Цончо Родев
Пиратът (19)

(С черен лъв на мачтата)

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 8 гласа)

XV. Дръзки мъже — дръзки замисли

Носът на ладията заора в пясъка и едва тогава Кривич скочи на брега; скочи като човек, когото самата мисъл, че може да се намокри с морска вода, ужасяваше. Каза нещо на гребците и понечи да тръгне към крепостната врата. В този момент обаче един човек, който досега бе облягал гръб на стъблото на крушата-дивачка отсреща, развърза възела на ръцете си, сключен на гърдите, и с небързащи крачки се насочи към него. Кривич го позна — беше кастрофилаксът Негослав, син на Ханко — и също се отправи насреща му.

— Какво, кастрофилаксе — усмихнато заговори пръв Кривич, — изглеждаш така, сякаш ме чакаш да ме задържиш…

Каза го весело, почти приятелски, но не направи грешката да подаде ръка — за Негослав се знаеше, че разменя дружелюбни думи с пиратите, но вътре в себе си се гнуси от кървавия им занаят.

Негослав отговори по същия начин, но не измени обичайния строг израз на лицето си, та човек можеше да се запита докъде стига дружелюбието му и откъде започва презрението му на прочут с праволинейността си архон на България към този пират, за когото Драголюб бе рекъл, че любимото му занимание е да насинява окото на царството.

— Когато един ден го направя, вечерта ще се напия от радост. За жалост този ден не е настъпил, макар че…

— Макар че?

— Макар че невям вече се задава на хоризонта. Вярно ли е, че си погубил една българска галера, и то най-добрата?

— Излъгали са те, кастрофилаксе. Щом е българска, не съм погубвал дори лодка-еднодръвка. Галерата стана жертва на некадърността на вашите нескопосни корабни началници.

— Но ти с внезапна маневра ги подведе, нали?

— Ако сега, както вървим един до друг, не ти посоча камъка, който стърчи по-високо от другата настилка на пътя, ти се препънеш в него и си разбиеш носа, аз ли ще бъда виновен за несръчността ти? — Негослав не отговори. — За това ли ме посрещна на брега, кастрофилаксе?

— За да бъда честен, ще ти призная, че изобщо не ми се е мярвало през ума да те посрещам. Минавах насам, познах те в ладията по проклетата униформа и кривото рамо и почаках да те видя. Впрочем не — имам и една вест за тебе, която положително, хм, много ще те зарадва. За дукс на Созопол пристига Трошан, син на Властимир. Доколкото знам, вас ви свързва безумна любов, а?

Кривич съумя да не издаде чувствата, които тази вест предизвикаха в него.

— Да, съвсем безумна — каза. — Поне в последната ни среща пред Анхиало Трошан доказа, че е съвсем без ум… Не мога да си представя, че като дукс ще покаже повече способности, отколкото като началник на галера. Та затова не знам от тебе и мене кой повече има основание да се радва.

Кастрофилаксът махна пренебрежително с ръка — очевидно не му се говореше за Трошан и за бъдещата му съвместна служба с него. А като минаха през крепостната врата, се върна към предишния разговор:

— Цялото крайбрежие те славослови за победата ти при Анхиало, Кривич. Не за потапянето на „Отмъстителят“, нито за окъпването на Трошан, не. Епиникиите[1] са за разгромяването на Никифор Дермокаит.

— Излиза, че ми приписват чужда заслуга. — Кривич спря изведнъж. — Искаш ли да се запознаеш с истинския победител над Никифор, кастрофилаксе? Онзи, който с два камъка на балистата си го развенча като пръв морски стратег на Византия? Ела, не е далече. Неколцина мои помощници са се събрали „При Точилката“ и ме чакат. Мирѐн, когото искам да ти покажа, ще е там.

Негослав се поколеба, пък сви рамене и мълчаливо се съгласи. Те свърнаха надясно и след минути вече влизаха в пивницата „При Точилката“. Кривич не се бе излъгал — пет-шест от неговите хора бяха насядали около една маса. И нещо незапомнено в историята на заведението — Спасуна Точилката бе заела място между тях, макар че не им правеше дружина в пресушаването на стаканите.

— Разбрах, че ще дойдеш и чаках тебе — започна първа дебелата жена, като се обръщаше към Кривич. — Исках да те питам колко ще ми вземеш, за да пиша на вратата „Тук великият Кривич си пие виното“. Защото сега името ти не слиза от устата на хората, човече…

Кривич промъкна два стола и показа единия на спътника си.

