Цончо Родев
Бурята (94)

7.

Като прецени, че са дошли и последните поканени, Мехмед Садък паша влезе в просторния салон на казиното и кимна на ординарците — време беше да се раздадат чашите. Взе също и своята чаша и се огледа. Гостите, вече попривикнала на тези приеми по европейски образец, не бързаха да ливнат шампанското в гърлата си, а стояха прави и с чаши в ръка, единствено дамите — а те бяха само жените на полските офицера от казак-алая — се ползуваха от неписаната си привилегия да останат седнали в своите кресла около стените на салона.

Пашата се изкачи на две стъпала към подиума, на който обикновено се разполагаше музиката, и се извърна към гостите. За разлика от първите приеми, които беше дал в този град, сега жестът му бе разбран — разговорите бързо-бързо заглъхнаха и всички погледи се съсредоточиха в него. Мехмед Садък изпита вътрешна радост: тази проява на цивилизованост той с право прецени като лично свое дело. Оправи монокъла на окото си и издигна глас:

— Ефендилер, дами и господа! Щастлив съм да ви приветствувам отново като мои гости. Като всеки домакин, и аз съм радостен, когато се намирам сред онези, които смятам мои искрено близки.

Разнесоха се ръкопляскания — те също не бяха вече новост за Сливен. Докато шумът изпълваше залата, а Садък паша кимаше наляво и надясно, Бяно Абаджи, който се бе случил рамо до рамо с Хюсеин бей, управителя на фабриката, се наклони към него:

— Имате ли представа, бей — попита, — на какво дължим днешното тържество?

Черната къдрава брада се поклати отрицателно и по арменската физиономия на бея се хлъзна приглушена усмивка:

— Никаква. Но доколкото познавам правилата на играта, господин Силдаров, би следвало ей-сега да го научим.

Арменецът-бей не се излъга. Садък паша продължи:

— Тази вечер тук ни събра един весел и един тъжен повод, като герой на двата е нашият скъп гост и приятел Мусрат бей. — Той кимна наляво и оттам му отвърна символичното темане на бея. — Веселият за сърцата ни повод е, че като признание за ревностната му служба и отлично изпълнения дълг с височайше буюрнаме на нашия приятел и закрилник от седмица време е присвоено званието миралай. — Неясен шум с отделни изръкоплясквания. — И аз предлагам първата чаша да вдигнем за него: новия миралай на Негово Величество падишаха.

Звъннаха чаши, тук-там се чу сладко примлясване.

— Не е докрай наред с турския си господин пашата — подхили се Бяно. — Не зная как се говори на полски, но на турски не може да се каже „Негово Величество падишаха“.

— Трябва да запомня този урок — белнаха се седефените зъби на бея. И последва комична въздишка: — Не е лека работата нам, дето сме надянали на стари години феса…

Един глас ги накара да се извърнат. Неусетно, докато ординарците повторно пълнеха чашите, до тях бе приближил Добри Чинтулов. Чашата му издаваше, че само символично е топил устни в нея.

— Бас държа — каза добродушно, — че мога да позная за какво се подсмихвате вие тука, господа.

— Ще загубите баса — отговори арменецът-потурнак, — но поне опитайте.

— Вие си говорихте, че пагоните на миралая може би ще са направени от кожа. Кожа от сливенски гърбини… Тъй че ние сега напълно заслужено си пием виното и не оставаме борчлии на Мусрат бея.

Двамата прихнаха в смях.

— Не познахте, учителю — рече Бяно Абаджи, — но…

— … но въпреки това печелите баса — завърши вместо него Хюсеин бей. — Вашето предположение къде-къде затъмнява простичкия наш разговор. Поздравявам ви, уважаеми господин Чинтулов.

А в същото време Садък паша отново повиши глас:

— Другият повод за нашата среща, ефендилер и господа, скръбният, е свързан пак с миралай Мусрат бей. Ето, няма даже година, откак е сред нас, а беят е намислил да ни изостави.

— Е, този път наистина се очертава да изпаднем в безутешна тъга — подшушна Чинтулов на своите двама събеседници.

— Просто слънцето ще изгасне за нас — допълни все така тихо Бяно.

— Да вдигнем повторно чаши за миралай Мусрат бей — продължи пашата — и да му пожелаем здраве, все така вярна служба на султан Абдул Азис хан и… да си спомня с добро за нас… На добър час!

