Цончо Родев
Пиратът (17)

(С черен лъв на мачтата)

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 8 гласа)

XIII. „Да върви по вода“ не винаги е нещо за завиждане

Когато във Варна се получи хрисовулът[1] за предстоящото сразяване на пирата Кривич, кефалията Трошан, син на Властимир, изпадна в такова състояние, за което най-подхождат думите припадък от радост. Нявгашната омраза в сърцето на Трошан съвсем не бе загаснала; напротив — като си спомняше достойнството, с което бившият военачалник на корабните войски бе посрещнал и лишаването му от звание, и удара с бич (кефалията не забравяше също и заплахата на нака̀зания), тази омраза кървеше като прясна рана. Не спомогна за заличаването й и превръщането на Кремен в Кривич — превръщане, което отдавна не беше тайна за никого от крайбрежието, а Трошан получи потвърждение за него и от собствената си дъщеря. Защото в новото си поприще Кремен — Кривич дори надмина легендарната слава на военачалника; говореше се, че няма момче от устието на Тирас на север до Агатопол на юг, което да не мечтае да служи на кораба с черния лъв на жълтия пряпорец.

В предстоящата разправа с пирата Трошан виждаше удовлетворяване на глождещото го от години чувство. А че щеше да го удовлетвори, той изобщо не се съмняваше — крила да сложеше на своите кораби, Кривич пак нямаше да се спаси от клещите на десетте галери, поставени в ръцете на такъв майстор като Никифор Дермокаит. И като се ръководеше от тези две подбуди — желанието за мъст и пълната увереност в победата над Кривич, — Трошан съзнателно си позволи едно своеволие, което иначе, при здрав разум и спокойствие, никога не би и помислил. Използува властта си на кефалия и обстоятелството, че Смед все още се водеше помощник военачалник, за да наложи той сам да стане на командната площадка на „Отмъстителят“, като на Смед остави „Победоносецът“. Трошан не разбираше нищо от мореплаване и още по-малко — от изкуството на морската рат, през целия си живот бе пътувал само пет-шест пъти по море с пощенския неф до близките му подвластни пристанища, но той не без основание се надяваше, че други щяха да свършат черната работа, а той само щеше да присъствува, когато морската бездна ще погълне завинаги Кривич и неговите пирати. Това щеше да му плати всичко, дори морската болест, която Трошан не изключваше за себе си.

Така и стана. Смед, син на Драгия, подготви корабите, отплаваха в уреченото време (водеше, разбира се, „Отмъстителят“ с Трошан на кръмовата площадка) и също така в определения ден се срещнаха с ромеите. Византия всъщност бе изпратила по-голяма сила от обещаната — личното знаме на мегатриарха се вееше не над галера, а галеацца[2] с повече от петдесет весла и вероятно над хиляда корабни войскари в рубките[3] под седалките на галоерите.

Преди да се отправят на път, Никифор Дермокаит свика на галеацата съвещание на всички капитани. За изненада на българите се оказаха един човек повече от броя на галерите. За двойно по-голяма изненада Трошан и Смед познаха единадесетия: беше Джанлука Спарвиеро.

— Не мога да приема никакви съвместни действия в присъствието на този човек — гневно заяви веднага Смед. — Моят господар се е съгласил на съюзничеството само при едно условие — че Генуа и генуезците ще останат настрана от него. Или Спарвиеро, или аз!

Започна един дълъг пазарлък, в който на Никифор се наложи да покаже качествата си не на мегатриарх, а на ловък ромейски вития. В края на краищата се стигна до спогодба, и то след като Никифор Дермокаит гласно обяви, че Джанлука Спарвиеро ще присъствува не като съветник, а само като негов, на мегатриарха, личен гост (и затова по настояване на Смед генуезецът бе принуден да напусне съвещанието), а Трошан в ролята си на най-старши от българите заяви, че приема нарушението на предварителния сговор при това последно условие.

