Цончо Родев
Пиратът (20)

(С черен лъв на мачтата)

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 8 гласа)

XVI. Ангелът на добрата сполука

Както беше уговорката, източената и остроноса ладия с четирите двойки гребци се насочи към пристана „Дендри“[1]. Впрочем натам ги водеше и жълтото знаме с бродиран върху него черен лъв, което бе издигнато на висока върлина току до мостчето. Анхел ди Буенафортуна, единственият пътник в ладията, се изненада — е, вярно, нямаше предварително споразумение за каквито и да са тържествености, но все пак той, барон и рицар, не можеше да си представи, че ще го посрещне един-единствен човек, небрежно подпрял гръб на пръта на пряпореца.

Когато приближиха, самотният посрещач пристъпи напред, направи знак да му хвърлят въжето на лодката и със сръчността на човек, който десетилетия е имал вземане-даване с море, пристани и малки и големи катарги, изтегли ладията и върза въжето на трупчетата, забити за тази цел на брега. После помогна на пътника да слезе на сушата.

Представиха се един на друг. И Анхел ди Буенафортуна преживя втората си изненада — бе помислил посрещача за някой корабник от свитата на прочутия пират, а то се оказа самият Кривич. Отначало не повярва на ушите си: възможно ли беше този прославен Кривич, който се бе превърнал в страшилище за великата Генуа и навярно бе прехвърлил богатства за милиони от нейните кораби в трюмовете на своите, да ходи така, по разгърдена бяла риза? Ами че ако не беше тази тънка ивица дантела около врата, нали можеш да го помислиш за рибар, приготвил се за неделна литургия, или даже още повече — за бащинник[2] или парик, тръгнал по празник на хоро в стъгдата на селото?

С изпитателно око и Кривич огледа госта си. И тънка подигравателна усмивка се сгуши между брадата и мустаците му. Макар да идваше на гости, каталанът бе навлякъл пълни бойни доспехи — стоманен шлем със снопче пера на върха, излъскана до блясък броня и също такива раменници и наколенници. Пък колко оръжие бе накачулил по себе си! То бяха меч и мечица, бойна брадва, шотландски боздуган[3] и какво ли още не. Ако имаше на ум сам, с двете си ръце, да превземе Свети Иван, той надали щеше да се запаси с повече оръжие.

Иначе от Анхел ди Буенафортуна се излъчваше дива мощ, която напълно отговаряше на мрачната му слава. Висок, но не чак великан, той беше с широка, почти квадратна глава, поставена върху як, масивен врат. Вероятно огромна сила имаше и във всеки мускул на тялото му, щом като с цялата тази железария върху себе си мъжът се движеше с лека и пъргава походка; за такива като него се казва, че „камък да стисне — вода ще пусне“. Ала в това време, когато физическата мощ се смяташе украшение за мъжа, при Анхел ди Буенафортуна тя отблъскваше. Кривич се запита за причината и скоро я откри — тя беше животинска, не човешка. Отблъскваше и този постоянен израз на стръвен хищник върху лицето на каталана. За това лице очевидно се полагаха много грижи — от прическата, която се подаваше изпод шлема, до майсторски подстриганата в четириъгълна форма черна къса брада, — ала тясното чело, съединените свъсени вежди, приближените очи на рис, потръпващите ноздри и тънките като ивички синкави устни издаваха жестокосърдечна и безжалостна природа.

Разговорът, както е речено, не потръгна още от първата дума. Кривич произнесе неизбежното приветствие:

— Добре дошъл на моя остров, ди Буенафортуна.

А каталанът отвърна троснато:

Барон ди Буенафортуна.

„О, такава ли била работата! — присмя се в себе си Кривич. — Много добре, приятелю. Тогава ще те науча на що българите думат «каквото повикало, такова се обадило». А ти се сърди на себе си…“ Но гласно се поправи спокойно:

— Добре дошъл на моя скромен остров, барон ди Буенафортуна. Не крия, че поканата ми е за разговор по работа, ала постигнем ли спогодба или не, пожелавам да запазиш добър спомен от гостуването си при мене.

