Метаданни
Данни
- Серия
- Тътени (2)
- Включено в книгата
- Година
- 1986 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,9 (× 51 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011)
- Корекция и форматиране
- taliezin (2012)
- Допълнителна корекция
- Диан Жон (2013 г.)
- Допълнителна корекция
- taliezin (2017)
- Допълнителна корекция
- moosehead (2018)
Издание:
Цончо Родев. Бурята, 1986
Редактор: Атанас Мосенгов
Художник: Емил Марков
Художник-редактор: Веселин Христов
Технически редактор: Васко Вергилов
Коректор: Жанет Желязкова, Донка Симеонова, Стоянка Кръстева
Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив
Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив
История
- — Добавяне
- — Корекции от Диан Жон
- — Корекция на правописни и граматически грешки
9.
Може би ще бъде съвсем незначително преувеличение, ако се каже, че Панайот Хитов в Стара планина научи за залавянето на Аджема и Филип Тотю, преди тази вест да стигне до сливенския конак — така добре действуваше неговата осведомителна служба. С още по-малко колебание може да се твърди, че съобщението не го изненада; наистина той не познаваше лично Филип Тотю, не се бе случило още да се кръстосат пътищата им, ала затова пък знаеше напълно добре Никола, бившия си байрактар, та си даваше сметка какви може да ги забърка той. Впрочем, за да не се изненада, имаше и друга причина. Още в ранна пролет до ушите на Панайот войвода бяха стигнали приказки, които го загрижиха: не го послушали старите му другари и тръгнали по обири посред зима, наортачили се за чисти разбойничества с разни турски янкеседжии, като например Осман ага Бозвелията от Ени Заара и неговия непрокопсан син, Аджема пък започнал да играе на неустрашим и неуловим, та пренебрегвал осветените от край време закони на предпазливостта, като, да речем, тръгнал по сватби из селата… Вярно, стари хора разправяха, че Индже Стоян някога и по сватби ходел, и посред Сливен минал в кадънски дрехи, но ония времена са били други, смутни и объркани, не се разбирало кой пие и кой плаща, докато сега и времената се бяха изменили, пък и Никола не можеше на малкия пръст на Индже да се равни. Тогава Панайот много мисли, пък хвана грамотния Паскал от Глушник и му продиктува едно писмо до бившия си байрактар, в което го предупреждаваше за грешките и за опасностите. После стигна до ушите на войводата, че Никола Аджема и другите получили писмото му, прочели го, но го ударили на смях: „Той Панайот е страхлив — думали, — нека не бере кахър за нас!“ Дълбоко се огорчи войводата от тези думи, но намери сили да запази хладнокръвие и се задоволи да каже с престорено безгрижие: „Радвам се, като виждам, че сред нас има неустрашими юнаци…“ Когато обаче разбра за залавянето на „неустрашимите юнаци“, той не се надсмя и не рече нещо като „нали ги предупреждавах аз“, а изпита истинска мъка. И си даде сметка за новата опасност, която надвисваше: че турците ще го преследват с повече успех, а същевременно ще хванат края на конеца, с който ще разплетат чорапа на яташката мрежа, изграждана и изпитвана години и години…
— Хайде, момчета — каза той на своите, като запази за себе си най-страшните си подозрения, — съберете сега тази колиба и да се оттеглим в Матейския балкан, че тогава ще видим каква ще стане и какво ще правим.
Не им се наложи да чакат дълго и наистина го видяха и разбраха. От Сливен ги известиха: Аджема, подмамен от лукави обещания, се разприказвал като кречетало и заиздавал всичко наред — в кауша бил вече половината Сливен, повечето без никаква вина (а странно — предателят бе пропуснал името на Анастас хаджи Добрев, един от най-верните помощници на войводата, та той бе останал на свобода), почти всички ятаци на Панайот Хитов от околността, а неколцина даже вече се представили пред Всевишния. Например Коста от Ески Заара, който бе ходил с Панайотовата дружина чак до Гелибол, и Тодор от Войнеже били обесени на бърза ръка посред Сливен, дядо Стоян Странджата от тревненските колиби Гърците бил смазан от бой и издъхнал… Защото работата била подхваната от опитен човек, миралай Мусрат бей, който покрай тези разкрития доброволно се отказал да се прибере в Цариград и останал в Сливен, че дори извикал и подкрепление низами от Одрин. Но може би най се потресе Панайот Хитов, когато научи, че Аджема бил предал и поп Юрдан, брата на баща си, та свещенослужителят сега не само бил в зандана, но и го държали с букаи на краката — едва тогава войводата разбра, че бившият му байрактар е стигнал до самото дъно на низостта.
Скоро той щеше да разбере, че в предателството си Никола не бе пощадил и тях, довчерашните си другари. То стана на третия или четвъртия ден след провала в Кортен. Дружината бе мушнала пита да се пече в горещата пепел, когато дотича стражът й Христо Кавлаклията и се развика отдалече:
— Издадени сме! Потеря иде и много са!
— Откъде знаеш, че са много?
— Видях ги на отсрещния рът. Само турци са и ги познах по дрехите, че са от Ново село[1] и Мокреци[2], а пък от горния път се чуват много други гласове.