Едва сега капитаните започнаха същинската си работа. Уговориха още веднъж знаците помежду си и тактиката при всички възможни обстановки по време на боя. А сетне Никифор нареди да поемат на запад — оказа се, че междувременно негови кораби бяха обходили обичайните засади на пирата, не бяха го забелязали и следователно трябваше да го търсят по̀ към брега. Претърсването щеше да започне приблизително от Мона Петра[4] при Козяк[5] и да продължи на юг, докъдето най-сетне спипат „Кротушка“ и „Добродушко“; галерите трябваше да се движат ветрилообразно на зрителна връзка помежду им, като българските трябваше да заемат дясното крило, по-близкото до брега (Никифор: „За да не дадем повод за някакви неправилни тълкувания на вашия бележит владетел.“). Галеаццата на мегатриарха щеше да се движи в средата на ветрилото и при откриване на Кривич да поеме ръководството на цялото сражение.

Както предвиди Никифор Дермокаит, така и стана — десетте кораба се втурнаха като глутница вълци през морето и още на втория ден на мачтата на „Победоносецът“ се появи уговорения стяг: наблюдателите на Смед бяха забелязали двата пиратски кораба. Сигналът бързо обходи галерите, ветрилото се стесни, като преряза всички възможни пътища за отстъпление на Кривич. Сега вече пиратската „армада“ се видя от всички — галерата и линьото лежаха на дрейф[6] на около осем поприща срещу Анхиало. Не бе възможно от наблюдателниците на двата кораба да не бяха съзрели приближаващата опасност, но дълго време „Кротушка“ и „Добродушко“ изглеждаха като мъртви — нито се спущаха платната[7], нито веслата се раздвижваха, нито на палубите се забелязваше обичайното оживление като пред битка. Но после всичко се измени с такава бързина, че Спарвиеро, който стоеше до мегатриарха на кръмовата площадка, се принуди да произнесе с ядно възхищение:

— Бива си ги, проклетите! Не зная дори генуезки корабници, които биха се справили с по-голяма сръчност…

Причината за оценката му бе, че двата кораба само в минута време не само се пробудиха от мнимия си сън, но и с бързи действия се приготвиха да посрещнат нападателите си. Имаха също, изглежда, уговорка за тактиката си, понеже с ловка маневра образуваха нещо като голяма буква Т: „Кротушка“ перпендикулярно на брега с носа към открито море, а на едно поприще пред нея „Добродушко“ застана като горното на Т-то. Бяха вече толкова близо, че от корабите на преследвачите видяха златножълтите им знамена с черните лъвове.

— Луди ли са тези хора!? — изсумтя в брадата си Никифор Дермокаит. — Не си ли дават сметка, че ще ги смачкаме, преди да имат време да кажат „Веруюто“?

— Ако нямаш нищо против, ще си взема едно от знамената им за спомен — изсмя се Джанлука Спарвиеро. — Имам право на него…

Още си деляха бъдещите трофеи, когато линьото пред тях се раздвижи. Направи поворот наляво и се отправи срещу византийците.

— Аха! — снизходително каза Никифор. — Тактика, която вероятно са познавали още финикийците. Иска да се вреже между мен и съседа ми и като започне престрелката, всъщност през него да се стреляме едни-други. Но ще има да почакат, милите…

Той заповяда да издигнат на мачтата онзи пряпорец, който нареждаше на съседа му да не стреля. Пък и нямаше нужда — галеаццата носеше двеста опитни водни ратници, които положително щяха да пометат хората на линьото.

— Само не разбирам едно — учудено се обади Спарвиеро. — По червените знамена с жълтите кръстове те би трябвало да се досетят, че вие сте военни кораби на Византия. Защо, по дяволите, нападат вас, а не българските, които положително ви отстъпват и по мощ, и по опитност? Дали това не е…?

Никога не се разбра какво още щеше да предположи генуезецът. Защото българският кораб им бе подготвил нещо, което никак не наподобяваше описаната финикийска тактика. От палубата му със свистене излетя тежък камък и след секунди проби левия борд на галеаццата точно на линията, до която тя газеше във водата.

— Пробойна на левия борд! — чу се отдолу тревожният глас на комита. — Водата нахлува неудържимо, капитане!…

— Няма ли възможност да се запуши с нещо?

— Изключено, капитане. Пробойната е почти човешки ръст голяма.

