Метаданни
Данни
- Серия
- Тътени (2)
- Включено в книгата
- Година
- 1986 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,9 (× 51 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011)
- Корекция и форматиране
- taliezin (2012)
- Допълнителна корекция
- Диан Жон (2013 г.)
- Допълнителна корекция
- taliezin (2017)
- Допълнителна корекция
- moosehead (2018)
Издание:
Цончо Родев. Бурята, 1986
Редактор: Атанас Мосенгов
Художник: Емил Марков
Художник-редактор: Веселин Христов
Технически редактор: Васко Вергилов
Коректор: Жанет Желязкова, Донка Симеонова, Стоянка Кръстева
Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив
Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив
История
- — Добавяне
- — Корекции от Диан Жон
- — Корекция на правописни и граматически грешки
13.
Започна новият ден, а той, слава богу, не беше смутени размирен като предишния.
Като във всеки обикновен делник Добри Желязков стана рано, избръсна се и закуси, после, както правеше винаги, се облече грижливо — „създателят и собственикът на единствената в цялата Османска империя, фабрика не може да ходил как да е“, обичаше да казва той. И наистина, като застана пред голямото кристално огледало (беше си го доставил с кораб чак от Венеция), срещу него се изправи един човек с безупречна външност: едър и личен мъж с руси, вече силно побелели коси, и светли сини очи, добре разресани гъсти мустаци, а челото му високо и широко, лъскаво — чело, зад което няма място за дребни мисли и дребни желания. Облеклото му, и то бе такова, че отдалече да го забележиш, да го различиш: носеше алафранга дрехи, с панталони, натикани в меки черни ботуши, горе синьо сетре и жилетка, бяла яка и вратовръзка, а отдясно на феса — златно чилинче (така казваха по онова време на значките, дето не се продаваха свободно, а се получаваха като белег на почетна принадлежност към нещо); чилинчета на високите пискюлии фесове носеха всички работници от фабриката — „хаврикаджиите“, както ги зовяха тогаз по сливенски, — ала те бяха пиринчени, златно беше само Добри-Желязковото и пак само неговото имаше отгоре коронка със сплетени под нея стан и ножици. Огледа се Фабрикаджията и остана доволен от себе си — преди тридесет години, когато беше само бедно абаджийче от Ново село, в бляновете си, подхранвани от безмерната му жажда за успех, той се виждаше ако не точно в този каяфет, то все пак винаги по-различен от другите, с външен израз на постигнатото, на завоюваното с ум, сърце и труд.
Остана доволен от огледа си, ала туй не означаваше да тръгне веднага към фабриката. Добри Желязков беше страстен любител на растенията и животните, пръв от всички сливналии бе пренесъл тук от Цариград бялата акация, кипариса и кестеновото дърво, а единствен от всички притежаваше и чичеклик — ще рече цветарник, затворен в джамлъци, в който отглеждаше редки цветя и непознати по тези места дръвчета, пък помежду им важно и надуто се разхождаше и се кипреше с разперената си пъстра опашка паун, невиждана досега в Сливен птица, за която се мълвеше, че всесилният притежател на фабриката си я бил изписал чак от далечна Индия[1]. Фабрикаджията се поразходи из чичеклика си, почисти с ножиците някои позасъхнали клончета, наля вода в канчето на пауна и чак тогава реши, че е дошло време за работа.
Както често се случваше, до външната порта го съпроводи малката Анастасия. Друг път тя му пожелаваше приятна работа, а той я целуваше по челото и така се разделяха. Сега обаче тя неочаквано каза:
— Къде отиваш, тате?
Въпросът й го изненада — момичето да не е захванало да мисли, че той е придобил навик сутрин да се шляе по кафенетата?
— Къде мислиш, че може да отивам?
Според него думите му не съдържаха нищо особено, но кой знае защо, Анастасия се изчерви.
— Мислех — рече, — че ще отидеш да представиш новия учител в школото. Няма да му е лесно — така изведнъж… Друго ще му е, ако усеща до рамото си човек като Добри Желязков.
Виж я ти нея! Баща й я имаше още за невръстна хлапачка, пък тя се закахърила за общинските работи! Нещо подобно си каза Фабрикаджията, но в следващия момент си даде сметка, че момичето всъщност имаше право — едно е да обещаеш някому висока плата, друго е към нея да прибавиш и една ръка за подкрепа… Е, действително не е речено, че тази ръка следва да бъде непременно на Добри Желязков, но за всеки на мястото на Чинтулов една подкрепа в такъв час няма да е излишна.
