Цончо Родев
Пиратът (5)

(С черен лъв на мачтата)

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 8 гласа)

I. В сметището на четирите морета

Ако се вярваше на приказките, които се ширеха по пристанищата на Понтийско море, не съществуваше нещо под слънцето, което да учуди Созопол и созополци. Вярно ли беше или не, но във всички случаи пристигането на „Кротушка“ в този слънчев априлски ден на лято от Христа 1306-то съвсем не отмина незабелязано и се превърна в злободневието на старинния пристанищен град.

Преди всичко заради самото пристигане. Отколе се знаеше, че тук не спираха галери, а доколкото все пак се случваше да се отбият, те спущаха котви далече от брега, стоварваха или вземаха, за каквото бяха дошли, и бързо-бързо поемаха пак по синия си път; не само дългият опит беше показал, че тук пристанището не е като за подслоняването на големите, тежки и газещи дълбоко галери, но се говореше, че това било отбелязано и в портуланите.[1] После галерата имаше толкова особености, че за людете тук, които — где на шега, где наистина — казваха, че кръвта им е добре размесена с морска вода, тя възбуди интереса им и за цели дни остана в центъра на тяхното внимание.

Беше от най-бързите кораби, които по това време бродеха по моретата — от типа на леката венецианска галера, ще рече — с около сто и петдесет гребци на борда (в разноезичния Созопол тях ги наричаха и галоери, и шиурми[2]); познавачите дори добавяха, че в едно или в друго по нея откривали майсторството на корабостроителите от Венеция. А се споменаваше неизменно „от типа на“, защото странната галера и приличаше на венецианските, и се отличаваше от тях. Например една от отликите беше в броя и вида на мачтите: не беше с една или две малки мачти, както беше прието, а с три — непривично голяма в средата и две по-обикновени към носа и кръмата. Друго различие откриваха в тарана[3] й; той не беше висок и надводен, а почти до морската повърхност. Чудновато беше и името на кораба. Във време, когато корабите носеха предимно имена на светци-закрилници или по-рядко — военните — разни победоносни или разпалващи юначеството и когато съдовете, намерили свърталище в Созопол, най-често биваха с добре заличени имена, кой, за Бога, ще кръсти една нова-новеничка галера „Кротушка“? Изненада будеше и това, че доколкото се виждаше от брега, всички на борда на „Кротушка“ бяха в еднакви дрехи — жълт кафтан на кафяви гащи. И това, представете си, именно в Созопол, където всеки обличаше, каквото му е паднало и най-честата дреха беше риза в който и да е цвят на дъгата, отдавна не видяла корито и сапун, и също така разноцветна кърпа на главата, вързана вместо шапка.

Но може би най-особеното беше, че тази галера имаше знаме на върха на мачтата си. Доколкото знаеха созополци, май имаше само един кораб, който идваше тук и развяваше знаме на мачтата си — пощенският неф[4]. Онзи, който веднъж в месеца изминаваше пътя от устието на Тирас[5] на север до Агатопол[6] и Кастрич[7] на юг и обратно. Ще рече — който обхождаше в двете посоки целия български понтийски бряг, като се отбиваше задължително във всички малки и големи пристанища, за да пренася писма, сведения и заповеди. Нему, като кораб на царството, подобаваше да е под червения пряпорец с трите златни лъва. Но изключим ли него, „Кротушка“ навярно беше единственият плавателен съд, влязъл в Созопол, който имаше свое знаме.

Хората от „Кротушка“ очевидно не бързаха да сложат крак на твърда земя — още една отлика от главните обитатели на Созопол, които след всяко плаване презглава тичаха към някоя от тридесет и осемте пивници и странноприемници в града. Те изчакаха цели две денонощия, докато на брега се умориха и най-упоритите зяпачи. Едва тогава спуснаха ладия, която стовари само трима души на сушата и веднага се прибра на кораба. Също и те бяха облечени в жълто и кафяво, различаваха се само по онова, което носеха на главите. Двамината бяха с еднакви шапки, направени от ниска кожена околожка с космите навън и от дълго меко дъно от жълтия плат на кафтаните, провиснато свободно върху едното рамо; третият, който крачеше между тях и на една крачка напред, беше гологлав, с руси и дълги къдрави коси, разпилени чак върху раменете, руса беше и късо подстриганата му брада. Бяха въоръжени, разбира се — кой ще ти слезе в Созопол без оръжие под ръка? Оръжието и на тримата беше еднакво: бранен колан с бронзови обковки и на него окачени меч от едната страна, къса мечица от другата и в дясно отзад кожена кесия с неизвестно съдържание. Гологлавият се отличаваше от своите придружници и по украсата върху кафтана си — там, от двете страни на гърдите, където морските ратници носеха военните си отличия, този необикновен човек бе окачил двете части на сребърна тока от женски колан, всяка с по три зелени камъчета. Де видиш другиго с такова чудновато украшение, можеш да го помислиш за фокусник или смешник от сборищата; този мъж обаче излъчваше нещо такова, че при неговия вид никому не идваше подигравателна усмивка на устата.