— Бих дал половината от остатъка на живота си, за да имам под своите заповеди пиратския мерач на балиста[8]. — После, свестил се от първата покруса, Никифор Дермокаит предприе бързи мерки за спасение. Заповяда галоерите от левия борд да бъдат отключени от веригите и до един да се преместят на десния. Натикаха нататък и многото стотици облечени в желязо бойци, та галеаццата силно се наклони надясно, пробойната се оказа над водолинията и нахлуването на водата почти спря.

Докато се занимаваха с всичко това и вдигаха другия пряпорец със значение „Имам нужда от помощ“, от линьото излетя втори камък и отвори същата дупка в галерата, която плаваше откъм левия борд на военачалническата галеацца. На нея последва същата суетня, а сигналът „Имам нужда от помощ“ се издигна и на нейната мачта.

Неизвестно защо линьото не прояви охота да доразвие успеха си. Стига да искаше, той щеше да стигне и до двата кораба преди другите галери, които вече бързаха на помощ. И къде с удар на тарана, къде с просто блъсване да ги прекатури един след друг в морето и да види киловете им. Вместо това „Добродушко“ (дали не искаше да докаже името си?) направи широк завой и се върна към предишното си място. Това даде възможност на трите здрави галери с червен пряпорец и жълт кръст на мачтите да приближат до тежко пострадалите, да се вържат с котви четирирожки и канджи за тях и бавно да ги изтеглят настрана от боя. А той, боят, вече придоби съвсем различен изглед — сега срещу двата пиратски кораба имаше не армада от десет мощни съда с военачалник Никифоря Дермокаит, а само пет български галери с качества, които Бог знае на какво ниво бяха…

Междувременно се бе раздвижила и „Кротушка“. Кривич очевидно веднага бе познал кораба, на който бе прекарал годините от живота си, и вероятно по тази причина му отдаде „предпочитанието“ си. Той отведе своята галера успоредно на „Отмъстителят“, докато двата кораба застанаха борд срещу борд само на половин поприще един до друг. И тогава от двете палуби започна бясна стрелба на лъчниците. Стрелба и само толкова — никоя от двете галери не предприемаше някаква маневра за абордаж или друга развръзка на боя.

Останалите български галери понечиха да се притекат на помощ на „Отмъстителят“, но нищо не излезе от намерението им. Преди всичко по причина, че Трошан, който си бе присвоил правото на военачалник, не правеше каквото и да било, за да командува подчинените му кораби. А от друга страна, още няколко камъка, изстреляни макар и не така успешно от „Добродушко“, вдигнаха гейзери толкова близо до галерите, че началниците им предпочетоха да не си търсят белята и благоразумно се оттеглиха на север от битката.

Всъщност се оттеглиха само три от четирите галери. Смед с „Победоносецът“, нали бе ученик на Кремен, съвсем не показваше намерение да изостави Трошан сам срещу далеч по-опитните пирати. С добре извършена маневра той премина откъм изток и като използуваше, че „Кротушка“, вярна на името си, дори не помръдваше, с цялата сила на ветрилата и гребците се устреми да я таранира точно по средата на дължината й. Какво ставаше на кораба с черния лъв на мачтата? Толкова ли бяха увлечени пиратите в безсмисленото надстрелване с „Отмъстителят“, че изобщо не поглеждаха какво става зад гърба им? Ето, галерата на Смед, син на Драгия, вече приближаваше с пълна скорост, а от „Кротушка“ сякаш не я забелязваха.

Ала това бездействие се оказа мнимо и разчетено по време до последната секунда. Корабниците на „Победоносецът“ вече очакваха да чуят характерния трясък, който съпровожда забиването на тарана в борда на противниковата галера, когато от пиратския кораб прозвуча остър звук на меден рог. Петдесет весла не загребаха, а като че катапултираха галерата напред. Още две бързи и мощни замахвания на веслата и „Кротушка“ се оказа извън пътя на застрашително връхлитащия Смед. Кръмата на единия кораб и носът на другия се разминаха толкова наблизо, че, както после се шегуваха пиратите, ако бяха със стакани в ръка, можеха да се чукнат с корабниците на „Победоносецът“. Но докато за тази майсторска маневра хората на Кривич бяха подготвени, тя напълно изненада Смед и неговите корабници. Слисването им беше така пълно, че никой не спря галоерите. Бранната галера продължи все така устремно напред, за секунди измина половината поприще пред себе си и с все сила се вряза в борда на „Отмъстителят“. За нещастие злополучията не свършиха до тук. Галерата на Смед просто понесе върху тарана си кораба на Трошан, влачи го така още половин или едно поприще, докато „Отмъстителят“ плътно заседна на една плитчина, съществуването на която никой не подозираше.[9]

