Цончо Родев
Бурята (98)

11.

Бяно Абаджи позна само наполовина: наистина Мусрат бей си замина и поохлабиха режима в затвора, но иначе съвсем не се разбързаха да пущат задържаните. А самото поохлабване се изрази в това, че преместиха Филип Тотю в малка килия с още пет-шест души, а на останалите позволявала по-дълги разходки в двора на затвора и когато близките им носеха бохчичките и кошниците с храна, заптиетата си позатваряха очите, та затворници и роднини сварваха да разменят по някоя дума. И така се търкаляха дни, седмици, месеци…

Беше към края на август, когато подшушнаха на Бяно, че неколцина приятели искали да се съберат с него да поприказват за важни работи и преди всичко — за съдбата на затворниците. Той се съгласи и, човек с голям жизнен опит, от своя страна предложи: нямало смисъл да се крият по мазета и тавани, нека приятелите вземат един гювеч и бъклица вино и в неделя да заповядат при него на долапа — ще седнат ей тъй, посред сергията^[1], и за всяко външно око ще бъдат само няколко мъже на зияфет, а дойде ли шпионин помежду им, ще захванат да говорят за ланския сняг. Така и направиха. И в неделята срещу Голяма света Богородица се събраха хаджи Никола Кебеджията и Русчо Миркович от по-възрастните и Анастас хаджи Добрев, Панайот Минков и Стефан Гидиков от по-младите. Седнаха шестимата мъже на тревата, забодоха бонелите в гювеча, бъклицата тръгна от ръка на ръка. А в същото време се поведе и един разговор, който съвсем не се схождаше с привидното безгрижие на гощавката.

— Моля ви да ме простите — започна Панайот Минков, като се обръщаше към Бяно и хаджи Никола, — вие имате родни синове вътре и, разумява се, грижата ви за тях ще е на първо място. Мен обаче ми се иска да отвърна очите си от личната мъка и да поприказваме за общата на всички сливенци. Защото те, едноверците ни, все обръщат поглед с надежда към нас, а ние нито сторваме нещо, нито дори казваме дума за ободрение.

— Вярно, мъка ми е за Боян — каза Бяно Абаджи, — сигурен съм, че и на Хаджи Никола не е по-малка мъката за неговия Георги — той говореше за шестото дете на Никола Кебеджията и по-малък брат на Хаджи Димитър, — но ние сме си преди всичко българи и не делим нашата мъка от общата. Така ли е, хаджи?

Никола Кебеджията потвърди мълчаливо, само възелът на веждите му стана някак си по-стегнат и обичайната руменина на лицето му се поотдръпна.

— Няма защо да ви го казвам, сами сте го видели — продължи Панайот Минков, — духовете в града са смразени…

— И как не! — подкрепи го Стефан Гидиков. — Почти няма семейство, без по-близък или по-далечен роднина в хапуса^[2]. А след като обесиха неколцина без съд и присъда, а други премазаха от бой…

— Занаятите и търговията едва кретат… — опита се да обобщи Русчо Миркович, почесвайки се по плешивия лоб, но Анастас хаджи Добрев го превари бурно:

— Кой ти гледа сега алъш-веришите! — После се посрами от припряността си: — Извинете ме, господин Миркович, неволно ви прекъснах. Ала аз през цялото време имах наум по-важно нещо — че народните работи все едно като да са сковани от януарски студ.

— Всъщност говорим все за едно и също нещо, господа — миролюбиво рече Панайот Минков. Благият му тон и ведрината на светлите му очи спомогнаха на полянката да се възвърне търпимостта. — Народните работи, търговията, занаятите — туй са все отделни лица на катадневието ни. И нам, като духовни водачи на този град, се пада задължението да намерим начин да го върнем към нормален живот.

— Мене ми се чини, че рано или късно агаларите ще отворят зандана за невинните — обади се Никола Кебеджията. — Работата обаче е там, че и след тяхното освобождаване животът в Сливен няма да се върне такъв, какъвто беше.

— То е, защото преди имахме кураж да мерим сили с турците в която и да е област — каза Гидиков — и рядко биваше да останем отдолу. Сега обаче е друго. Яталак сме ние, парализирани, самите ни души са парализирани. И оттук идва мъчнотията за връщането на предишния живот.