Тримата, без да разменят нито дума, се отправиха към града. На крепостната порта, разбира се, никой не ги спря — от години вече тя си зееше приветливо отворена денем и нощем и без никакъв страж нито до нея, нито на някоя от бойниците горе на стената. Имаха вид на хора, които знаят къде отиват, ала не бързат да стигнат там — свърнаха настрана и пообиколиха да се запознаят със Созопол. И колкото повече обикаляха, толкова по-смръщени ставаха лицата им.

По онова време Созопол бе сборище и заветен пристан на изметта от целия тогавашен свят — пирати, търсачи на приключения, комарджии, прекупвачи на крадени стоки, кръвопускачи по занаят, бегълци от какви ли не войски, всякакви отрепки бяха „спуснали котва“ в този град. Имаше светлокожи славяни, ромеи с тъмни коси и прави носове, мургави семити, но се чуваше още италийска, иберийска, мавърска и каква ли не друга реч. Но това все още беше „само“ човешка пъстрота. По-страшна, направо погнусяваща беше картината на самия град, която се разкри пред погледа на тримата новодошли. По улиците и стъгдите лежаха мъртвопияни; минувачите ги прескачаха, гледката не им правеше никакво впечатление. Макар да беше сутрешен час, от пивниците се носеха или „юнашки“ песни на мъже, чиито езици се плетяха, или караници и шум на строшени маси и стакани. Почти на всеки ъгъл имаше купчинки хора със сведени глави — играчите на комар следяха променливото щастие на заровете; от време на време избухваше крамола между тях и тогава начаса лъсваха ножовете. Другаде шепнешком се купуваха и продаваха малки и големи товари стока; нямаше нужда човек да е ясновидец, за да се досети, че това беше плячка на пирати или незаконен внос на закоравели мошеници. Не липсваха и жени, много на брой жени — все от онези, които следват войските или, преживяват най-щастливо там, където царствуват безделието и беззаконието.

— Попаднали сме в сметището на четирите морета — каза русият с токите от колан на гърдите. Усещаше гадост и тя личеше във всяка произнесена от него дума. Спътниците му не отговориха нищо.

Тримата очевидно скоро се наситиха на тази човешка помия, та свърнаха към южния край на полуострова и скоро бяха пред къщата на дукса[8]. Не се разбра дали отнапред знаеха къде се намира тя, или я разпознаха по стража пред нея, който се облягаше на копието си, прозяваше се до разчекване на устата и всеки миг рискуваше да се срине на земята, без да се събуди.

Не се наложи дълга разправия — русият умееше да говори заповедно и от горе на долу — и не след дълго тримата бяха поканени при дукса на Созопол. Драголюб (така беше неговото име) ги прие, без да се надигне от стола си. Размениха неизбежните поздрави и той им направи знак да седнат на мястото за гости пред него — нещо средно между дъсчена пейка и застлано с проскубан китеник миндерче.

Краткото време на настаняването, изглежда, даде възможност на Драголюб да осъзнае, че са дошли посетители с по-друга от обикновената за Созопол кройка, защото първоначалното му отегчение отстъпи място на държание с известна предпазливост и уважение.

— С кого имам честта? — попита с опипващ глас.

— Наричам се Кривич — отговори русият. — Собственик и началник на галерата „Кротушка“. — После посочи един по един спътниците си: — Помощникът ми комит Беро и главният ми кръмчия Влад.

