Цончо Родев
Пиратът (36) (С черен лъв на мачтата)

XXXII. Под скиптъра на Светослав Тертер

Както беше споразумението, от Варна дойдоха три бойни галери под началството на Смед, но не спряха в Созопол, а само намалиха ход, колкото към тях да се присъедини „Кротушка“ с цар Светослав на борда. Всъщност освен царя бяха също логотетът Гневота, протостраторът Диман и великият примикюр, а с разрешение на царя и някои от главните герои на последните събития в Созопол; като началник на галерата Кремен си бе позволил да покани и годеницата си Благовеста. Така поеха четирите кораба на юг: начело „Кротушка“, а зад нея в една редица трите варненски галери.

— Някъде около уговореното място — приблизително срещу Инеада — срещнаха галеаццата на ромейския мегатриарх. Размениха общоприетите поздрави, после челната българска галера направи ловка маневра, за да се сближи с тежкия кораб на Никифор Дермокаит. Приготвиха канджите, когато от галеаццата се провикна един весел глас:

— Нека Кривич да извърши абордажа, Кривич — крещеше със смях Джанлука Спарвиеро, като с дланите си образуваше нещо като фуния около устата. — Той е доказан майстор на абордажите…

На двата кораба избухна всеобщ смях, който разведри сковаността на именитите пътници. И това весело настроение остана — съвсем като за сватба! — не само през този, но и през последвалите дни. Кремен прие шеговитото предизвикателство и наистина лично ръководи сближаването на двата кораба. И когато прехвърлиха сходните, пръв премина на галеаццата, за да попадне веднага в обятията на генуезкия си приятел. Междувременно откъм другия борд на „Кротушка“ се прилепи „Победоносецът“ на Смед и — това вече не беше по план, а се роди в момента — най-знатни и не толкова знатни пътници се запрехвърляха от кораб на кораб. Особено познатите се търсеха помежду си, но и непознатите вземаха участие в общото оживление. А то се оказа, че не само на „Кротушка“ има и хора, които не бяха предвидени по първоначалните планове. Например Смед, син на Драгия, водеше, както се очакваше, кефалията Драголюб (той щеше да представлява малките боляри на царството), но още венецианския консул във Варна Марко Леонардо^[1], който щеше да присъствува на сватбата от името на другата велика морска сила на епохата — Венеция. Заедно с тях началникът на „Победоносецът“ бе взел и младата си невеста Радомира — нямаше още месец от венчавката им, та нему се бе досвидяло да се отдалечи от Радомира за тези четири-пет дни… В това отношение не правеха изключение и ромеите. Императорът Михаил Палеолог бе включил в свитата си не само десетина от най-висшите си сановници, но още двоица, чрез които почит на високопоставените младоженци щеше да изрази Генуезката комуна — бяха консулът на Пера Романо д’Анци и, както вече знаем, Джанлука Спарвиеро. Никой не го каза, но всички го знаеха: присъствието на тези двамата бе извънредно важно; то беше публичен белег на помирението между Българското царство и Генуа…

И докато корабите, отново разделени, пореха вълните по посока на Созопол, на бордовете им се състояха множество приятелски или държавнически срещи. Нека започнем с Кремен и Спарвиеро, защото вече ги видяхме да се хвърлят в прегръдките си.

— В Цариград още не могат да се съвземат, Кривич…

— Кремен — поправи го българинът. — Отново съм Кремен, син на Видул.

— Не само това, но, виждам, също отново си и военачалник на корабните войски на царството. — Джанлука Спарвиеро се смееше така, че рискуваше да си разчекне устата. — Ромеите не могат да се поберат в кожите си, че им устроихте такъв… такъв…

— Trucco^[2] — помогна му Кремен на езика на италийците.

— Да, че им устроихте такъв trucco. Чувствуват се като Кума Лиса от приказките, ала надхитрена и осмяна от Заю Баю. Гениално, Кремен, наистина гениално. Ако някога решиш да се посветиш на театъра, ела в нашата добра стара Генуа — обещавам ти… обещавам ти… — как се казва? — un successo fantastico^[3].

— Кой знае, кой знае — отговори му по същия начин Кремен. — Аз само изиграх според силите си една роля, приятелю, докато пиесата бе съчинена от друг. Негова е главната заслуга.