— Започвам да разбирам как са… — замислено поде Бяно, но Анастас хаджи Добрев го прекъсна рязко:

— Шшшт! Чувам стъпки по пътеката. Хайде всички на гювеча и на бъклицата!

Послушаха го. И това всъщност бяха вторите им хапки от гювеча. За щастие оказа се напразна тревога — козари слизаха от планината, навярно да си купят хляб от града. Те поздравиха отдалече и отминаха. И едва тогава Бяно се върна към започнатото:

— Комай картината в Сливен се изясни — каза. — Пък за лечението… Е, за лечението аз мисля, че церът трябва да отговаря на заболяването.

Всички го гледаха изпитателно, а въпроса им изрази Панайот Минков:

— Това за цера не го разбрах твърде, господин Силдаров…

— Колкото по-тежка е болестта, толкова знахарите дават повече от илача. Както описвахте, болестта на Сливен е от най-тежките за последните години. Е, за да изправим болния, церът трябва да й подхожда.

— Например?

— Например да избавим от затвора някого. Ала не някоя дребна риба, дето агаларите я държат още само от заплесия, а някой от „башовете“^[3], заради когото турците ще се почувствуват с плещи на земята.

— Например? — за втори път произнесе Стефан Гидиков.

— Нека да е даже „башът“ на „башовете“. Филип Тотю, да речем…

Толкова нелепо беше това предложение, че даже никой не му възрази, нито го подкрепи. Мъжете просто замълчаха… и толкова.

— Трябва да го извиним Бяно за казаното — наруши най-сетне мълчанието Никола Кебеджията. — Не е слизал той от доста време долу, пък и ние пропуснахме, че не му казахме последните вести от кауша. — След това се обърна към стопанина на долапа. — Гаджалите долу не са съвсем бездейни, Бяно. На петима-шестима от заптисаните Али ефенди вече прочете смъртната присъда и сега само чакат потвърждение от Цариград, за да ги окачат на Старата круша. И тези, осъдените де, не са вече в общия зандан, а в отделен хапус. И как само ги държели там! Денем и нощем били с белегчета на ръцете, на вратовете с по една халка, а през всичките халки минавал здрав синджир, завързан о зида. Извеждали ги до нужника един път на деня, в останалото време всичко правели под себе си.

— А нощем им слагали и томрук — допълни Анастас хаджи Добрев.

„Томрук“ по онова време се наричаха две греди, по които на равни разстояния имаше по два изреза. Тъмничарите слагаха краката на по-опасните затворници в тези изрези, после притисваха двете греди една върху друга и заключваха краищата им със здрави катинари.

— Ето на какъв хал е човекът, когото предлагате да освободим, господин Силдаров — въздъхна Гидиков.

За голяма изненада на всички Бяно не се отказа от своето:

— Толкова по-добре — рече. — Не ме гледайте така, приятели. Сметката ми е съвсем проста. Не успеем ли, то в края на краищата всичко ще си остане по прежнему, даже няма да се заговори за несполуката ни. Ако обаче успеем, ще бъде все едно прощъпалник да тръшне най-прославен пехливанин. И щом прощъпалникът е наш, а пехливанинът — от турците, ела сетне да гледаш кой как ще се чувствува в нашия Сливен.

— Разбирам — без ентусиазъм потвърди Панайот Минков. — То е нещо като победата на Давид над Голиат, както е разказана в Библията. Там е нещастието, че нямаме сили да повторим легендата.

— Защото някак си си мислите, че непременно ние, тези шест чифта ръце, трябва да свършим цялата работа. А забравихте ли, приятели, че турците зоват Филип Тотю „Хвърковатия“, понеже вече два пъти се е спасявал от същото или даже още по-тежко положение? — И като видя и усети, че другите се пооживиха, добави: — Нашето трябва да бъде да дадем прашката в ръката на Давид, за останалото нека да се доверим на собствените му ум и сръчност.

— Дявол да го вземе! — изруга Кебеджията. — Продължавам да не вярвам, ама поне нищо не пречи да опитаме, а?

— Прашката… — произнесе замислено Русчо Миркович. — Туй също не е малка задача, братя. Как се стига до най-дълбоката дупка на тюрмата, че да занесем там прашката?