Дуксът хвърли уж бегъл поглед към двамата, но той беше човек с голям опит, та все едно ги запечата като на картина в съзнанието си. Беро беше нещо като човешка планина — положително беше над седем стъпки висок и с мускули, които разпъваха кафтана му във всички посоки; този великан не само със сигурност би надвил кого да е в честна борба, но вероятно би се справил с голи ръце и с мечка, уловена нейде из най-дивите дъбрави на Веригава[9]. Нищо чудно, че русият с кривото рамо го бе избрала за свой помощник — голиат като Беро, излъчващ дива, необуздана сила, би поддържал реда не в някаква си там галера, но и в Цариград, стига да му възложеха да го управлява. Другият обаче бе негова пълна противоположност. Споменатият Влад беше слаб и кокалест, за такива хора казват, че са направени само от кожа и кости. Докато го отбелязваше в паметта си, Драголюб се запита как ли този жив скелет съумява да се справи с широкото и тежко кръмово весло на такава бързоплувна галера като „Кротушка“ (дуксът също тайничко бе отишъл да я види, както беше закотвена в тихия завет на Свети Кирик). Все пак главното си внимание Драголюб посвети на човека, който седеше по средата между тримата — прозорливостта и опитът на годините му подсказваха, че ще си има много работа с него и че тя, работата, няма да е от най-веселите.

— Кривич, син на…? — попита.

— Няма „син на“ — прозвуча сухият отговор. — Кривич и точка. — Гостът посочи рамото си. — Криво рамо и Кривич, друго няма.

Драголюб се облегна в стола си. Той беше възнисък и твърде пълен мъж в неопределената възраст между четиридесет и петдесет години, напълно плешив и с червени бузи, които издаваха склонността му към обилните гозби и хубавото вино. Но зад тази, общо взето, неблагодарна външност се криеха превъзходен ум и тънка наблюдателност. Сега Драголюб бе призовал на помощ именно наблюдателността си — толкова съсредоточено, че очите му бяха заприличали на тънки цепки.

— Защо ми се струва, че те познавам, Кривич и точка? — каза бавно и замислено.

— Сигурно грешиш, дуксе — отвърна другият. — За пръв път идвам по тези места. — Той се засмя сдържано. — И онова, което видях, докато идвах насам, ме кара да мисля, че не съм загубил много…

Драголюб въздъхна и безпомощно разпери ръце.

— Господарят благоволи да ме изпрати тук веднага след Скафида[10].[11] Питам се с какво ли заслужих пред царство му тази тежка участ…

— Да си управител на град и при това важно пристанище като че ли не е най-тежката възможна участ…

— Но не и на Созопол, Кривич и точка, не и на Созопол. Ти сам го каза преди малко. Тук е за окайване… — Драголюб повторно разпери ръце — явно негов привичен жест. — Може и да не повярваш, но когато дойдох в Созопол, аз бях съвсем малко по-закръглен от този приятел тук. — Той посочи с поглед Влад. — Но нравът ми е такъв: ядосам ли се за нещо, трябва непременно да си насипя една паница гозба и да я изям, в противен случай нервите ми стават на парчета. И за тези две години толкова начесто трябваше да си лекувам нервите, че ето на какво заприличах. — Устните му едва забележимо се подръпнаха. — Подир малко, когато си излезете, също ли ще трябва да ми изпържат четири-пет яйца?

Кривич се засмя. Лицето му лесно сменяше изражението си, но усмивката му положително беше само една — слънчева.

— Зависи как ще приемеш новината, която дойдох да ти съобщя, дуксе. Решил съм да открия търговска къща в Созопол…

— Какво? Какво? — изумено попита Драголюб.

— Търговска къща. Или фактория[12], както искаш го наречи. И се явявам според закона да ти платя да̀ждието. — Кривич кимна на помощника си. Беро прекрачи и остави на масата пред дукса добре натъпкана кожена кесия. — Плащам в номизми[13]. Тука вървят, нали?

Очите на Драголюб бяха станали кръгли като палачинки и сякаш се готвеха да изскочат от орбитите.

— Няма да се ядат яйца — каза, като се посъвзе от смайването си. — Ще бъда зает. Защото ще бъда на погребение. На собственото си. Сърцето ми няма да издържи на толкова изненади… Знаеш ли ти, човече и точка, че за изминалите две години ти си първият, който внася да̀ждието по този закон? И че тук всеки си прави, каквото си иска, без да дава сметка някому? — Той помисли малко, сетне попита предпазливо: — Що за търговска къща ще откриваш?

— Ще търгувам с генуезки стоки.

— Само с генуезки?

— Е, може сегиз-тогиз и нещо ромейско, но генуезките ще бъдат основното.

Дуксът разтри с показалец челото си. По-късно Кривич щеше да разбере, че това той прави винаги, когато мисли съсредоточено.

