Цончо Родев
Бурята (11)

10.

Едва като завършваха вечерята, Бяно се сети да разкаже на своите странната случка, която бе научил от новия учител.

— Сигурно ли е, че е питал за тебе? — усъмни се Боян, след като го изслушаха. И се засмя: — Не помня да си поддържал много-много достлук с хайдути…

— Говорел за „Бяно Абаджи от Сливен“ — отговори сериозно бащата. — Аз пък не помня други сливналии с това име.

— Също и аз не разбирам тази работа, Бяно — кротко се намеси в разговора Яна. — Висок, мургав, с бели коси… Не се сещам за познат човек, който да отговаря на това описание.

— Може да не е бил мургав — предположи Найден, — а обрулен от вятъра и слънцето. Нали знаете, хайдушкият живот не е…

— Ха, обрулен! — присмя му се Иван. — Гергьовден беше само преди неделя…

Разбраха го. Иван намекваше за вековния обичай на народните закрилници да събират дружините си по Гергьовден, когато гората вече се е раззеленила.

— Трябва да има важна причина да те търси този непознат човек, тате — продължи Иван.

— Как го разбра? — обади се малката Руска и той сви рамене:

— Без важна причина никой няма да бие пътя от връх Стара планина до Санкт-Петербург…

Хранени-недохранени, неусетно всички бяха оставили лъжиците.

— Не ще да е била дружината на Димитър Калъчлията — каза пак Найден. — Другаде трябва да дирим твоя човек, тате.

— А ти пък как разбра, че е била друга дружина, не на Калъчлията? — почти повтори въпроса си Руска, този път насочен към него.

— Чувах, че тези дни Димитър Калъчлията и юнаците му водили тежък бой къмто Авлиени^[1]. Потеря ги вдигнала при Мариино кладенче^[2], а битката станала долу, в подножието на планината, наблизо до село Авлиени. Къде са Авлиени и Средна гора, къде е Хаинбоаз…

Бяно го слушаше и неволно си спомняше своя покоен брат Манол. В младежки години и Манол бе точно такъв — все „чувах“, все „казваха ми“, все „говори се“, но чувал и говорили му само за хайдутите в Балкана, нивга, да речем, за школото или за тъкането на абата.

— Хайдушкото ходене не приличало на людското, тъй пък знам аз — оспори Боян. — Пък и кой друг ще да е, ако не Калъчлията?

— Бойчо Цеперански с дружината си. Говореше се, че лани Бойчо се върнал по нашите балкани, по Димитровден разпуснал дружината си на Равно буче^[3] и рекъл, че пак там ще развие байрак напролет. Щом думата е за опитни хайдути… От Равно буче до Хаинбоаз е, кажи го, един хвърлей място… — Найден помълча замислено, после се примоли: — Ще прощаваш, тате, мога ли да изляза за малко?

Бяха коскоджамити ергени, тези трима младежи, но — слава богу! — нито се бяха разхайтили, нито бяха загубили уважението си към родителите и към утвърдения в дома ред.

— Щом по това време имаш важна работа… — съгласи се с многозначителен намек бащата, ала не попита за повече подробности; освен в редки случаи, не обичаше да насилва момчетата, да се рови по-дълбоко в умовете и сърцата им, отколкото те самите желаеха да го допуснат. После, докато Найден вече се отправяше към вратата, внезапно му се прииска да му даде един малък урок, та подметна: — Дали е била дружината на Бойчо, не зная. Но че не Бойчо е питал за мене, туй, виж, е сигурно.

Успя — Найден не спря, а просто се срасна с пръстения под.

— Откъде пък е толкоз сигурно?

— Просто описанието на даскал Добри Чинтулов не съвпада никак с Бойчо Цеперански.

— Ти познаваш Бойчо Цеперански!? — почти извика младежът.

— Разбира се — засмя се Бяно. — И не виждам какво толкоз чудно има… Но хайде, върви. Нали те чакаше важна работа?

След излизането на Найден дълго никой не проговори. После тихо се обади Иван:

— Тате, ти комай си се сдружил с даскал Чинтулов. Дали той ще се съгласи да изпълни една молба, ако ти му я изречеш?

Бяно го стрелна с поглед.

— Може би първо трябваше да ми кажеш молбата и да ме попиташ дали аз съм съгласен да я предам на даскал Чинтулов. Защото за неговия отговор мога само да гадая, докато за моята готовност да предам молбата ще научиш веднага… след като ми я кажеш…

— Искам да уча, тате — все така тихо и някак посрамено обясни Иван. — Искам да уча, пък съм много голям да се наредя до дребните азбукарчета. Не ми стигна, каквото научих от Димитър Кешиша и даскал Инзов, когато дойде от Трявна. За Добри Чинтулов казваш, че е донесъл нови, по-високи знания. Дали… ако ти го помолиш…

За секунда Бяно потъна в личните си спомени. Преди двадесет и пет години и той, вече твърде възмъжал, се бе обръщал с подобна молба към друг един учител, хаджи Иван Селимински. После се върна към действителността. Откъде тази любов към знанието именно в Иван? Ако тя изобщо се проявеше, Бяно по би я очаквал от Боян…

— Ще опитам — каза, — но не веднага. На господин Чинтулов сега не му е до отделни школници — по онова време липсваше изразът „частни ученици“, — стигат му грижите да подхване както трябва градското училище. Напомни ми по-нататък, ще го помоля. Не, не, няма да се отметна. Нали знаеш как е при мене: „Дадена дума — хвърлен камък!“

На езика му беше въпросът „а за какво му е на Иван това по-високо знание“, но не го зададе. Като съдеше по самия себе си, човек може да се стреми към знанието, без непременно да си прави тънки сметки за какво му е то…

* * *

— Я ми повтори как е изглеждал този човек — рече свещеникът.

