Цончо Родев
Бурята (55)

4.

С натрупването на годините Бяно бе започнал да мисли, че вече надали ще има неща, които могат още да го изненадат. Когато обаче му известиха, че иска да го посети Евтим Димитров, той сам каза за себе си, че „смая се като кокошка, кога град вали“ — те наистина никога не бяха се скарвали с чорбаджи Евтим, но комай и в сговор никога не биваха. А мнимата връзка между „Влезе торлака — счупи, бърдака“ и смъртта на Евтимовия баща Димитраки идваше нещо като капак на обичайното несъгласие между двамата. Тъй или иначе Бяно не отказа срещата и дори в понеделник не се качи на долапа, за да приеме самопоканилия се гост.

Евтим дойде точно в уречения час, придружен от сина си Йосиф. Че идваха за нещо важно, това пролича още по външността им — макар и в най-обикновен летен делник, и двамата бяха в празнични дрехи и с нещо непредаваемо с думи в държането, сякаш отиваха да се черкуват. Бяно ги посрещна още при дворната порта — нито с високомерие, нито с раболепие — и ги съпроводи до трема, където седнаха на прохлада; той и Найден от едната страна, Евтим и синът му от другата, а Яна, както го изискваше приличието, остана права отстрана. Почерпиха се и размениха неизбежните встъпителни любезности, но и петимата много ясно съзнаваха, че не са се събрали нито на почерпка, нито на сладка приказка. И когато сметна, че му е дошло времето, Евтим започна отдалече:

— Сигурно се досещаш, Бяно Абаджи, че важна причина ме е довела при тебе. — Домакинът потвърди; щеше да бъде глупаво да представя, сякаш идването на Евтим за него е като случайно отбиване на приятел. — Житейската сполука на двама млади зависи от тебе и мене и грижата за нея ме доведе тук. Защото не искам да стане като в песента:

Либили се луди-млади

от мънички до големи,

дойде време да се вземат,

мома майка не я дава,

ерген баща не го жени.

В този миг Бяно подразбра смисъла на посещението и усети как сърцето му се смръзва — вътрешният му поглед видя и неизбежната развръзка.

— Продължи, чорбаджи Евтиме — каза, за да спечели време.

— То няма много за продължаване — насилено се засмя Евтим. — Този левент тука — той кимна към Найден — е грабнал сърцето на моята гургулица Златина. Линее, горката, по-лошо от болест е нейното. И макар обичаят да налагаше вие да проводите сватовници…

— Не! — рязко, сухо, почти грубо го прекъсна Бяно. И толкова непривична за него беше тази грубост, че всички събраха учудени погледи в него. А той повтори по същия начин: — Не!

— Какво „не“, Бяно Абаджи? — запита тихо гостът и по изражението на пълното му лице се разбра, че това е искрено неразбиране, а не от привичните му витийства и лукавщини.

— Това, за което говориш, няма да стане.

— Казваш го, защото не го желаеш, или защото искаш да ме видиш посрамен в краката си? — все така тихо продължи Евтим. — Ако е първото, дължиш да го обясниш, ако е второто… не ти прави чест…

— Аз също ще попитам „защо“, тате — нападна го отстрани и Найден. — Чорбаджи Евтим го каза по-изкусно, но истината си е такава: любя Златина и ако вие, бащите, не склоните да се вземем, ще я грабна и тогаз нито нея ще видите повече, нито мене…

— Не! — отново отряза бащата. Този път обаче се усети, че отвъд резкостта на това „не“ имаше и вътрешно гърчене, непривична за Бяно безпомощност. — Това не може да стане, тази е последната ми дума!

— Също не може да е последната, тате. Не говорим за кошница ябълки, а за две човешки съдби.

Бяно се размърда неловко, хвърли бърз изпитателен поглед към Яна.

