Цончо Родев
Бурята (116)

2.

Поляците от казак-алая, които не смениха вярата си като своя началник, бяха, разбира се, все католици, но като нямаха свой отделен храм, отиваха да се черкуват с православните. И всъщност единственото, което отличаваше едните от другите по време на литургията, беше опакият начин, по който се кръстеха. Не отсъствуваха те от храма и днес, на Възкресение.

Като знаеше това, Йосиф Евтимов почака край вратата на „Свети Димитър“ края на празничната служба и когато полските офицери се показаха навън, направи умолителен знак на лекаря им да се отдели от групата.

— Христос возкресе, доктор Печиковски — поздрави го на български.

Лекарят се казваше всъщност Пйетшиковски, но той отдавна се бе примирил с невъзможността на българите да произнесат името му.

— Воистина возкресе — отговори също на църковно-славянски. — Що води ви насам господин Евтимов? Надявам се, не е за лошавост…

— Напротив, господин докторе. Баща ми… Иначе щях ли да ви безпокоя баш на ден като днешния, свят за всеки християнин?

— А, защо? — сви рамене полякът. — Лекарят, истинският лекар, винаги първо лекар и едва подир християн, мохамедан, израилтян или друга вяра. Какво е на господин Евтим Димитров? — Доктор Пйетшиковски бе имал не един случай да се опознае добре с видното сливенско семейство. — Нали нужда да се подготвя…

— Ние му казваме воднянка, господин докторе. Коремът му е подут, пълен с вода — ще се пръсне…

Лекарят му хвърли бърз, изпитателен поглед.

— Има ли… — как се казваше на български? — лош цвят на лице?

— Да, мръснокафяв. И нашарено с червени жилки.

— Отслабнал телесно? Има ли отоци по крака?

— Да. И към туй му падат… хм… някои косми… Какво му е, господин Печиковски?

— Мисля, че зная. Но искам първо види го. Нека най-напред минем до мой дом, трябва взема някои… алеати, както по вашему. Няма много закъснеем.

Наистина след петнадесетина минути те вече приближаваха към дома на Евтим Димитров. Още като завиха край ъгъла, Йосиф зърна отдалече, че там на портата Таша, с малката Иринка на ръце, точно се разделяше с някакъв мъж. Лицето на човека не му бе непознато, но разстоянието беше голямо, пък и се чувствуваше тревожен, та много-много не се замисли за него. Таша ги прие с присъщата й учтивост, само една съвсем нова бръчка се бе появила между веждите й пиявици; Йосиф я отдаде на грижата й за здравето на баща му и тайничко се изненада — не допущаше чак пък такава привързаност към свекъра й. Малко по-късно през този ден той щеше да научи истинската причина за тази бръчка…

Доктор Пйетшиковски и Йосиф влязоха в собата, където лежеше господарят на дома. Беше наистина чудовищно подут — потурите му не го събираха, та ги бяха посмъкнали надолу. По желание на лекаря го поразсъблякоха. Той попипа корема му; течността в него се люшна като вино в тулум. Не се задоволи с това, но го огледа, както е думата, от глава до пети: надникна в очите му, спря вниманието си на червените жилки не само по лицето, но и по гърдите и корема, особено дълго оглежда ръцете — петната по дланите, променената форма на пръстите и побледнелите нокти, — а също и отоците по краката, за които вече знаеше от Йосиф. Като завърши прегледа, полякът не каза нищо, само тръгна навън, като кимна на Йосиф да го последва. На пруста, все с детето в ръце, ги чакаше и Таша, тя също очакваше да чуе какво ще отсъди лекарят.

— Приятел ли господин Димитров на чашката? — попита направо доктор Пйетшиковски. Въпросът обърка Йосиф, но не и Таша:

— На чашката ли? — засмя се тя. — По-скоро на менчето…

— Баща ми си пие, това е вярно — каза мъжът й, когато възвърна самообладанието си. — Винаги си е пил, откакто го помня. Но никога…

— Никога, никога!… — повиши глас лекарят. — То все така: пиеш си дълго и без мярка, плащаш наведнъж. — После възвърна професионалната си деловитост и спокойствието. — Бащина болест алкохолна цироза, но име за вас няма значение, не опитвайте се да запомните. Ще кажа ви го по-простичко: това, че си е пил, откакто го помните, му е развалило — той искаше да каже „увредило“ — черния дроб.

