Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тътени (2)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 50 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
taliezin (2012)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2013 г.)
Допълнителна корекция
taliezin (2017)
Допълнителна корекция
moosehead (2018)

Издание:

Цончо Родев. Бурята, 1986

Редактор: Атанас Мосенгов

Художник: Емил Марков

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Васко Вергилов

Коректор: Жанет Желязкова, Донка Симеонова, Стоянка Кръстева

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив

Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции от Диан Жон
  3. — Корекция на правописни и граматически грешки

3.

В края на краищата не се разбра дали Терджан Гюрсел бей, главният муавин на одринския валия, спря в Сливен, колкото да си отпочине от пътя, или преднамерено отседна тук, за да запознае властниците в този голям и с важно местоположение санджак с тревожните новини, които носеше от Русчук, или пък най-сетне това беше по изрична поръчка на Ахмед Мидхат паша, силния и ставащ с всеки нов ден все по-силен валия на Дунавския вилает. Понеже не беше тайна за никого, че Мидхат паша недолюбваше, меко казано, Сливен и го наричаше ту „бунтарско гнездо“, ту „развъдник за душмани“, та можеше да се очаква да направи такъв двусмислен „ихтибар“ — за града под Сините камъни да поръча специално уведомление. Каквито и да бяха същинските съображения на Терджан Гюрсел бей, в Сливен го посрещнаха с целия подобаващ на сана му икрам: като се почне от пищните гощавки и се стигне до почтителното, едва ли не раболепно държане към него.

— Аллах ми е свидетел, ефендилер — започна той „на сериозно“, след като изяде второто парче баклава, — мъчно ми е на душата, че на вашето гостоприемство ще трябва да отговоря като последен неблагодарник. — Един слуга му донесе купа с вода и кърпа, за да изчисти пръстите си от гъстия шуруп. Терджан Гюрсел бей понечи да натопи ръце, но се отказа — баклавата му беше харесала, та намисли да я почете с още едно парче. — Но вие знаете не по-зле от мене, ефендилер — продължи, — за всички нас делата на девлета стоят по-високо от чувствата и благоразположенията.

Ахмед Джевад паша, мютесарифът, който беше и домакин на обеда, го стрелна с малките си очички — встъплението не го бе зарадвало.

— Всички сме в ръцете на аллаха… — каза той уж неопределено, но всъщност със самите тези думи си отваряше вратичка за отстъпление.

— Онзи ден същото това го рече Раиф паша от Шумен — с оттенък на неприязненост се изкиска беят, докато протягаше ръка към тавата. — И знаете ли що му отвърна негово превъзходителство Мидхат, мютесариф ефенди? Че аллах ще се погрижи за божите работи, ала обезвреждането на девлет-душманите било чисто наша работа, на верните слуги на падишаха.

В думите на Терджан Гюрсел имаше една малка игра, която всички забелязаха, но я отминаха снизходително, както се отминава хитруването на малко дете: ако се обърнеше към Ахмед Джевад с „паша“, той щеше да се постави под него, но като казваше само „мютесариф ефенди“, той се мъчеше издалеко да подчертае, че да си муавин на валията, то е най-малкото като да си паша в Сливен…

Али ефенди се оригна шумно — най-добрият начин за един правоверен да изрази доволството и благодарността си за гощавката.

— Обезвреждането на девлет-душманите нивга не е преставало да бъде начело сред грижите ни, бей. — Той показа осакатените си пръсти. — И не само на думи, бей, някои от нас го подпечатаха с кръв…

Той разчиташе, че беят, по произход някъде из малоазийските краища, няма да е чувал как кадията на Сливен бе загубил няколко пръста. И сполучи — в очите на госта Али ефенди израсна поне с две педи, понеже свърза липсващите пръсти със смътни представи за яростни ръкопашни схватки нейде по чукарите на Стара планина.

— Евалла, кадийо! — кимна той от другата страна на трапезата. Но веднага след това се постара да върне наставническото изражение на лицето си. — За съжаление длъжен съм да ви съобщя, че в сравнение с неприятностите, които ни гласи утрешният ден, предишните премеждия ще ни се видят като момчешка игра на войници.

