Цончо Родев
Пиратът (2) (С черен лъв на мачтата)

1

Когато само едно поприще^[1] делеше корабите, от високата надстройка на кръмата^[2] се разнесе заповедният и звънлив глас на Кремен:

— Вдигнете бранния стяг!

Разтичаха се корабници, заскриптяха макари и скоро на самия връх на голямата мачта, подхванато от напора на морския вятър, заплющя знамето на Българското царство. Без да престава да следи отсрещния кораб, Кремен погледна нагоре. И както винаги в такива случаи сърцето му се изпълни с богоговеен трепет. Защото това там, на мачтата, не беше за него парче тежка тъмночервена коприна с извезани един под друг на нея три златосърмени лъва, а светиня, в която съзираше наведнъж всичко най-свидно — от гордостта му, че е българин, до спомена за гроба на баща му.

От носа се провикна помощникът му Смед:

— Ще се бият, началнико. Отговарят ни, като вдигат пряпореца на Генуа.

Кремен засенчи очи. Наистина отсреща бяха развели бялото знаме с червения кръст, което напоследък всяваше страх и преклонение по всички морета. Това сякаш достави удоволствие на Кремен.

— Толкова по-добре — каза той. — Ще си получат, каквото търсят. — И заповяда: — Галоерите да натиснат по-здраво веслата. Ти, кръмчио^[3], дай малко надясно, а щом се изравним с генуезеца, свий рязко, за да пресечем пътя му. Морските ратници да са готови за бой. И както винаги: първо стрелците и прашниците, пък долепим ли се борд до борд — мечоносците и секироносците!

Докато приближаваше по тясната дъсчена пътека, проточена по цялата дължина на галерата^[4] между двата реда галоери, Смед повтори разпорежданията му. Но когато приближи, подхвърли недоверчиво:

— Не бъркаме ли, като се откланяме към североизток, началнико? Така даваме възможност на генуезеца да вземе преднина…

— Грешиш, Смед — изкиска се от надстройката Кремен. — Преднината няма да му послужи за нищо — два пъти по-бързи сме от него, така здраво е натъпкал трюмовете^[5] си. Но когато по-късно го подгоним, той, ще не ще, ще се отклони към северозапад. А това, виж, ще бъде от голяма полза за нас. Защото нататък е нашият бряг…

Преследването продължи по-малко от час, макар че, както беше предсказал българинът, генуезците с всички сили бяха побягнали наляво. Постепенно двата кораба се застигнаха толкова, че на кръмата на генуезката галера се прочете името й „Санта Кроче“, изписано с красиви латински букви, а под нея изкусен дърворезбар бе измайсторил герба на Генуа: два грифона крепяха щит с цветовете на генуезкото знаме, а над щита голяма корона вероятно трябваше да символизира могъществото и независимостта на града-държава. После българският кораб малко изпревари генуезкия, като мина толкова близо до него, че веслата на галоерите се объркваха и взаимно си пречеха. Тогава Кремен събра длани около устата си и извика с цяло гърло на онзи странен език, чудновата смес от италийски, византийски, български и няколко хазарски думи, на който се говореше навред по пристанищата на Понта^[6]:

— Храбри генуезци, предайте се! Спестете проливането на невинна човешка кръв!…

— Никога! — отвърна му по същия начин един мъж в пълно въоръжение, застанал на командното място на „Санта Кроче“. — Синовете на Генуа умират, но не се предават.

— Твоя воля, капитане. Но сетне не се оплаквай, когато сенките на мъртвите идват да смущават сънищата ти…

Отговорът, който последва, бяха петдесетина стрели, които излетяха от „Санта Кроче“ и се забиха в бордовете и мачтите на българския кораб или пронизаха платната му. Поне третината от тях бяха насочени към кръмата; едната се заби в стената толкова близо до главата на Кремен, че, трептейки, се заплиташе в разветите му от вятъра дълги руси коси.