С тези мисли Добри Желязков излезе от дома си. На ъгъла се поколеба, погледна часовника си със сребърните капаци, пък се отклони от обичайния си път и вместо нагоре към Раковската махала, свърна надясно към Кафтанджийската.
Не похлопа, а направо бутна вратата — Добри другаруваше отдавна с Бяно Абаджи, та знаеше чудашкия му навик почти нивга да не заключва дворната порта. Прекрачи в двора и първото, което грабна очите му, беше лехата със зюмбюли вляво; помнеше я — още когато беше ерген, Бяно сам се грижеше за тази леха, а после стопанката му, донесла със себе си своята градешка почит и любов към цветята, я бе превърнала в някакъв малък рай: от кокичетата и теменужките през Малък Сечко чак до най-късните богородички и декемврийски хризантеми тук все цареше пищно изобилие на багри.
Порадва погледа си Добри Желязков — той, каза се, беше особено чувствителен към растенията и цветята, — а после се заслуша. Откъм къщата се носеха неравномерните похлопвания на няколко стана; въпреки ранния час семейството на Бяно Абаджи вече бе залегнало над катадневната си работа.
Горе, на чардака, се мярна малката Руска („руса Руска се русее“, шегуваше се с нея Добри Желязков, когато я заварваше при своята Анастасия). Тя, изглежда, мигом разнесе вестта за посещението му по собите и одаите, понеже цялото семейство наизлезе да го посрещне.
— Отбих се само за минутка — извика отдалече Фабрикаджията, докато пристъпваше към бързащия насреща му Бяно. — Да се повидим, пък и една молба…
— Абе ти, човече, първо ела, почети дома ни, пък сетне отваряй дума за молбата — раздруса ръката му стопанинът и го отведе нагоре.
Добри Желязков се здрависа и размени по някоя дума с всички от семейството, после пак отвори приказка за молбата. И я предаде тъй, както всъщност тя му бе подсказана от Анастасия. За негова радост Бяно веднага прие и начаса проводи Найден да покани даскал Чинтулов да мине, отивайки към училището, да вземе Бяно Абаджи като представител на общината със себе си.
— Аз пък отначало помислих — каза домакинът, след като Найден излезе, — че си дошъл да ми говориш нещо по вчерашното безобразие.
— От гласа ти разбирам, че нямаше да ти е приятно…
— Вярно си отгатнал, Добри. Зная, че от вчера до днес не се е случило нищо ново. И, значи, щяха да бъдат предъвкваници на знайни работи. Пък робът има по-важна работа от тази да предъвква едно и също — да оцелее, да опазва народността и вярата си, да напредва в наука и мъдрост.
Не се съдържаше нищо необикновено в реченото, пък без сам да разбира защо, Добри Желязков се почувствува гузен и притеснен. И за да запълни неудобството на минутата, приведе се и заразглежда топовете изтъкана аба.
— Ти все още си ненадминат при ткалото, Бяно — похвали го. — Залагам главата си, такава равна аба в нито една сливенска къща не може да се намери.
Бяно не се опита да скромничи, само кимна към сина си:
— Тоя ще ме посрами — каза. — Виж тези топове там. Не отстъпват по нищо на моите, пък дорде аз изкарам два, Боян вече е накатал три… — Стопанинът се засмя и разпери ръце. — Ех, Добре, Добре, годинките си казват своето. И не е толкоз в ръцете, те още държат — очите, очите поотслабнаха, не са като едно време.
Една внезапна мисъл блесна в съзнанието на Добри Желязков и той, решителен и податлив на хрумванията си, какъвто беше, веднага я изрече:
— Защо не дойдеш при мене във фабриката, Бяно?
— Като какъв ме каниш? — засмя се насреща му Бяно Абаджи. Той имаше ръбато силдаровско лице, но засмееше ли се, усмивката го смекчаваше, та ако не се превръщаше в красиво, то поне ставаше привлекателно и излъчваше някаква подкупваща благост. — Сигур не ме викаш само да се кича с фес и на феса — чилинче със стан и ножици. Да ме пазариш за хаврикаджия — не ми се вярва, за това се иска по-млада гърбина. Устабашия си ти. Или може да си намислил да напъдиш твоя хаврика-мюдюр[2] Мустафа Кяни бей и да ме изтипосаш мене?