— Щом го казваш… — опита се да отговори наибът, ала Терджан Гюрсел го поправи сухо:

— Не го казвам аз, бей, а негово превъзходителство Ахмед Мидхат паша!

— Щом го казва негово превъзходителство Мидхат паша — прие поправката Мустафа Ариф бей, — сигурно е вярно. Само че ми се струва, любезни муавин ефенди, че въпреки неблаговидната слава на нашия Сливен, този път заплахата надали се отнася за нашия край. Градът е мирен, Терджан Гюрсел бей, раята си гледа занаятите, а в другото й време кахърите й са да укрепва училищата си или да се стиска за гушите с гърците за техните черковни работи. Също и Балканът не е онова, което се знае за него от миналите времена. Е, мярват се из него някакви хаирсъзи — къде бил Дядо Желю из Ямбол, къде Хаджи Димитър, наш непрокопсаник от Клуцохор, къде някой си Караджа от Тулча, — ама туй е афиф работа, бей. Не са те девлет-душмани като от времето на Бойчо или Димитър Калъчлията, не са даже и на един кантар с такива като Панайот Хитюв или Филип Тотю[1]. Тъй че — слава на Пророка! — този път неприятностите на утрешния ден комай няма да закачат нашия край.

Мютесарифът и неговият помощник не забелязаха как при споменаването на името на Панайот Хитов Али ефенди потрепера с цялото си тяло и неволно се озърна; забеляза го гостът, но той пък не намери някакво разумно обяснение на това странно поведение.

— Евет, евет! — присъедини се към наиба си Ахмед Джевад паша, с известно закъснение го подкрепи и кадията.

— Прави сте и не сте съвсем прави, ефендилер — не се поддаде на внушенията им Терджан Гюрсел бей. — Кавгите с гърчулята, грижите за училищата, туй е вярно. Даже, нека да го кажа между другото, Мидхат паша е наумил да слее гяурските училища с нашите и по този начин да ги глътне като курабия.[2] Повтарям ви, ефендилер, негово превъзходителство ни събра в Русчук, за да говорим не за училищата или за пикливите църкви на гяурите, а за девлет-душманите, тревогата от които надминава всичко, преживяно досега.

— Сигурно пак оня — какво име си беше измислил? — Раковски, котленеца — процеди през зъби Али ефенди. — Как го пуснаха навремето от Стамбулската тюрма? Пък и на мене веднъж ми беше, кажи го, в ръцете, ама кой да знае, че същият този човек ще стане като некоронован княз на българите, ще ходи по чужбина и ще се среща с крале и министри…

— И Раковски, и Раковски! — със смес от злост и уважение каза муавинът. — Но ако беше само той, с баклава и кадаиф да го храниш… Ама то са се навъдили покрай него едни!… Чували ли сте що значи „комита“, ефендилер?

— Ко-ми-та? — бавно повтори Мустафа Ариф бей. — Пръв път чувам…

— Нека по-добре оставим негова милост да разкаже всичко от игла до конец — предложи миролюбиво Ахмед Джевад паша.

— Тъй де, нали затуй сме се събрали — подкрепи го кадията. В гласа му се долови облекчение: беше направил грешка, когато бе рекъл, че веднъж Раковски му е бил в ръцете, та нямаше особена охота разговорът да се завърти нататък. Защото навремето не Раковски, а спуснатият от него тлъст рушвет бе в ръцете на Али ефенди.

Междувременно гостът не чака друга подкана и заразказва. Разказът му всъщност беше твърде объркан и не на едно и не на две места се разминаваше с истината (дотолкова човечецът бе разбрал дългото и уж ясно слово на русчушкия валия), но в главното — наближаващата заплаха — той беше съвсем, съвсем точен.

