо с безкрайна предпазливост спуснали и натоварили в една ладия обкована с мед и желязо ракла; била толкова голяма, каза ромеецът, че двама по-дребни мъже, ако се свиели на кълбо, биха се сместили в нея. Нервна тръпка премина по редицата на „земните пирати“: Господи, Господи, какъв ли безценен товар съдържаше тя!…

Като гребяха така, сякаш пренасяха стъклария, корабниците от „Добродушко“ спряха чак тогава, когато носът на ладията им заора в пясъка на брега. Мъжете наскачаха във водата, подхванаха раклата и внимателно я отнесоха на сушата. Край нея останаха — о, ще си платиш, лековернико! — само двама въоръжени стражи, другите корабници се качиха пак в крехкия еднодървен съд и загребаха към своя линьо. По пътя се разминаха с друга ладия, която се движеше още по-предпазливо — ако беше по суша, можеше да се каже, че стъпва по лапки. И стана пак същото. Свалиха втората ракла и я положиха до първата, оставиха и за нея само двама водни ратници и потеглиха назад.

Когато раклите на брега станаха общо шест, Ставрос Априн извади меча си и на онзи пъстроезичен говор, който беше общоприетият за Созопол, изкомандува:

— Напред!…

И сам даде пример на храброст — а може би и на алчност? — като се втурна не зад, а пред своите събрани от кол и въже бранници. Те го последваха буквално въоръжени до зъби — мнозина бяха с копия, а стискаха (за да са им подръка) и остри мечици между зъбите си.

Бяха се приготвили дванадесетте воини на Кривич да им окажат люта съпротива — или докато бъдат избити, или докато получат помощ от корабите, — но не се случи нищо подобно. Те очевидно или бяха съвсем изненадани, или не се отличаваха с особена сърцатост, защото едва дочакаха сблъсъка, пък запокитиха мечове, щитове и копия и презглава наскачаха във водата, като заплуваха с всички сили към корабите с черните лъвове на мачтата; по-късно през този ден, като претакаше в ума си събитията от тази несъстояла се схватка, Ставрос Априн щеше да си даде сметка, че те плуваха много бързо като за хора, облечени (както трябваше да се предполага) в брони или ризници. Тогава обаче не се занимаваха много-много с тях. Пуснаха напосоки няколко стрели подире им, пък грабнаха тежките — о, как приятно тежки!… — ракли и с всички сили се втурнаха към онази созополска къща, която Ставрос бе купил за свое жилище, а избата й — за скривалище на всички днешни и бъдещи печалби.

Раклите бяха, разбира се, не само заключени, но и заковани. Неколцина от нехранимайковците, най-нетърпеливите, забиха мечици в цепнатината между капака и раклата, но Радѝн Хубавеца ги спря:

— Почакайте! — викна им строго. — Всичко дължим на Ставрос Априн — той разузна за съкровищата, пак той скрои плана за плячкосването. Нему и само нему принадлежи правото да отвори раклите и да разпредели богатството според договора!

Ставрос Априн излезе напред с чук и длето в ръце — същински свещенослужител пред олтара — с тържествени движения разби обковката на първата ракла. С ликуващо изражение отвори капака и…

… и в следващия миг сякаш се вцепени. Стоеше неподвижен и без дъх, прегърбен над раклата и нито помръдваше, нито изговаряше дума. Други се спуснаха и покрай него се навряха до кръста под капака. Разнесоха се проклятия и мръсни псувни на всички езици — в богато обкования сандък имаше само изгладени от морето прибрежни камъни, а за да няма издайническо почукване, между тях обилно бе натъпкано с водорасли.

Нахвърлиха се безразборно към останалите ракли и ги разбиха. Всичките съдържаха все едно и също — камъни и водорасли.

Тогава Ставрос Априн целуна дръжката на меча си, която образуваше нещо като кръст, и размаха пестник по посока на пристанището.

