Цончо Родев
Пиратът (10) (С черен лъв на мачтата)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2013)
Корекция и форматиране
taliezin (2013)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2015)

Издание:

Цончо Родев. Пиратът (С черен лъв на мачтата), 1994

Художник: Григор Спиридонов

Техн. редактор: Елена Тонкова

Коректор: Пепа Събева

ISBN: 954-427-130-9

Издателство „Абагар“ — Велико Търново

ДФ „Абагар“ — Велико Търново

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

VI. Пред лов ястребите острят ноктите си

— Предавам се! — каза капитанът на „Сан Себастиано“ и в потвърждение на думите си хвърли меча.

Кривич обаче не последва неговия пример и насочи острието на оръжието си към гърдите му.

— Не е достатъчно, капитане. В името на здравия разум и човещината заповядай на хората си да последват примера ти.

Генуезецът извика нещо на непознато наречие. Имаше висок и звънък глас — ще помислиш: глас на псалт, не на моряк — и благодарение на него надвика шума и крясъците, които се носеха от четирите краища на палубата на „Сан Себастиано“. И воините от стражата на кораба — где с недоволство, где с облекчение — свалиха щитовете, мечовете и бойните брадви. Едва сега и Кривич спусна меча си в ножницата, окачена на колана му.

— Маурицио ди Чекини, капитан на линьо[1] „Сан Себастиано“ — представи се младият италиец с изисканост, която не може да се научи от никакви учебници, а се придобива само в наследство от много поколения благородници.

— Е, щом такъв е редът — сви рамене Кривич, — аз пък съм…

— Кривич, капитан на галерата „Кротушка“ — завърши вместо него ди Чекини. При тези думи Кривич отначало се слиса, после прихна в искрен смях:

— Не допущах, че съм станал толкова именит — каза. — Имам по-скромно мнение за себе си.

— То не се споделя от онези мои сънародници, които вече са изпитали, хм, съмнителното удоволствие да срещнат „Кротутшка“ в открито море. В Килия[2], откъдето се връщам, дочух да те наричат „Бича на Генуа“, капитане.

— Като за начало не е лошо — кимна българинът.

— „Като за начало“?

— Ами да. Войната между мен и Генуа е едва в началото си. С какво ли име ще бъда почетен по-нататък? Но тъй или иначе срещата ни и това „Бичът на Генуа“ трябва да се полее, капитан ди Чекини. Заповядай на „Кротушка“. Там на чаша ще уговорим и — кратък смях — … и последиците на щастливата ни среща.

Двата кораба бяха закачени борд о борд с няколко здрави куки. Докато преминаваха на палубата на пиратския, генуезецът даде израз на удивлението си:

— Учудвам се на държанието ти, капитан Кривич. Ако се вярваше на мълвите в Генуа и в Пера[3], трябваше да си с див поглед на глиган, с издадени напред зъби на тигър и с генуезка кръв, засъхнала около устата. Пък аз срещам учтивост и покана за чаша вино…

— Защо не? — отговори другият. — За мен морската битка, стига да е между истински моряци, прилича на учебен бой с притъпени мечове: двамата противници се бъхтят, мушкат и секат, пък сетне си стискат ръцете и отиват да се почерпят.

— Странна философия за един пират — подхвърли италиецът; не се разбра дали беше просто изразяване на мнение или тънка нападка.

— Щастлив съм, че съм накарал Генуа да си трепе главата над тази загадка — безизразно произнесе пиратът, без да си даде труд да умува над думите му.

След малко двамата бяха на командната площадка върху кръмовата надстройка на „Кротушка“. Като по магия там се появиха два стола и масичка, а върху масичката — чаши от венецианско стъкло, пълни с гъсто червено вино. Двамата мъже се поздравиха и отпиха. Маурицио ди Чекини цъкна доволно с език.

— Тасоско[4]? Не? Критско? Или чак от Иберия[5]?

— Не, българско, капитане. Българско от Станимака[6].