— Негово превъзходителство Ахмед Мидхат паша — започна Терджан Гюрсел — не се занимавал само да управлява подвластните му санджаци, а с едното око винаги следял що става оттатък, отвъд Дунава. Имал си той верни хора натам, които му донасяли що се говорело и вършело помежду душманите на падишаха. И в последно време вестите ставали коя от коя все по-тревожни. Като виждали, че Аустрията е заета с несполучлива война на север[3], из Влашко и Сърбия надигнали глави разните му там бежанци — все отбор девлет-душмани. Ако погледнеш, били главно хъшлаци всякакви, ама много, калабалък. И чудно нещо. Вместо да се срамят от прозвището си, те даже с гордост се наричали хъшове…

— Странно… — замислено проточи на това място Али ефенди. — През детството ми тъй беше и в нашия Сливен. Първенците зовяха сами себе си „елини“, а на простолюдието думаха на подбив „торлаци“. Да, ама торлаците никак не се срамеха от прякора си. И не само това, ами се хванаха за ръце и вътре в няколко години стъпиха на шията на елините. И работите се объркаха така, че името „елин“ стана позорно, а не „торлак“…

— Разбира се — продължи разказа си гостът, — онзи, който най-мътел главите на хъшовете, бил все баш-душманинът: Раковски. Когато влашкият княз Куза паднал от власт, Диванът настъпил мамалигарите по мазола и ги принудил да заптисат размирника. Е, не успели наистина, този Раковски сварил да офейка в Русия, но файда тъй или иначе нямало. „Колко чини да махнеш една чумава овца, когато заразата вече е обхванала цялото стадо?“ — мъдро каза на това място Терджан Гюрсел бей, премълчавайки, че този израз той бе запомнил от словото на русчушкия валия. В отсъствието на главния размирник неговият помощник — някой си Иван Касабов — се разчевръстил, свикал най-отявлените хъшове и представители на много краища отсам Дунава („Кой знае не ми се вярва да е минало и без ваш сливналия, ефендилер…“) и есенес образували бунтарско гнездо, което нарекли Български таен централен комитет.

— Разбирате ли, ефендилер? „Централен“! Щом е централен, то ще рече от само себе си, че има и второстепенни, и третостепенни. И къде ще са те? — продължи да пита риторично Терджан Гюрсел бей. — Ами че тук, около нас. Може би да са се навъдили вече във всеки санджак, във всяка кааза…

— Аха! — кимна мютесарифът. — Сега ми става ясно що е това „комита“…

— Имало там също някаква си „Добродетелна дружина“, — разказваше нататък муавинът, — в нея се срещали и хора, дето ги биела парата. От своя страна, и Раковски също не стоял настрана; той пък уредил някакво си „Върховно началство“. Ама като ги погледнеш всичките — и Централния комитет, и „Дружината“, и „Началството“ — те са все от един дол дренки. И целта им еднаква — да вдигнат на въстание всичките подвластни на султана българи и те, подпомогнати от Сърбия, Влашко, Черна гора и Херцеговина, да откъснат от снагата на девлета тези най-богати земи, тукашните…[4]

Ахмед Джевад паша прекара език по засъхналите си устни и попита:

— И какво ще излезе от всичко това, бей?

Не питаше. Една голяма тревога беше изразена като въпрос.

Терджан Гюрсел бей сви охранените си рамене.

— Кой след Пророка може да надниква в бъдното, та да отговори с точност, мютесариф ефенди? Трябва да сме готови на всичко, разбирате ли, на всичко, тъй поръча да казваме негово превъзходителство. Същото ще река и на моя валия.

Беше странно: за своя пряк началник беят се задоволяваше да казва „моя валия“, докато за равния на неговия валия Мидхат паша не пестеше раболепие с това непривично „негово превъзходителство“. Дали противно на думите си Терджан Гюрсел все пак не надникваше в бъдното и там вече виждаше негово превъзходителство като велик везир?[5]

— Не може да се рече, че предупреждението на Мидхат паша е кой знае колко ясно — каза със запъване Мустафа Ариф бей; държеше се така, сякаш внезапно салтамарката му бе отесняла. — Какво ще рече „трябва да сме готови на всичко“, муавин бей? Например можем ли ние тук, от Сливен, да превием надолу вратовете на хъшовете от Влашко? Или ако Сърбия и Черна гора намислят да ни нападнат, да им избием този акъл из главите?