Разбра войводата сериозността на положението, та нареди да зарежат всичко излишно, включително и недопечената пита в пепелта, и да се изтеглят в само на тях известни усойни места в планината. (Ориста на тази прословута пита е била да стане нещо като „ябълката на раздора“ в Сливен и заради нея Али бьолюкбаши за малко не само да си загуби поста, но и да се озове сам в хапуса „по некадърност“: „Ах, неспособни кучета — крещеше и беснееше Мусрат бей, — заслужаваш да ти смажа кокалите. Хляба им взели, а тях не видели! Кой знае дали и ти не си ортак с тях!…“) Прибягваха така от едно скривалище до друго, а планината пълна с потераджии — ще ги спипат. Юначество като в песните ли? Бабаитлъци като Никола Аджемовите ли? Нищо подобно нямаше в тези дни и нощи, тогава бяг му беше майката, пък за глада и жаждата и за всякаквите несгоди изобщо да не говорим. Прекипяваше понякога на по-буйните, идеше им да се ударят с преследвачите според приказката „каквото сабя покаже“, но тогава войводата ги озаптяваше, силом налагаше да се замени разпалеността със здрав разсъдък.
Ето само един от тези случаи. Три дни и три нощи се бяха крили из шубраците, а от ден и половина не бяха разквасвали устни с глътка водица. И надвечер на третия ден стигнаха до едно изворче, за което мислеха, че само те го знаят. Да, но като наближиха на стотина крачки от водата, зърнаха да се разполагат там неколцина сеймени. Кръвясаха тогава очите на Хаджи Димитър и предложи:
— Хайде да си плюем на ръцете и да ги натъркаляме.
— Не! — отряза войводата. — По-добре жадни, отколкото набити на кол. Няма да направим нищо, дорде не разберем сами ли са тия сеймени или има и други наоколо.
Недоволни останаха момчетата, но го послушаха, подчиниха му се. А късно през нощта, когато достудя на потераджиите и взеха да кладат огньове, наоколо в Балкана засветкаха до стотина пламъчета. Прегърна тогава войводата раменете на своя нов байрактар и му рече назидателно:
— Виждаш ли сега, Хаджи, че има още петстотин души да вардят из гората? Ако вчера бяхме нападнали на неколцината, другите досега да са ни понесли главите къмто Сливен…
Не седмица или две, а месеци продължи тази страшна гонитба. На изток чак до Шуменско води Панайот Хитов дружината си и на юг отвъд Бакаджиците, а потерите не свършват и не свършват. Какви ли не ги дебнеха: сеймени с гайтанлии потури, одрински и шуменски низами с червени шалвари, башибозушка шарения всякаква. Разправяха онези, които помнеха — такива хайки и такова преследване не са били от 1856 година, когато Зейнил паша изби или излови старите войводи! И все пак оцеля дружината, не се даде — опазиха я майчицата Стара планина и опитността на войводата й.
Като се върнаха отново в познатия им Сливенски балкан, всекиму стана ясно, че и там нямаше да има живот за тях. И не толкова защото не знаеха неоткриваеми тайници, колкото защото ги нямаше вече верните им ятаци и помагачи, бяха изловени и натикани в сливенския зандан, а малцината оцелели изпитваха оправдан страх да им бъдат в услуга по прежному. И когато веднъж дружината почиваше на Разбойна при Котел, войводата най-сетне изрази на глас онази мисъл, която отдавна се въртеше в главата му:
— Сега вече няма шега, ще вървим за Сърбия.
Никой не ахна при тези думи, та се разбра — мисълта за Сърбия не е била само в Панайот Хитовата глава. Само един се обади със съмнение:
— Не знаем пътя. В непознати места ще ни разбият потерите.
А войводата възрази мъдро:
— Ако се боят орачите от градушката, никой нищо няма да посее и ще мрат гладни. Войниците не трябва да се боят от смърт, щом го изисква нуждата.
Нямаше повече спорове. Само трима от дружината — Дядо Желю Чернев, Стоян Арнаудов и Христо Кавлаклията — почтително помолиха Панайот войвода да ги освободи от думата им и да им разреши да не вървят с него в непознатата чужбина. Както обикновено, той не реши отведнъж, а се осведоми:
— Какво сте намислили?
Обясниха му. Желю смятал да се крие при сигурен другар в Ямбол, на една крачка от конака, където никому нямало да скимне да го търси. Стоян Жеравненеца и Христо Кавлаклията искали да поемат към Добруджа, там щели да намерят безопасност в къшлите на верни роднини. А когато тъдява турците мирясали, тримата възнамерявали да се съберат отново и да продължат шетнята под предводителството на Дядо Желю.
— Не се върши работа с трима души — намеси се на това място другият Стоян, шуреят на Панайот Хитов. — Много сте, за да останете незабелязани, и твърде малко, за да имате сила в битките.
— Вярно е, брате — съгласи се Желю, — туй го знаем и ние. Ала имаме си на ум няколко добри момчета, здрави, сърцати и отечестволюбиви, смятаме с тях да попълним дружината си.
— Кои например? — попита войводата.
— Например двамина от Сливен. Единият е познат под прякора Гунчо — смело момче и отличен нишанджия. Другият е Тодор, калфа-тюфекчия, на Деню Харбоолу сина. Също и той няма да се посрами.
— Познавам и двамата — обади се Хаджи Димитър. Той беше горе-долу връстник с Гунчо и Тодор Харбоолу и не веднъж и не дваж бе имал случай да ги види в „работа“. — От тях наистина може да излезе войници един път.
Помръщи се още малко Панайот Хитов, пък накрая отсече — е, добре, нека бъде тяхното. И от сърце има пожела добра сполука.
Няколко дни по-късно се разделиха. Тримата се разпиляха по убежищата си, а останалата дружина пое на запад.
След по-малко от месец Панайот Хитов с хората си беше в Сърбия[3].