— Сигурно давате от него на ранените. Ами че то положително става веднага на кръв… — Генуезецът сръбна още няколко малки глътки — както пият познавачите, не и пияниците. После рече замислено: — При учебните боеве с притъпени мечове двамата играчи, когато седнат да починат, обикновено взаимно си посочват грешките и сполучливите удари. Мога ли да се възползувам от тези правила, капитан Кривич?

— Разбира се.

— Че ни надвихте в самата битка, не се изненадах — тъй или иначе „Сан Себастиано“ е товарен кораб с непълна петдесетица водни ратници, докато на „Кротушка“ те навярно са две-три стотици. Друго ме удивлява: че така лесно ни настигнахте. Все пак според всичко, което се знае за мореплаването, един линьо е къде-къде по-бързоплувен от една галера.

— Имах на моя страна важен съюзник, капитан ди Чекини. Вятъра. Погледни мачтите и платната на „Сан Себастиано“, след това и мачтите и платната на моя кораб. За вас платната имат само спомагателно действие, докато ние сме се научили с тях да ловим вятъра и да го превръщаме в движение. Така облекчаваме и галоерите, и достигаме уж по-бързите кораби.

Маурицио ди Чекини огледа „Кротушка“ с око на познавач.

— Не се ли страхуваш, капитане, че като издаваш тайната на галерата си, ние ще се възползуваме от нея, ще приспособим по същия начин нашите кораби и после доверчивостта ти ще се стовари върху собствената ти глава?

В русата брада на Кривич се появи усмивка — едновременно снизходителна и надменна.

— Не, не се страхувам. Защото няма да го направите, капитане. Вие сте много стари мореплаватели и с тези ваши кораби сте станали господари на всички морета. Това, без да го съзнавате, ви е направило назадничави. Да, да, точно така, назадничави. Ами на̀ — погледни галерите ви. С незначителни изменения те са същите, с които вашите предци, римляните, са разбили при Акциум[7] огромната сила на прочутата египтянка. А ние, българите, сме ваша противоположност, ди Чекини. Нашите прадеди от памтивека не са били чужди на морето, бродили са из него и за риболов, и за търговия, ала като корабни войски сме съвсем млади, само седемдесетгодишни[8]. Нам не тежи никаква традиция и затова нищо не ни пречи да опитваме, да търсим новото, различното. Например да сложим трета мачта на галерата, да издигнем средната по-високо от другите, да увеличим площта на ветрилата…

— За съжаление си прав — кимна в съгласие генуезецът и издигна отново чашата си. — Понявга дълговечният опит е бреме, а не помощник. Вие наистина…

Думите му секнаха рязко, изведнъж. Онова, което последва, изисква много повече време да се разкаже, отколкото да се преживее. Защото самата случка не продължи повече от две или три секунди.

Някой от палубата на „Сан Себастиано“ извика:

— Кривич, пази се!…

Кривич и Маурицио ди Чекини извърнаха погледи нататък. Точно навреме, за да видят как единият от воините на генуезкия кораб се прицелваше с лък към тях. По-бърз от него обаче беше кокалестият Влад. Той хвърли нож, острието му прониза врата на стрелеца точно над ризницата; ударът беше толкова силен, че върхът на ножа се показа откъм тила на генуезеца. Воинът падна назад и стрелата, предназначена за Кривич, отлетя по посока на слънцето.

— Безчестна и предателска постъпка — навъсено изрече ди Чекини. — Сега каквото и да направиш, капитане, дори главата ми да вземеш, всеки справедлив и благороден човек ще те оправдае.

— Да ти взема главата? — вдигна вежди българинът. — Заради това, че някой от смахнатост или тщеславие е нарушил заповедта ти? Хайде де, капитане, аз съм пират, но не и пладнешки убиец.

— Ако вярно те разбирам, ти имаш вече планове за мен и за моя линьо?

— Естествено. Че ще взема товара, това се разбира от само себе си — такъв е занаятът ми. Но в случая ще взема и кораба, капитане. Той е бърз, подвижен — ще ми върши добра работа. — И за да не остави никакво съмнение в думите си, Кривич се провикна към хората си: — Вдигнете на пленения кораб нашия пряпорец, момчета. От този момент той става моя собственост.

