Цончо Родев
Пиратът (16)

(С черен лъв на мачтата)

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 8 гласа)

XII. Тъмни облаци над главата на Кривич

Месеците, които изминаха, окончателно утвърдиха славата на Кривич като страшилището на Понта. Този човек като че бе сключил договор или с Посейдон[1], или със самия Велзевул[2], та нехаеше към всичко онова, което през зимата стъписва и най-добрите капитани — пронизващия леден вятър, бурите с гигантските вълни, обледеняването на галерата, вихрушките, които откъсват платната и трошат мачтите… Двата му кораба бродеха навред между подстъпите на Веригава на запад и на Кавказ на изток, дръзко се появяваха ту пред ромейските пристанища на юг, ту пред генуезките колонии по северния бряг на Понта. Тъй или иначе за около половин година един-единствен генуезки кораб успя да премине през тази своеобразна морска обсада, за да достави в Тана[3] и Кафа продоволствие и поща, но не така щастлив бе и обратният му път — Кривич го завладя с абордаж, остави на корабниците само храна и вода колкото за пътя до Пера, а всичко друго — богатите товари от земите на Хазария и на татарите — отиде в трюмовете на неговата „Кротушка“.

Това сякаш се видя недостатъчно на този човек, та той започна по-често да посвещава „вниманието“ си и на византийските кораби. Поводът беше, че веднъж генуезците се опитаха да поддържат връзката с колониите си чрез ромейска галера; Кривич наистина трябва да го е разбрал от Сатаната, защото не само не допусна осъществяването на тази хитрост, но после започна „да си го връща“ почти на всеки срещнат византийски съд. Не стига това, но той на два пъти влезе в големите ромейски пристанища Трапезунд[4] и Килиос[5], на три крачки от Константинопол, както е думата, на бърза ръка прибра съдържанието на по един закотвен там кораб и изчезна, преди някой да се сети да организира преследването му.

Последицата беше, че още преди пролетта да влезе в пълните си права, жълтото знаме с черния лъв се превърна в кошмар не само за генуезците, но и за ромеите. И стана така, че след кратка размяна на писма с бързи гончии[6], в последните дни на април съимператорите на Византия Андроник и Михаил проводиха важно пратеничество в Търновград. А че беше важно, личеше не само по богатите дарове за цар Тодор Светослав, но и от избора на апокриспария — империята се представляваше не от кого да е, а от Лъв Мелисин, протоиракарий[7] на Андроник и един от най-близките му съветници. Отначало Светослав Тертер имаше намерение да приеме знатното пратеничество според установените обичаи — ще рече в престолната зала, с целия синклит наоколо и прочие — ала по молба на самия апокриспарий срещата се състоя в съвсем затворен кръг. Царят го прие в работната си стая и в присъствие само на протостратора Диман (за него в Цариград се говореше, че бил от простолюдието и достигнал до ранга на втори човек във войската след владетеля само благодарение на личната си храброст, верността си към Светослав и вродената си дарба не да разсъждава, а да чувствува развитието на боя) и на Йоан Век.

За този Йоан Век си заслужава да се кажат няколко думи повече. Знаеше се за него, че е чистокръвен созополец по род, посветил се на младини на духовното поприще и достигнал до самия връх — станал патриарх на Византия. Да, но не се задържал дълго на патриаршеския престол — всичко на всичко седем години. Причината: чепатия му созополски характер. В 1303 година императорът пожелал да повиши цените на някои от основните храни на трапезата на обикновените люде, а Йоан ХIII решително се противопоставил; стигнал в дързостта си дори до там да предупреди, че ще откаже да изпълнява патриаршеските служби, ако Андроник присъствува в църквата. Императорът се опитал на няколко пъти да се спогоди с непокорния патриарх, но Йоан Век държал на своето по созополски. И се случило онова, което става открай време, когато властта се сблъска с неизгодната й истина, дори когато тя се изрича от главата на църквата — в двубоя победила властта. Андроник потърсил услугите на продажни епископи и митрополити, свалил непокорника от патриаршеския трон и го заточил в родния му Созопол. Там година по-късно го заварил Светослав Тертер след битката при Скафида и го отвел със себе си в престолнината.