— И воднянката, доктор Печиковски…?

— От това е. Също отоци, петна, отслабване — все от същото.

— И сега…?

— Пълно и навечно оздравяване не очаквайте от мене, медицината още е невъзможна — тук лекарят сбърка думата „неспособна“ — да се справи с тази болест. Но трябва първо да оправим воднянка в корема, както наричате вие, за по-нататък ще дам ви напътствия какво да правите. — Зарови се в чантата си и извади един особен „алеат“, нещо като шило с тръбичка.^[1] — Имам нужна помощ — продължи. — Вземете един менец — Пйетшиковски не знаеше, че на български нямаше единствено число от „менци“ — и елате при болен.

Той се запъти към собата, а Йосиф — към вкъщито, когато едно обаждане на Таша накара и двамата да спрат и да се извърнат към нея:

— За пиянството значи цяр няма, докторе — каза младата жена. — А за лихварството?

— Какво иска да каже госпожа? — объркано попита лекарят, който между другото се опасяваше да не е разбрал погрешно българската дума.

— Точно това, което казах. — В гласа на Таша имаше и студенина, и заплашителност. — За закоравелия пияница цяр няма, това е ясно. — Тя се извърна към мъжа си и го изгледа с нещо в очите, което твърде напомняше най-обикновена ненавист. — А за онзи, господин докторе, който смуче не ракия, а човешка кръв, но като жестока лихва?

За Казимйеж Пйетшиковски, светски човек и френски възпитаник, не беше трудно да разбере, че пред него се разиграваше една схватка, която беше много далеч от медицината. И побърза да се дистанцира:

— Трябва, госпожа, да се допитате до друг специалист. Моя цел само да отстрани пряка опасност от болен. — И прекрачи в собата.

Малко по-късно, когато при него влезе и Йосиф, той го изхока:

— Каква е тази играчка в ръце ви, господин Евтимов! Аз ви казал менец, голям менец, не купичка за попара. — И обясни: — В този търбух наливано с години, не може да опразни в чаша за шампанско?

Йосиф донесе голям бакър. По време на отсъствието му лекарят бе разголил отново корема на болния и го бе намазал с някаква кафеникава течност от едната страна.

— Сложете менец тук. Тук, тук, долу. Искам сега да обясня вам. Ще пробия корем и ще извадя алеат, а вий ще държите тръба над менец. Ала какво ви става, Йезус Мария!?

Причината за възклицанието му беше състоянието на Йосиф — българинът бе останал без капчица кръв на лицето, ръцете и устните му трепереха и изобщо беше само на една стъпка от припадъка.

— И вий мъж и моя помощ! — пренебрежително махна към него полякът. — Излезте и наплискайте лице със студена вода, а пратете тук госпожа Евтимова. Без дете — за дете се погрижете вий!

След малко при него се яви Таша. Пйетшиковски й обясни какво очаква от нея и тя кимна в знак на разбиране; не изрази ентусиазъм, но не изрази и страх.

С обиграно движение лекарят промуши корема и изтегли инструмента. От тръбичката заизтича жълто-зеленикава течност. Помощничката му избягваше да гледа продупчения корем и тръбичката, но иначе се държеше спокойно. И храбро изпълняваше задължението си.

— Поздравявам вас, госпожа — похвали я полякът. И добави с усмивка: — Мога каза, че в този дом вий единствен мъж…

Когато всичко беше завършено, доктор Пйетшиковски им поръча да хранят болния главно с варени картофи без сол, изреди им куп билки, от които да му варят отварки, и накрая обеща да наминава в следващите дни. Отказа да вземе пари — щели да уредят цялата сметка, когато эавършело лечението. Прие само кошничка с козунак и няколко червени яйца.

Щом затвориха портата зад гърба му, Йосиф попита кавгаджийски:

— Какви бяха тези глупости, дето наговори на полския доктор за лихварство и прочие?

Жената не трепна, издържа погледа му.

— Малко преди да дойдете с него — произнесе отчетливо в отговор, — тук беше някой си Теню Кися̀та, сапунджия от Ново село. Туй име да ти казва нещо?

Казваше му, разбира се. Не само му казваше, но сега Йосиф си спомни и мутрата на сапунджията, дето не можа да я познае, когато идваше с лекаря. Теню Кися̀та му дължеше три хиляди гроша. И сега трябва да е дошъл да внесе поредната лихва или да наплати и част от главницата.