— Висок, мургав, със силно побелели коси — изпълни желанието му Найден, — само това можал да обясни даскал Чинтулов.

Този разговор се водеше половин час по-късно в дома на хаджи поп Юрдан поп Димитров в Клуцохор. Когато Найден потропа на портата му, божият служител не го въведе веднага; даже след като се осведоми за името на посетителя, момъкът пак трябваше доста да почака, преди свещеникът да го покани в къщата. Сега двамата седяха един срещу друг в собата, а лоената лампа помежду им хвърляше чудновати сенки по стените зад гърбовете им.

— Баща ти ли те проводи при мене?

— Не, отче, сам реших да дойда.

— Защо? Поради що помисли, че аз може да познавам човека?

Найден беше млад, но вече достатъчно съобразителен, за да спести неудобството на свещеника зад една не особено хитроумна измислица.

— Много свят иде при тебе за изповед и опрощение, отче Юрдане. Рекох си, че може да се е случвало… Е, разбираш ме де. Пък за нас не е без значение, отче, кой ще да е този злощастник.

— Злощастник? Защо пък да е непременно злощастник?

— Личало, че не от добро е хванал Балкана, тъй рекъл даскалът. Пък за да търси баща ми оттук чак до престолнината на Московията, сигур в него дири лек за душевната си мъка, за злощастието си.

— Не зная този човек, Найдене. Не, не, не криви така муцуна, не хитрувам — наистина описанието не ми спомня на никакъв познат, не съм и чувал за подобен човек, дето да има такава потреба от баща ти, че да обикаля земята заради него. Обещавам ти обаче, че ще дам едно ухо тук-таме; дочуя ли нещо, ще ви известя — тебе, баща ти, все едно.

Поприказваха още минута-две, сетне поп Юрдан изпрати своя млад гост чак до дворната порта. Не се задоволи да я затвори зад гърба му с мандалото и джугата, но и я запречи с една здрава греда. Почти същите чрезмерни грижи положи и за заключването на вътрешната, къщната врата. Когато влезе отново в собата, той отвори капаците на долапа в ъгъла, после отмести задната му стена, хитроумно направена да изглежда като закована за вечни времена, и зад него се разкри черното отверстие на едно скривалище.

— Хайде, Буюкли, можеш да се измъкваш — подкани свещеникът и преди да дочака отговор, върна се и седна на предишното си място.

От отвора на скривалището не без мъчнотии се промъкна млад и силен мъж; измъкна се заднишком — първо краката, после кръста, опасан със силяхлък, накичен са няколко пищова и калъчи — ще речеш, цяла подвижна оръжейна!, — и накрая останалото. В „останалото“ влизаше поразголена юнашка гръд с превръзка под едното рамо, на която бе избило кафявочервено петно, и тясно скулесто лице, украсено от големи, черни виснали мустаци (впрочем именно на тях мъжът дължеше едно от прозвищата си — Палабуюка). Той наметна един елек на разголените си плещи и се разположи срещу стопанина.

— Кое беше момчето? — попита раненият.

— Момчето ли? — повтори поп Юрдан и русо-бялата му грива се разтресе в нямо хихикане. — „Момчето“ е връстник, ако дори и не е бате на Пею Буюклията…

Говореше за мъжа срещу себе си, който не бе никой друг освен станалия вече прочут хайдутин, с когото кадъните сплашваха децата си: „Сус, Пею Буюкли гелди“, ще рече: „Мълчи, Пею Буюклията идва“^[4].

— Човек не старее от годините, а от патилата — мъдро рече хайдутинът. И повтори: — Кое беше момчето?

— Не се тревожи. Син е… а, не, храненик на наш здрав българин. Бяно Абаджи, ние даже падаме нещо рода с него.

— С момчето или с пастрока?

— С пастрока. Момчето дори не се знае чие е, що е. По Преселението гаджалиите заклали неговите, Бяно го прибрал само-самичко. И го отгледа като свое. И то комай се има за същински син на Бяно Абаджи. — Свещеникът не сметна за необходимо да обяснява повече. — Чу ли го?

— Чух. — Хайдутинът приглади дебелите си мустаци с опакото на здравата си ръка. — Момчето е право: нито дружината ще да е стигнала по онова време оттатък Хаинето^[5], нито под байрака на Димитра има такъв човек. — Пею Буюклията помисли съсредоточено. — Ти знаеш ли, дядо попе, туй наистина ще излезе някое от момчетата на Бойчо войвода.

— Абе ти какво ги момчосваш всички? Найден невям ти е бате — „момчето“. Непознатият е с бели коси — пак „момчето“…

Забележката не направи никакво впечатление на другия.

— Печален човек, висок, но без да е чак върлина, смугло лице, рано побелял перчем — туй не ти ли спомня Кара Махмуд?

Лъжовното турско име — нещо обикновено за хайдутите — не обърка свещеника. Той втренчи поглед в събеседника си сетне се плесна шумно по коляното:

— Да ме вземе Опашатия, ако не си прав, Буюкли. При това се досещам аз нещичко, заради което Кара Махмуд търси Бяно под дърво и камък. Само едно ме обърква — преди десет години, когато Бойчо се върна и събра дружината си, аз на два пъти се срещах с тях, пък Кара Махмуд не отвори дума за Бяно.

— Остави, не гадай, дядо попе. Аз, като се оправя, ще разуча цялата работа.

— Ще разучиш, ама… От години се съм чувал Бойчо да шета насам.

— А, не! Вярно, дълго време шари из Добруджа и Делиормана, обаче миналата есен отново се завъртя насам. Казвам ти, остави на мене.

Не говориха повече на тази тема.