— Кълна се във Всевишния — извика гръмогласно, — ще ми платиш, Кривич!…

… Клетвите очевидно не стигнаха до Кривич или той не даваше и пет пари за тях. Защото след като се насмя до насита на „плячката“ и „плячкаджиите“, подхвана под свое собствено ръководство да опразва трюмовете на линьо. Започна с това, че пренесе на брега сто водни ратници в познатата одежда в жълто и кафяво; личеше си, че това са обучени и привикнали на бран хора, които биха били способни да излязат насреща на пет друнги[5] като Ставросовата паплач. Едва тогава започна същинското разтоварване — със сръчност на изпитани „морски вълци“ и с много ладии, та всичко привърши за по-малко от час. Тогава носачи, ръководени от Сръдан Белязания, вдигнаха товарите и ги понесоха към онази къща на северния бряг на Созопол, която Кривич бе наел от една бедна вдовица за своята „фактория“. А в същото време самият Кривич, съпроводен от един-единствен придружител с неголям товар в ръце (Луд ли беше този човек или безразсъдно смел? Не си ли даваше сметка, че сега в Созопол беснееха шестдесет убийци по занаят, които биха дали мило и драго, да видят цвета на неговата кръв?), се отправи към седалището на дукса и не след много се изправи от другата страна на масата му. Поклони се — нека да си спомним, че той не носеше никога шапка — и русата му къдрава коса се килна пред лицето.

— Привет и мир, дуксе — каза общоприетите за случая думи.

— Привет и мир и на тебе, Кривич — кимна плешивата си и лъскава като ябълка глава Драголюб. — Какво те води насам?

— Желанието ми да засвидетелствувам уважението си, дуксе. И стига да позволиш да поднеса малък дар на тебе и семейството ти.

— За пръв път ми се случва в този град — сбръчка чело управителят на Созопол. — Да не би днес да имаш рожден ден? Или е празник на светията ти покровител?

Познатата усмивка разцъфна на устните на госта.

— Причината е къде-къде по-делнична — продума в отговор пиратът. — Сполучих в търговията, дуксе, и сметнах, че благоприличието изисква поне отчасти да споделя с тебе, господаря на този град, плодовете на моето, хм, търговско щастие.

— Да, дочух за него — с нескрита ирония подхвърли Драголюб. — Имал си нов кораб. Боята на името му още не била засъхнала, казват.

— Него не го причислявам към търговската сполука — с безизразно лице произнесе Кривич. Не може да се каже, че сви рамене, понеже сви само дясното — лявото поради старата рана си беше изобщо свито. — Купих го и дадох доста грешни пари за него. Имаш ли желание да видиш книжата, които получих от предишния собственик?

— Да, да — продължи в същия тон дуксът, — някой път ще се заинтересувам за тях. Щом така държиш да ги видя, вероятно ще се обидиш, ако не проявя никакъв интерес…

И двамата много добре знаеха, че нито единият щеше да се заинтересува когато и да било, нито пък и да се заинтересуваше — другият щеше да му покаже каквото и да било.

Без да извръща глава, Кривич заповяда полугласно:

— Тихо!…

Човекът, назован с това име, приближи и остави пред дукса товара си — един вързоп, нито голям, нито малък, и отделно едно изящно изработено ковчеже, инкрустирано със седеф и медни пластинки.

Тихо се отдръпна, а Кривич сам разгъна белоснежния плат на вързопа. Колкото и да умееше да се владее, Драголюб не удържа едно възклицание на възхита: бяха шест самурени[6] кожи, толкова пухкави и бляскави, свиленокафяви и със сякаш измерено до пръст еднакво бяло петно на гушките и гърдите — ще речеш, работени по поръчка. Тези кожи биха били украшение не само на някакъв си дукс на пристанище без закони на брега на Понта, а бяха достойни за рухото на кой да е цар или император.