Няколко корабници се разтичаха с весело оживление. Свалиха от мачтата бялото знаме с червения кръст и на негово място издигнаха друго — жълтото с черния лъв.

— Има противоречие между думите и делата ти, Кривич — укорно поклати глава младият Маурицио. — Ще ни вземеш кораба и ще ни оставиш в няколко несигурни ладии тук, посред това неспокойно море. Предаваш ни на смърт, но не искаш да си цапаш ръцете с кръвта ни, а ще я представиш като че сме станали жертва на Нептун…

Кривич го стрелна с поглед — металносив и студен.

— Много си прибързан като за добър капитан, генуезецо — каза.

— Може би си си наумил да ни превърнеш в роби?

— Отново избързваш. Или имаш прекалено развинтено въображение. — После на свой ред попита: — Искам да предложа нещо на хората ти. Ще ми превеждаш ли? Някои може би знаят само родния си език…

— Какво искаш да им кажеш?

— Че който желае, ще го приема на работа при мене.

— И се надяваш, че някой ще ти отговори утвърдително?

— За галеоттите[9] съм сигурен. Защото ще им обещая свобода. И на онези, които приемат, веригите ще бъдат тозчас свалени[10]. Стремежът на всяко човешко същество към свободата е сила, която вие, генуезците, пренебрегвате дори повече от силата на вятъра.

— А които откажат да станат пирати?

— Между тях ще бъдеш, естествено, и ти, нали? Ще ви натоваря на „Кротушка“ и ще ви отведа наблизо до някое византийско пристанище, където ще намерите спасение.

— Хайде де… — недоверчиво се засмя Маурицио ди Чекини, но Кривич се задоволи да му отговори с неопределено повдигане на рамене.

Всъщност както беше предвидил той, така и стана. С генуезкия капитан за преводач обяви на хората от „Сан Себастиано“, че който остане на служба при него, ще бъде смятан за оимин[11], волнонаемник, няма да бъде окован във верига и ще получава прилична плата. Всеки щеше да има право да го напусне тогава, когато пожелае. Но докато е на служба, трябва да приеме железен воински ред, пиян човек на борда ще се наказва с незабавна смърт. Онези обаче, които в продължение на една година покажат примерно поведение като галоери, ще получат въоръжение и в случай на сражение ще участвуват наравно с водните ратници както в битката, така и в разпределянето на плячката.

Думите на Кривич породиха небивало оживление на „Сан Себастиано“. Веднага 148 от всичките 150 галеотти избраха да минат на служба под пряпореца на черния лъв (само двама, на които изтичаше срокът на наказанието, предпочетоха да останат под знака на грифона). От „Кротушка“ пуснаха чукове и веднага с весел и нетърпелив звън се разхвърчаха строшени вериги. Както и можеше да се очаква, воинската стража на кораба — храбри и доблестни генуезци — остана вярна на своя капитан.

— Беро! — повика Кривич.

— Ето ме — изправи се пред него великанът.

— От днес те въздигам в началник на тази катарга, дребосък. За веслата ще имаш достатъчно свободни люде, които искат да бъдат наши галоери. Ще вземеш и половината ни водни ратници. Така, с целия товар, се отправяте към Созопол и ще ме чакате там.

— Разбрано, Кривич. Благодаря ти за доверието.

— По пътя направете само едно — махнете това латинско име от кръмата. Като се съберем отново, ще реша как да наречем кораба. Избери си които искаш за помощници от нашите хора. Не ти давам само Сръдан Белязания — него ще го направя комит на „Кротушка“ на твое място. Чу ли, Сръдане?

— Чух, Кривич — отговори бодро един плещест мъжага с голям белег, който разполовяваше лицето му от десния връх на челото до лявата челюст; беше лесно да се предположи, че именно на него той дължеше прякора си.

Беро издаде няколко заповеди за прехвърляне на хора и оръжие от борд на борд, които показаха, че новата му длъжност няма да го завари неподготвен. После се обърна пак към Кривич:

— Може ли да предложа нещо за името? — И като видя утвърдителното кимване, продължи: — „Добродушко“, това ми се вижда най-подходящо за бъдещата дейност на това чудесно линьо.