Добри Желязков преглътна шумно — подмятането на приятеля му го бе засегнало на кървящо място. Защото Добри наистина минаваше за притежател на фабриката за сукно, ферманът на султана висеше на стената в къщата му, но иначе отношенията му с властта по повод на същата тази фабрика бяха твърде неизяснени. Безумна честолюбив, но и пословично непрактичен, той винаги бе виждал само голямата цел — построяването и „завъртането“ на първата фабрика, — в нея бе вложил знания, опит, спестявания, труд, всичко, ала не се бе постарал да постави на ясна основа взаимоотношенията си с властта (тъй или иначе за фабриката Високата порта бе дала два милиона гроша, докато приносът на „собственика“ Добри не превишаваше осемдесет хиляди), по тежест на думата беше господ за нея, пък иначе само се водеше първомайстор, макар и с тройна или четворна плата, ала без дял в печалбите й. Уреждането на тези „подробности“ той все още отлагаше от днес за утре и от тази година за догодина, но те тъй и си оставаха недоизяснени.
— Ти ще бъдеш вторият човек след мене — каза в отговор Добри Желязков, като премълча, че поне на дума той самият беше вторият човек след Мустафа Кяни бей. — И не ми трябват нито ръцете, нито гърбината ти, макар че ти напразно скромничиш — бас слагам, че все още малцина от младите могат да ти се опрат по яка гърбина или здрави мишци. Искам само да седиш там, където се навиват топовете сукно, и да следиш е ли то равно и гладко, както подобава на нашия „достойнопаметний град“ Сливен.
Той намекваше за писаното преди седем години от Константин Фотинов в неговото „Землеописание“:
„Достойнопаметний стана този град ради рукоделницата сукнена (сиреч чохена), която постави… вечнопамятний и остроумний господин Добри Желязков, безсмертно уби ест имя его и вечнолюбивих всех болгарех!“
Бяно го разбра — „Всеобщото землеописание“ стоеше и на неговата лавица, — ала не сподели лесния му ентусиазъм. И усмивката му полека-лека се стопи под черните му подстригани мустаци.
— Отначало помислих, че се глумиш с мене — претегли той думите си в отговор, — пък сега виждам, че си приказвал на сериозно.
— От това по-сериозно не може и да бъде.
— Тогаз ще рече, че си позабравил как гледам аз на фабриката, Добри. Голямо дело извърши ти, но то е дело в полза на нашите поробители — вместо да ги натискаме да гният в невежеството си, ти им помогна да се доближат до Европата.
— Да се доближат, вярно, но чрез ръката на българин и християнин. Не, не съм забравил, че гледаш с лошо око на фабриката, Бяно. Ала и преди, и сега ще ти възразя: неправ си и си пристрастен.
— Дали съм неправ, туй все още бъдещето ще отсъди. За мен важното е, че не ми се работи във фабрика, дето облича турската войска. Има и друго важно — че като гледам с лошо око на фабриката, то не е и към нейния устабашия.
— И предпочиташ да си бодеш очите тук в стана и ткалото — добави многозначително гостът. — Макар и като разумен човек да си даваш сметка, че рано или късно фабриките ще се намножат и завинаги ще погребат домашното абаджийство. — В думите му имаше въпрос, но Бяно не показа охота да отговори. Добри Желязков усети желанието му да сложат точка на този разговор и се засмя: — Щом сам не пожелаваш да заемеш личен пост при мене, защо не ми дадеш Боян? Сам го похвали, че не ти отстъпва по майсторлък…
— Че не ми отстъпва, туй го повтарям. — Усмивката бавно-бавно се връщаше да омекоти острите силдаровски черти. — За другото попитай направо него. Виж го на̀, мъж и половина. На неговите години ние с тебе… помниш ли?
Погледите им се срещнаха с разбиране и умиление — бяха си спомнили времето, когато с даскал Иван Селимински и други техни другари бяха градили Братството.
— Какво пък, да го попитам — без надежда каза Фабрикаджията.
И неочаквано за всички Боян ако не се съгласи, то и не отказа на предложението:
— Ще помисля, господин Желязков. Аз също като вас смятам, че бъдещето е на фабриката. Нека да се позаинтересувам, да обмисля…
— Ашколсун, момче! — безхитростно се възрадва Добри Желязков. — И дано да се решиш — ще се радвам да те усещам до себе си.
Малко по-късно той си тръгна.
На дворната порта се размина с новия учител на сливенските деца Добри Чинтулов.
Размирното денонощие беше свършило, започваше новият ден на града под Сините камъни.