Цончо Родев
Пиратът (24)

(С черен лъв на мачтата)

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 8 гласа)

XX. „Пази се от предупредения противник, Ястребчо!“

Спасуна Точилката дълго и в най-тънки подробности разпитва посетителя, но когато видя, че прашното му и набраздено от вадички пот лице се унася в сън, най-сетне благоволи да му даде почивка. Тя го заведе да се измие, нареди да го нахранят и да му застелят за спане, а самата надникна в пивницата и повика винаги готовия за всяка нейна заповед Блазко.

— Ще отидеш на скалите при северния край на града под къщата на Кривич — нареди му дебелата стопанка. — Ще накладеш огън и когато се разгори, ще изсипеш в него прашеца, който е в ей това пликче.

— Както миналия път, а? — попита горилоподобният Блазко; имаше такъв глас, сякаш се рушаха канари.

— Както миналия път — потвърди Точилката и отиде да заеме обичайното си място до тезгяха на пивницата.

След около час се появи и Блазко и се облегна там, където стената вече бе протрита от могъщия му гръб. Огледа посетителите, а на Спасуна само кимна многозначително. Тя с мъка надигна огромното си тяло и без бързане премина в помещението отзад, където се пазеха бъчвите, делвите, сушените меса и рибите — изобщо вината и закуските. Там вече я чакаше Кривич; не беше сам — с него бяха дошли също Беро и Добрил. Като я видя, русият мъж разцъфна в усмивка и той се отправи насреща й с разперени за прегръдка ръце:

— Привет, дойке!

Тя се сепна, спря го на крачка от себе си.

— „Дойке“? — повтори въпросително. — Значи тези хора…

— Казах им аз. Имам пълно доверие в тях, дойке. Имай го и ти.

— Не искам да кажа нищо против Беро и Добрил — Спасуна Точилката бе прочута с това, че познаваше по име почти цял Созопол, — но когато една тайна се знае от повече от двама души, Кременчо, тя престава да е тайна.

Кривич предпочете да не се поддава на спор по тази тема.

— Видях оранжевия дим и на̀ — тозчас пристигнах. Какво, дойке? Пак вест от Цариград ли?

— Пак вест от Цариград — потвърди тя. — Ако отново събираха армада или се готвеха да нападнат Свети Иван, нямаше да те призовавам така тревожно. Но този път ти готвят капан, Кременчо.

Поне външно съобщението не му направи особено впечатление.

— Капаните са коварно нещо — каза. — Измайсториш го, пък понякога сам попадаш в него.

— Все пак не е ли добре да научим какво ни се готви? — предложи Добрил.

— Иска ли питане. Нали затова мигом скочихме в ладията, когато видяхме оранжевия дим. Слушаме те, дойке.

Жената им разказа с пълни подробности онова, което малко по-рано през деня бе научила от „своя човек“, дето сега спеше непробудно на втория кат на странноприемницата. Започна със съобщението за съвета на консулите в Пера и за сключването на маона. Особено впечатление им направи становището на логотета и още по-точно — на императора, от чието име той бе говорил. Повече обаче Спасуна се спря на бурното несъгласие на Джанлука Спарвиеро и заканата му да търси разплата въпреки решението на съвета, като частно лице.

— Този човек посвоему ме възхищава — прекъсна я на това място Кривич. — Спарвиеро е воин до последната частица на снагата си. Жалко, че ми е така заклет враг — бих се радвал да имам приятел като него.

— Засега наистина имаш само враг — продължи Спасуна. — И то враг не като воин, а като човек с лична мъст. Пък като знаеш вече способностите му, не е лошо да се съобразяваш с него.

И тя продължи разказа си, като от двореца на Романо д’Анци вече се пренесе в генуезката корабостроителница в Пера. Джанлука Спарвиеро със собствени пари откупил един добър дромон, изтеглил го на брега, за да го постегне — „и да го направи бърз като лястовица“, както повтарял непрестанно, — но и да го промени като за битка. Най-важното от всичко било, че на палубата поставяли площадка за изстрелване на гръцки огън.[1]

— Разбираш ли, Кременчо? — каза загрижено пълната жена. — Вие ще срещнете в морето един нищо и никакъв търговски дромон, ще си помислите за богатствата в трюмовете му, а когато го приближите, за да го плените, от него ще ви посрещнат не с медени питки или със стакани руйно вино, а с гръцки огън в каменни гюллета.