В същото време на бака на галеаццата бяха двамата владетели. Нямаше нужда да се представят един на друг — те се познаваха още от годините на заложничеството, прекарани от Светослав в Цариград, когато, макар и с известна разлика във възрастта, много често бяха вземали участие в едни и същи игри. Причината беше, че Михаил тогава, както впрочем и сега, бе малко болнаво крехък, изнежен, слабоват и ставаше лесна жертва на жилавия като тетива български княз.

— Беше крайно време тези противоестествени отношения между нас да се оправят, Михаиле — каза Светослав, като по този начин наложи да се обръщат един към друг по имена, както някога в двореца на Андроник, а не на „твое величество“.

— Това е радост и за моето сърце, побратиме. Познаваш ме, аз по природа съм миролюбив човек и тези вражди ме измъчваха. Особено пък като знаех, че отсреща не е някой друг, а ти, моят другар от детинство.

Светослав Тертер сложи ръка на сърцето си и се пречупи в лек поклон. Той, разбира се, не вярваше на нито една от така любвеобилните думи, ала знаеше, че е по-добре да се престори на затрогнат от тях. Все пак не пропусна да подметне:

— Чудесно е, че изпитваме еднакви чувства, Михаиле. Но мисля, че ще бъде по-добре, ако всичко уговорено за вечния мир помежду ни бъде отразено на пергамента и се скрепи от нашите подписи и златопечати.

— Как? Мигар не забеляза? Ами че нашите хора вече работят над мирния договор, Светославе. Ето ги там отсреща в каютата на мегатриарха.

— Виждам само моя логотет Гневота. А кой представлява тебе?

Безкръвните устни на Михаил Палеолог се разтеглиха в усмивка.

— Не се бой, не е Адриан Кастамонит. Съгласно твоето желание го заточихме завинаги в малоазийското му имение. И тъй като с баща ми не сварихме да назначим нов логотет, нас ни представлява още по-висш сановник — севастократорът^[4] Мануил Аплакий.

Царят изрази своето доволство с привичното си кимване с глава.

— А с Генуа, побратиме?

— Ще бъдат напълно уредени и отношенията ви с Комуната на грифона. Консулът Романо д’Анци има нарочни пълномощия от Генуа. Ще подпишеш съответен договор и с него.

— Не! — сухо и рязко възрази Светослав Тертер.

— Не? — обърка се императорът. — Но нали твоето условие…?

— Спазили сте условието и договорът с Генуа ще бъде подписан. Но не от мен. Не забравяй, че аз съм цар и самодържец и мога да слагам подписа си само до подписите на мои равни. Каквито и да са пълномощията на Романо д’Анци, аз не го смятам равен на себе си.

— Тогава? — закърши ръце Михаил. — Какво ще стане тогава? Мигар ще се откажеш в последния момент от женитбата и всичко сторено досега ще пропадне?

— Далеч от тази мисъл, побратиме. Договорът с Генуа ще бъде сключен, но под него ще бъде подписът на мой пълномощник. Дори имам подходящ човек за това. Драголюб, кефалия на Варна.

— Как? Един кефалия ще подпише наред с консула на Пера?

— Защо не? Да си кефалия специално на Варна аз поставям далеч по-високо, отколкото да си консул на някаква си там колония.

Бледата усмивка на Михаил отново се хлъзна по устните му.

— Романо д’Анци ще се разпори по шевовете, но — няма как — аз ще се погрижа за него. — Императорът постави ръка върху ръката на Светослав. — Изобщо ти и твоят, хм, „пират“ Кривич ни притиснахте до стената, Светославе, и от тук нататък вие ще надувате вашата прословута българска гайда, пък ние ще играем по свирнята ви.

— Какви ги приказваш! — възмути се Светослав Тертер, макар отлично да знаеше, че Михаил Палеолог бе изразил истината. А като се увери, че всичките му условия бяха приети, ловко промени разговора: — Ала ние сме двама короновани престъпници, Михаиле. Заловили сме се да приказваме за договори и междудържавни отношения, докато аз горя от нетърпение да видя утрешната си съпруга.

