Цончо Родев
Пиратът (12) (С черен лъв на мачтата)

VIII. Всеки обръща гръб на пирата

Радомира изтича в стаята на гостенката си и изтръгна гергефа от ръцете й.

— Остави това! — каза й възбудено. — За днес съм ти подготвила много по-вълнуващо преживяване. — После, вече малко по-спокойно, отговори на питащия й поглед: — Помниш ли, че ти бях разказала за един от тукашните пиратски главатари, който е по-различен от всички останали?

— Как да не помня? Онзи, с когото си била готова да отидеш в гората. С едно такова по-особено име… Да, спомних си, Кривич.

— Тъкмо за него ми е думата. Ей сега дойде пратеник при баща ми. Кривич моли подир час да бъде приет.

— И какво? Ние ще се изтъпаним там от двете страни на баща ти?

— Ах, ти, глупавичката ми!… Не, разбира се. Но една от стените на бащината ми работна стая е тънка, дъсчена. През нея се чува всичко. Ще се спотаим там и няма да изпуснем нито дума. Ще видиш, не съм те излъгала: дори само по приказките се разбира, че Кривич не е като главорезите и комарджиите от нашия Созопол.

— Не е ли нечестно към баща ти? — въздържано произнесе Благовеста. — Ами че това си е чисто подслушване…

— А ти пък толкова ли лошо мнение имаш за мене? — шеговито се намуси Радомира. — Баща ми ще знае, естествено. Още като научих и измолих разрешение от него.

След час двете приятелки бяха вече притаили дъх до дъсчената стена. И наистина не изпуснаха нито дума. Само че дочутото се отрази по съвсем противоположен начин на девойките. Когато до ушите им достигнаха думите за диадемата и обеците, и без това кръглото лице на Радомира заприлича съвсем на пита кашкавал, само че не жълта, а с червенина на зряла череша. Обратното — приблизително по средата на разговора между мъжете всичката кръв се оттегли от лицето на Благовеста, ръцете й се разтрепериха, краката й се подкосиха.

— Какво ти става, момиче! — спусна се да я подкрепи Радомира и от това движение двете плитки на косата й се усукаха чак на гърдите. — Изглеждаш така, сякаш ей сега ще предадеш Богу дух…

— Мога да се закълна, че познавам този глас…

— Е, голяма работа! Сякаш си единствената, която познава жив пират… — Разговорът помежду им се водеше, разбира се, шепнешком. — Като разберем, че си тръгва, ще те заведа на едно скрито място на двора. От там ще видиш познаваш ли човека, или ти се е сторило.

Така и стана. Когато мъжете заговориха за достойнствата и недостатъците на острова, двете приятелки се измъкнаха безшумно и избързаха в укритието на Радомира на двора. Не чакаха дълго, когато вратата на дома се отвори и в очертанието й се появи Кривич. Сърцето на Благовеста сякаш спря да бие — особено като зърна и токите на колана си от двете страни на гърдите на мъжа. От премаляване почти щеше вече да го пропусне край себе си, но в последния момент намери сили да извика полугласно:

— Кремен!…

За секунда мъжът като че ли се вкамени и остана така, с крак във въздуха. После се съвзе и продължи към дворната порта. Междувременно обаче се бе съвзела и Благовеста, та изтича подир него.

— Кремен! — повтори по-високо. — Не може да си ме забравил, щом носиш малкия ми дар на кафтана си…

Той спря, махна на придружника си да продължи, после бавно се извърна. Като я видя, очите му се изпълниха с топлота и нежност, ала гласът, с който й отговори, бе напълно овладян:

— Онзи Кремен, за когото споменаваш, не съществува, Благовесто. Той умря. Умря още тогава, на Варненското пристанище, малко преди ти да му подариш колана си. Сега пред тебе и за света е само Кривич. Днес и завинаги.

— Кривич пиратът?

— Пиратът.

В погледа на девойката проблясна суровост, примесена и със съжаление.