Избухна всеобщ смях, не остана настрана от него и Кривич.

— Дявол да го вземе, бива те за кръстник! Нека бъде „Добродушко“. Наистина добре го измисли, Беро.

Той лично огледа как и къде са настанени обезоръжените бранни ратници от „Сан Себастиано“ на кораба му и дали се охраняват добре, после даде знак да откачат канджите. Вълните и вятърът отделиха двата кораба, проечаха за сбогом ратни тръби, после седемдесет-осемдесет весла се забиха едновременно в синята повърхност на морето и галера и линьо се отдалечиха в различни посоки.

Почти се свечеряваше, когато Маурицио ди Чекини потърси Кривич на команднатаму площадка.

— По моя преценка не след много ще се зададе брегът…

— Малко повече, отколкото предполагаш, капитане. Отначало поех точно към запад, с намерение да ви оставя в залива на Инеада[12]. Но може да излезете на пуст бряг и да се лутате по пясъците или да се загубите из пущинаците на Железна планина[13]. Затова свих малко към югозапад, за да ви стоваря наблизо до Мидия[14].

Младият генуезец го изгледа продължително. В очите му можеше да се прочете смес от удивление и възторг.

— Защо го правиш, Кривич? — попита тихо.

— Защото съм във война с Генуа, не с генуезците — беше странният отговор.

— Не знаеш ли, че тук може да налетиш на стражевите галери на Византия?

— Как не? Веднъж ли съм се сблъсквал с тях…

— И приемаш доброволно този риск?

— А ти какво предпочиташ, Маурицио ди Чекини? Да оставя да се издавите като мишки, отвлечени от порой? Одеве ти обещах, че ти и хората, които пожелаят да ти останат верни, ще бъдете спасени и не желая да наруша думата си.

— Но ти освен дето рискуваш главата си, но и губиш. Аз съм от благородна и заможна фамилия, която би платила богат откуп за мене. Генуезката комуна — също. Защо пренебрегваш тази лесна печалба?

— Защото ти се държа храбро и благородно, а от времето, преди да стана пират, аз съм научен да уважавам храбростта и благородството на противника. — Кривич посочи напред по носа на кораба. — А, ето и сушата. Дори ми се привиждат и очертанията на Мидия. Скоро ще се разделим, капитане.

Маурицио ди Чекини явно мислеше за друго.

— Досега благородството е все на твоя страна, капитан Кривич. Не искам да ти остана длъжник…

Слънчевата усмивка на пирата отново грейна всред късата му брада.

— Тъй ли? В дукати или перпери[15] ще ми се отплатиш?

— И мен са ме учили да уважавам храбростта и благородството — отвърна сериозно генуезецът. — И нещо повече са ме учили: че те не са предмет на вземане-даване. На благородството се отплаща само с благородство.

Кривич направи знак да подготвят ладиите за спущане, а иначе не прекъсна разговора:

— Продължавай, капитане.

— Спасяваш ми живота, искам да ти отговоря със същото. Не, не тука — на твоята „Кротушка“ аз не съм нищо повече от един безсилен пленник. Но ще ти заплатя със сведение, което може би също има стойността на един живот, Кривич.

— Целият съм слух…

— Сигурно не си забравил Джанлука Спарвиеро, един от най-добрите капитани на Генуезката комуна. И клетвата за мъст, която ти е дал. — Пиратът потвърди. — Сигурно вече разбираш, Спарвиеро отдавна е открил кой се крие зад прякора Кривич. Преди месец поиска от Комуната да бъде освободен от търговското плаване и да бъде прехвърлен във военната армада. Разрешиха му. И в момента в закритите от хорски очи корабостроителници на Пера Джанлука Спарвиеро лично ръководи преустрояването на „Санта Кроче“. Желанието му е на външен вид изцяло да прилича на предишната търговска галера, но в търбуха си да крие част от онази мощ на Генуа, която преди по-малко от десет години при Курцола[16] я направи господарка на всички морета. Казано накратко, Джанлука Спарвиеро се готви да си разчисти сметките с тебе… въпреки че вече си низвергнат като военачалник на корабните войски на царство България…

Слънчевата усмивка на Кривич стана още по-широка, още по-сияйна. Нищо не показваше застрашителната вест да му е направила някакво впечатление.

