Цончо Родев
Пиратът (28) (С черен лъв на мачтата)

XXIV. Хитрост срещу хитрост

Джанлука Спарвиеро много грижливо бе избрал „часа на разплатата“, както той говореше в Пера за този свой поход. Изчака да дойдат такива въздушни течения, които сякаш бяха нарязали Понта на студени и топли ивици — сигурен белег според познавачите на времето, че в открито море ще бъде мъгливо. А мъглата бе нужна на Спарвиеро. Не за да се крие, не — той сам щеше да търси начин да се покаже пред очите на пирата. Мъглата трябваше да стане негов съюзник, за да види Кривич час или минута по-късно катапултата, закрепена на палубата на мнимия дромон. А спечелеше ли капитанът тази минута и успееше ли да се приближи до тъй наречената „Кротушка“ на един изстрел на катапултата, тогава „Мир на праха ти, Кривич“…

Наблюдателите и стражите се сменяха ден и нощ. Мерачът на катапултата спеше до страшното си оръжие; не се отлъчваха от него също и помощниците му, които трябваше в последната минута да налеят гръцкия огън от делвите в предварително издълбаните каменни гюллета. Водните ратници не се деляха от мечовете си, дори когато с дървените лъжици опразваха съдържанието на дълбоките си купи.

Изобщо щеше да бъде „часът на разплатата“, а щом е „часът на разплатата“, Джанлука Спарвиеро не оставяше нищо на случайността!

… Цялата трета нощ и на следното утро до седмото обръщане на часовника^[1] дромонът плава в непрогледно-гъста мъгла. После обаче мъглата не се раздигна, както това става бавно и постепенно, а сякаш бе отрязана от гигантски нож. И кръмата още се губеше в бялата пелена, когато от наблюдателницата на мачтата проеча вик:

— Галерата на Кривич на половин миля южно от нас.

Спарвиеро, който денем бе мечтал, а нощем сънувал все този момент, сега за минута бе горе при наблюдателя. Нямаше грешка — познатите очертания на проклетата „Кротушка“ се виждаха с удивителна яснота. Нещо повече — уловила във ветрилата си сирко, тя някак бодро и напето бързаше точно към дромона. От това разстояние Джанлука Спарвиеро не видя на галерата онова оживление, което предшествува всяка битка; много, много по-късно той щеше да си даде сметка, че не е забелязал и друго — че веслата на пиратския кораб бяха прибрани и той се движеше само със силата на вятъра. Сега обаче не му беше до тези подробности. Още от височината на реята заповедите му заплющяха във всички посоки:

— Готвят се да ни нападнат!… Всички по местата си!… Мерач, опъни катапултата!… Вие там, насипвайте вече гръцкия огън!… Галеотти, извадете веслата!… Ще се престорим, че ги очакваме, загубили ума и дума от страх!…

Той едва успя да се прехвърли на командната си площадка, когато „Кротушка“ беше вече на разстояние, което спокойно можеше да се „превземе“ от катапултата. Въпреки това Спарвиеро изчака още няколко минути — той искаше да бъде сигурен, че всеки изстрел ще бъде сполучлив. Най-после прецени, че е настанала чаканата от дълги месеци секунда, и с цяло гърло изрева своята заповед:

— Катапултааа, огън!…

Мерачът дръпна лоста и рамото на катапултата се освободи, като запрати срещу галерата смъртоносния си товар.

— Su, da bravo!… Viva!^[2] — разнесе се от всички краища на дромона, защото съвсем ясно се видя как гюллето прелетя и падна точно върху палубата на галерата.

Веднага обаче гласовете заглъхнаха. Защото според всички закони на воюването с гръцки огън галерата трябваше тозчас да пламне като празничен факел, пък то само проблесна малко огнец и веднага угасна. Какво може да се беше случило? Спарвиеро нямаше време да разсъждава — единствената мисъл, която мина през главата му, беше, че вероятно гюллето не се е пръснало както трябва. И той заповяда отново:

— Зареди повторно!… Огън!…

Този път гюллето падна точно до фокмачтата^[3] и пламъкът мигом обхвана самата нея и разпереното й ветрило.