— А тя, горката? Представяш ли си как ни чака тя в каютата си? Хайде, да побързаме при нея!…

Отидоха. И там Теодора, облечена в пищна златотъкана руба, наистина ги чакаше в средата на кабината и нервно кършеше пръсти.

Светослав Тертер я обхвана с един поглед — всъщност той за пръв път виждаше принцесата, която утре щеше да стане царица на България. Теодора беше шестнадесет-седемнадесетгодишна, стройна и хубавичка. Само хубавичка, а не хубава, не защото имаше някакви видими недостатъци, а поради това, че на лицето й си бяха дали среща две различни раси. От баща си тя бе наследила малокръвието, широкото бяло чело и тънките устни, а от майка си арменката^[5] — широкото лице, гъстите вежди, големите влажни очи („волоока“ — би я нарекъл Омир) и леко изгърбения нос. Царят преглътна една въздишка; абе династически брак беше наистина, ала булката все пак можеше да бъде малко по-красива, нали?

Той направи церемониален поклон пред нея и произнесе галантно:

— Царице моя, благодаря на нашия общ православен Бог, че ме дарява с такова щастие. Ето, аз съм първият от твоите поданици, а утре цяла България ще бъде в прелестните ти нозе. Ела, царствена невесто моя. Ела навън да видиш твоите слуги и част от земите, които от утре ще бъдат под скиптъра ти.

Последното той го каза за ушите на императора — че земите, покрай които плаваха, бяха под властта на българския цар. И Михаил го разбра…

Светослав-женихът подаде ръка на Теодора-булката и заедно излязоха на палубата. Видяха ги и от всички краища на кораба се разнесоха възгласи за поздрав. Дори шиурмите на галеаццата, повечето затворници или роби, оставиха веслата и размахаха ръце. От другите галери доловиха празничните викове, разбраха, за какво се отнасят те, и също се присъединиха към тях. Светослав-царят се огледа и забеляза, че само двама души на галеаццата оставаха настрана от общото ликуване — бяха Благовеста и Радомира, които, свели глава до глава, не прекъсваха оживеното си шушукане. Светослав-душеведецът махна великодушно с ръка: той знаеше, че две млади жени — едната съпруга от месец, а другата мома за последно денонощие — сигурно имаха да си споделят какви ли не тайни.

Армадата от петте внушителни кораба — комай невиждано явление в Созопол! — най-сетне стигна до пристанището и котвите им шумно пляснаха във водата. Откъм сушата ги пресрещна друг смесен звук — беше непредаваемата с думи врява, на която са способни хиляди посрещачи, слели гласовете си в един. Знатните гости слязоха на брега и в тържествена процесия се запровираха през тълпата жени и мъже, стари и млади, богати и просяци, рибари, технитари и воини (какви ли воини бяха те — всички до един все довчерашните пирати и корабници в жълто и кафяво на Кривич!), свещеници и селяни от околността… Преминаха сред тях, а като наближиха седалището на дукса, където щяха да отседнат, Михаил IХ Палеолог изпъшка едно неясно „Ах!“ и не спря, а сякаш краката му се вкопаха в земята. Онова, което го бе поразило, бяха знамената при сградата. По заповед на царя предния ден бяха махнали одялания прът, на който окачваха държавния пряпорец, а вместо него бяха изправили в двора една висока докъм четиридесет стъпки^[6] мачта от кораб и на нея едно под друго имаше три знамена: червеното с трите златни лъва на царството, бялото с червения вензел на царя и най-долу кошмарното за всеки генуезец или византиец жълто знаме с черен лъв.

— Това… — едва успя да изломоти императорът. — Това тук…

А Светослав го потупа свойски по рамото, както бе постъпвал и в детството им:

— Няма нищо за чудене, Михаиле. Това, долното, е личният пряпорец на Кремен, син на Видул, моят военачалник на корабните войски. Според законите на царството той има право на лично знаме.