— Стрелците! — заповяда от мястото си Кремен. — И се целете само в стражниците — не бива да пострада човек, който не е вдигал ръка срещу нас.

Стрелците с лък се надигнаха над стената на борда, прицелиха се набързо и гъст облак стрели помете палубата^[7] на генуезката галера.

— Сега прашниците!…

Камъни колкото мъжки пестник се посипаха по „Санта Кроче“. Още веднъж се изредиха стрелците с лък и прашниците и стенанията, които се разнесоха оттатък, показаха, че и едните, и другите добре бяха свършили работата си.

— Канджите^[8]!… — беше новата заповед на Кремен.

Няколко мъжаги с мускули на древни гладиатори преметнаха канджите, закачиха борда на италийския кораб и, дърпайки юнашки, бързо го притеглиха. Едва сега Кремен нахлузи шлема си, измъкна меча от ножницата и призова с глас, който надви всички други шумове:

— Морски ратници на цар Светослав, след мен!…

Такъв началник беше той: повеждаше „След мен“, а не пращаше „Вървете напред“. Не дочака да види поне дали са готови хората му, а с онази ловкост на мъжете, прекарали живота си на море и свикнали да се съобразяват с несигурността на ладийката или с люлеенето на кораба, направи един след друг два скока: единия на бордовата стена, а вторият вече го пренесе на палубата на генуезката галера. Познати викове зад него му подсказаха, че мечоносците и секироносците не бяха чакали втора подкана и със стръвни призиви го бяха последвали.

Като остави превземането на галерата на своите опитни морски ратници (тях щеше да ги води Смед, такъв беше установеният ред), Кремен с обнажен меч в ръка се насочи към високата площадка на кръмата — смяташе, че се полага да се срещнат началник с началник. По пътя си набързо рани едного от изпречилите му се генуезци и изтръгна оръжието от ръката на втория. И така с кървав меч се заизкачва по стръмната стълбичка. Капитанът на „Санта Кроче“ щеше да има чувствително предимство, ако го срещнеше още там, докато се катереше по отвесната стълба, но — самонадеяност ли бе това, своеобразно рицарство ли? — не се възползува от него, а изчака противника му необезпокояван да се качи на площадката. И горе, върху това късче равно място — не повече от пет на три крачки — двамата капитани се вчепкаха в люта битка.

Още първите удари показаха на Кремен, че италиецът го бе изчакал може би и от благородство, но преди всичко поради самочувствие на майстор на меча. И наистина всяко негово движение издаваше, че зад него има опит, натрупан от школовка при най-добри учители по фехтовка и вероятно от десетки и десетки двубои. Беше спокоен, внимателен в ударите и пестелив при защитата. Специално в защитата най-добре личеше голямото му умение: той или се преместваше с няколко пръста, за да мине мечът на Кремен покрай тялото му, или с едва доловимо движение го откланяше настрана. И само едно пропусна да прецени генуезецът — че като се забавляваше да изявява майсторството си, той показа на Кремен с какъв противник има работа и го накара да бъде нащрек.

И всъщност именно това реши двубоя. Като си направи удоволствието да си играе като котка с мишка (както той преценяваше борбата), италиецът най-сетне реши да свърши с врага си. Изтегли тялото си съвсем малко назад, колкото да пропусне един напад, отби нагоре втория и с пъргавината на рис се хвърли напред. Според всичко, което знаеше за фехтовалното изкуство, в този момент мечът му трябваше да прониже гърдите на българина. Ала това просто не се случи. Противникът му или познаваше изтънко този напад, или притежаваше невероятна бързина, та приклекна частица от секундата преди смъртоносния удар, остави мечът да прелети над главата му и съвсем естествено се озова зад защитата на капитана на „Санта Кроче“. И така само за времето, което е нужно за едно мигване на окото, прастарата игра на котка и мишка продължи, но при разменени роли — сега котката беше българинът и стига да желаеше, можеше да убие генуезеца така, както му е угодно: да го промуши като глиган за печене, да го накълца на парчета или да го нареже на филии като пушена наденица. Не последва обаче нищо от това. Когато се закрепи отново на крака и се посъвзе от изумлението си, капитанът на „Санта Кроче“ видя, че другият бавно прибираше оръжието си.

