Цончо Родев
Бурята (27)

1.

Като затвори отново вратичката на пещта и се изправи, майка му понечи да свърне към воденицата, но нещо в далечината привлече вниманието й, та тя задържа стъпките си и присви очи — в края на ноември здрачевината настъпва рано и не е лесно да проникнеш с поглед през нея. Както седеше до дръвника, Георги видя как лицето й се промени и дочу едно пълно с отвращение: — „Господ да ги убие!“ Надигна се. И ги забеляза в далечината — влачеха се лениво хей там, при завоя на Куруча.

— Какво си мърмориш, мале? — попита Христо, докато майстореше нещо край спряното воденично колело.

— Онези пак се тътрузят насам, — каза мрачно Трънка. — Ето за кого съм месила хлябовете…

Разбраха я — „онези“ бяха неколцината турци-пъдари, наети от конака уж да пазят бахчите надолу по Тунджа, а всъщност да следят за преминаването на хайдушки дружини от Сливенския балкан към Бакаджиците и още по-надолу — към Сакар и Странджа. Те обаче не вършеха нито едното, нито другото: вместо да пазят бахчите и да залагат пусии по пътеките, те поред се разполагаха ту при един, ту при друг от градинарите и воденичарите и тогава половин дузина пилета или цяла овца, заедно с бъклица-две ракия се принасяха в жертва на господарския им апетит. Специално воденицата на баба Трънка Смеденова най-малко веднъж на десет дни „се радваше“ на дотегливото предпочитание на тази разглезена тайфа; първи път те я „почетоха“ през пролетта, точно навреме, за да ометат гергьовското агне на семейството, и оттогава им стана привичка да кондисват тук следобед или привечер и като разгонят закъснелите мливари, да изкарат в ядене и пиене до сутринта. Чрез брат си Бяно Абаджи Трънка се оплака направо на каймакамина и уж получи обещание да не бъде закачана повече от нахалниците, но те продължиха да я „удостояват“ с присъствието си и по нищо не пролича изобщо да им е била направена забележка. Именно тази тайфа пъдари, след като навярно бяха преспали цял ден в някоя колиба надолу по Куруча или Тунджа, идваха за нова гощавка в познатата им воденица.

— Като си нямаме кой да ни опази — злъчно подхвърли майката, докато ситнеше към воденицата, — поне приберете ракията на по-скритичко…

И в този миг Георги усети онзи, „червения бяс“, отново да замъгля очите му — за пръв път от нощта, в която бе обрана църквата.

— Не! — почти извика той. И повтори — вече по-ниско, но с нещо челичено отвъд късата думичка: — Не!

— Що си намислил, бате? — За да го попита, Христо се извърна с цялото си тяло към него. — Да не мислиш?…

Всъщност Георги още не мислеше нищо, той само се чувствуваше излязъл из кожата си, а какво щеше, да последва — сам нямаше представа.

— Няма да ви опазя, мале, а ще ви отърва. — Георги изтръгна брадвата от дръвника и се запъти навън. — От вас искам само две неща: да се правите, че мен все едно ме е нямало тук и каквото и да става, да не си подавате носа извън воденицата.

— Мамо! — изстъпи се напред Христо. — Задръж го, мамо. Стъкло ракия и няколко кокошки не струват колкото един живот…

Всяка майка би трепнала пред тази заплаха. Трънка обаче не беше като другите — тя или беше от особено тесто измесена, или животът й я беше вкоравил като камък.

— Не го спирай — каза сухо, като вдигна ръка. — Нека онези най-сетне запомнят кога са сквернили имота на Пею Смеденов и са грабили внуците на Георги Силдаря. — И рече на другия: — Върви, сине!