Анхел ди Буенафортуна облещи очи от смайване. В пъстрия си живот той бе видял много — от кралски палати до криене в мечи хралупи, но да чуе един пират да го приветствува с изискаността на франкски благородник, това бе вече нещо съвсем ново и неочаквано за него. А докато той се съвземаше, домакинът на острова предложи:

— Вътре — Кривич имаше предвид своето живелище — цари непоносима задуха. Не предпочиташ ли, бароне, да останем на чист въздух? Виж какво море се е ширнало, пък и този полъх на греко…

— Иска ли питане, капитан Кривич. Нека останем на въздух.

Настаниха се на два камъка край брега; бяха издялани така, че да дават удобства на столове с ниски облегала.

Тук последва нещо, което даде повод на каталана отново да ококори очи. Кривич само направи някакъв знак с ръка — все едно че щракна пръсти над главата си — и веднага се появиха двама от неговите хора в жълто и кафяво; единият постави малка масичка помежду им, другият поднесе стакани с добре изстудено вино. Поднесоха вино и на гребците в ладията, но не ги поканиха да слязат на брега.

— Тук е като в пещерата на Аладин… — изрази възхищението си гостът, но Кривич поклати глава.

— Има една съществена разлика, бароне. За моята „пещера“ няма магическо „Сезам, отвори се“. На това късче земя може да стъпи само човек, когото аз поканя.

Те пиха (малко — и двамата знаеха, че им предстои важен разговор, в който трябваше да участвуват с бистри глави), после се заприказваха за врели-некипели. И постепенно се случи онова, което Кривич бе очаквал: слънцето жулеше немилостиво като за месец май и напече железариите по каталана, та не след много по лицето на госта се проточиха вадички пот.

— Май стана горещичко… — несмело подхвърли ди Буенафортуна.

— А, напротив. Времето е прекрасно като за пролет по тези ширини — възрази българинът и продължи с веселия, но празен разговор. Постепенно гостът все по-трудно отговаряше: сварѐн като пиле в бронята си, нему бе пресъхнала устата, та за да пророни дума, трябваше да я наквасва с по глътка от стакана. И толкова зачести това наквасване, че хората на Кривич два пъти му доливаха, докато домакинът все още едва бе презполовил своето вино.

— Сгорещих се — изпъшка по едно време каталанът. — Като че ще е добре да махна поне шлема…

— Постъпѝ, както ще ти е по-удобно — помръдна дясното си рамо господарят на острова. Но добави: — И все пак жалко — толкова си представителен в тези блестящи доспехи, бароне…

Въпреки подмятането Анхел ди Буенафортуна с облекчение свали шлема си. Видя се само, че има твърда и права коса с цвят на гарваново крило, ала претенциозната прическа тъй и не можа да изпълни предназначението си да стъписа домакина — косата се бе сплъстила и смачкала под шлема…

Но с това не се свърши. Слънцето продължаваше да сипе жар, та баронът едно след друго се освободи от всичките си доспехи. И постепенно до него се образува внушителна купчина от железа — броня, ръкавици, лакътници, наколенници, цяла колекция от какви ли не оръжия.

— Е, сега е друго!… — въздъхна с облекчение каталанът.

— „Другото“ е може би онова, което трябваше да си бъде от самото начало — с непроницаемо лице каза Кривич. — Поне по нашите обичаи не е прието човек, когато е поканен на гости, да отива в такъв вид, сякаш ще влезе след минута в сражение. Но всъщност може би съдя пресилено, бароне. Аз те поканих, защото ти поиска среща и разговор с мене. И в такъв случай в сила са вашите, а не нашите правила за гостоприемство. Впрочем ще ми обясниш ли, причината за твоето желание да се видиш с мене?