Особено беше положението на Йоан Век и в Царевец. Никой не бе присъствувал на тези разговори, но се приказваше, че Йоан при всяко оставане насаме с царя го засипвал с молби да се върне във Византия, на които неизменно получавал отговор от рода на: „Ама да, разбира се, само че не му е дошло още времето.“ Пък иначе Светослав се отнасяше към него като към най-личен гост. Напомняше му, че майката на Йоан е била чистокръвна българка, така че той трябва да се чувствува между свои, публично заявяваше, че не признава низвергването му и се отнасяше към него като към истинския и единствен патриарх на Византия. В съответствие с това го обграждаше с удобства и вкусни трапези, подчертаваше му доброжелателността си, но не му позволяваше никакви лични връзки с Цариград.[8]

Такъв беше човекът, когото по кой знае какво свое хрумване Тодор Светослав покани да участвува и на срещата с Лъв Мелисин — казано между другото, отдавнашен познат и почти приятел на патриарха. Апокриспарият заведе на срещата само един тълмач и нито човек повече; в първия момент царят понечи да отпрати тълмача — от времето на заложническите си години в Цариград той говореше гръцки по-добре от мнозина ромеи — но веднага се отказа; тълмачът щеше да превежда на Диман, който не знаеше нито една гръцка дума.

След неизбежната церемония по връчването на даровете Лъв Мелисин изложи целта на своето пратеничество. То можеше да се изрази и с една-единствена дума: Кривич. Но протоиракарият нямаше да бъде византийски велможа от девет колена насам, ако говореше така кратко и ясно. Той започна с многословно встъпление за „благодатното примирие, настъпило между империята и царството подир онова злощастно недоразумение при Скафида“, после премина на събитията от последната година, като описа надълго и нашироко всички пакости, които Кривич бе сторил на Византия и на нейния добър съюзник Генуа…

— На твое място не бих споменавал в тази стая името на Генуа, благороднико — прекъсна го остро Светослав Тертер, като наруши осветените от обичая правила за разговор с апокриспарий. — Няма да спечелиш нищо, ако изтъкваш приятелството ви с тази държава, която вече цяло десетилетие нарушава законите на царството ми, пренебрегва и нормите на корабоплаването, а неотдавна стигна до там, че дори ме заплашваше с война.

Лъв Мелисин преглътна шумно — думите не му идваха лесно.

Когато се поокопити, той съобщи предложението, което „венценосните и богонравни императори Андроник и неговият син Михаил“ изпращаха чрез него на „своя събрат во Христе и по владелческа корона“ Тодор Светослав. Ако се съкратят витийските усуквания в словото на протоиракария, предложението се свеждаше до следното. Царят на българите да нападне по суша „това змийско гнездо“ Созопол и да унищожи до крак или да принуди пиратите да го напуснат завинаги, а междувременно така да укрепи пристанищата по цялото крайбрежие на дареното му от Бога царство, че те да не намерят там укритие. Византия обещаваше да направи същото със своето крайбрежие, „а Ге…, тоест, а някои нейни съюзници“ щяха да поемат грижата за останалите брегове на Понта.

— Благочестиво начинание — побърза да го подкрепи Йоан Век.

Той беше любопитна фигура, този Йоан Век. Върлинест и мършав като отшелник (макар че — ако се дадеше ухо на онова, което си говореха слугите в двореца — на трапезата проявявал охота за трима), с подвижни като на хищник очи и със силно прошарена брада, която подстригваше по много необичаен начин — тясна, пък дълга до под пъпа.

— Щях да се сгромолясам от стола, ако беше рекъл обратното, твое препоподобие — студено рече царят. — А ти, Димане?

Макар и също далеч не в първа младост, Диман бе пълна противоположност на патриарха. Само малко над среден ръст, той беше толкова плещест, че изглеждаше нисък. Имаше широко, простовато лице, прям поглед и изражение, на което трудно може да се даде друго определение освен суровост. Говорът му напълно отговаряше на изражението — сух, рязък, все едно всяка дума бе военна повеля.

— Напълно се противопоставям както на уважаемия апокриспарий, така и на негово преподобие — каза Диман. — Царството и самият ти, господарю, ще станете за посмешище на света, когато се разчуе, че провождаш войски да воюват срещу собствените ти подвластни градове.

