Цончо Родев
Пиратът (15) (С черен лъв на мачтата)

XI. … а на български се казва „хытрост воинствена“^[1]

В един тих и слънчев ден през началото на октомври откъм Созопол се видя струйка дим, която събуди всеобщо любопитство всред мъжете на остров Свети Иван. Необикновеното в нея беше цветът й — такъв оранжев дим комай никой досега не бе виждал. И докато хората заспориха дали цветът наподобява невен или минзухар, съвсем друго бе въздействието на тази гледка върху Кривич. Той се облече набързо, нареди да изтикат в морето една ладия и накара двамата, които седнаха при веслата, да гребат колкото се може по-бързо към града.

Когато слезе на сушата, Кривич последователно направи две неща: даде си вид на човек, който скита безцелно, сякаш не може да се реши в коя от четиридесетината пивници да се отбие за чаша вино, а същевременно така премина на зигзаг по кривите улички на града и на няколко пъти дори се върна по стъпките си, докато се увери, че никой не вървеше по петите му. Извършил тези две предпазни действия, той не влезе, а просто се шмугна в една къща. Ако наистина го бяха следили, никой нямаше да сбърка — тук беше задната врата на странноприемницата „При Точилката“.

Той прекоси някакво тремче и влезе в самата сграда. Озова се в онова внушително по размери помещение, в което Спасуна Точилката държеше бъчвите с вино от различни краища на Българско, ако не и на света — някои от тях надминаваха два човешки ръста. Както и Кривич предполагаше, жената вече го чакаше на един стол до отсрещната стена. И като го видя, пълното й лице разцъфна в широка усмивка.

— Здравей, дойке — поздрави Кривич сърдечно и с уважение.

— Здравей, момчето ми. — Тя, разбира се, не стана да го посрещне; щеше да бъде голямо мъчение за дебелото й тяло. Но Кривич се приведе към нея и те се разцелуваха по двете бузи.

— Докъде върви строежът, Кременчо? — осведоми се жената.

— Грубата работа е готова. Сега едни измазват, други правят дървенията. Тъй или иначе, ако е рекъл Бог, ще се зимува на Свети Иван. Но ти не от интерес за градежа запали уговорения огън, нали, дойке?

— Иска ли питане? — Тя имаше дебел, мъжки глас, който по сила много малко отстъпваше на Тиховия. — Всъщност донякъде ти сам го рече, момчето ми: „ако е рекъл Бог“. Аз пък ще добавя: „Ако е рекъл Бог и твоят приятел Спарвиеро.“

— Аха — кимна с разбиране младият мъж. — Имаш вест от Константиновия град…

— И тя ми се стори така важна, че реших за пръв път да се възползувам от онзи прашец в жаравата. Блазко извърши останалото.

Той притегли едно столче и седна срещу нея.

— Слушам те.

— Онзи генуезки капитан, на когото ти подари живота, се оказа честен човек. Спарвиеро наистина си е преустроил кораба „Санта Кроче“ и преди два дни е излязъл да те търси в Понта. „Санта Кроче“ приличал досущ на предишния, само че сега в търбуха му вместо скъпи платове, драгоценности, подправки и редки вина от островите има четиристотин воини, с каквито някой би дръзнал да тръгне да завоюва цяло царство. Те са изненадата, приготвена за тебе, Кременчо.

— Всъщност изненадите станаха две — каза сериозно мъжът. — Че корабът продължава да прилича на търговски и че носи толкова войска. Хвала и чест на Маурицио ди Чекини, действително се показа благороден мъж. А ти сигурна ли си в сведенията си?

— Искаш ли да говориш лично с човека, когото пратих в Цариград, след като научи за подготовката на Спарвиеро?

— Не. Нека както досега никой не разбере, че се познаваме…

— … от първия вик, с който поздрави света — завърши тя вместо него. — Моят човек е успял дори да проникне в Пера и да работи в генуезката корабостроителница. Каквото казва, видял го е с очите си. А после е уморил три коня под себе си, за да ми съобщи навреме.