Смед най-сетне се овладя и започна да предприема необходимото за спасяване на „Отмъстителят“ и на хората от него. Не можа да направи кой знае колко — един камък, изстрелян от опитния мерач на балиста на линьото, падна толкова близо до галерата му, че строши няколко от веслата. Смед си даде сметка, че следващият изстрел на балистата ще бъде вероятно по-точен и ще изпрати „Победоносецът“ на дъното. И като остави Трошан на собствената му съдба, той даде заповед за изтегляне назад, отдели се от „Отмъстителят“ и с поворот надясно побягна подир другите три галери, които бяха взели вече достатъчна преднина. Пиратското линьо го преследва известно време, но то отстъпваше по бързина на галерата, та разстоянието помежду им бързо се увеличи.

Докато беше нанизан на тарана, „Отмъстителят“ се крепеше сравнително прилично върху плитчината. Но когато Смед се оттегли, галерата чувствително се наклони и в пробойната й с весело бълбукане се втурна морето. Трошан нямаше качествата на Никифор Дермокаит, та не знаеше какво следва да предприеме и само безпомощно кършеше ръце. И тъй като галерата всеки момент можеше да се претъркули по пясъчния насип с кила нагоре, мнозина от корабниците и галоерите, недочаквайки каквато и да е заповед, наскачаха в студените води на морето, търсейки спасение с плуване. За щастие (то какво ли щастие бе това, ама както и да е!) точно тогава приближи „Кротушка“ и с придвижване около плитчината започна да обира корабокрушенците, после застана на подходящо разстояние от потъващата галера, прехвърли сходня[10] от борд до борд и по нея с нетърпеливо блъскане заизтича потокът на корабниците и галоерите от „Отмъстителят“. На палубата на пиратския кораб ги разоръжаваха и вече в по-строен ред ги натикваха в трюма. Спасителните действия завършиха точно навреме — едва прибраха и последните люде и „Отмъстителят“, натежал от нахлулата вода, се катурна настрана. Не се обърна чак с кила нагоре, но остана да лежи на пробития си борд върху плитчината.

Когато духовете се поуспокоиха, Кривич с ръце на кръста застана пред пленниците. Стоеше на по-високо, та всички го виждаха.

— Мнозина от вас ме познават — започна той, — сигурно са служили под заповедите ми, та трябва да знаят, че няма да причиня зло никому. Да ви отведа в Месемврия, не смея — може четирите галери да са потърсили убежище там и да попадна в капана им. Но затова пък ще ви стоваря още по-близо до Варна — във Виза. Като проводите вест, от Варна лесно и бързо ще дойдат да ви приберат.

— Вземи ни със себе си, Кремен, син на Видул — проеча един глас от по-тъмната част на трюма. — Ние, старите ти корабници, никога не сме вярвали в мнимата ти вина и желаем отново да служим при тебе.

— Вземи ни, вземи ни, вземи ни! — чуха се и още много гласове. — Щом ти си на кръмата, за нас няма значение, че над главите ни няма да бъде червеният пряпорец с трите златни лъва, а жълтият с черния.

— Не — поклати глава Кривич и русите му коси се втурнаха по вятъра. — Не настоявайте, защото няма да приема никого.

— Поне ще ни кажеш ли причината? — попита първият глас.

— Ще ви кажа дори не една, а три. Първо, имам достатъчно люде, не са ми нужни повече. Второ, не искам под моя пряпорец хора, които така лесно се отказват от клетвата си. Защото вие до един сте давали клетва за вярност на цар Светослав, нали? Е, който стане клетвонарушител веднъж, много лесно и ще повтори… И трето, вие се показахте като некадърни корабници. Срам ме е, че повечето от вас аз лично съм обучавал в азбуката на корабоплаването.