— Един много, много важен въпрос, дойке. Напълно сигурен ли е твоят човек, че Спарвиеро ще ни зарадва с гръцки огън, изстрелян с балисти, а няма да го издуха със сифони?

— Десет пъти го разпитвах и той все казва същото. В корабостроителницата правели на дромона площадка за балистата, и то малко под стената на бордовете, за да остане тя скрита за погледите ви. Сифоните се забелязват отдалече, Кременчо, и тъй като вие ще сте по-бързи от дромона… При това „моят човек“ видял и когато изчовъркват гюллетата, които после ще напълнят с гръцки огън.

За малко мъжете останаха замислени и съсредоточени, после познатата сияйна усмивка плъзна по русото лице на Кривич. Той издигна показалец и с шеговита заплаха го размаха някъде към юг.

— Пази се от предупредения противник, Ястребчо! — изрече самонадеяно. — Ще използуваш хитрост? Добре, ще воюваме с избраното от тебе оръжие.

Те поприказваха още малко с жената, после се измъкнаха от задната врата на странноприемницата, пък минута по-късно — „ни лук яли, ни на лук мирисали“ — влязоха от предната и заеха една свободна маса. От мястото си Спасуна Точилката изобщо не благоволи да ги погледне. Тримата мъже изчакаха да им донесат стакани и стомна вино, наляха си и едва тогава Беро отвори приказка:

— Много хубаво прозвуча това твое „Пази се, Ястребчо“, Кривич, но няма да скрия — загрижен съм. Бях момче, когато ми се случи да видя гръцки огън. Май не съм виждал нищо по-страшно. Мигом всичко лумваше в пламъци…

— Ти каза — продължи думата му Добрил, — че на хитростта ще противопоставим хитрост. Имаше ли нещо на ум или само така?…

— Само така. Ала не и само така. План нямам, но затова пък имаме още време — все ще измислим нещо. Важното е, че сме предупредени. Ние… — Кривич не довърши и с особено изражение се загледа в чашата си. Дълго, много дълго стоя така неподвижно, после вдигна очи към помощниците си. — На сивите пясъци южно от Анхиало ми се мярнаха развалините на някакъв кораб…

— Как не си го познал! — рече веднага Беро. — Ами че това е твоят „Отмъстителят“. Разцепил се е на две в плитчината, сетне бурите са изхвърлили останките на брега. Людете, разбира се, са го разграбили, останали са само двете половини на черупката.

— „Отмъстителят“, точно това ни трябва — продължи все така унесено Кривич. — За по-бързо се вдигнете с вашия линьо, приятели, и идете да разгледате останките на галерата. Интересува ме не дали може да се поправи (тя и да се поправи, ще струва повече от една нова галера), а дали може да се постегне дотолкова, че няколко дни да се държи над водата. И да се издокара така, че да заприлича на „Кротушка“. Тръгнете още днес. Аз ще ви чакам на Свети Иван.

Те платиха и си тръгнаха. От стомната вино не бяха изпили дори половин стакан…

Бележки

[1] Гръцки огън се наричала самозапалителна смес, която се използувала като бойно средство практически през цялото средновековие. Точният й състав не е известен; акад. Димитър Ангелов изказва предположение, че в нея се съдържали сяра, селитра, смола, колофон или нефт и други съставки. Като оръжие е била използувана по два начина. Със специално направена или приспособена каменометна машина (балиста или катапулта) са били изстрелвани бъчвички или издълбани отвътре и напълвани с „гръцки огън“ каменни гюллета. При втория начин „течен огън“ е бил издухван от нарочни медни тръби, наричани сифони; също и устройството на сифоните не е известно на историческата наука. На любознателния читател препоръчваме научнопопулярната статия на Хр. Харитонов „Огненосни оръжия“ в бр. 10/87 на сп. „Космос“.