— Възнагради го, както подобава, дойке. — Тя потвърди мълчаливо. — А за плановете на Джанлука Спарвиеро?

— Напил е до безпаметство кръмчията му и ги е измъкнал от него. Спарвиеро е поел по правата линия от Цариград до Кафа, а ще се върне по другата — от Ликостомо към Цариград.

— Умно — призна Кривич. — Иска да преброди местата, където аз причаквам корабите със знака на грифона.

— Има и продължение, момчето ми. Ако не те срещне, „Санта Кроче“ ще приближи насам. И усетят ли, че си на острова, ще стоварят войската си там.

— Рисковано…

— Не толкова. Защото ще имат помощ. Стигне ли се до напад върху Свети Иван, един тукашен негодник ще ги подкрепи с двеста пирати. И по предварителен сговор ще ударят така, че ти, както е думата, да се озовеш между два огъня.

— Анхел ди Буенафортуна?

— Не. Ставрос Априн с убийците, които наема напоследък.

Кривич не скри изненадата си.

— Този ромеец ме учудва — каза. — Ако ще звездите да свали от небето, няма да повярвам, че плаща луди пари да наема разбойници само за да ми отмъсти за раклите с камъни. Но каква може да е истинската му цел, просто не проумявам.

— Права ли съм била да те призова с жълтия прашец, Кременчо?

В отговор той стана от мястото си и отново я целуна.

— Само за това ако беше идването ти в Созопол, дойке, и преобразяването ти в гостилничарка, пак е било за превелика полза.

— А да знаеш как ми е мъчно за Виза, момчето ми — въздъхна дебелата жена. — Сега там въздухът ухае на наляти със захар грозда, на шира̀, на плодородие…

— Не съжалявай, щом ще спасиш човека, когото си закърмила с млякото си. Ами че аз те имам почти за майка!…

— Наистина ли вярваш, че ще се спасиш, Кременчо?

— Не само вярвам, а съм сигурен. Щом съм предупреден, в боя аз ще бъда по-силен от Спарвиеро и неговите четиристотин воини. За победата ще имаш голям дял и ти, дойке. И още отсега ти благодаря за това.

Като се върна на Свети Иван, Кривич свика на бранен съвет най-близките си помощници. Освен Влад, Беро, Сръдан Белязания и Тихо, тук беше също Добрил. Него Беро го бе въздигнал в главен кръмчия на „Добродушко“ и в няколкото набега по морето Добрил бе доказал, че е вещ не само с голямото кръмово весло, но изобщо с корабните дела.

След като им разказа за опасността, която ги грози, повечето от помощниците бяха на едно мнение: да излязат срещу „Санта Кроче“ с двата кораба, с ловко маневриране да го нападнат от двете страни и с едновременен двоен абордаж да надвият генуезците. Кривич обаче не се съгласи — при такава крупна морска битка неизбежно щяха да се дадат много излишни жертви („От нас, също и от генуезците — каза той. — А нали все пак те не са виновни, че Джанлука Спарвиеро поставя отмъщението си над всичко…“). Вместо това той предлагаше силите си да разделят на три. Срещу „Санта Кроче“ да излезе само той с „Кротушка“, като обаче вземе най-опитните корабници, най-силните галоери и най-решителните водни ратници. Беро с „Добродушко“ да остане в залива на Созопол с една-единствена задача: да следи за действията на Ставрос Априн и ако той с панфилите (пиратите разполагаха предимно с панфили и нефове) реши да нападне острова, да го удари откъм гърба още в морето между сушата и Свети Иван. Третата част Кривич щеше да остави на острова под началството на Тихо. Щяха да бъдат най-малобройната група, но съставена само от опитни бойци (по-късно, когато се разбра какво предстои, към тях доброволно се присъединиха и майсторите-зидари от Железна планина — не само защото не им даваше сърце враг да посегне на току-що построеното, но и през дългите месеци на съвместна работа бяха се сприятелили с мнозина от хората на Кривич). Те трябваше да действуват заедно с водните ратници на линьо „Добродушко“ и да пазят Свети Иван откъдето и да дойдеше опасността.