— Няма смисъл да се изколим взаимно — каза Кремен, — никой не ще има полза от това. Много по-човечно ще постъпим, ако спрем дотук. И ти да заповядаш на хората си да се предадат. Заклевам се във воинската си чест, че нито косъм не ще падне от главата на онзи, който ще се подчини на заповедта ти.

Италиецът хвърли поглед през рамо. Кратък, но той беше достатъчен да му покаже, че на палубата вече нямаше битка, а масово убийство — още минути или най-много половин час и подчинените му бойци щяха да бъдат изклани до един или посечени. Той се поколеба за секунда, после опря меча си на коляното, с мощен напън го пречупи на две и хвърли парчетата в краката на победителя си. („Човек със страшна сила! — помисли на това място с уважение Кремен. — Ами че това е генуезка стомана, равна на която има само в Толедо или Дамаск!… Колцина са хората, които могат да я пречупят ей така, като суха съчка?!“) След това капитанът отиде до оградката и на непознато наречие, но с глас, свикнал да заповядва, извика някакви нареждания. Воините му го послушаха („С облекчение“ — отбеляза в себе си Кремен) и се предадоха.

— Джанлука Спарвиеро — представи се капитанът. И добави натъртено: — Капитан на Генуезката комуна^[9].

Споменаването на Генуа не направи никакво видимо впечатление на българина. Той отговори със сдържан поклон и също се представи:

— Кремен, син на Видул. Военачалник на корабните войски^[10] на цар Тодор Светослав, самодържец български.

— Ха! — прихна пресилено италиецът. — Военачалник на корабните войски, туй ще рече нещо като главнокомандуващ адмирал, пък той действува чисто и просто като най-обикновен пират…

— Не, като страж на царството. — Българинът запазваше удивително самообладание. — Според морските закони и вековните обичаи тази част от морето принадлежи на България. И никой не може да я пресича, без да отдаде нужното уважение на моя господар и… да плати дължимото да̀ждие^[11] като за преминаване през земята…

Джанлука Спарвиеро изкриви устни в презрителна гримаса.

— Според морските закони тази част щеше да принадлежи на Българското царство само ако брегът се виждаше оттука…

— И той се вижда! — спокойно отговори Кремен.

— Тъй ли? — продължи да се присмива италиецът. — Навярно са ми поотслабнали очите, капитане, извинявай, военачалнико на корабните войски.

Българинът не се поддаде на уловката да влезе в спор. Вместо това застана до оградката на командната площадка и рече кратко:

— Смед!

— Заповядай, началнико.

— Изкачи се на наблюдателницата и кажи дали се вижда брегът.

Всички галери от епохата имаха на най-горната рея^[12] на главната си мачта наблюдателница — обикновено съвсем малка, колкото за двама души, и те можеха да запазват равновесие само ако се държат за мачтата. „Санта Кроче“ не правеше изключение.

Докато Смед са катереще по въжената стълба на мачтата, Джанлука Спарвиеро също приближи до оградката и двамата с Кремен се озоваха рамо до рамо. Те бяха почти еднакво високи, над среден ръст — около шест стъпки — и с видимо здраво телосложение, но всички прилики помежду им свършваха до тук. Генуезецът имаше смолисточерна права коса, очи в същия цвят, бръснато лице и по римски гърбав нос. Обратното — Кремен беше по славянски рус, с къдрава коса, която падаше чак до раменете му, къдрава и руса беше и грижливо подстриганата му брада. Прибавим ли към това и синевината на очите му, той твърде би напомнил обичайния образ на Исус от иконите, ако не беше дълбоката гънка между веждите му и постоянното изражение на строгост (противниците му го казваха свирепост), което лъхаше от цялата му физиономия; ако непременно трябваше да послужи на някой шарчия^[13] за модел на Спасителя, той би бил подходящ само за онази сцена, в която разгневеният Христос разгонва търговците от храма. Между двамата той губеше и с фигурата си. Преди години като стотник той се бе сражавал под пряпореца на Светослав Тертер против татарите за завземането на Царевец и на българския престол и тогава един удар с бойна брадва бе строшил на късчета лявата му ключица; е, вярно, след победата цар Светослав издири най-опитните знахари, за да го възстановят и благодарение на тяхното умение Кремен бе запазил и живота, и ръката си, но ключицата му остана изкривена напред, а от това и цялото му рамо — недъг, който (ако се съдеше по милозливите погледи на момите) не го загрозяваше, но който се виждаше и от пръв поглед.

