Цончо Родев
Бурята (92)

5.

Добре го познаваха вече, знаеха и разбиранията му, та когато Панайот Хитов каза решението си да зимуват отново в Балкана, никой не се изненада. Въпреки това войводата поиска да му дадат дума, че до един ще го слушат и никой няма да се отделя до пролетта и всички тържествено му я дадоха. Тогава той ги заведе далеч на запад, чак към Тревненския балкан. Там, на Кръстатата поляна — пусто място, невиждало човешки крак „от дядо Адамово време“ — си плюха на ръцете и направиха удобна колиба за зимуване. Сетне си докараха няколко крави отдалече, чак от под Ямбол, изклаха ги и насолиха месото. Верни ятаци им донесоха всичко останало — сол, брашно, ориз, мас, кашкавал, че и за по-мераклиите — ракия и каче туршия. И уж всичко започваше „по закон божи“ и по-добре от всяка друга зима, а то неприятностите и неразбирателствата захванаха още далеч преди Стара планина да наметне бялата шуба.

Започна се с това, че Никола Мавродиев, ямболчанинът, си отиде. Ей така, просто си вдигнал чуковете и си взел очите нанякъде; мъчно било да се презимува на тоз Балкан, тъй рекъл на Божил Бахов. Побесня от гняв Панайот. Знаеше той, че Никола Мавродиев не е дип стока, разбойник падаше той, а не хайдутин и народен закрилник, ама чак такова своеволие не очакваше. Пък и се страхуваше: развален човек като Никола можеше с нужда или без нужда да се разприказва и да изложи на провал и гибел цялата дружина. Затова войводата проводи Дядо Желю и Христо от Кавлаклий по дирите му със заповед да го застигнат и да го върнат вързан в дружината за съд или, ако се съпротивлява, да го убият. Други пък разпрати надолу към Хаинето, Хасът^[1] и Твърдица все със същата разпоредба до верните им другари. Но не се стигна до завардване, кажи го, на половината Тракия — Христо и Дядо Желю застигнали изменника и още там го продали на казън и го заровили под камънаците на Чилинската гора. И ако погледнеш, това нещастно събитие беше приключено, ала в душите на всички остана нещо като мътилка и тиня — за пръв път им се бе наложило да убиват свой другар за измяна…

После, когато за една нощ падна снегът (ама то сняг ли беше — пухкав и сипкав, до колене затъваш в него!), дойде още по-голямото зло, най-гнусното — предателството. Дочул бе по различни пътища за тях хаджи Петко, еленският чорбаджия, който от години имаше зъб на Панайота, и без никакво колебание начаса затичал в конака да ги издаде на турците. И ето ти вече не каква да е несполука, а злощастие, в което залогът са кожите на всички юнаци от дружината. Нямаше място за умуване. Щом стигна до ушите им вестта за проклетото предателство и зърнаха да плъзват между Трявна и Елена първите потери, момчетата изгориха колибата с всичко в нея и удариха през ридовете и преспите към изток. „Но как се върви! — ще си спомня по-късно Панайот Хитов. — Сняг дебел, вятър силен, нийде нищо живо не се види освен вълци, дето вият по гората, и някои зимни птици грачат. Нищо друго не се чува.“ Нейсе, наистина от потерите се измъкнаха, но ги подгони друг от големите душмани на хайдутина — гладът. В Хаинето не посмяха да влязат, за Конаре усетиха навреме, че ги чака засада. От предпазливост избиколиха също Козосмоде, Твърдица, Джумалий^[2] и Терзобас, а то не ход, а човешка мъка: стомахът ти се свива, че чак боли от глад, пък на това отгоре „сняг дълбок, навятите преспи не ти дават да вървиш; тъкмо си събереш душата, натиснеш напред, не си преминал стотина крачки, ето нов талаз те затъркаля като кълбо и хайде — в някой преспа до гуша“.

Татък нейде дойде голямото разцепление на дружината — Никола Аджема и още неколцина възроптаха срещу непосилния поход и помолиха да свърнат надясно: през Тунджа към Средна гора. Хем вятърът щял да ги бие откъм гърба, хем пътят нататък им се видел по-лек, не така с преспи до пояс.

— Не говорите по разум, момчета — възрази Панайот Хитов. — Гдето друмът ще е по-лек за вас, по-лек ще е той и за потерите. Пък има и друго. Средна гора е малка планина и гъсто населена, няма в нея где да се дене човек от нашата черга.

Те обаче не искаха да го чуят, настояваха. Тогаз Никола, тъй или иначе байрактар и втори човек в дружината, предложи:

— Пусни барем нас, пет-шест души, защото и тъй, и тъй ще измрем от студ.