— Viva! — проечаха поздравите, позаглъхнали за малко.

— Viva! — викаше с другите и Спарвиеро.

Но какво, за Бога, ставаше на тази проклета галера? С пламнало платно — същински огнен призрак, а не кораб — тя продължаваше пътя си точно към дромона. Каква ли налудничава мисъл бе обхванала пирата Кривич? Джанлука Спарвиеро пак не загуби време да търси отговор, а нареди на мерача си:

— Още едно гюлле!… И сега цели към задната част!…

Изстреляха го. То нема̀ особен успех — попадна приблизително там, където първото вдигна само малко пушилка. И не предизвика по-големи поражения от него. Но този път се случи нещо съвсем неочаквано. Докато летеше във въздуха, гюллето се размина с нещо, изстреляно от галерата, което тупна някъде около бака на дромона. Последва съвсем кратко време и от галерата излетя второ „нещо“, което също не изпусна целта си. Ала нито пробойни се отвориха, нито пламна гръцки огън. Какво ли, по дяволите, означаваше всичко това?

Откъм бака долетя глас, който отговори на въпросите му:

— Котвичка четирирожка, капитане!…

Подобен вик се разнесе и от кръмата. Той обаче беше вече излишен — от мястото си на горната площадка Спарвиеро видя как две въжета се проточиха между галерата с пламналото ветрило и дромона; проточиха се отначало огънати като змии, после се изпънаха. Трябва пиратите да бяха измислили някаква машина, която да ги тегли, защото сега и без платна двата кораба все по-бързо и по-бързо се сближаваха. Как ли би се изненадал капитанът, ако видеше, че на галерата нямаше никаква машина, а само Беро и още един великан като него въртяха двата рудана!…

— Сечете въжетата на четирирожките! — заповяда Спарвиеро.

— Невъзможно, капитане — отговори му някой откъм носа.

— Оплели са въжетата със стоманени нишки.

Най-сетне генуезецът разбра целия план на Кривич (или поне така си мислеше). Пиратите, смяташе Спарвиеро, готвеха абордаж^[4]. Те навярно имаха намерение да завладеят дромона и да се прехвърлят на него, като изоставят горящата си галера. Ако не сполучеха — поне да си отмъстят, като пренесат огъня и на дромона, та двата кораба да загинат заедно.

— Всички на десния борд! — изкомандува той. — Пиратите ще опитат абордаж. Не бива да ги допуснем. Стрелците с прицел на месо. Канджите и веслата — готови за отблъсване на галерата. Бързо!

Събитията обаче не се развиха точно така, както той си бе представял. Последваха неща, които първо го учудиха, после — слисаха. И най-сетне го принудиха по друг начин да мисли за битката и сетнините й.

Започна се с това, че когато около едно поприще делеше двата кораба, от галерата с пламналото платно спуснаха ладия, но в нея се натовариха само пет души (бяха Беро, гигантът от другия рудан, Мирѐн, който бе изстрелял с балистата си двете котвички, и двама галоери) и бързо-бързо се отдалечиха на юг. Защо само пет? — питаше се Спарвиеро. — А останалите? Мигар човек като Кривич ще изостави хората си на произвола на съдбата?

Когато галерата приближи още малко, генуезецът откри защо при попаденията на гюллетата не лумваше гръцкият огън. От високата си площадка той ясно видя, че галерата бе основно преработена. На нея нямаше нито седалки за галоерите (едва сега той проумя, че не бе видял весла), нито пътеката между тях — вместо всичко това бе направена плоска палуба от борд до борд и върху нея бе насипан морски пясък. Грифоне на Генуа, как бе можал да не си го помисли, когато видя как гюллето се пръсна, ала не предизвика никакъв пожар? Не гръцки, а огън от пещите на ада да хвърлиш върху пясъка, не можеше да го запалиш. Къде ти беше умът, Спарвиеро?