— Забележката на наиба е уместна, бей — подкрепи го Али ефенди. — Ние, които сме препатили разни вълнения на раята — в случая той говореше за неуспялата Хаджи-Ставрева буна, — най-добре знаем колко важно е да не се бездействува, когато се носи първият грохот на приближаващата буря. — Кадията се стресна от собственото си слово, ръката му изпусна порцелановата чашка, с която си играеше досега. Никой в стаята не разбра тази промяна, която стана пред очите им. А тя беше проста: Али ефенди се бе уплашил от думата „буря“, която неволно се бе откъснала от устата му. — Изобщо имаме нужда от по-точни напътствия, бей — завърши с видимо изменен глас.

— Напълно сте прави, ефендилер — почеса се по врата Терджан Гюрсел. — Е, хелбете, никой не очаква от вас — впрочем нито от нас в Едирне — да предотвратяваме войни или да смачкаме мутрите на разните там хъшлаци. Но работа и за нас има, ефендилер. Даже две големи работи, тъй го рече негово превъзходителство в Русчук, когато някои му зададоха въпроси, подобни на вашите. Ние трябва да удесеторим следенето на раята и да долавяме бунтарските й замисли, докато още едва-едва се помержеляват в главите й, това първо. И второ, да удсесеторим готовността на правоверните за действие — независимо дали то ще бъде за да се смачка една буна тъдява, или, да речем, да се воюва на Дунава или в планините на Черна гора.

— Е, това ние и без предупреждението на Мидхат паша непрекъснато го правим — каза мютесарифът, но гласът му не прозвуча особено убедително.

И с това щеше да приключи важният разговор с Терджан Гюрсел бей, муавин на одринския валия, ако Али ефенди не беше задал още един въпрос:

— А какво вярно има в мълвата, бей, че оня чапкънин Раковски берял душа?

— Чак да бере душа май не е истина — с нещо като усмивка отговори гостът. — Охтиката от години гризе дробовете му, туй е вярно. Вярно е също, че в Русия болестта отведнъж се е засилила, нашият човек захванал начесто да храчи кръв. И оттогаз при него непрекъснато била една от сестрите му из Котел, някаква луда крава, тъй я описват. Ама чак да бере душа… — Терджан Гюрсел отново помръдна дебелите си рамене. — Човек, що бере душа, не запрята ръкави да прави „Върховно началство“ и да стяга чети, не, цели алаи, за да пакости на падишаха…

Кадията разпери ръце и погледна с упование към небето:

— Аллах… Да чуя веднъж, че тоя душманин се е представил горе, ще опъна за правоверните една трапеза оттука чак до Ямбол…

Никой не му възрази.

Бележки

[1] Тук се налага едно уточнение. В действителност Филип Тотю до 1866 г. е бил известен и се е подвизавал под действителното си име — Тодор (Тотю) Тодоров Топалски. Но тъй като тогава под дипломатическото давление на Турция румънците са започнали да го преследват и са издали заповед за арестуването му, той си е сменил името на Филип Тотю. В книгата навсякъде използувахме само популярното му прозвище, за да облекчим романа от излишни подробности и да спестим на читателя необходимостта да обременява с тях съзнанието си.