— Кажи им, Бяно — кротко му помогна жената. И добави многозначително: — Не се въздържай заради мене, аз зная…

Той остана свъсен — не се разбра дали премисля нейното „аз зная“, или подбира думите си. После пребледнял, с изпънати черти, изговори така, че изглеждаше, сякаш не помръдва устните си:

— Не може не защото „ерген баща не го жени“, Евтиме чорбаджи. Найден и вашата Златина са кръвна рода, братовчеди.

— А! — възкликнаха в един глас тримата мъже около него.

— Така е — продължи по същия начин Бяно. — Найден е син на твоята покойна братовчедка Божура, Евтиме. — И като намери сили да каже най-главното, пое въздух и добави вече малко по-спокойно: — Ти сигур помниш, че тя бе намерила подслон в дома на хаджи Рифат. — Гостът потвърди мълчаливо. — В онзи злощастен тринадесети април, деня на Преселението, там са ставали ужасии, Евтиме. Заклали са добрия старец, сетне и братовчедката ти. Малко преди да умре, тя е хвърлила в шубраците детето си и така го е спасила от турския нож. И случи се, че аз го намерих, прибрах и отгледах. Ето го днес пред вас. Разбираш ли сега, чорбаджи, защо казвах не може?

Никой не би имал право да упрекне Евтим Димитров, че му липсва самообладание, но сега той само стоеше със зяпнала уста и нито изговаряше нещо, нито помръдваше; изглеждаше „като ударен с мокър пешкир“, както казваха сливналии.

Усетил, че нещо безвъзвратно се проваля пред очите му, Найден изплещи първото, което дойде на езика му:

— А, не можело! Голяма работа, че сме били…

Но Йосиф го прекъсна троснато:

— Не говори глупости! Не разбра ли, че сте братовчеди, човече?^[1]

Когато най-сетне възвърна дарбата си да говори, Евтим попита:

— Сигурен ли си в това, което каза, Бяно Абаджи?

Бяно му отговори с въпрос:

— А според тебе може ли здравосмислен човек да се шегува с тези неща, Евтиме чорбаджи?

— Не искам да споря с тебе, но… хм… виж го! Ами че това лице от Карандила да го видиш, пак ще разбереш, че е Силдаровско…

Бяно погледна храненика си. И в известен смисъл сякаш за пръв път го видя.

— Че има някаква прилика, не отричам — каза. — Но докато за нея може само да се гадае, в другото съм сигурен.

— И аз съм сигурна, господин Димитров — незлобливо се обади Яна. — Виждала бях детето при Божура, а когато Бяно го донесе, то беше с дрешките и юрганчето, които аз подарих за него…

Найден издаде неопределен звук — той приличаше повече на рев на наранен звяр, отколкото на въздишка — и без да иска разрешение, скочи на крака и побягна. Проследиха го, докато изхвръкна през дворната порта, сетне Евтим издума тежко:

— Стана тя, каквато стана… — И попита: — Какво ще кажеш за нататък, Бяно Абаджи?

— Ако трябва да бъда честен, ще ти призная, че в този час сърцето ми прелива от жалост, чорбаджи Евтиме. На първо място, за дъщеря ти Златина — бог ми е свидетел, че нямам нищо лично против нея!, — а сетне… сетне и за всички нас… Чакай, Чакай! Знам, че това не е отговор, не ми го казвай! Но остави ми малко време. Ще премисля всичко, ще го огледам от всички страни и ще ти известя за последната си дума.

Почти не говориха повече и двамата гости си тръгнаха. Бяно ги изпрати, а когато се върна, завари жена си на същото място — тя през цялото време не бе помръднала. Той я улови ласкаво през раменете:

— Ела — каза й нежно, — ела, Янке. Знам, голяма тежест се стовари върху ни. Но виждали сме и по-лошо, ще намерим изход…

Те влязоха в собата и седнаха с прекършени рамене един до друг на миндера. Не помръднаха, нито проговориха чак докато мрачината изпълзя и се сгуши в ъглите.

— За какво мислиш? — наруши най-сетне мълчанието Яна.

— За миналото.