Нямаше какво друго да прави войводата, съгласи се. И все пак на раздяла ги помоли братски, от сърце:

— Послушайте ме сал за едно — повтори им многократно. — За хляба си кахър няма да берете, зер пари имате. Намерете си едно скрито място с верен човек да ви носи хляб и се спотайвайте до напролет. Зимата не е за работа в ниска планина, още по-малко — в равнината. И още едно ще ви моля, другари. Никому, даже брат си да срещнете, не издавайте накъде съм повел аз останалата част от четата, също и верните ни приятели и ятаци не издавайте.

Съгласиха се, че даже и кръстове сториха. И се разделиха… Поведе отцепниците Никола Аджема, а подире му тръгнаха още четирима: Костадин от Джиново^[3], Георги Терзобаслията, най-големият и най-силният от цялата дружина, Стоян Арнаудов от Жеравна и сливналията Божил Бахов. Дълго гледа подир тях войводата, чак докато сипкавото утро и снегът ги закриха от очите му, пък въздъхна — где от мъка, где от тежко предчувствие — и пое отново към Матейския балкан. Дума не рече да ги порицае или осъди, ала главата му сега изглеждаше някак си хлътнала между раменете и краката му се влачеха повече от преди… Той знаеше, че ще намери укритие за своите, пък верните помагачи — например Анастас хаджи Добрев от Сливен, кметът на Глушник Паскал, Бойчо от Калояново — нямаше да ги оставят да познаят сивото костеливо лице на лишенията (така и стана на дело). Грижата му беше за друго и за другите…

* * *

Ако са вярвали, че щом се отделят от четата, всичко ще тръгне по „мед и масло“, много са се лъгали. Още скоро след раздялата Никола Аджема и другите разбраха, че в хайдушкия живот наистина честичко има неща, които са по-страшни от преспите и фъртуните. И то е именно там, накъдето наглед е по-лесно — по откритите места, където дебнат пусиите, а потерите с пресни сили могат бързо да вървят по дирите им.

Препатиха петимата, каквото им било писано да препатят, докато накрая сполучиха да стигнат до заветното убежище — при Генчо Сивов в село Крива круша. Години вече бе давал той подслон и укритие на мнозина народни люде, не ги отказа и на тях — още повече че ги знаеше като верни юнаци на Панайот войвода.

За да запознаем читателя с този предан народолюбец от Крива круша, хилядократно излагал (и накрая изгубил) живота си за живота на другите, а сега незаслужено забравен, нека да се доверим на перото на един от големите войводи на описваната епоха^[4]:

„В това село именно живееше Генчо Сивов, който беше като пазител на своето и околните села. Генчо беше почти старец, на 50–55 години, с внушителна физиономия, наглед тих и вежлив и колкото справедлив, толкова и отмъстителен за обидата, която би му се нанесла, особено пък ако тя идеше от друговерец — турчин, черкезин, циганин или други. Той имаше хора, чрез които наказваше злодейците върху едноверците си, но хора не от неговото село, а от други места…

Генчо беше таен человек и никога не си поверяваше тайните на другите. «Тайната е моя, докато е у мен. Щом я поверя другиму, тя вече не е моя и аз падам под волята на другиго» — казваше той често пъти. Той беше прав и ако и необразован, но не беше без природен и буден ум. Беше колкото искрен, толкова и верен. Лично той беше здрав и сърцат, имаше юнашка натура и настойчивост. Размишляваше здраво и не залавяше работа, която би го дала в ръце.“

При този именно Генчо Сивов петимата намериха убежище. А като ги позна, той без много-много кандърдисване ги поведе там, където и дяволът не можеше да ги намери без негова помощ — в скривалището си. А това скривалище беше пословично сред онези, които се бяха обрекли на „кривото хоро“ и имаха заслугата да се наричат народни закрилници.

„В една от стаите на Генча понякога се виждаше една изправена стълба, по която се качваше человек на тавана, но нищо повече не можеше да се разбере тук, ако Генчо не го заведеше при друга една дупка на тавана, на която стоеше друга спусната стълба. Като се спуснете по тази втора стълба, ще се намерите в една стая, в която пак нищо не подозирате. Откъм двора, от стаите на къщата или откъдето и да било другаде вий никак не можете да влезете в тази стая, на която вратата е само дупката през тавана.“^[5]

В това скривалище ги заведе Генчо Сивов, даде им разгорен мангал, обилна храна, мех вино и дебели завивки, та само за ден или два злополучните отцепници успяха, както е думата, да съберат душа и да повярват, че и този път са се спасили от мрака на отвъдното.