Както ставаше обикновено, това мнение се наложи. Но Кривич не пое веднага да търси „Санта Кроче“. Преди това той положи много грижи за подготовка. От „Кротушка“ той свали всичко излишно, до последния пирон. Прегледаха и изкърпиха, където трябва, ветрилата, а опитни гмуркачи почистиха подводната част на бордовете. „Искам такъв бърз и маневрен кораб — повтаряше Кривич, — все едно че го теглят тритони^[2] и делфини.“ Най-после дойде определеният ден. Корабниците се наловиха на руданите^[3] и изтеглиха котвите. Сръдан даде знак и тръбачите надуха роговете^[4]. Неколцина се изкачиха с маймунска пъргавина по вантите^[5] и откачиха ветрилата от реите. Лекият ветрец откъм поненте изду платната, петдесетте весла се забиха като едно в морската повърхност и корабът с черния лъв на мачтата бързо се отдалечи към открито море.

… Стана така, че двата кораба се срещнаха още на следното утро. Приличаше на случайност, но не беше — всъщност Спарвиеро бе пошетал из обичайните „ловни полета“ на Кривич и сега, следвайки плана си, се бе отправил да се разправи с него (според собствения му израз) в леговището му. Разпознаха се отдалече — и на двете палуби имаше опитни корабници, които можеха да отличат особеностите на кораба отдавна преди да се види пряпорецът му, още по-малко — името. Разпознаха се, повтаряме, и се насочиха точно един срещу друг, сякаш с намерение да се сблъскат нос с нос и таран с таран. По-бързо от двата се движеше „Санта Кроче“, но това не беше поради качествата на кораба, а защото през нощта вятърът се бе извъртял и отначало със слаби пориви духна маистро, после, вече много по-силно, обърна трамонтана, а това облагодетелствуваше генуезеца.

Когато ги деляха само две поприща и вече се забелязваха подробностите, Кривич даде заповед по най-по̀казен начин да се готвят за абордаж. Едни приготвяха канджите, други захванаха да надяват ризниците, морските ратници застягаха лъковете и колчаните със стрели, на палубата лъснаха и мечове. А след още едно поприще последва гибелната грешка на „Санта Кроче“: не на Джанлука Спарвиеро, не и на корабниците му, а на воините в трюма, на които очевидно нервите не издържаха. Те не можаха да понесат да започнат битката така, натъпкани като говеда в долния кат на галерата, и с бранни подканяния един към друг изскочиха на палубата. При вида им Кривич много майсторски изигра изненада. От височината на командната си площадка той извика няколко резки повеления, които се чуха чак на генуезкия кораб. Влад, който бе чакал този момент, та си бе взел и помощник, не натисна, а направо легна с цялото си кокалесто тяло върху широкото кръмно весло. Други се заизкачваха на ръце по въжетата и дадоха подходящ ъгъл на реите. И в резултат „Кротушка“ толкова рязко зави на запад, че левият й борд загреба малко вода.

Така корабите се разминаха на петдесетина стъпки разстояние (по-късно някои галоери разправяха, че за едно-две загребвания веслата на двата кораба са се заплитали едни в други) и вместо очаквания сблъсък започна преследване. Сега обаче трамонтана духаше благоприятно и за по-бързата „Кротушка“, та преследването всъщност се диктуваше от Кривич. Ако го искаше, той би могъл дори да вземе такава преднина, че още преди залез-слънце Спарвиеро да се откаже от гонитбата. Но Кривич не желаеше това. Той поддържаше разстояние колкото два хвърлея със стрела, а когато „Кротушка“ набереше преднина, по знак на Сръдан Белязания галоерите понамаляваха старанието, с което теглеха веслата, и предишното раздалечение се възстановяваше. Напразно комитът на „Санта Кроче“ и помощниците му щедро раздаваха удари с камшици наляво и надясно^[6] по гърбовете на галеоттите — те гребяха с всички сили, но не можеха да стопят разстоянието до пиратския кораб.