— По-добре не разчовърквай миналото. Няма полза да се хванем сега за косите — ти не си ми казал, че детето е на Божура, аз съм скрила, че от първия ден, от първия час съм разбрала… Няма полза, Бяно, повярвай ми.

— Няма полза — съгласи се той. — Но аз не мислех за това минало, Янке. За малко по-далечно. Изчовърквах из паметта си разни спомени и се мъчех да ги сложа в някакъв ред.

— За Манол, нали?

— И ти ли?… — сепна се мъжът. — Да, за Манол.

— Хайде, мисли на глас. Ще ти бъде по-лесно.

— Манол хвана гората, защото уби турчин от нощната охрана току до дувара на Евтимови, а у Евтимови тогаз живееше братовчедката му Божура. После се разбра, че тя, неомъжена била трудна и чичо й, бащата на Евтим, я напъди, а я прибра добрият хаджи Рифат. Още по-късно брат ми, какъвто си беше безреден и лекомислен, извърши голям грях към войводата си, толкова голям, че причини смъртта му. И защо? Защото имало в града една жена, която носела в утробата си негово, Манолово дете, а не били венчани. И накрая, когато руснаците на генерал Дибич донесоха за кратко свободата ни и хайдутите слязоха от Балкана, една хубава млада жена с дете в ръце спирала войводите и ги питала за Манол Силдаров. Като че всичко си отиде на мястото, а, Янке?

— Отиде си и не си отиде — поклати глава жената. — И приликата на Найден с вас, Силдаровците. Съмнение е, вярно. Ама няма сигурност…

— Каква сигурност, когато досега и костите му трябва да са… — Бяно спря изведнъж. — Знаеш ли, може би все пак да успеем да стигнем от съмнение до сигурност. Чакай, не ме прекъсвай, сега си спомних нещо… Кара Танас е осъдил Манол за престъплението му, а един от дружината го посякъл. Когато да се стовари ятаганът върху врата му, брат ми изговорил едно женско име.

— Напъни се да си го спомниш! — поощри го Яна.

— Никога не съм го чувал — поклати глава мъжът. — Когато ми разказваше за злочестата участ на Манол, Кара Танас войвода не можа да си спомни името. Само било по-особено, тъй сякаш казваше. А аз по-късно немах смелост да потърся човека, който му е отсякъл главата, да го разпитам — каквото и да е, за мен той беше палачът на брат ми. Ако не бях се поддал тогава на тази милозливост…

— Разбирам — кимна Яна. — Само че ние трябва да сторим нещо, Бяно. Не е за комшията — за нашия Найден е работата.

— И за това момиче Златина — добави той. — То, горкото, също няма вина, пък животът й ще стане на прах и пепел. Лошото е, че хем се съгласявам с тебе, дето „трябва да сторим нещо“, хем не виждам какво…

Отново се умълчаха — чак докато здрачът се настани помежду им.

— Знаеш ли, аз комай намерих разковничето — каза Бяно. — Нашенци, които се преселиха на север, а сетне се върнаха като Добри Желязков, споменаваха, че Кара Танас оставил хайдушкия занаят и подхванал мирен труд нейде в Горна Добруджа. На долапа имам доста насъбрана хорска стока. Като я овалям, ще си взема вързопчето и… — Той я потупа по коляното. — Хайде, хайде, не се оклюмвай. Войната мина и гаджалите се поукротясаха, няма какво да ми се случи. Ще намеря първо Кара Танас в Добруджа, сетне и неговия човек, стига да е жив… Ако ми провърви само мъничко, Янке, ще се върна с истината.

Жената се усмихна невесело.

— Няма да те разубеждавам — каза. — Ти още навремето, когато си наумеше нещо… Помниш ли като отиде в Карнобат при руснаците? Или още по-назад — когато заведе под венчило жена, която…?

— Млък! — сърдито-ласкаво я спря той и сложи ръка върху нейната.

И докосването на двете им вкоравени от труд ръце им даде единствената топлина през този мъчен ден.