— Точно ли са парите в кесията? — попита по едно време.

Всички в стаята усетиха, как Кривич се наежи. То беше непредаваемо с думи едва забележимо движение, но приличаше на напрягането на хищник, който се готви за скок върху жертвата си.

— Не съм ти дал никакъв повод да се съмняваш в честността ми, дуксе Драголюб — каза той с променен глас.

За трети път днес Драголюб разпери ръце.

— Погрешно ме разбра, човече — отговори. — Досега съм нямал случай да получа от името на царя да̀ждието, което се полага за отваряне на търговска къща. Разбираш ли, нито един случай за двете години. И отдавна, забравих колко бе определено според закона…

Беро и Влад не се удържаха и прихнаха в смях. Това бяха първите звуци, които издаваха, откакто слязоха на Созополския бряг…

Драголюб обаче остана сериозен. Разтърка още веднъж челото си с пръст и потърси синия поглед на Кривич.

— Може ли един-два въпроса, Кривич? Ей така, от чисто човешко любопитство?

— Заповядай — подкани го другият.

— На мачтата на кораба ти има пряпорец. Какво означава той?

— Абсолютно нищо. Просто го измислих такъв.

— Но всеки пряпорец обикновено говори за принадлежност на кораба към някое царство…

— Този с жълтия плат и черния лъв прави изключение, дуксе. Той е стяг само на Кривич…

— … и точка — завърши вместо него Драголюб.

— И точка — с усмивка потвърди Кривич.

— А еднаквите дрехи на корабниците и галоерите ти? Тя напомня за бранна униформа, пък ти, хм, се готвиш да откриваш търговска къща. Как да разбирам това?

— Никак. Просто хрумване. Или, ако ще ти доставя удоволствие, като „суета на суетите и всичко е суета“.

Драголюб го изгледа втренчено. След това плесна с ръце и нареди на влезлия слуга:

— Пет изпържени яйца. И повечко пиперец в мазнинката.

— От какво ще лекуваш нервите си този път, дуксе? — осведоми се Кривич.

— Току-що получих зашеметяващ удар, човече. Един от най-зашеметяващите за последните две години. Не допущах, че в „моя“ Созопол, такъв, какъвто го познавам, ще се намери човек, който ей така, с лекота да цитира „Еклисиаста“[14]. Предпочитам петдесет пияни до безпаметство, десет обира и три намушквания…

Този пъти Кривич се разсмя шумно заедно с хората си.

Бележки

[1] Всъщност забраната за влизане на галери в Созополското пристанище се е съдържала не в портуланите — днешните лоции, — а в изричен декрет от епохата на съвета на генуезките колонии в Черно море. Според изследванията на Владимир Павлов единственото българско пристанище, в което галерите можели да влизат спокойно и да намират сигурност при всички сезони и атмосферни условия, била Варна.

[2] Шиурм (ст.тер.) — гребец в галера (срв. галоер).

[3] Таран (ст.тер.) — старинно бойно пробойно средство; в корабоплаването — облечен с метал рог на носа на кораба, за пробиване корпуса на противниковия плавателен съд.

[4] Неф (ст.тер.) — кораб, по-малък от дромона, обикновено за каботажни (т.е. крайбрежни) плавания; по предназначение бил лек търговски кораб, но можел да се съчетае и с известно въоръжение.

[5] Тирас — р. Днестър.

[6] Агатопол — днес гр. Ахтопол.

[7] Кастрич — малка българска крепост на черноморския бряг, приблизително на днешната граница с Турция.

[8] Дукс — управител на по-малък град (срв. кефалия и катепан).

[9] Веригава — славянското име на Стара планина.

[10] Скафида — Факийската река.

[11] Думата е за сражението при реката Скафида в 1304 година, когато Светослав Тертер нанесъл пълно поражение на византийците. Благодарение на тази победа българите са си отвоювали обратно загубеното преди това южно крайбрежие — от Месемврия (Несебър) до Агатопол (Ахтопол) включително.

[12] Фактория — търговско представителство; търговско поселище в отдалечен район; търговски пункт.

[13] Номизма — (наричана още перпера) — византийска златна монета с тегло 4,48 грама. (Срв. литра и перпера.).

[14] „Еклисиаст“ (или „Проповедник“) — една от най-поетичните и с дълбоко философско съдържание книга на Стария завет на Библията, приписвана на цар Соломон.