Пладне отмина, постепенно слънцето се наклони пред носовете на двете галери, а преследваните се движеха все по същия начин — достатъчно далече, за да бъдат извън обсега на генуезките стрели, но и достатъчно близо, за да не намалява стръвта на Спарвиеро. И тогава изведнъж се видя, че точно пред тях имаше земя; за генуезците това бе земя като всяка друга, но Кривич и хората му веднага разпознаха, че това е Медни рид над Атиа. На „Санта Кроче“ се разнесоха радостни възгласи, там явно мислеха, че сега, когато пред „Кротушка“ се възправяше сушата, тя нямаше да има накъде да бяга и подготвената кървава разправа щеше да настъпи. Наглед нещата щяха да се развият точно така, ако на борда на „Кротушка“ не бе последвала неочаквана маневра. Когато корабът беше само на поприще или поприще и половина от скалистия бряг, той рязко промени хода си, като зави точно на юг. Спарвиеро, който го подгони направо, се надяваше, че спечеленото разстояние ще бъде достатъчно, за да застигне пирата. Ала и този път се излъга — трамонтана издуваше до спукване големите ветрила на „Кротушка“, та тя пак набра предишната си преднина.

Така един зад друг двата кораба прекосиха някакъв (Спарвиеро не го намери на картата си) недълбок залив и пред тях се показа позната гледка — вдясно вдаденият в морето полуостров на прастарата Аполония^[7], а на три или четири поприща пред него — пиратското убежище Свети Иван. Джанлука Спарвиеро доволно потри ръце: наистина не успя да осъществи отмъщението си в открито море, но затова пък събитията явно отиваха към резервния план — Кривич щеше да потърси укритие в своето полуживелище-полукрепост, „Санта Кроче“ щеше да изсипе мощната си войска откъм морето, ромеецът Априн щеше да нападне откъм брега и тогава…

Но какво ставаше, за Бога? Кривич не знаеше да пристава при северен вятър ли? Защо не свърваше наляво към острова, а продължаваше в широкия пролив между него и сушата? И дори не се движеше по средата, а избягвайки две скалисти островчета, вземаше курс малко на югозапад, с който още повече се отдалечаваше от убежището си?^[8]

Именно тук „Кротушка“ забави ход и разстоянието между двата кораба чувствително се скъси; вече някой по-добър майстор на лъка би могъл да я достигне със стрелата си. И точно тук последва сгромолясването. С вече познатата на Спарвиеро маневреност галерата на пирата рязко изви наляво, но измина само половин поприще и пак извърна нос право на юг. „Санта Кроче“ продължи направо и…

… И със страхотен грохот се надяна на риф, който никой досега не бе забелязал. Хората изпопадаха; едната мачта се пречупи, като затисна няколко от галеоттите, кръмовата надстройка се пропука. Джанлука Спарвиеро още не можеше да се ориентира в станалото, за да предприеме нещо, когато трамонтана и високите вълни издигнаха още веднъж „Санта Кроче“ и повторно го тръшнаха върху рифа, като направиха кила му на трески. Великолепната галера, гордост на Генуа, не издържа, пречупи се подобно на суха пръчка на две, като носовата половина потъна от южната страна на рифа, а кръмовата се вирна почти отвесно от северната и така изчезна в морските дълбини.

Вече нямаше място за никакви заповеди — всеки трябваше да се спасява както може. Мнозина бяха погълнати от морето: от воините — които не свариха да се освободят от ризниците си, изплетени от железни колелца, и от галеоттите — на които не стигна времето да строшат веригата, приковаваща ги към седалките. (По-късно в един доста мрачен доклад до Комуната Джанлука Спарвиеро щеше да пресметне загубите си на около двеста и четиридесет души! А щяха да му отговорят, че може би е проявил скромност при изчисленията… Ала и не му придиряха много — поне половината от издавените бяха галеотти, пък тях Генуа не ги броеше много-много за хора…) Спасение намериха предимно онези, които или бяха великолепни плувци, или успяха да докопат нещо дървено от потъналия кораб. Между тези последните бе и Джанлука Спарвиеро.