Плетейки крака, Михаил Палеолог продължи нататък. Но от групичката на византийските гости, които крачеха зад тях, се дочу вопълът на Никифор Дермокаит, мегатриарха:

— Кълна се в омофвора на майката на Словото^[7], допреди час бих пронизал с меча си всеки, който ми проговореше за това дяволско знаме. А то какво? Ще спя довечера, пък черният лъв ще плющи над главата ми…

Пред самия дом на дукса бяха излезли да ги посрещнат патриарх Петър, кастрофилаксът Негослав и тукашният митрополит Пимен. Ако читателят забелязва, името на Пимен за пръв път се появява в нашия разказ и това би трябвало да бъде достатъчна характеристика за богослужителя…

Патриарх Петър приветствува гостите от името на клира, а Негослав — от гражданството на Созопол. Михаил Палеолог събра достатъчно сили, за да им отговори с няколко малко несвързани думи. И знатната процесия прекрачи в сградата.

Същия следобед в пристанището пристигнаха още два кораба, но зяпачите се бяха вече уморили, та почти никой не им обърна внимание. Пък и те бяха такива по размер, че се загубиха сред галерите и огромната галеацца. Единият, който дойде от север, бе пощенският неф с Тихо — по собствено желание на Тихо той бе назначен за началник на нефа на мястото на онзи, варварски убития. А другият кораб беше една панфила под ромейското знаме. Пренасяше само ракли, денкове и бали — това беше прикята на царствената младоженка.

… Венчавката на другия ден се състои точно така, както бе изискал царят — достатъчно достолепно, но и подчертано скромно. Службата извърши Йоан Век, подпомаган от патриарх Петър и митрополит Пимен. Веднага след това Светослав Тертер настоя да се състои и второто бракосъчетание — на Кремен и Благовеста, — като отново удържа думата си и кумува заедно с Теодора. По тяхно желание службата на тази втора сватба бе извършена от патриарх Петър, а деверуваха младоженците Смед и Радомира; Светослав Тертер, който (както обикновено) не пропущаше и най-дребната подробност, забеляза, че Радомира се бе украсила с онази огърлица, която той, царят, й бе подарил чрез баща й преди време и, кой знае защо, това му достави удоволствие. После всички се отправиха обратно към седалището на дукса за тържествената сватбена трапеза; гостите никога не го научиха, но созополските зидари доста се бяха постарали през последните дни, за да отворят място за тази маса за четиридесет души — събориха стената между две от стаите и за да не личи поправката, бяха облекли всичко с тъмночервен брокат. Гощавката бе дълга и предълга, чак до вечерта. Тук се вдигаха наздравици, поднасяха се дарове на двете брачни двойки, сипеха се пожелания за здраве и дълголетие, а виното, разбира се, се лееше като река…

Никога не се разбра как е преминала нощта след това наистина царско пиршество, но на утрото Светослав Тертер вече се бе посветил на владетелските си задължения в работната стая на дукса. Тук бяха също и повечето от помощниците му, а тъй като не им предстоеше да вършат нищо тайно — и всеки от гостите, който се бе събудил достатъчно рано и бе любопитен да присъствува на един царски работен ден. Първото, което трябваше да ги порази (и то наистина ги поразяваше), беше пълната липса на церемониалност и предвзетост на Светослав Тертер. Той, както му беше обичаят, бе по ленена риза с непритегнати върви на пазвата, а до себе си на една масичка небрежно бе оставил всичко онова, за което мнозина други бяха готови да дадат мило и драго — скиптъра, короната, акакията…

— Тук нямаме повече работа — говореше царят. — Ще поразведа моя събрат Михаил до Месемврия на север и до Агатопол на юг, а после — към Търновград, където ме чакат други грижи. Ти, Кремене, ще ни съпроводиш като церемониална стража до Месемврия, но после трябва да продължиш за Варна, за да поемеш от Смед корабните войски.

— Позволяваш ли ми една молба, господарю? — обади се Кремен.

— Слушам те.

— Да отложим приемането на корабните войски с около четиридесет дни. Не, не, избързваш с подсмихването си, царство ти. Аз наистина ще се радвам на булката си, но стига ти да се съгласиш, то ще стане там, където е силата на Кремен-Кривич — на море.

— Говори по-ясно! Не те разбирам, човече.