— Земя! — извика от височината на мачтата Смед.

— Лъжа! — отговори начаса Спарвиеро, буйно и невъздържано. — Лъжа и предварителен сговор, за да бъда…

Не можа да се разбере каква щеше да бъде следващата му обидна дума. Защото в един миг от лицето на Кремен не остана нито следа от цялата предишна добронамереност. Той измъкна от широкия си колан къса мечица и допря острия й връх до шията на италиеца:

— Пред мен! — изсъска яростно. Очите му, които не бяха загубили ведрината си дори по време на двубоя, сега изглеждаха оловносиви и застрашителни като ноемврийски облак. — Пред мен или главата ти тозчас ще се търкулне в трюма.

— Къде? — хрипкаво попита Спарвиеро. — Какво искаш от мене?

— Ти обиди и мен, и първия ми помощник. Сега ще се изкачиш при него на мачтата. И ако имаш капчица чест, ще потвърдиш или ще отречеш, че се вижда земята на България.

Като го мушкаше така с мечицата, Кремен го заведе до мачтата и го накара да се качи на наблюдателницата. Когато слезе отново, Джанлука Спарвиеро не произнесе нито дума, но лицето му имаше цвят на дървена пепел.

— Какво ще стане сега с мен, с хората ми и с кораба, Кремен, син на Видул?

Преди да отговори, запитаният възвърна спокойното изражение на лицето си и прибра мечицата в ножницата й.

— Ако вече си съгласен с мене, капитане, че Светият кръст е изоставил в битката твоя „Санта Кроче“^[14], тогава наистина ще ти кажа онова, което ви очаква. Ти, хората ти и галерата ти ще си отидете, без да бъдете одраскани. При това ще пътувате по-леко от преди, понеже…

— Понеже?

— Понеже според законите на Българското царство онзи, който наруши границите му с цел да избегне законното да̀ждие, му се отнема цялата стока. Това е!

Спарвиеро се огъна, сякаш някой го бе ударил с пестник в корема.

— Трябваше да ме убиеш, Кремен, син на Видул — каза глухо, когато най-сетне възвърна дарбата си да говори. — И ако слушаш мене, имаш още време, за да поправиш грешката си.

— Защо?

— Знаеш ли какво значи на моя език „спарвиеро“? Не? Ястреб, капитане. Тежко̀ ти, щом в мое лице току-що си спечели за враг един ястреб. Ще те преследвам по суша и море, в ада ще те преследвам, но ще ти отмъстя.

Кремен се изсмя — шумно и от сърце, като малко момче.

— А ти знаеш ли какво правя аз с ястребите, капитане? Обучавам ги да ми служат и да ловят за мене зайци и лисици, както другите правят със соколите.

— И все пак пази се от отмъщението ми, българино.

— Тогава, ако искаш, да си сменим корабите, Джанлука Спарвиеро — продължи да се смее Кремен. — Защо ли? Ти може би не владееш писмеността ни, иначе щеше да разбереш, че моят кораб се нарича „Отмъстителят“. Всичко би си отишло на мястото, нали? Отмъстителят ще преследва, а Светият кръст ще закриля преследвания…