Междувременно „Кротушка“ направи ловък поворот, приближи и корабниците й започнаха да спасяват корабокрушенците. Откъм Свети Кирик се появи и „Добродушко“ и подхвана същото в по-трудната, наветрената страна северно от рифа. Впрочем не закъсняха и пиратски ладии от различни големини, но тяхната цел не бяха пострадалите хора, а заграбването на едно-друго от престаналия да съществува „Санта Кроче“.

Когато вече не се виждаше някой да маха за помощ, галерата и линьото се отправиха към Созопол. Спарвиеро се бе случил на „Добродушко“, но Кривич изиска да го прехвърлят на неговия кораб. За негова — на Кривич — чест трябва да се каже, че не произнесе нито един подигравателен звук, а точно обратното: с изискани думи изрази съчувствието си за участта, сполетяла капитана. Обратното — генуезецът бе в толкова мрачно настроение, че не можа дори да благодари за спасението си.

— Каква ще бъде съдбата ни, капитане? — попита.

— Ще ви предам на управителя на Созопол. Поемаш ли отговорността за людете си, или да ги навържа двама по двама?

— Приемам. За тях аз все още съм капитанът… макар че корабът го няма вече. Но ти не отговори на въпроса ми, капитане.

— За съдбата ли? Откровено казано, не зная, никога не съм бил сухоземен служител на царя. Но предполагам, че ще ви задържат и ще пратят вест в Цариград да дойде кораб да ви прибере. Впрочем и да донесе тлъстата вражда, която дължите, загдето „Санта Кроче“ за втори път наруши принадлежащата на България част от морето. Или отново ще оспориш, че си нарушил българските води, капитане?

Джанлука Спарвиеро преглътна иронията, която се съдържаше в тези думи. Обърна поглед назад през кръмата и дълго, дълго се взира към Паликари. Сега, когато беше известен за него, той ясно видя как подгонените от трамонтана вълни се разбиваха в рифа.

— Беше бойно щастие, Кремен, син на Видул.

— Кривич — поправи го пиратът. — Онзи Кремен не съществува вече.

— Добре, нека да си Кривич. Но ще повторя, че победата ти (доколкото това изобщо може да се нарече победа) се дължеше на бойно щастие, не на воинска сила или на корабоплавателно умение.

— Ние на български го наричаме „хытрост воинствена“. Да познаваш морето там, където ще се състои сражението, и да го превърнеш в свой съюзник, е част от военното изкуство, капитан Спарвиеро.

Генуезецът така яростно стисна челюсти, че зъбите му изскърцаха. И не изрече нито дума повече — сега би било нелепо да сипе предишните си заплахи. Но че не се бе отказал от обещанието си за мъст, това сякаш бе дамгосано върху лицето с черните очи и гърбавия нос.

Двамата слязоха заедно на брега още с първата ладия, която започна да разтоварва пленниците-корабокрушенци. И тук в един миг с Кривич стана рязка промяна — посърна, лицето му загуби цвета си. Генуезецът усети необяснимия обрат в настроението на своя победител и проследи погледа му. На тридесетина крачки от тях пристанищна ладия бе заета да товари обкована ракла и друг по-лек багаж, за да ги превози до един неф, спрял недалеч от брега. Около корабниците се въртяха няколко стражи и две девойки; мъжкото прозрение подсказа на Спарвиеро, че промяната в пирата се дължеше на по-високата и по-слабата от двете — онази с тъмнокестенявите коси и високото мраморно чело.

Момичето също погледна към тях. Кривич я поздрави с учтив поклон. Тя му отговори, но толкова студено, че на генуезеца се стори сякаш отново го облива октомврийското море…