Ди Буенафортуна разбра, че досега е било само урок — все едно подръпване по ухото, — а разговорът тепърва започваше. И той остави стакана си на масичката.

— Стоял ли си някога да наблюдаваш мравуняк, капитан Кривич? Да? Тогава сигур си видял как постъпват тези дребни, но мъдри твари — мравките. Когато една е попаднала на добра храна, ала силите не й достигат да я нарами, другите й се притичват на помощ и малкото им богатство лесно бива пренесено до мравуняка.

Кривич кимна утвърдително.

— Какъв е смисълът на тази притча?

— Аз имам великолепен кораб и екипаж, с който се наемам да превзема и царството на Хадес[4]. Но при Анхиало ти доказа, че също те бива. И аз си помислих, че ако обединим силите си…

— Сигурно не сме равностойни — поклати глава Кривич. — Моята сила е само върху ей тази синя повърхност и не бих се наел да посегна на владенията на Хадес.

Каталанът се засмя. Не, това неговото не беше усмивка. Той просто издърпа краищата на устните си, докато всичките му тридесет и два зъба лъснаха между брадата и мустаците, после отново ги върна на мястото им. Това беше движение на мускулите на лицето, мимика, а не усмивка, която е свързана по невидими пътища със сърцето.

— Мислех, че разбираш от иносказания — каза.

— Когато се разговаря по работа, иносказанията са опасно нещо, ди Буенафортуна.

Барон ди Буенафортуна — отново го поправи каталанът.

— Не, само ди Буенафортуна — властно рече Кривич. — Докато бяхме гост и домакин, можех да уважа титлите ти, дори ако държеше да те наричам не барон, а дож, крал или — защо не? — император. Но като ще говорим по работа, ние сме само двама капитани и нищо друго. Какво, не си ли съгласен, ди Буенафортуна? Тогава позволи ми да те изпратя до ладията ти…

— Говори, капитан Кривич — свъсено остана на мястото си гостът и очите му сякаш се събраха по-близо едно до друго. — Когато ме покани, ти навярно също си имал причина за това…

— Даже две. Намислил съм един голям удар, от който златото ще потече върху главите ни по-щедро, отколкото се лееше дъждът онзи ден. Но силите ми не стигат. Имам нужда от съдружник и съюзник.

— Чудесно! — възкликна другият. — Значи и ти си мислил за мравките, макар и по друг начин. А втората причина, капитане?

— Името ти — беше неочакваният отговор. — Доколкото разбрах, Анхел ди Буенафортуна означава Ангел на Добрата Сполука, нали? Замисълът ми е така дързък, че наистина ще се нуждае от един Ангел на Добрата Сполука.

Каталанът закима енергично и за секунда повторно разкри седефената редица на зъбите си.

— Точно така, точно така — потвърди самомнително. — И трябва да знаеш, капитане, че името има пълно покритие от делата.

— Ако се вярва на приказките в Созопол, това „пълно“ надали е чак толкова пълно — безизразно произнесе Кривич. — Мълвата твърди, че добрата ти сполука досега е само един генуезки дромон с жито от Хазария и две ромейски ладии със скумрия. Или погрешно са ме осведомили?

— Не съм виновен аз, че съдбата не изпрати нещо по-значително на пътя ми. Тогава друга песен щеше да се пее във вмирисания Созопол.

— Но в такъв случай къде остана прословутата ти „буѐнафорту̀на“? — вдигна вежди Кривич и в отговор другият го стрелна с маслинените си зеници.

— За да ми кажеш това, ли беше поканата ти, капитане?

— Не. За да ти предложа да вземеш участие в замисления от мене удар. Но когато се сдружаваме за нещо толкова голямо, трябва да сме наясно не кой какво се хвали, а кой какво е доказал, че може. И с оглед на това да определим мястото и ролята на всекиго в начинанието.

— Начинанието… Ти още не си го споменал, капитан Кривич.

— Колонията Тана и несметните й богатства — беше отговорът.