Отново вдигнаха чашите. Не се разбираха думите на присъствуващите, но в тона им без никакво съмнение имаше повече облекчение, отколкото поздравления.

Доколкото вече познаваха ритуала на този род приеми, сега трябваше да се появят подноси с различни лакомства, гостите да се съберат на мезе и вино в отделни групички и пашата да минава от една към друга, за да размени дума и да чукне чаша с онези, към които изпитваше благоразположение. Сега обаче нещата не тръгнаха според установения и очакван ред. Мехмед Садък паша не помръдваше от мястото си на стълбата под подиума, а това означаваше, че навярно не е завършил словото си. И гостите не се излъгаха. Когато шумът за трети път позаглъхна, пашата първо кимна към един от адютантите си и той приближи до него с две тежки, облечени в черна кожа кутии в ръце. След това Мехмед Садък пак оправи с привичен жест монокъла си и рече:

— Имаме тази вечер и още един повод за радост, ефендилер. То е едно мое приятно задължение. Можех, разбира се, да го направя и в делнична обстановка, но за мене е истинска чест да изпълня дълга си пред всички вас, най-уважаваните жители на нашия красив Сливен. Защото, дълбоко съм убеден, в бъдеще мнозина ще са онези, които ще имат достойнството да окичат гърдите си с новоучредения от нашия светъл господар лийакат нишанъ̀, „орден за заслуга“. Но колкото и да станат те, винаги първите ще си останат първи. В случая първите носители не са мюсюлмани, а от християнската вяра, в което аз виждам още едно потвърждение за волята на нашия господар да бъдат премахнати всички верски и съсловни различия и под скиптъра му да има днес и занапред само братя!

Пашата майсторски гъделичкаше любопитството на хората, та то просто затрептя във въздуха. И доволен от умението си, той прогласи:

— И така, за особени заслуги към държавата, сторени преди точно една година, с лийакат нишанъ̀ са удостоени бащата и синът Димитрови, Евтим чорбаджи и Йосиф челеби. — Той ги потърси в залата и им кимна:

— Моля, заповядайте, ефендилер, за да окича със собствената си ръка гърдите ви.

Чуха се само няколко хилави изръкоплясквания, а иначе просторното казино зажужа като кошер; най-обикновеното човешко изумление беше главното, което се отличаваше в този шум.

Докато гледаха отдалече как Садък украсява с ордена шишкавите гърди на Евтим Димитров, Бяно Абаджи изрече полугласно:

— Сега пък аз съм готов да се басирам, че мога да позная какви са тези заслуги на Евтим и Йосиф, които…

— Никой няма да приеме облога ви, господин Силдаров — прекъсна го учителят. — Тези ордени просто отговарят на един въпрос, който аз и мнозина други си задавахме от първия ден в зандана. Още тогава беше съвсем ясно, че Али ефенди и Мехмед Салих бей не действуват слепешката, а въз основа на съвсем сигурни сведения.

— Аз пък си мисля за съвсем друго — проточи Хюсеин бей, докато примижаваше особено и замислено почесваше гърбавия си нос. — Случайно ли негово превъзходителство пашата произнесе публично имената на онези, на които властта дължеше преди година прекомерната си осведоменост? Погрешна волност на езика ли беше това или съвсем преднамерено желание да каже истината вам, на българите? — И сам си отговори: — Не, не, не може да е грешка. Един потомствен дворянин и професионален дипломат не е в състояние да допусне подобна нелепа lapsus linguae^[1].

— Жалко, че това не може да се провери — сбърчи чело Бяно Абаджи. — Да се знаеше със сигурност, ама с непоклатима сигурност онова, което вие сега само предполагате, бей, аз и другите сливенски българи ще напишем със златни букви в сърцата си името на пашата…

Хюсеин бей го изгледа продължително и настойчиво, после каза бавно, като претегляше всяка своя дума:

— Ако моето предположение е истина, не ми се вярва целта на пашата да е била това изписване със златни букви, господин Силдаров.