— Това трябва да свърша аз — каза Бяно. — И не защото от мен произлезе акълът за бягството. Трябва да го свърша аз, защото имам син в кауша и това ми дава право да заместя снахата и лично да му нося храната. Рекохте, осъдените на смърт ги извеждат веднъж на ден, за да свършат нуждите си. От вас искам само едно — да изучите по кой час ги извеждат. Другото поемам върху себе си.

Дълго мълчаха петимата мъже, после Панайот Минков каза за всичките:

— Какво пък, и аз ще река като хаджи Никола: ако няма да успеем, поне нищо не пречи да опитаме.

— При едно условие — заключи Стефан Гидиков. — Опитването в никакъв случай не бива да бъде с цената на риск за господина Силдарова.

Умълчаха се — по-дълго от когато и да било в днешния ден. Най-сетне Русчо Миркович размърда скованите си плещи и кокалите му изпукаха:

— Е, какво? Комай се разбрахме за всичко… Можем да поемаме надолу, а?

— Не — обади се Никола Кебеджията. — Има още едно, за което искам да поприказваме. Доколкото помня от разказите на дядо поп Димитър Черното, Юда Искариотски се е обесил след предателството си. Пък на̀ — мина толкоз време от тукашното предателство, а на нашите юдовци не им е проговорила съвестта. Туй не налага ли ние да станем съдниците?

— Ако думата ти е за Аджема — каза Бяно, — задачата ще е толкоз трудна, колкото и да дадем прашката на Давид-Тотю войвода…

— Пък и няма нужда — подкрепи го Панайот Минков. — Оня ден чух в конака, че раната му не само не заздравявала, а се подлютила още повече. И ако е вярно, до една неделя ще го прати в гроба.

— Не говорех за Аджема, бог да го убие. Една по-стара сметка за уреждане имаме ние с двама юдовци, ще стане повече от година, откакто стои пред нас неплатена. Такива двоица юдовци, на които сребърниците се казват лийакат нишанъ̀…

— Аха! — чу се едновременно от много уста. А Анастас хаджи Добрев прибави:

— Прав е хаджи Никола. И е срамота, че за тази неразплатена сметка не се сетихме ние, младите, а той.

— Не знам дали сте справедливи, като искате да им мъстите — замислено произнесе Бяно Абаджи. — Евтим Димитров загуби Златина, най-скъпото нещо в живота му. И колчем го виждам, все чета мъката от тази загуба върху неговия образ…

Всички до един настръхнаха срещу него при тези думи.

— Прочетохте ли я тази мъка, господин Силдаров — почти извика Анастас хаджи Добрев, — също и когато му окачваха ордена?

— Който скърби по загубена дъщеря — добави Миркович, — той ходи да пали свещи по черквите, а не да издайствува пред поробителя. Курбан за Златина ли бяха десетиците хора, които изпатиха лани?

Бяно усети как остава сам срещу всеобщото мнение, та не се опита да защити повторно чорбаджи Евтим и сина му. Пък дълбоко в себе си и сам не беше напълно убеден, че скръбта им по Златина може да ги оневини за грозната им постъпка.

— Аз продължавам да настоявам Евтим и Йосиф да получат лийакат нишанъ̀ и от нас — смръщено прецеди Кебеджията.

— Вярно, издайството трябва да получи награда и от нас — съгласи се Стефан Гидиков. — Иначе черните души помежду ни ще захванат да мислят, че то остава ненаказано. — И се обърна към Кебеджията: — Ти сигур си мислил по тая работа, хаджи Никола.

— Не крия. Мислил съм, и то не една и не две нощи. И ето що съм намислил. Ние всички в града сме непрекъснато под окото на сеймените и техните шпиони. Но Стара планина отново не е сиротна, братя. В нея пак има народни отмъстители.

— Аха! — повторно възкликнаха мнозина с разбиране.

— Там е Дядо Желю — продължи Кебеджията — и води отбрана дружина. Нека ние да му кажем мъката си, пък да оставим той да стори нужното нататък, както сам го реши.

Всички се съгласиха. Само Русчо Миркович запита предпазливо:

— Всичко хубаво, ама как да известим Дяда Желя?…

— Щом имам вашето съгласие, оставете това на мене.

И след малко „зияфетчиите“ си тръгнаха.

Като прибираше след тях, Бяно си каза, че това навярно е първата гощавка в Сливенския балкан, след която гювечът да е останал едва-едва наченат и бъклицата — пълна…