— От вчера ние сме в мир с Генуа, господарю. Обещали сме си и честна и според възможностите оживена търговия. Моята молба е аз с „Кротушка“ да извърша първия търговски поход до Града на грифона, господарю. И, разбира се, стига да нямаш нищо против, ще взема и Благовеста със себе си…

— Bravissimo^[8] — разнесе се един по италийски невъздържан глас. Излишно е да казваме, че той принадлежеше на Джанлука Спарвиеро. — Това при нас се нарича viaggio di nozze, ще рече — сватбено пътешествие. Кривич, не, Кремен напълно го е заслужил, твое величество. И стига да благоволи да ме вземе, ще тръгна и аз с него. Ще му служа като лоцман^[9], пък и — няма защо да крия — ще му спестя някои неприятности в Генуа… ако някому е оставил лоши спомени по време на пиратството си.

Светослав Тертер поразмисли и след малко сребристите му коси се килнаха напред, както винаги, когато даваше утвърдителен отговор.

— Да бъде! — каза просто. — Но с Гневота премислете добре с какво ще напълните трюмовете на „Кротушка“. Искам товарът да е такъв, че Комуната да съжали за всеки ден, в който не е търгувала с царството. Негославе?

— Заповядай, царство ти.

— От днес те въздигам в дукс на Созопол. — Царят вдигна предупредително ръка. — Стига, без никакви благодарности. Ти сам заслужи поста си и трябва аз на тебе да благодаря, а не обратното. За службата на кастрофилакс оставям избора на тебе, но ще ти дам един съвет — помисли за Сръдан. Сръдан Белязания, както разбрах, че е известен по тези места. Той има точно онази здрава ръка, която ще ти бъде нужна. Какво? Имаш вид на смутен. Защо?

— Вярно отгатна, господарю. За новия пост — благодаря. Ала получавам в наследство и две неща, които доста ще ме затруднят.

— Говори Негославе, син на Ханко. Винаги съм казвал, че две глави мислят по-добре от една. А тук не сме две, а двадесет.

— Едното е малката крепост на Кривич… извинявам се, на Кремен, която той издигна на Свети Иван. Какво да правя с нея?

— Питай Кремен. Тя тъй или иначе си е чисто негова… — царят се изсмя късо, — издигната с честно спечелени пиратски пари.

— Никога не съм кроил планове за това — помръдна едното си рамо Кремен. — Ала сега ми иде на ум да я подаря на светата наша църква. То, като си помисля, сякаш наистина е градено за манастир^[10], даже и църква си има. То, ако погледнеш, ще бъде справедливо, царство ти: върху основите на манастир градих — манастир да бъде и построеното. И ще предложа: нека да се нарече „Свети Иван Предтеча“. Както се е казвала от памтивека и благочестивата обител на острова.

— Да бъде! — съгласи се царят. И добави: — А за увековечаване на паметните събития, които преживяхме тука, аз обещавам да подаря мраморна украса за олтара на манастирската църква. И ще заповядам върху нея да издялат трите български лъва. Не е според канона, зная, но нека те напомнят през вековете за героите, които живяха или загинаха, за да бъде този български край завинаги неразделна част от родината.^[11]

— Богоугодно намерение! — прекръсти се патриарх Петър. — И Кременовото, и твоето, царю. Ще се понрави на Всевишния горе…

— А второто ти затруднение, Негославе? — попита Светослав Тертер. — Нали рече, че са две наследствата, които те затрудняват.

— Съдбата на Трошан, който сега е пленник на острова, господарю.

— Какво има да се чудиш? От днес ти си дукс — постъпи с този престъпен глупак така, както ти повеляват съвестта и законът.

Негослав се размърда по такъв начин, сякаш изведнъж дрехите му бяха отеснели.

— Помогни ми, царство ти — примоли се. — Какво все пак да правя с Трошан?

Царят поразмисли малко и отсече:

— Заслужава да го обесиш на стъгдата, но не бива Кремен да е зет на позорно осъден некадърник. А иначе явно е, че морският въздух влияе зле на Трошан. Може би ще се чувства по-добре, ако до края на живота си остане в своето имение в Стохълмието… без право да си показва носа извън него. — Светослав Тертер спря за малко, огледа се и, кой знае защо, за пръв път днес взе в ръце скиптъра си. — И така — каза, — празненството свърши, приятели. Време е да запретнем отново ръкави — чака ни още много труд за доброто на България.