Тя забра Христо със себе си и влязоха във воденицата. А Георги, както беше с брадвата в ръка, прехвърли се от другата страна на пътя и се спотаи в бъзака. Не мина много и веселата тайфа познати пъдари — бяха петима души, накачулени от глава до пети с оръжие — приближиха и даже не похлопаха, а с ритник отвориха вратата. От укритието си Георги видя как Юсмен Балабан, главатарят им, се огледа в тъмното, пък отправи нататък беззъбата си усмивка (някога той се бе числил към тайфата на Коджа Мюстеджеб, та бе загубил едновременно с него предните си зъби от керпедена на Тахир ага). Подвикна фъфливо:

— Е, няма как, дърта вещице, ще ни се порадваш и тази вечер. Хайде, не се майте, а слагайте синията!…

Петимата нахлуха във воденицата и затръшнаха вратата зад себе си. След малко прозорчето просветна — неканените гости бяха нахвърляли съчки в огнището. За да не попадне на изненада, Георги изчака около четвърт час, после с котешки стъпки приближи до воденицата и долепи ухо до протката. В този момент един от бабаитите казваше сърдито:

— Ичкията не върви така на голо. Размърдай си задника, дърто, да сготвиш нещо!

— Ние сме на постно, аго — чу Георги как майка му излъга храбро. — Може да не знаеш, ама днес е света Задушница и нам е забранено не само да хапнем блажно, но дори да го досегнем с ръка.

Разнесе се тропот, изохкване — някой бе ударил жената.

— Остави я бре, Нури — разнесе се познатият глас на Юсмен Балабан. — Не сме кьопави, сами ще си изпечем пилетата. Я върви откъсни главите на шест — изхихикване, — по едно на човек и едно за доядка!

Георги изтича крадешком до ъгъла на сградата и притихна. От воденицата излезе човек, хлъцна шумно и провлече преплитащи се крака към курника. Точно до ъгъла той хлъцна повторно… и това беше последният звук, издаден от него през живота му — Георги го халоса с толкова сила, че главата му се разцепи и той безшумно се строполи. Синът на воденичарката се поколеба за миг, после грабна убития за елека и го повлече. В отдалечения край на двора отмести капаците на сухия кладенец и натика жертвата си са главата надолу в него, като преди да го пусне, избърса ръце в дрехите му.

Върна се и зае мястото си до протката точно навреме, за да чуе когато Юсмен пращаше някой си Мустан да провери „къде се мотка тоя Нури, да не би ичкията да го е свалила между пилетата“. Онова, което последва, беше като познатото, имаше само две различия. Мустан не тръгна веднага към курника, а първо се провикна: „Къде си бе, Нури?“ и Георги има̀ находчивостта да отговори тихичко, сякаш гласът му идваше отдалече: „Бурайа гел, бурайа!“^[1] И втората разлика беше, че преди да натика и Мустан при приятеля му, Георги измъкна един от пищовите му и го мушна в пояса си — както се вижда, „червеният бяс“ може би го заслепяваше, но не го лишаваше напълно от съобразителност.

Когато за трети път застана до воденицата, вътре бе започнала да се прокрадва тревогата. Юсмен Балабан казваше:

— Нещо не е в ред. Трябва да видим какво стана с тези момчета!

А баба Трънка го забаламосваше:

— Станало е то, зер. Напипали са ми току-що изпечените хлябове в пещта, пък до нея комай имаше и един мех с прясно сиренце…

Хитростта й сполучи, но не задълго. Минаха само две-три минути и отвътре се разнесе същото фъфлене, само донякъде по-тревожно:

— Ставайте, аркадашлар! Ставайте да проверим тази работа!

Чу се недоволно сумтене, повали се някакво столче. Георги изтича безшумно до потайното си ъгълче и надникна през тясната цепнатина между стената и сплита лук, провесен там на един гвоздей. Тримата турци се показаха от вратата, но не се пръснаха в различни посоки, а като се посъветваха, тръгнаха вкупом, и то не покрай сградата на воденицата, а напреки през широкия двор, на който мливарите разпрягаха каруците си. У Георги наистина бе останала частица съобразителност, но по-силен от нея се оказа „червеният бяс“ — с неясна псувня на устните и с окървавената брадва в ръка той се хвърли сам срещу тримата. Неочакваността на нападението му и страшният му вид за секунда сковаха тримата бабаити. И това сковаване беше цената на Юсменовия живот — още не беше сварил нито да стори, нито да извика нещо и българинът беше до него. Яростен удар с брадвата и онзи, който допреди малко се зовеше Балабан, буквално бе разделен на две половини. Вторият от пъдарите вече почти бе измъкнал единия от ятаганите си, когато нов удар, този път отстрани, отнесе ръката заедно с половината му гръден кош… Третият, опомнил се достатъчно, не посегна към оръжията си, а като се завъртя на пети, хукна с все сила към града, като огласяше околността с виковете си: „Йардъъъм!… Йардъъъм!…“^[2]