— Внимавай какво приказваш, Точилке — отговори й с нейния шеговит тон. — С мен е кастрофилаксът, пък като ме хвалиш, може да ти излезе лошо име пред него. И пред властта изобщо.

— С Негослав ние се уважаваме — каза Спасуна, докато по неин знак два стакана с вино се появиха пред новите посетители. — Той не е от честите гости при мене, ала се знаем, че и двамата ценим реда и се обичаме. Права ли съм, кастрофилаксе?

Вместо Негослав се обади гръмотевичният глас на Тихо:

— Как само го рече това „обичаме се“, Спасуно. Човек ще помисли, че работата комай отива към сватба…

— И знаете ли кой ще е кумът? — продължи шегата Кривич. — Трошан от Варна. Току-що научих, че го пращали да замести Драголюб.

Не се забеляза вестта за предстоящото идване на Трошан да разтревожи някого на масата. Напротив, сега Влад продължи шегата:

— Чиста печалба за нас — каза. — Нали го окъпахме, та му се падаме нещо като кръстници. На Заговезни ще чакаме дарове от него.

— Хайде, наздраве за кръщелника ни Трошан — вдигна стакана си Беро и всички го последваха. Отпи и Негослав, после посочи със стакана си към един средна възраст мъж до масата с пестници като каменарски чукове.

— Ти си Мирѐн, нали? Всъщност за тебе дойдох, да се запознаем.

— И как го позна, дявол да го вземе? — възкликна Кривич.

— Много просто — това е единствената нова муцуна на масата. Всички други — Добрил, Тихо, Сръдан, Беро и Влад — вече ги зная.

— Позна, кастрофилаксе. Да, този е Мирѐн, отскоро е под пряпореца с черния лъв. Чуден мерач! С балистата си може да улучи лястовица, която лети в небето.

— Чудя ти се, Мирѐне — с обичайната си смръщеност рече Негослав. — С тази дарба, която Бог е вложил в точното ти око, можеш да стигнеш висок сан във войската, пък ти си избрал пътя на…

— … пирата — завърши вместо него Кривич. — Можеше да го кажеш, кастрофилаксе, ние не сме особено обидчиви.

Негослав изпразни стакана си и изсипа няколко монети на масата.

— Остави — опита се да го спре Сръдан Белязания. — След тези похвали редно е Мирѐн да почерпи днеска…

— Свали си ръката, човече! — студено го сряза кастрофилаксът. — Никой не може да каже, че Негослав, син на Ханко, някога е приел залък хляб или глътка вино от човек из вашия занаят.

И с тези думи стана и се запъти към вратата на пивницата.

— Не му обръщайте внимание — каза подире му Добрил, кръмчията на „Добродушко“. — Негослав е остър като черясло, ала е честен и справедлив човек. Спазваш ли реда, не чакай зло от него.

— Реда по созополски, нали? — осведоми се Беро и всички, включително Спасуна Точилката, прихнаха в смях.

— Очакваш ли някакви главоболия от Трошан, Кривич? — запита Влад. — Драголюб е разбран човек, ала онзи вироглав овен…

Кривич махна пренебрежително с ръка.

— За да го пращат тука, значи го понижават — каза. — А като са го понижавали, сигур добре са го насолили, където му се полага. Пък и вече ни яде попарата, та нека се надяваме да е по-здравосмислен. — Той отпи глътка от стакана си. — Аз мисля за друго, приятели. При Анхиало премерихме сили с Византия и нашата непризнателна България. Кой знае защо, но там не видяхме белия стяг с червения кръст на основния ни неприятел.

— И какво от това? — стрелна го с поглед кокалестият Влад.

— Време е, мисля, да пренесем войната на негова земя.

— Ти с ума си ли си, човече? — обади се дебелият глас на Спасуна. — Да не ти се привиждат сънища как с двата си кораба минаваш незабелязано три-четири морета и нападаш великата Генуа?

Другите я подкрепиха — кой си възклицание, кой само с недоумяващ поглед, кой с дума на неверие.

Кривич размаха коса наляво и надясно.

— Октоподът, казват, имал осем пипала — отговори, — но всяко пипало е част от тялото му. Пипалата на Генуа са нейните колонии…

— Аха, разбирам — възкликна Сръдан Белязания и подкрепи думите си с плесник по коляното си. — Дявол да го вземе, дързък е замисълът ти, Кривич, но и ние не сме божи кравички.