Боже, какво ли биха помислили Лъв Мелисин и Йоан Век, ако знаеха, че не много отдавна Светослав почти със съвсем същите думи бе отказал намесата си на дукса Драголюб? Или не, няма нужда да викаме на помощ Бога — двамата хитри ромеи великолепно умееха да направят сметка колко е две и две, та отговорът не би ги затруднил.

— За да не прахосваме време в празнословие — отсече Светослав Тертер, — веднага ще ти съобщя, благороднико, че напълно споделям мнението на моя протостратор. Кривич също и в моите очи е като гноен цирей в снагата на България, ала никой не лекува циреите си с бранна сила. Войската на царството ми има други задачи.

— Това ли да предам в Константинопол, господарю?

— Точно това, Лъв Мелисин. Ала добави, че съм готов на всякакво друго сътрудничество, което няма да опозори мен и България.

Бързината, с която протоиракарият се улови за тези думи, издаде, че в Цариград бяха предвидили отказа и си бяха подготвили резервно предложение. Лъв Мелисин произнесе сговорчиво:

— От мое име ще кажа, господарю, че макар и да намирам становището на протостратор Диман твърде крайно, разбирам добре твоите задръжки. А с готовността си за сътрудничество ти доказваш, че си онзи владетел, който светът описва — мъдрият, царствено благородният, достойният за скиптъра и короната си. И от името на моите съгосподари аз ще си позволя да се обърна именно към този велик…

— И прочие, и прочие — кипна Диман. После се извини на господаря си: — Прости ми, царство ти, но докато благородният Лъв Мелисин завърши встъплението си, аз ще се уморя и няма да проумея същинското предложение.

— Смили се над протостратора ми, благороднико — рече царят, — и стигни по-накъсо до онова, което имаш още да предложиш.

Този път на Лъв Мелисин бяха нужни почти пет минути, за да се съвземе — той не бе приучен на разговор „по царевецки“.

— Със съвместни сили да смажем пирата, господарю. Да го смажем там, където той обичайно върлува — в морето. Тогава и опасенията ти, че може да станеш за присмех, отпадат от само себе си.

— Това вече е друго нещо — изръмжа одобрително Диман.

— Това вече е друго нещо — повтори на свой ред Светослав Тертер. — Но как си ги представяте тези „съвместни сили“, благороднико?

— Да образуваме една съвместна армада с по равен брой галери — български, ромейски и генуезки…

— Думите „Генуа“ и „генуезки“ забранявам да се произнасят повече под този покрив — повиши глас царят. — Не събуждай гнева ми, Лъв Мелисин, ако все пак желаеш да постигнем споразумение.

— Но защо, господарю? — дръзна да се опъне патриархът. — Все пак твоето царство не е във война с Генуа…

— Защото най-вероятно бойните действия срещу пирата да се състоят в български води. А в български води аз няма да допусна кораби на страна, която редовно, упорито и сякаш с желание да ме унижи нарушава законите, по които се управляват тези български води. — Светослав спря пронизващите си сиво-сини очи върху пратеника на императора. — Тук вие можете да изиграете голяма роля, протоиракарие. В последните години с Генуа станахте като гърнето и похлупака. И казано съвсем между нас, просто ви се чудя. Ами че ако генуезците превърнат Понта в „mare nostro“, това ще бъде измъкване на залъка не само от устата на България, но дори в по-голяма степен на Византия. А вие — пфу! — дори им дадохте Пера… Както и да е, това са си ваши работи, ако искате, дори възкачете дожа на Комуната на цариградския престол. Аз обаче няма да се съглася и няма да се примиря нито с унижаването на България, нито с охотата на Генуа да превърне Понта в „mare nostro“. Никога!

— И каква е ролята, която можем да играем ние, господарю?

— Да използувате влиянието си върху Генуа, за да се откаже тя от надменната си политика към моето царство. Нека да търгуваме, нека дори да другаруваме, ала като равни, не като господар и слуга. Тогава всички досегашни грапавини ще се изгладят от само себе си.

Лъв Мелисин размисли върху думите му и кимна.

— Не е невъзможно — каза. — Но това ще бъде един дълъг процес. Докато с пирата Кривич трябва да се справим час по-скоро. А най-засегнатата от неговите действия си е все пак Генуа…

— Може и да е най-засегнатата, но в случая ще стои само на пейката като зрител. За това е излишно да спорим, благороднико. За Генуа казах последната си дума и ще чакам онова, което ти нарече дълъг процес. Не бързам. — Между веждите на царя се появи строга бръчка. — Да се върнем на главното — предложи. — Как си представяхте в Цариград нашите съвместни действия?