За миг изглеждаше така, сякаш каталанът се бе удавил на сухо.

— Тана!… — повтори той изумено. — Мадре де диос[5], мигар си дръзнал да… Дявол да го вземе, но това би било наистина удар, за който ще се разчуе по всички морета!…

— Да смятам ли, че си съгласен, ди Буенафортуна?

— Ето ръката ми, капитане — отговори онзи с лекотата на авантюриста по занаят. — Ето ръката ми за бран и за… златото на Тана.

Едва сега двамата заговориха наистина за работата. Не беше лек разговор — имаше в него и много недоволства, и спорове, и пазарлъци. В края на краищата се споразумяха за следното:

Съдружието им щеше да бъде „въобще“, а не само за Тана. Когато действуваха заедно — както щеше да бъде на първо място при нападението върху колонията, — общите действия щеше да ръководи Кривич и Анхел ди Буенафортуна обеща пълно и безпрекословено подчинение; за тези случаи уговориха и цяла сложна система за разпределяне на плячката — какви дялове щяха да получат тримата капитани (те двамата и Беро от „Добродушко“), дяловете на комитите и кръмчиите, а още по-надолу на водните ратници и галоерите. В другите случаи, когато някой от трите кораба действуваше самостоятелно, плячката следваше да се дели просто на три — по една третина за отсъствуващите кораби, — а как щеше да разпредели капитанът дяла на своя кораб, това си оставаше негова работа. В споразумението влязоха и още две точки, които каталанът искаше да отмине с досада, но — обратното — Кривич се запъна за тях „като рак на бързей“. Ставаше дума да не се нападат никога и при никакви обстоятелства български кораби и при всички действия да не се действува безименно, по пиратски безлично и тайно, а винаги на мачтата да се вее пряпорецът на съответния капитан.

— Добре де, добре — с отегчение се съгласи ди Буенафортуна. — Ала знай, че аз нямам пряпорец. Само на платната ми е изписан черният кръст на родната ми Каталония. Това е достатъчно, нали?

— Достатъчно е — съгласи се Кривич. — А сега да отидем у дома и всичко да скрепим върху бомбицина[6] пред свидетели.

Те станаха, поразкършиха се (бяха прекарали твърде дълго неподвижно), каталанът извика на гребците си да приберат доспехите и оръжията му и двамата се отправиха един до друг към сградите.

— Господи! — изумено възкликна ди Буенафортуна. — Ти си построил и църква? Никога не бих го допуснал за един пират…

— Само параклис — каза непроницаемо Кривич. — На името на свети Никола. За нас, православните, той е покровител на тружениците на морето… дори и когато плават под пиратски стяг…

В работната стая на Кривич се появи неочаквано затруднение: те говореха помежду си на онзи пристанищен език, който нямаше своя писменост, а нито Кривич знаеше езика на каталаните, нито ди Буенафортуна — езика и писмеността на българите…

След доста лутане се разбра, че има само един език, който и двамата владеят и говоримо, и писмено — италийският на главното му наречие — тосканското.

И стана така, че договорът за нападение над италийската колония бе написан на езика на самите италийци…

Бележки

[1] Остров Свети Иван няма и никога не е имал пристанище в днешния смисъл на думата, но има четири леки рибарски пристана. Имената им — Свети Мина, Свети Иван, Дендри (Дръвче) и Аязматели (Осветен) — подсказват, че са съществували още в древни времена.

[2] Бащинник — категория селянин в средновековна България в най-добро положение: икономически свободен, незакрепостен и подчинен направо на централната власт. (Срв. парик и отрок.).

[3] Докато обикновеният боздуган представлявал метална топка със или без шипове, прикрепена на дървена дръжка, то на шотландския между топката (задължително с шипове) и дръжката имало къса желязна верига.

[4] Хадес или Плутон — древногръцки бог на подземния свят.

[5] „Божа майко“ (исп.).

[6] Бомбицин — предшественик на съвременната хартия.