… Третият ден ли беше, четвъртият ли, когато стопанинът похлопа по уговорения начин на вратичката на скривалището и веднага след това се показа на гостите си.

— Махнете тия пищови — каза, — не ме ли познахте по хлопането? — И когато те натикаха пак оръжията по силяхлъците си, добави: — Водя ви другар. Ш-ш-шт, никакво мърморене! Щом дядо ви Генчо го води, то ще рече, че е от сигурен по-сигурен человек.

И като се отмести, той стори място на новия си „квартирантин“. Пет чифта очи се забодоха в новодошлия. Беше възнисък на бой, не слабоват, а жилест, малко кривокрак, с неголеми, но прилежно засукани нагоре „каврък“ мустаци и светли очи, естественото изражение на които сякаш беше нещо средно между хищна шеговитост и весела заплаха. Беше в турски дрехи и с чалма на главата, а на пояса с толкова оръжие, сякаш бе предназначено не за сам човек, а за десетмина.

— Може да сте подочували за милостта му — хлевоусто продължи дядо Генчо Сивов. — Новият ви събрат е Тотю Топалски…

— Филип Тотю! — в един глас викнаха петимата.

— Войводо, жив да си!…

— Сам господ те е пратил при нас!…

Само Никола Аджема, по-осведомен от другите, запита предпазливо:

— Пък аз бях чувал, войводо, че гниеш в търновския зандан…

— Гних аз, и още как. — Гласът на Филип Тотю не отстъпваше по шеговитост нито на погледа му, нито на закачливата усмивка в гънките на устните. — Ама на̀ — на бай ви Тотю пак поникнаха крила, та за втори път изхвръкна като пиле от страшната тъмница.

— И затуй гаджалите са захванали да го зоват „Хвърковатия войвода“^[6] — допълни дядо Генчо. — Хайде сега наприказвайте се, разберете се братски.

Филип Тотю не слезе по стълбата, а рипна от тавана и меко, като котка тупна сред петимата хайдути.

Втурнаха се те и го запрегръщаха. А в тези прегръдки можеше да се усетят много чувства: и радост, и уважение, и обич, че и нещо като страхопочитание. От своя страна войводата ги огледа изпитателно и от лицето му можеше да се разбере, че ги одобри. И наистина той по-късно щеше да ги опише така:

„… изглеждаха до един калени хора, здрави и юначни мъжаги. Техните опърлени от слънцето и вятъра лица показваха, че бяха горски хора на ножа и пушката и че са прекарали живота си повече под грижата на майка си природата.“

Окачиха мъжете силяхлъците по пироните на стената, насядаха и една обемиста бъклица тръгна от ръка на ръка по редиците им. Филип Тотю им разказа патилата си и смайващото бягство от затвора с помощта само на два цигански пирона. Те, от своя страна, му разправиха какво са препатили по урвите и преспите на Балкана и как са се отделили от войводата си в самостоятелна дружина. И за тяхна чест не скриха, че са почувствували нужда от по-опитен в „кривото хоро“ човек, за да им стане предводител, дори споменаха, че неведнъж са съжалявали, загдето той, Филип Тотю, гние по занданите, вместо да литне заедно с тях да мъсти на поробителите. Накрая все така едногласно го помолиха да оглави четицата им, като стане техен войвода. Не се колеба дълго „крилатият войвода“ и даде съгласието си. Наскочиха всички отново, запрегръщаха се, по някои лица си личеше и искрено умиление, заваляха клетви за вярност.

Филип Тотю обаче не се задоволи с прегръдки и голи обещания. Той ги накара да свалят калпаци и да застанат мирно, като в черква, сетне изречение по изречение им каза онзи хайдушки закон, който някога, когато чиракуваше в „занаята“, бе научил от своя войвода Бойчо Цеперански, а те ги повтаряха в хор и накрая се заклеха — че ще спазват закона и „ще слушат новия си войвода безусловно и ще отиват подире му на огън и смърт“. Накрая войводата ги накара да се прекръстят с лице към изток и да целунат иконичката окачена на стената.

Денят премина в разговори и веселие. А след вечеря Филип Тотю войвода им каза:

— Слушайте, братя, не е работа да стоим тук и да ни хранят, а трябва да излезем и да търсим хляба и вразите си.

Петимата забравиха или не пожелаха да си спомнят обещанието, което бяха дали на предишния си войвода, и в един глас не само изразиха съгласието си, но и настояха да тръгнат още същата нощ.

Така и направиха.^[7]