— Какво излиза? — каза през смях. — Че ястребът се готви за лов и вече остри ноктите си…[17] — После изведнъж стана сериозен: — Видя ли, че съм имал право, когато оценявах благородството ти, капитане? Не зная дали вестта, която сега ми съобщи, ще ми послужи, но още сега те моля да приемеш благодарността ми. — Те си стиснаха ръцете — честно, по мъжки. — А сега побързай да се прехвърлиш през борда, Маурицио ди Чекини. Виж, ладиите чакат само тебе…

Кривич изчака ладиите да се отдалечат по посока на Мидия, помаха с ръка подир тях, после се разпореди на мършавия Влад и на новия си комит Сръдан Белязания да извърнат „Кротушка“ към север. Вдигнаха и ветрилата — духаше остро[18] и вятърът издуваше платната, като караше галерата да лети по разлюляната морска шир.

Бележки

[1] Линьо (ст.тер. от ит.) — кораб, по-малък от галерата.

[2] Килия — генуезка колония на Дунава; според акад. Димитър Ангелов — на мястото на древния гр. Вичина (днес Мачин).

[3] Пера — един от трите големи квартали на Цариград (Константинопол, Истанбул), през епохата колония на Генуа.

[4] Тасос — остров в Егейско море.

[5] Иберия — Пиренейския полуостров.

[6] Станимака (Станимахос) — Асеновград.

[7] Акциум — висок скалист нос на гръцкото крайбрежие, край който в 31 г. пр.Хр. флотата на Октавиан Август разгромила обединените флоти на Антоний и Клеопатра.

[8] В 1235 г. били построени 25 бойни галери по поръчка на цар Иван Асен II. Според видния френски учен Льобо (A. Lebeau. Histoire du Bas Empire. Paris, 1896, p. 366) с тези галери се поставило началото на българския военен флот. Нашият авторитетен историк Петър Коледаров („Българската средновековна държава и черноморския бряг“) смята, че вероятно тези първи галери са били изработени тук от български корабостроители със съдействието на византийски специалисти.

[9] Галеотто (ст.тер.) — гребец на галера по италианската терминология; прен. — каторжник, престъпник.

[10] Гребците на италианските галери от ХIV в. са били главно каторжници (любопитна подробност: на съвременния говорим италиански език „в галера“ („in galera“) означава „в затвора“, обикновено с доживотна присъда — така ярък е споменът от Средновековието), по-малко роби — маври или турци. Каторжниците са били денонощно приковани към седалките до греблата (по четирима души на едно гребло), докато робите — само нощем.

[11] Оим(ин) (ст.тер.) — наемник на кораб (гребец или моряк).

[12] Инеада — град и едноименен залив (днес със същото име) на турския черноморски бряг, непосредствено южно от границата с България.

[13] Железна планина — Странджа (по Божидар Димитров).

[14] Мидия — днес със същото име (според други изследователи „Къйъкьой“) на черноморския бряг на европейска Турция.

[15] Перпера — виж номизма.

[16] В 1298 г. корабите на Генуезката комуна удържат победа над венецианските при Курцола, с което Генуа придобива ролята на главна мррска сила на епохата.

[17] За изясняване на играта на думи, която се съдържа в тази реплика, ще припомним на читателя, че на италиански „спарвиеро“ означава „ястреб“.

[18] „Роза на ветровете“ — диаграма, изобразяваща главните (обикновено осем) ветрове със съответните имена (на съвременните също честота, интензивност и пр.). Акад. Иван Дуйчев („Извори за история на Черноморието“ в „Средновековна България и Черноморието“, сборник доклади, Варна, 1982, с. 15) установи, че в средновековна България са били използувани италианските имена на ветровете. Тъй като не намерихме „Роза на ветровете“ от ХIII в., тук използуваме една малко по-късна — от карта на Черно море, дело на прочутия италиански картограф Батиста Аньезе (Baptista Agnese) от 1542 г.

roza_na_vetrovete.png

.