— Например по седем галери от трите страни…

— Вие луди ли сте! — повторно го прекъсна буйно протостраторът Диман. — Кривич има всичко на всичко една галера и едно линьо, а вие ще пращате по десет галери срещу един негов кораб, че и нещо отгоре. Никой не удря с боздуган върху мухата на масата, пратенико.

— Съгласен съм с протостратора — подкрепи го царят. — Пет ромейски галери и пет български, това е най-голямото уважение, което пиратът заслужава.

— А командуването? — попита ромеецът. — Щом е обща армада, трябва да има и един общ началник.

— Нека да бъде вашият мегатриарх[9]… както там му беше името…

— Никифор Дермокаит — побърза да подскаже протоиракарият.

— Изглеждаш доволен от предложението ми, Лъв Мелисин?

— Няма да го скрия, господарю. В Константинопол се бояхме, че ще искаш вам да принадлежи общото командуване.

— Имам две причини за предложението си. Преди всичко да разберете, че ще бъда почтен съюзник. И второ — не разполагам с корабник, комуто да поверя такава голяма сила. Може и да не го знаете в Цариград, но след изгонването на Кремен аз още не съм назначил военачалник на корабните войски. Засега това все още се върши от Смед, син на Драгия, който бе помощник на Кремен. Бил добър и способен, казват, ала все още не го е доказал в голямо сражение.

— Няма да скрия, че свали голяма тежест от гърдите ми, господарю. Ние се страхувахме, че тъй като вероятно ще се воюва във води на царството… Но кълна се, няма да съжаляваш, господарю. Мегатриарх Никифор Дермокаит има слава на морски Велизарий.

Те се впуснаха в уговаряне на подробностите — разговор, в който от българска страна говореше предимно Диман. Споразумяха се за всичко най-съществено — какво ще е въоръжението на десетте галери, кога и къде ще се срещнат (определиха място в морето на едно денонощие път източно от Созопол), как ще търсят пирата, с какви знаци ще се разбират ромейските и българските кораби и тъй нататък, и тъй нататък. Когато свършиха и това, царят показа, че се готви да стане.

— Като че ли изчерпихме всичко, Лъв Мелисин. Върни се в Цариград и предай на венценосните си господари Андроник и Михаил, моите братя по власт и корона, поздрав и дружелюбие от мене. И не пропущай онова, което ти казах за възможността Византия да стане миротворен посредник между моето царство и Генуезката комуна.

Ромеецът се изправи пръв и започна церемониалните поклони, но точно тогава отново се обади сълзливо патриарх Йоан Век:

— А аз, царство ти? Не е ли сега най-подходящият момент да ме върнеш с протоиракария в родината ми? — Брадата на свещенослужителя трепереше по цялата й внушителна дължина.

— А, не — с непроницаемо лице отговори Светослав Тертер. — Ти си ми нужен тук, твое светейшество. В морето ще се води люта бран, а в Царевец ние с тебе ще се молим заедно и единогласно за победата на обединените оръжия на България и Византия.

С тези думи царят стана. Беше знак, че срещата е приключена.

* * *

Разговорът беше предаден дума по дума в Цариград, като не беше пропуснато да се разкаже и за хленченето на Йоан Век да бъде върнат там, където той виждаше своята родина.

Бележки

[1] Посейдон — при римляните Нептун — древногръцки бог на морето.

[2] Велзевул — според някои древни източни вярвания — началник на злите духове.

[3] Тана — главната черноморска колония на Генуа на мястото на гр. Азов при устието на р. Дон в Азовско море.

[4] Трапезунд — гр. Трабзон на малоазиатския черноморски бряг на Турция.

[5] Килиос — днес град със същото име (или Кильос) на черноморското крайбрежие на Турция, наблизо северно от Босфора.

[6] Гончия — вестоносец.

[7] Протоиракарий — царски или императорски соколар — почетна служба.

[8] Сведенията за патриарх Йоан Век — автентични.

[9] Мегатриарх (ст.тер.; до ХIII в. друнгарий на флота) — адмирал във византийския боен флот, императорски наместник във флота.