— Значи така — продума тихо. — Онзи Кремен, когото познавах, беше герой над героите, народът го поставяше наравно с юнаците от легендите. А сега е само един презрян пират…

При тези жестоки думи лицето на Кривич пребледня като на смъртник.

— Презрян пират — повтори той отчетливо. — Ще запомня това жигосващо слово, Благовесто.

Благовеста усети, че бе прескочила границите на допустимото, но вместо да се извини с няколко простички думи, непоследователността на женската й природа я накара да задълбочи стореното.

— Мигар не съм права? Не си ли един от стотиците оплискани с кръв пирати на Созопол? А аз те помнех като свободен, честен и благороден воин, Кремен…

— Кривич — поправи я той.

— Онзи беше Кремен. Кривич е името на пирата…

Той направи крачка към нея и с пръсти поразтвори русите косми на късата си брада.

— Виж този белег — каза сухо. — Получих го от баща ти като награда, че съм бил „свободен, честен и благороден воин“. Ето как непризнателното отечество слага дамга на — как го рече? — своя герой над героите.

— Признавам, към тебе бе извършена чудовищна несправедливост. Но тя не може да бъде оправдание, загдето си избрал пътя на…

— На презрян пират, вече го научих — завърши той вместо нея. — А защо не помислиш какво ме тласна в попрището на пирата, Благовесто? Спомни си добре. Царят и твоят баща не само ме свалиха като военачалник на корабните войски, но и ме изхвърлиха извън закона. Разбираш ли какво значи това „извън закона“, Благовесто? Нещо като безстопанствено псе, на което всеки с или без причина може да отнеме живота и за това да не носи никаква отговорност пред никого. Никаква! Бездушна вещ, а не човешко същество — ето какво значеше да съм извън закона. И отговори ми честно: какво ми оставаше? Пред себе си тогава виждах само два пътя: или да преобразя външността си и да разчитам, че никой не ще познае в мене онзи, който може да бъде убит заради дивашкото удоволствие на някого, или да потърся азил^[1] и да дочакам края на дните си като полуроб на лентяите-калугери в някой манастир. Не! Пред тези две възможности аз избрах третата — да бъда свободен, пък макар и… презрян пират…

— А имало е и още една възможност, четвърта. Да се самонакажеш с най-лекото наказание, като отидеш сам в изгнание^[2]. Мъчително е, но не е позорно… — Девойката се изчерви. — Пък, кой знае, може би щеше да се намери някой, който да сподели…

Кривич я прекъсна рязко:

— Не! За мен да бъда изгнаник в чужда земя е по-страшно и от смъртта.

— Ти и сега не си, в „своя“ земя…

— Но съм в морето, а то принадлежи на всички. — Той замълча малко. — При това въпреки несправедливостта на обидата, въпреки този белег тука, аз никога не съм посегнал и няма да посегна на български кораб. Пират съм, вярно. Но не и безродец. Обявил съм моя лична война на Генуа, защото заради нея нося сегашния си позорен кръст. И ще воювам и пакостя, докато… Е, знаеш какъв бива рано или късно краят на пирата.

Те като че ли си казаха всичко. Кривич се досети нещо и спря още за малко.

— Сега, когато разбра какъв съм, искаш ли да ти върна токите от колана, Благовесто?

— Не — каза тя толкова бързо, сякаш винаги бе имала готов отговор в главата си. — Аз подарих колана на човека Кремен. Не на военачалника или пирата.

Кривич не продума нищо повече. Поблагодари мълчаливо и продължи прекъснатия си път. Девойката остана загледана в широките му плещи и в русите му къдрави коси, достигащи до раменете. Кой знае защо, но би дала безкрайно много той да се обърне и да погледне още веднъж към нея. Ала мъжът не се обърна. Тогава Благовеста запретна полите на рубата си и с все сили затича към къщата.

Когато малко по-късно Радомира я потърси, завари я в стаята й.

Благовеста се бе проснала по очи в леглото си и плачеше неудържимо.