Драголюб не се беше опомнил от гледката на кожите, когато пиратът отвори и ковчежето. Там имаше само няколко драгоценности, но подбрани с вкус и тънко познание. Всичките бяха дело на най-опитен ювелир. Малка диадема, обеци със същата украса във вид на листа от непознато дърво и три разкошни фибули, мъжки пръстен и колан от сребърни плочки за тържествена руба, на която би завидял и самият логотет[7].

— И всичко това е дар за мене? — с пресъхнало гърло произнесе Драголюб, когато въобще възвърна дарбата си да говори.

Сега беше ред на Кривич да прояви умението си да иронизира.

— А, не всичкото, дуксе. Моля те да ми простиш, но не мога да си те представя с тази диадема на главата и с обеци на ушите. Те, заедно с фибулите, са за дъщеря ти Радомира, която още нямам удоволствието да познавам. Но кожите, пръстенът и коланът са за тебе.

Драголюб още не се беше опомнил напълно, когато Кривич извади една добре натъпкана кесия и също я остави пред него.

— А това какво е, Кривич?

— Предложение за една сделка, дуксе. Моля те да ми продадеш остров Свети Иван. Е, разбира се, и с онзи камък до него, Свети Петър, който несправедливо също наричат остров. Измерих ги съвсем точно, дуксе. И тук, в перпери, е цената за тях. И за да няма повод за дребнав пазарлък, прибавил съм и една четвърт отгоре.

Беше молба, и то изречена съвсем, съвсем прилично, но Драголюб великолепно разбираше, че просто е немислимо да не се съгласи.

— Какъв дявол ще търсиш там, Кривич? — попита, с което косвено даде съгласието си. — Бил съм дважди на Свети Иван. На острова освен змии и няколко заека няма нищо друго.

— Не се засягай, но ще отида, за да избегна, хм, прелестите на този град, дуксе. Тук се живее малко прекалено бурно като за моя мирен нрав. Дочу ли, че днес направиха опит да ме оберат? И то не в мрака на нощта, а посред светло и ясно пладне?

— Но там няма да намериш керемида над главата си, нито вода да утолиш жаждата си!…

— Не си съвсем прав — отново сви едно рамо пиратът. — Има на острова руини от прастар манастир. Ще си построя нещичко, като ще използувам оцелелите основи на някогашната обител. И стига да изволиш, ще те приканя, когато дойде време да го осветя. Пък за водата не ме е грижа. Аз съм корабник от ей такъв, дуксе. И ако не друго, поне съм научил как се опазва храна и вода при продължително плаване. Свети Иван ще бъде все едно мой кораб на сушата. Не, не, няма да закрия търговската си къща тук. Но тя ще бъде само за занаята ми. Вземане-даване, нали разбираш. Пък иначе предпочитам да живея далеч от някои много предприемчиви за моя вкус созополци.

— Да бъде твоето — издума тежко дуксът; издума го с тон на човек, който си дава ясна сметка, че не може да каже нищо друго. И тъй като пиратът след тези думи се поклони и си тръгна заднишком, извика подир него: — Пък иначе благодаря за даровете. Наистина са царски…

Бележки

[1] Аспра — дребна сребърна монета.

[2] В италианския език и до днес съществуват три големи диалектни групи, които от своя страна се делят общо на около дванадесет наречия; за литературен италиански език е възприето Тосканското (Флорентинското) наречие. Разликата в диалектите е толкова голяма, че понякога представителите на отделните области, ако не владеят литературния език, не се разбират помежду си.

[3] Гави — генуезка колония в Черно море с неустановено местоположение.

[4] Изразът съдържа известно двусмислие. На италиански „галеотто“ („galeotto“) означава „гребец в галера“ и следователно „каторжник“ (срв. бел. на стр. 48), но същевременно и „негодник“, „мошеник“ и т.н.

[5] Друнга — военна част във византийската войска в състав 200 души.

[6] Самур (или самсар) — сибирско животно от рода на белките със скъпа и високо ценена кожа.

[7] Логотет — висша длъжност, отговаряща на пръв министър или канцлер.