За малко настана гузна тишина, после един се обади в отговор:

— Не приемаме третото обвинение, Кремен, син на Видул. Ние сторихме всичко, което се изискваше от нас. Какво сме виновни, че военачалникът ни разбира от море толкова, колкото рибарят — от оран и сеитба?

— Не ме убеждавайте, решението ми е непреклонно — каза Кривич. — Благодарете се даже за това, че ще ви оставя на сушата, без дори някои измежду вас да си намокрят ботушите. В края на краищата вие воювахте срещу мене и ако бранното щастие беше на ваша страна, може би рибите вече щяха да се гощават с тялото ми.

— Какво искаш да кажеш с това, че някои няма да си намокрят и ботушите? — попита друг от спасените. — Обвиняваш нас, които скочихме да се спасяваме с плуване ли?

— Не! — сухо отговори Кривич. — Всъщност някои е само един, който тепърва ще опита дали е студена водата. Тук ли е Трошан, син на Властимир?

Трошан, който досега се бе спотайвал, полуклекнал, между другите корабници, се принуди да се изправи и да прекрачи напред.

— Ние имаме стара сметка за уреждане, Трошане. С участието ти в днешната битка сметките станаха дори две. Не бих изпитал угризение на съвестта, ако даже ей сега те обеся на мачтата. Ала няма да го направя. Само ще… Впрочем като видях що за корабник си, трябва да те попитам: ти изобщо знаеш ли да плуваш?

Едно гневно изръмжаване беше отговорът. Кривич и останалите го изтълкуваха като смес от „Как може да не знам“ и „Бъди проклет!“

— Много добре — студено произнесе Кривич. — Излез горе. — А на хората си нареди: — Изнесете една дъска през борда.

Изнесоха една дъска и двама здравеняци стъпиха на задния и край. Трошан, който междувременно бе излязъл на палубата, огледа това странно съоръжение и попита с едва прикрита боязън:

— Какво смяташ да правиш с мене, Кремен, син на Видул?

— На тебе в битката не ти провървя, Трошане, син на Властимир. Но затова пък при спасението ще ти върви по вода. От тук до брега не е далече, драги ми кефалио. Но ако слушаш мене, все пак по-добре е ботушите ти да останат сухи — ще ти тежат, когато се напълнят с вода. Не щеш? Твоя работа. Е, стъпвай на дъската!

Няколко от корабниците на „Кротушка“ с весели подмятания избутаха Трошан върху дъската. Той бавно, сякаш опипвайки я, стигна до издадения й през борда край. Наложи се да се самоовладее, извърна се да каже нещо — от вида му личеше, че щеше да бъде я ругателство, я заплаха, — ала в този момент двамината едри мъже скочиха едновременно от задния край на дъската и с неясен вик Трошан цамбурна в морето. Увериха се, че наистина знае да плува, и Кривич даде знак на Сръдан Белязания, комитът на галерата, да поемат към Виза. Със смях и хлевоустия галоерите се уловиха за веслата и катаргата без бързане се отправи към север, където на дрейф ги чакаше „Добродушко“. Зад тях долетяха неясни хули. Не ги разбраха, но видяха как Трошан ги съпровождаше и с гневно размахан пестник…

Бележки

[1] Хрисовул — важен царски документ, подпечатан със златен печат; царска грамота.

[2] Галеацца (ст.тер.) — голяма галера (срв. галера).

[3] Рубка — кабина на кораб със специално предназначение.

[4] Мона Петра („Самотна скала“) — малък нос южно от Обзор.

[5] Козяк — гр. Обзор, Бургаска област.

[6] Дрейф — оставяне на плавателен съд неподвижно, но без спуснати котви и затова под влияние на вятъра и течението.

[7] На старите кораби платната са се накатавали на реите и затова са се спущали, а не — както е сега — вдигали.

[8] Балиста — бойна машина за изстрелване на камъни, на снопове копия или стрели и др. подобни; срв. катапулта.

[9] Пясъчната плитчина срещу Поморие съществува и днес и е позната под името „Ставрова банка“.

[10] Сходня — мостче за връзка на кораба с брега или между два кораба.