Работата взе лош обрат — измъкнеше ли се пъдаринът, Трънка и синовете й бяха загубени. Георги запокити подир беглеца брадвата — не го улучи. Тогава измъкна пищова из пояса си, запрегна го, прицели се и дръпна спусъка. Изстрел не последва: „Мамка ви… — изруга момъкът, не знаете един пищов като хората да заредите!…“ Майка му и Христо, появили се на вратата, му извикаха нещо, но той не ги чу; съзнаваше — сега не беше време за приказки. Съблече и захвърли настрана антерията си и с все сили се затича подир пъдарина. Колко време го преследва, това Георги никога не можа да определи — беше по-лек и трезвен, но на другия страхът бе дал крила. И все пак Георги го застигна. Някъде към Големия разлив го догони и така, както беше с голи ръце, се нахвърли върху му и падна заедно с него на земята. С една ръка стисна гърлото на турчина, та неговото „Йардъм!“ секна за пръв път от воденицата чак дотук, с другата се пазеше от пестниците и ноктите на поваления. Не мина без борба; пъдаринът бе уплашен, но не и вцепенен от страх и съвсем не се канеше да се предаде ей така, бадева. Георги нито сега разбираше, нито сетне можеше да разкаже съвсем точно как бе преминала борбата, колко пъти се бе озовавал отгоре и колко — отдолу. Той само си спомняше, че неочаквано свободната му ръка напипа костения чирен на един нож, който едва-едва се подаваше от силяхлъка на турчина. Не се поколеба — измъкна ножа, замахна веднъж, дваж… и тялото в ръцете му внезапно странно натежа. Отпусна го и се изправи, задъхан. Турчинът остана неподвижен, с лице, забито в земята, около него бе започнала да се образува локвичка кръв.^[3]

Сега, когато битката беше вече зад гърба му, настъпи опомнянето. Георги осъзна всичко — от извършеното до възможните последици. И се залови за неотложното — да заличи белезите на случилото се. Изтъркаля трупа в реката и с удоволствие видя как придошлата вода веднага го повлече надолу. После се поизми и бавно тръгна назад към воденицата. И едва сега разбра къде се намираше — не беше предполагал, че се е отдалечил чак толкова…

Нощта почти бе изпълзяла из върбалаците, когато се случи непоправимото — още развълнуван от преживяното, Георги не съобрази, че отнякъде се носеше конски тропот. И когато една каруца изскочи от завоя пред него, той не свари да се хвърли настрана, а само позакри лицето си. Не го бе сторил достатъчно бързо, защото позна човека, когото возеха — Йоргаки чорбаджи, вторачен в него, че чак изцъклен. „Майната му — каза си с насилено самообладание Георги. — Отде ще се сети, че съм светил маслото на петима турци…“ Но мина не повече от стотина крачки и мнимото му самообладание се изпари. Реката бе довлякла трупа на турчина дотука и така го бе подпряла на камъните, че той изглеждаше като нарочно облещен срещу пътя. Георги се огледа. На влажната земя личаха следите от каруцата. И много ясно се виждаше, че на това място тя бе спирала. Георги огледа и себе си. И едва сега забеляза, че ризата му е оплескана с кръв…

— Трябва да бягам — каза той на майка си и Христо, когато малко по-късно беше отново при тях. — Случи се най-лошото. Човек може да се надява на милост от турчин, но от Йоргаки чорбаджи…

Заедно с Христо хвърли и другите два трупа в сухия кладенец, поръча нему и на майка си как да затрупат кладенеца с камъни и да изличат кръвта от земята, как да обясняват на близки и врагове отсъствието му, накрая препаса силяхлъка на един от убитите. Майка му продължаваше да се държи — с нищо не показваше да се е загрижила, че може би да види следващия път не сина си, а само побитата му на кол глава.

— Отбий се до вуйчо си — каза му тя, като му подаваше бохчичка с два топли хляба и още това-онова за ядене. — Нему акълът сече — ще знае какъв съвет да ти даде.

После го прекръсти и целуна по челото. И това беше цялото изпращане на човека, който тръгваше да бере слава и приключения като хайдутин и войвода.