А докато разменяха тези полугласни и не съвсем верноподанически мисли Садък паша бе окачил ордените на бащата и сина Димитрови и приемът бе потръгнал в познатото си русло. Потръгнал бе обаче само в яденето и пиенето и в неизбежните церемониални разговори на пашата, ала настроението съвсем не притежаваше онази празничност, която може би се очакваше от него. Съмненията за нечистия произход на връчените два лийакат нишанъ̀, прошепнатите от ухо на ухо подозрения за истинската причина въстанието лани да бъде задушено още в зародиш, изобщо объркването и ненавистта до такава степен витаеха над множеството, че отнемаха всяка охота за веселие. И толкова силна беше тази потиснатост, че дори присъствуващите поляци, които надали бяха разбрали истинския смисъл на изиграната пред тях сцена, също се поддаваха на теготата на събратята си по славянска кръв. За разсейването на това настроение не спомогнаха приятните думи, които пашата, опитен в изкуството на салонните разговори, разменяше с този или онзи от присъствуващите.

Още по-малко спомогна за разведряването на атмосферата поп Димитър хаджи Костов. Може би като подражаваше на пашата, той също преминаваше от група на група с чаша в ръка, но неговата цел беше друга — използуваше струпалите се познати, за да се сбогува с тях.

— Щом приех да сменя училищните взаимоучителни таблици с Апостола и Четвероевангелието — обясняваше той на приятелите си, — искам да го направя както си е „по закон божи“. Речено с една дума, с баба попадия и децата тръгваме към Божигроб. Ако е писано да се върнем здрави и читави, тогаз ще имате не само поп Димитър Черното, но нещо още по-внушително: поп хаджи Димитър Черното…

Странно, никой не се зарадва на неговото заминаване. Дали в казиното взе връх грижата, че за година или две Сливен ще остане без най-просветения си свещенослужител? И то точно по това време, решително и съдбовно в борбата с Фенер? Или може би беше някакво неясно, но положително мрачно предчувствие?

Празненството, както после щяха да разправят, беше вече „на косъм“ да се провали, когато се случи нещо, което го преобрази издъно. А името на „нещото“ беше Димитър Инзов, по прякор Злъчката. Отначало се разнесе неопределена гълчава около входа на „газиното“, после събраните видяха стражите при вратата да отхвръкват наляво и надясно и веднага след това пред тях се появи той, даскал Инзов. Но как само изглеждаше, боже мой! На достолепното тържество, давано от пашата, Злъчката — или Бурунсуза за турците — се появи по риза и със запретнати ръкави, обикновено пергаментовото му по цвят лице сега бе изчервено като домат, клепналите мустаци се виреха нагоре, сякаш с по едно тънко канапче ги бе завързал за ушите си, от светкащите очи трепкаше непредаваемо с думи сияние, устата се бе разчекнала в такава усмивка, че можеха да му се огледат и мъдреците, а сякаш за завършек на невероятната картина във всяка от ръцете му висеше по една дамаджанка с напълно достопочтени размери. Спря посред салона учителят и усмивката му обиколи околните. Когато проговори, се разбра, че единственото в него, което не се бе променило, беше грачещият му глас, макар че и той по своему се бе смекчил от нотки на невероятно за Димитър Инзов умиление:

— Братя, мили братя — започна той развълнувано, — и вие, дълбокоуважаеми паша, пийнете по глътка и споделете радостта на вашата Злъчка…

— Какво се е случило, даскалче? — заваляха въпроси от всички страни. — Що имаме да поливаме?

Преди да отговори, Инзов започна да налива по чашите от едната дамаджана, а кимна на Панайот Минков, който се случи там наблизо, да направи същото с другата.

— Какво се е случило ли, добри хора? — Той пое дъх и не каза, а извика с всички сили: — Тази вечер вашата Злъчка Бурунсуза бе благословена от Провидението да стане баща!… Чувате ли? Баща, мамка му стара!…

Вдигна се такъв невъобразим шум, че дори „Провидението“, ако си нямаше друга работа тази вечер, не би могло да чуе всичките възклицания и благословии. Във възцарилата се гълчава Садък паша се поприведе към владишкия наместник поп Юрдан, с когото бе разговарял до влизането на учителя, и го запита:

— Ще ми кажете ли какво става тук, ваше преподобие? Познанията ми по български език се оказаха недостатъчни…

— Неизразимо щастие е споходило нашия приятел, паша ефенди. Женен е от твърде много години, пък на господа бога се бе досвидяло да му дари простата човешка радост да стане баща. И сега, преди малко, щъркелът е донесъл отдавна чаканата рожба под неговия покрив…

— О-о-о — проточи засмян Садък паша. — Трябва веднага да поздравя господина… — И той наистина се запъти нататък.