[2] Тъй като опитът за училищна реформа на Мидхат паша остава настрана от нашия роман, нека тук дадем кратка информация за любознателния читател. Скоро след като застанал начело на Дунавския вилает (Туна-вилаети), Мидхат паша се запознал с учебното дело на българите и за опитното му око на високообразован човек не останало скрито явното превъзходство в много степени на училищата на робите над разните медресета и пр. на поробителите, които са били още на нивото на Средните векове. Ловкият държавник си е дал сметка, че ако това положение се запази, в кратко време турците ще изглеждат пълни диваци в сравнение с подвластните им българи. С цел да не се стигне до това, Мидхат съставил един хитър план: да слее българските и турските училища, като уж остави само религиозните (верските) предмети да се изучават поотделно, но на практика да погълне и потисне шеметното развитие на българската просвета, като изсмуче за своите едноверци най-доброто и най-полезното от нея, а учебното дело на „раята“ да върне столетия назад. Планът му е бил разработен така ловко, че по него са се подвели такива разумни и родолюбиви българи, като например видният учител от епохата Никола Михайловски, редакторът на вестник „Турция“ Никола Генович, д-р Георги Миркович и пр. За щастие хитростта на Мидхат паша не дала плод — българският народ в своето огромно мнозинство усетил капана и не се съгласил да възприеме реформата на пашата. Специално в Сливен проводник на Мидхат-пашовия план е бил д-р Миркович, с подкрепата на Садък паша Чайковски. За тази идея те спечелили на своя страна условения учител (и бъдещ виден книжовник) Тодор Шишков, получил образованието си в Париж. Когато обаче на събрание в читалището Шишков се опитал да привлече към идеята и останалите сливенски учители, Анастас хаджи Добрев му отговорил „с една импровизирана, но огнена и силно аргументирана реч“, в която „убедително посочил гибелните последици за българския народ от осъществяване на проектираната реформа“ (д-р Табаков. История на… т. ІІ). За чест на Т. Шишков трябва да изтъкнем, че след речта на х. Добрев той пръв се притекъл към него, поздравил го и високо обявил, че правотата е на негова страна и се отрекъл от реформата. Цялото учителско тяло единодушно го последвало и не само че не се присъединило към идеята на Мидхат, но призовали да се води решителна борба срещу нея. Така за Сливен реформата пропаднала още при зараждането й.

[3] Думата е за Австро-Пруската война от 1866 г., в която Молтке на няколко пъти разбива австрийците и ги принуждава да подпишат твърде неизгодния за тях Пражки мирен договор. В известен смисъл последица от тази война е и преобразуването на империята в дуалистичната Австро-Унгария (1867).

[4] Разказът на муавина в книгата наистина само приблизително отразява събитията от 1866–1867 г. Действително след емигрирането на Раковски в Русия (придружен е бил през цялото време от П. Хитов, който междувременно е станал негова „дясна ръка“) по инициатива на Ив. Касабов е бил създаден Българският таен централен комитет (БТЦК), който, от своя страна, изградил няколко комитета в Българско — напр. в Шумен, Търново и Свищов. Раковски обаче никак не е бил в единодушие с БТЦК, особено пък след като в него се проявили и известни тенденции да не се преследва веднага крайната цел — свободата на България, — а по подобие на Австро-Унгария да се поиска автономия на България в дуалистично подчинение на султана. В противовес на БТЦК Раковски, завръщайки се във Влашко през есента на 1866 г., изградил нова организация — Върховно народно българско гражданско началство, — която по същество не се отличавала особено от предишното Привременно българско началство, основано от него през 1862 г. в Белград. Така на практика се е стигнало до разрив между Раковски и бившия му помощник Касабов. Като имал намерение да се придържа и занапред към своята четническа тактика, Раковски и неговото Върховно началство издали на 1 януари 1867 г. „Привременен закон за народните горски чети за 1867-о лето“. Приблизително по същото време се активизирала и Добродетелната дружина, която се ползувала от подкрепата на Русия. Тя пък на 14 януари 1867 г. изработила „Програма за политически отношения на сърбо-българите (българо-сърбите) или на тяхното сърдечно отношение“, която имала за цел освобождението на българските земи с помощта на Сърбия и впоследствие — образуване на общо „Югославянско царство“ начело с династията на Обреновичите. Както се вижда, през описваната епоха българската политическа емиграция съвсем не е била единна, което често е предизвиквало объркване в редиците на обикновените родолюбци.

[5] Мидхат паша е бил велик везир през годините 1873–1874 и 1876–1877.