* * *

— Ако искаш, остани тук — каза му Бяно Абаджи, след като го изслуша. — Но ако Йоргаки те е издал, турците няма да отминат долапа, да го знаеш. Дори да забравят, Йоргаки чорбаджи ще ги подсети — зер той срещу тебе няма нищо, ала мен открай време ме ненавижда, та няма да изпусне тази сгода.

— И аз тъй мисля, вуйчо. — Докато разговаряха, седнали един до друг малко настрана от долапа, Георги Трънкин се забавляваше да хвърля камъчета по един гърбав клон, кой знае кога довлечен тук от водата; почти с всеки удар го улучваше — така сигурна и спокойна бе ръката му. — Ако не ме намерят у дома и на воденицата, веднага ще похлопат у вас, в Кафтанджийската, — сетне тук…

— Добре, само не виждам къде ще се укриеш… По-рано казваше, че си бил с дружината на Калъчлията. Да, ама Димитровден мина и дружините навярно са разпуснати.

— Разпуснати са, вуйчо, тъй е.

За известно време се умълчаха, та се чуваше само бълбукането на реката и почукването на Георгиевите камъчета върху клона.

— Ако слушаш мене — поде отново Бяно, — иди в Котел при Нанка. Нанка Търпанска, на свако ти Стойко дъщеря му. Тя минава за щура, ала отнася ли се за човек, дето е сторил зло на агаларите, чудо ще направи, но ще го укрие. Пък ти не си кой да е, все рода сме нещо…

— Ще те послушам, вуйчо.

— Гледай да не те видят много хора, когато ще се промъкнеш при нея. Пък аз ще имам грижата да те известя дирят ли те в Сливен или работата се е разминала.

За диренето се разбра още преди Георги да бе стигнал до Котел — не беше се развиделяло, когато една многобройна потеря, водена от бьолюкбашията Топчи Ахмед, не само пристигна, а обърна като ръкав целия долап, че и близката му околност. И все пак това бе нищо в сравнение с извършеното от заптиетата в Сливен и на воденицата. Щом къщите на Никола Аджема и на другите приятели на Георги изглеждаха като изтърбушени, можем да си представим какво ли е било на воденицата или в домовете на Смеденови и на Бяно Абаджи…

* * *

Съветът на Бяно се оказа добър — Нанка Търпанска, по баща Стойкова, без никакво колебание прие да укрива в дома си своя далечен сродник Георги Трънкин. Мъжът й, Кръстю Търпански, улегнал и чужд на склонността към приключения, но буден и благороден човек, не се зарадва на неочакваното гостуване, обаче отношенията му с Нанка бяха такива, че не й възрази, с нищо не й попречи. Дори склони да прави заедно с нея скривалище за преследвания от властта Георги, без да даде израз на чувствата, които всъщност изпитваше.

Така Георги прекара в относително безгрижие зимата. Само две неща запълваха и осмисляха времето му — очакването да получи хабер, че войводата Димитър Калъчлията е развял байрак на Агликина поляна, и съставянето на кой от кой по-жесток план за отмъщаване на Йоргаки чорбаджи за неговото издайничество.

Дочака и двете. В средата на април лично хаджи Никола Кебеджията се нарочи уж за някакви свои търговски работи, а всъщност измина пътя до Котел само да извести на Георги, че войводата ще спази обичая и ще събере момчетата си навръх Гергьовден. А нощта срещу „своя“ ден Георги посвети на отмъщението. На свечеряване Нанка го изведе от Котел и като удари по преките пътеки, някъде около полунощ младежът беше в Сливен. Дори не му мина през ум да се обади на своите — единствената му цел беше разплатата.

Огледа къщата на Йоргаки. Нищо не възбуди подозрението му, а сплъстената от кръв коприва се поклащаше мирно на портата на чорбаджията^[4]. В този случай обаче изпитаната магия с копривата не даде плод — злите духове навестиха дома на чорбаджията въпреки нея. Георги извади предварително напоените със смола парцали, запали ги, после с опитна ръка ги запрати към хаета, на стълбите, към сайванта, мутвака… Когато видя, че пламъкът обхваща от всички страни къщата на кмета и огнените езици лизват вече резбата по тавана на кьошка, момъкът стори едно подигравателно темане нататък, пък обърна гръб и пое отново към Балкана.

Откъм дома се разнесоха първите писъци.