— Ти, вижда се, вече си мислил над тази задача — рече разсъдително Беро, който очевидно не споделяше лесния ентусиазъм на новия комит на „Кротушка“. — Кое от пипалата на Генуа се мярка най-често пред очите ти?

— Ликостомо е непревземаем — то си е крепост, не колония. Да нападнем Килия не бива — тъй или иначе е на остров посред български земи. Ако сторим нещо на Кафа, ще настроим против себе си целия Кипчак. И погледнеш, че Светослав, за да омилостиви хан Токтай, му поднесе нас, както преди няколко години му изпрати в делва с мед главата на Чака. Като не броим Пера, която е в самия Цариград, остава ни само Тана.

— Тана?! — възкликна Влад. — Най-голямата, най-силната колония на Комуната по тези места?

— Това, че е най-голяма и най-силна, е на наша страна, Влад. Защото генуезците в Тана ще си спят на това ухо, че са силни и непревземаеми. И така до половината ще са свършили нашата работа.

Никой от шестте мъже и Спасуна не подкрепи думите на Кривич, дори Сръдан явно бе направил крачка назад от първоначалното си въодушевление. Измина така дълга, дълга минута, после Беро поклати голямата си глава:

— Нявга бях волнонаемен шиурм на търговска галера — продума бавно и според възможностите си тихо. — Бил съм поне пет пъти в Тана — и преди генуезците да я направят своя колония, и след това. Работата наистина не е невъзможна, Кривич. И не откъм морето — устието на Танаис[2] дава възможност за изненадващ удар откъм тила. Но Тана е голяма и се пази от многобройна войска, Кривич. Тъй както си знаем силите, не достигат за успех срещу нея.

Нестроен хор на другите показа, че всички споделяха мнението на началника на линьо „Добродушко“. Невесела усмивка сви устните на Кривич.

— Уплашихте ли се, мои верни люде?

За всичките отговори Мирѐн:

— Аз съм отскоро при вас, Кривич. Пратиха ме… Какви ги говоря, избягах, за да се присъединя към вас преди малко по-малко от месец. Но ви видях в морето на Анхиало, та се наемам да изразя общото мнение, Кривич. Ние не сме плашливи и ти го знаеш най-добре. Не сме плашливи и ако ни пратиш на сигурна смърт, пък било то и за една гола слава, до един ще тръгнем. Но ако искаш не само да измрем при Тана, а да я поставим на колене, нужен ни е съюзник. Прав е Беро, собствените ни сили не стигат за успех.

— Съюзник? — тъжно се присмя Кривич. — За кого си мислите, приятели? За Светослав? Или може би за Андроник? За Венеция?

— Очакваш от нас отговор на готово — каза Добрил. — А няма една склянка време, откакто ни спомена за новия си замисъл. Дай ни срок и ние да поровим в мозъците си, Кривич.

Едно общо изръмжаване показа, че и останалите споделяха Добриловите думи. И тогава неочаквано се обади Спасуна Точилката:

— Напоследък тук се върти една нова птица, Кривич. Някой си барон ди Буѐнафорту̀на. Идва да си пие виното при мене. Тъмна личност, но разполага с великолепен кораб и хора поне колкото твоите на „Кротушка“. Вече два-три пъти ми подхвърля, че има желание да поговори с тебе за сдружаване за общи напади. Особено пък след като се разчу за Анхиало…

— Анхел ди Буенафортуна. Виждал съм го и дори съм разменял приказка с него — глухо произнесе Влад. — Наистина тъмна личност. Ще добавя: не му е чист косъмът на този човек.

— Кому от нашия занаят е чист косъмът? — възрази му Сръдан.

— Анхел ди Буенафортуна — повтори замислено Кривич. — Какво пък, ще поговоря с него. И ако приеме някои условия, може и да се съглася на съюз с него. За да напакостя на Генуа, готов съм да се сдружа и с дявола, приятели.

— Ала никога не забравяй, че имаш дявол за съдружник, сине — тежко-тежко допълни Спасуна.

Никой не каза дума повече. Мъжете вдигнаха стаканите, но личеше, че умовете им не са във виното…

Бележки

[1] Епиникия — победна песен в чест на някого.

[2] Танаис — р. Дон.