— И какво, ако ми казва? — запита уж с предишната строгост, ала зад нея сам усети разколебаването в гласа си.

— Нищо. Нямаше те и ще дойде пак. Пък докато те чакаше, човекът ми обясни това-онова за алъш-вериша си с тебе. — Таша говореше вече не студено, а всяка дума беше като бучка лед. — Ти не само си лихвар, Йосифе, но си и лъжец. И излъга и винаги си лъгал лично мене.

— Чуваш ли се какво приказваш? — повиши той глас, но жената не обърна никакво внимание на заплашителността му.

— Когато ме поиска — каза му, — аз ясно те запитах от какво живееш. И ти рече: дялове си имал в работилници, в чифлици, те ти носели постоянни и сигурни доходи. Попитах те и за лихварство, зер не мога да си позволя децата ми да са рожби на лихвар-кръвопиец, а ти: сакън, как съм могла да си го помисля. Е, днес след разговора с този сапунджия можах да си го помисля. Това е всичко!

С тези думи тя понечи да тръгне към къщата, но Йосиф я дръпна за ръкава на ризата, задържа я. Жената не се опита да освободи ръката си, но се обърна и го изгледа така унищожително, че той сам я пусна. По-късно, когато щеше да премисля тази минута от разговора им, Йосиф щеше да си каже, че жена му го е гледала тъй, сякаш той е гнуснав плужек.

— Искам да ти напомня, Йосифе, че аз съм дъщеря на Нойко хаджи Йовков. — Гласът й вече не можеше да се нарече само леден — всяка дума приличаше на челичен нож. — Дъщерята на Нойко хаджи Йовков няма да позволи комуто и да е да я дърпа за ръката, най-малкото на един най-обикновен лихвар…

И си тръгна без бързане. Той не направи нов опит да я спре.

Объркан, смачкан, Йосиф се премести няколко пъти от крак на крак, просто не знаеше какво да предприеме. Накрая направи онова, което би направил баща му на негово място — слезе в избата и си наточи едно внушително пахарче ракия…

… Същата вечер, понабрал кураж от питието, Йосиф бутна вратата на тяхната одая, но с изненада откри, че тя е заключена отвътре. Опита повторно и пак не успя. Тогаз заудря с юмруци по вратата.

— Кой вдига този шум? — попита отвътре Таша.

— Стига маймунджулуци! — рече той, като се насилваше да вложи строгост и заплаха във всеки свой звук. — Тозчас отвори!

— Тази врата ще остане затворена — беше спокойният й отговор. — Сега, а може би и винаги.

— За мен? Твоя мъж?

— Аз съм майка на кърмаче, драги, а може да не си се поинтересувал, но нося и второ чадо под сърцето си. Искам спокойствие и толкоз.

До ушите на Йосиф достигна слабият глас на баща му. После някъде скръцна врата. Досети се — слугите бяха чули крясъците му и сега гледаха да не изпуснат сеира. Вместо да го обуздае, това още повече го разгневи.

— Отвори! — заповяда. — Отвори, инак ей-сега ще разбия вратата!

Кратка тишина, после ключалката щракна отвътре, вратата се отвори и в очертанията й се появи Таша. В едната си ръка държеше свещ, в другата — запрегнат пищов. Мъжът се ококори и може би това му помогна да познае оръжието — беше един от пищовите на баща му.

— Сега пък ти ме чуй добре — равно и затова толкова по-страшно произнесе жената. — От днес нататък тази врата ще е затворена за тебе. А речеш ли да я прекрачиш с насилие… Също и на една трапеза със себе си няма да ме видиш. Ще ви сготвям, на тебе и баща ти, но повече — нищо.

— И така ли винаги?…

— Докато родя онова, което е в утробата ми — не искам един ден да му подмятат, че е копеле. Роди ли го, ще плюя на този дом и на парите ви и ще се върна при честната си немотия.

Той отлепи очи от черното гърло на пищова и срещна погледа й. И в него прочете, че онова, което Таша говореше, беше безвъзвратно.

Вратата хлопна току пред носа му. Не се чу щракване на ключалка — Таша не си бе направила труда да заключи повторно. А на Йосиф дори и не мина през ум да се възползува от това…

Сблъскали се бяха два характера. И по-слабият се бе огънал…