Малко по-късно, като позволи да напълнят и неговата чаша с ракия, той точно се чукаше с новия баща, когато някой подвикна:

— Ама чакай бе, Злъчка, ти не каза син ли е или дъщеря…

— Дъщеричка, братя, най-чудната дъщеричка на света — подсмръкна запитаният. А друг, шегобиец някакъв, продължи с въпросите:

— И как ще я кръстни най-чудната дъщеричка, даскале? Кажи ни овреме, зер ние, мъжките бащи, да подготвим отдалече синовете си…

— Вишедана.

— Как? Как? — проточиха се вратовете към него.

А той повтори:

— Ей така, както го чухте: Вишедана.^[2]

Дали хората от сърце споделиха радостта на учителя, или пък ракията си я биваше, но приемът на пашата престана да прилича на мъртвило и отново взе окраската на празненство. Езиците се развързаха, гръмна и музиката на казак-алая, завъртяха се и танци, тон на които даде пак Злъчката. Той, разбира се, не знаеше нито стъпка от кадрила, но нали си беше родѐн артист и смехотворец, така се кълчеше и въртеше в такт с мелодията, нежно прегърнал дебеличката талия на празната дамаджана, че всички просто се изпопревиваха от смях.

За съжаление „писано било“ настроението още веднъж да се промени — за още по-добро при турците и за покруса при българите. Защото накъде в разгара на тържеството дойде бърз илчия от Ени Заара и донесе една вест, на която никой в началото не можа да повярва: все в тази вечер били заловени в Кортен „хвърковатият войвода“ Филип Тотю и неговата дясна ръка — Никола Аджема, още и друг някакъв имало.

Наобиколиха пратеника и го заразпитваха. И ето какво научиха:

В енизаарския конак се получили сведения от сигурен човек, че в дома на някой си Стоян Киряза от Кортен се укривал с дружината си Филип Тотю. Тозчас бьолюкбашията вдигнал всичките си сеймени, общо петдесет-шейсет души, и в групи по десетина ги изпроводил по различни пътища в Кортен. Верният им човек показал къщата на Киряза и заптиетата сключили пръстен около нея, после захванали да го стесняват. Отвътре обаче ги забелязали. И се започнала небивала престрелка. Само неколцина били хайдутите, но се държали мъжки — не само че не се предавали, но и стрелбата им била все на месо. Като видял, че по друг начин няма да ги надвие, бьолюкбашията заповядал на едного да се промъкне и да даде огън на сламения покрив. И наистина пламъкът и пушекът принудили обградените да се покажат. Единият, великан някакъв, когото ранили в едната ръка, с другата изтеглил пищов и си пръснал главата. Тримата други обаче били заловени: Никола Аджема с прострелян крак и счупено коляно, войводата с рани по крака, ръката и устата, а третият, някой си Костадин от Джиново, си бил цял-целеничък.

Тъй като обаче се знаело, че дружината на Филип Тотю е по-многобройна, още там ги разпитали за останалите. И Никола Аджема не скрил: имали наистина още двама другари, но те били отишли в Ени Заара да набавят някои неща; обадил и скривалището им — дома на Еню Гергана. Тогаз бьолюкбашията оставил неколцина сеймени да пазят заловените девлет-душмани, а с другите петдесет и повече запрашил назад към града за последната плячка. И всичко се повторило като в Кортен. Да, ама там не сполучили докрай: когато се стигнало до подпалването и на Енювата къща, двамата хайдути си послужили с хитрост и сколасали да се измъкнат от обръча.^[3]

Като изслушаха този разказ, Садък паша веднага заповяда: да се приготви един конвой и веднага да се отправи към Кортен, за да доведе заловените. Но илчията го разубеди:

— Няма смисъл, паша ефенди. И без това трима, от които двамата тежко ранени, идат насам с охрана от шестдесетмина сеймени.

Празненството в „газиното“ от само себе си се разтури — кой ще ти празнува и ще се весели, когато са заловени такива хора, като войводата Филип Тотю и опитния хайдутин и байрактар Никола Аджема?

Когато се разотиваха, някой от множеството подхвърли многозначително:

— Е, вижда се то, също и в Кортен ще се раздават лийакат нишанъ̀…

А поп Юрдан се прекръсти широко и каза загрижено:

— Свети боже, направи така, че туй за издайствата на наш Никола да не е истина. Зер развърже ли си устата това изчадие, на мнозина измежду нас ще е спукана работата…