Добре, но в такъв случай що за галера беше тази, която, макар и вече почти изцяло обхваната от пламъци, продължаваше да напредва към дромона, тласкана от ветреца в здравите й платна и водена от въжетата на котвичките? Галера ли беше изобщо или видение, както му се стори в началото?

Джанлука Спарвиеро не успя да се пребори със загадките пред очите си. Защото точно тогава се случи последното от непредвидените неща, последното и най-страшното: от гъстата пелена на мъглата зад кръмата му се показа една съвсем, съвсем истинска галера, която с всичките ветрила на трите си мачти и цялата мощ на петдесетте си весла се носеше към незащитения ляв борд на мнимия дромон. Всичко стана толкова бързо, че генуезецът нема̀ време дори да извърне стрелците си срещу новата опасност, камо ли да нареди да извъртят катапултата. Изминаха само няколко секунди и таранът на галерата с трясък, който предизвика болки в ушите, се вряза в борда.

Онова, което последва, показа на Спарвиеро, че цялата схватка е била подготвена до най-дребните подробности. Още в момента на сблъсъка прехвърлиха сходня към дромона и първите, които преминаха на него, не бяха мечоносци или стрелци, а корабници в жълто и кафяво, които веднага изтичаха до катапултата и изхвърлиха в морето делвите с гръцкия огън и вече напълнените гюллета. Останалите бяха все водни ратници, които с опънати лъкове или приготвени за мятане копия застанаха зад струпаните до десния борд мъже.

— Предай се, Джанлука Спарвиеро — разнесе се един глас, който генуезецът добре познаваше. — Предай се заради собственото си спасение и за спасението на тези хора, които зависят от думата ти. Виждаш, просто няма изход: от едната страна огън, от другата пробойна в кораба ти. Не е възможно да се спасите и от двете опасности… без да говорим за моите корабни ратници, за които се говори, че до сто крачки не изпущат със стрелата си цел колкото врабче.

Говореше, разбира се, Кривич. Говореше спокойно, едва ли не малко нехайно, докато без бързане се катереше по стълбичката към командната площадка на дромона. Генуезецът се огледа. И за човек с неговия опит не бе нужно много време, за да разбере, че думите на пирата не бяха празна заплаха. Той не удържа една въздишка — не толкова за безнадеждността на положението си, колкото заради така светкавичното сриване на една мечта, лелеяна цели месеци.

— Предавам се — каза глухо.

— Тогава нареди на хората си да оставят оръжието. Нека цялата им грижа да бъде да не се пренесе огънят от, хм, „галерата“ на вашия кораб. — Капитанът изпълни и тази заповед. — Имам и една лична молба, Джанлука Спарвиеро. Не пречупвай меча си, още ми е жал за онзи, който пострада при първата ни среща. Не, не, нямам намерение да ти го отнемам. Нека той си остане на кръста ти.

… Когато горящият кораб бе отблъснат на безопасно разстояние и бе завършено всичко по предаването на екипажа, Кривич покани пленника си в собствената си каюта. За изненада на Спарвиеро там се оказа една чудно хубава млада жена — висока и стройна, с открито чело и тънки вежди и с коси, които образуваха нещо като диадема около главата й. Генуезецът се поклони церемониално:

— Може би съпругата…

— А, не — засмя се до рамото му Кривич. — Една пътничка, която още не е платила за разходката, а вече трябва да плаща и за зрелището, което й предложихме. — И я представи: — Благовеста, дъщеря на Трошан.

Спарвиеро гледаше втренчено девойката.

— Аз познавам благородната млада дама — каза той. — Тя беше същата, която във Варна избърса кръвта от бузата ти, Кривич, когато така несправедливо беше ударен с бича.

— Имаш добро око за жените, капитане — продължи да се смее пиратът. — И за да бъде запознанството ви пълно, ще ти добавя, че онзи, който тогава ме удари, беше баща й. Но моля, заповядайте, мили гости. Имаме да поговорим и няма защо да е на крак…

— За условията на предаването ми ли? — глухо попита генуезецът.

— Не, за начина на спасяването ти — беше неочакваният отговор.

— Какво искаш да кажеш?

Кривич седна и с жест ги покани да последват примера му.

— Нека да започна от по-далече, Джанлука Спарвиеро. Предлагам ти да сключим не само примирие, а истински мир. Ето ръката ми. Ако я стиснеш честно и по-мъжки, все едно че сме подписали мира помежду ни. Разбираш ли, капитане? Трябва най-сетне да престанем с тази война помежду ни, иначе може следващия път да се наложи да те убия.

— Или аз тебе? — язвително подхвърли Спарвиеро.

— Добре, или ти мене. Не е ли по-добре да спрем навреме?

Капитан Спарвиеро се поколеба, после протегна ръка и стисна подадената му десница.

— Може би си прав, капитан Кривич — каза. — Три пъти се кръстосаха пътищата ни и трите пъти ти ме надви. Човек трябва да знае не само да печели, но и да губи. — Той се усмихна тъжно. — При това на твоя страна е все… Как беше на български?

— Хытрост воинствена — подсказа Кривич.

— Не се наемам да го изговоря, страх ме е да не си изкълча езика. Но иначе ти признавам, че ме надви не с груба сила, а все с военно изкуство.

— Този път и ти ми беше подготвил една хитрост, капитане.

Генуезецът вдигна рамене. Имаше много печал в това движение.

— Беше хитрост срещу хитрост. И твоята спечели. А когато единият печели, другият плаща, така е в живота.

— Какво искаш да кажеш, Спарвиеро?

— Ти ще се върнеш в твоя Созопол с венец на победител. А аз имам само една възможност — да направя салове за хората си и да моля Еол^[5] да бъде благосклонен към нас. Дори да приспособим някакви ветрила, ние пак сме поне на две денонощия път от брега, Кривич. И то ако задухат леванте или сирко. Ако остане гарбин, както сега…

— Боже мой, какви ги приказваш, човече! — възкликна Кривич. — Нима мислиш, че ще те оставя ти и хората ти да се издавите като плъхове в морето?

— Сега е мой ред да попитам: какво искаш да кажеш, Кривич?

— Казах го, още когато влязохме тук: че ще ви спася. Казах го и го обещах, докато още виждах в тебе смъртен враг. Пък сега, когато прие да сложим край на безсмислената война помежду ни…

И Кривич му обясни плана си. С пробойната в левия си борд дромонът, разбира се, не би могъл да стигне до спасителния бряг на собствен ход. Затова Кривич предлагаше всичките хора от него да се прехвърлят на „Кротушка“, за да го облекчат и повдигнат по-високо над водата, а товарите в него да разместят така, че да получи крен^[6] надясно. После с всички възможни средства — канджи, куки, котвички, въжета — да привържат двата кораба борд до борд и, движейки се само с ветрилата на галерата, да се доберат до някое пристанище по византийския бряг.

— Там вече ще намериш начин да изкърпиш дромона, поне колкото да стигнеш до Пера — завърши Кривич.

— Благодаря ти, капитане — каза Джанлука Спарвиеро. — Това е наистина единственият шанс да спася не само хората си, но и кораба.

— Тогава да се залавяме на работа. Всяка минута, прекарана в приказки, утежнява положението на дромона.

Пръв от кабината излезе генуезецът. Благовеста използува това, за да подръпне за ръкава Кривич и да го задържи още малко вътре.

— Наистина ли ще го направиш, Кремен?

— Кривич — поправи я той.

— Добре, Кривич. Наистина ли ще спасиш този човек, който искаше ти да изгориш с кораба си като главня сред морето?

Той я изгледа продължително. Гънката на строгост между веждите му се вкопа дълбоко-дълбоко — ще речеш пропаст, а не бръчка.

— Аз съм само един презрян пират, Благовесто — произнесе тихо, но отчетливо. — От един презрян пират може да се очаква всичко, дори и да спаси от гибел противника си.

И с тези думи й обърна гръб и последва Спарвиеро.