Цончо Родев
Бурята (22)

8.

— Дълго премислях, Бяно, всякак оглеждах работата — най-добре е Иван да не научава истината.

— И да продължи да вярва, че е наш, мой и на Яна, син? — Другият потвърди — скръбно, но без колебание. — Не те разбирам, Мавроди. Обиколил си половината свят да го търсиш, бащиното ти сърце е преливало от горест и от желание да го притиснеш до гърдите си, пък сега, когато съдбата най-сетне ви събра…

Гостът поклати глава и от това снежните му коси се люшнаха насам-натам върху раменете.

— Пак искам да го притисна до гърдите си — каза. — И ми е свиден тъй, че да рече някой да ми предложи, готов съм главата си на дръвника да сложа или да изгоря като факла на кладата, само и само той да върви напред със сполука. Не искам бащината ми обич да е себелюбива, Бяно. А тя ще е себелюбива, ако се разкрия пред момчето…

— И пак ще река, че не те разбирам. За българина името на Мавроди Коджакара един ден ще бъде наравно с Бойчовото, с Пейовото, с името на Димитра Калъчлията. Кой ще е този син, който няма да се погордее, че е пряка издънка от този най-личен юнак?

— Зависи какъв човек е синът, накъде са стремленията му. За Иван ти сам каза…

— Повтарям го. Той е ученолюбив, както никой друг под този покрив. И знаеш ли що е споделил с даскал Добри, при когото ходи вечери да учи? Че най-святото му желание било да отиде в Русия, там да продължи науките си.

— Виждаш ли! За онзи, който утре може да бъде втори Добри Чинтулов — или, защо пък не, втори доктор Иван Селимински, — роднинството с един хайдутин от Балкана ще бъде като пранга на крака, за него ще го гонят и турчулята, и чорбаджиите, всички. Виж, друго ще е, ако минава за син на Бяно Силдаров от Сливен, общинаря и устабашията на абаджийския еснаф. Дори ако не ти помага, то поне името на бащата няма да бъде пречка по пътя му.

Бяно стана и се заразхожда припряно. Херодаята скоро отесня за крачките му. Когато обаче най-сетне седна пак срещу стария си приятел, вече беше овладял вълнението си.

— Да бъде, както ти искаш — рече просто. — И да знаеш, не ми тежи: ние с Яна отдавна привикнахме да гледаме на Иван като на наша рожба… както впрочем и на Найден също. Преди двайсет години ти дадох дума, че ще го имам като мой син; е, сега все едно че думата продължава да е в сила. И докато позволяват възможностите ми, ще го подпомагам и в поривите му към наука и знание.

— А, това не! — рязко го прекъсна Мавроди Коджакара. — Ще го имаш за син, това добре, но няма да ми попречиш аз да изпълня онзи дълг, който произлиза от еднаквата кръв в жилите ни.

— Ще ме поставиш в доста никакво положение — поклати глава Бяно. — За децата си ще изляза „за едни майка, за други мащеха“. Е, то, речено по справедливост, другите не са в ученолюбието като Иван, но…

— Неловко положение, прав си. Но аз виждам поне две пътеки да се излезе от него. Разправяш, все си полагал грижи за моята къща в Дели Балта. Е, ще ти я харижа и ти ще се разпореждаш с нея като със своя — ако искаш я продай, ако искаш някое от децата настани в нея. Освен това ще ти оставя една здраво натъпкана кесия — за което от децата потрябва, вземай от нея спокойно.

— Ако вярно те разбирам, ти пожелаваш също да се имаш за техен общ баща, само дето ще си скрит, няма да се показваш наяве?

Белите коси се люшнаха напред.

— Така го мислех, ала не смогвах да го изразя. А второто…

— Ти не каза ли и двете? Едното — къщата в Дели Балта, второто — кесията?

— Не, второто е с твоя помощ да направим така, че аз да подпомогна Иван извън къщата и кесията. Не бързай да възразяваш, Бяно. Това, благотворителността, не е чужда нам, на българите. Помниш ли, хаджи Иван Селимински се бе изучил с подкрепата на благодетел от не знам къде си, даскал Добри Чинтулов добил науките си с подкрепата на сливналия, преселник в Браила, Антон Камбуроглу от Брашов даде път към знанието на толкова българчета… Е, кажи, защо пък аз да не се явя нещо като благотворител за Иван?

Бяно дълго премисля думите му.

— Не знам как ще стане. Нито за прехвърлянето на къщата знам, нито за появата на този внезапен благотворител. Но щом такава е волята ти, няма да я престъпя. Нали е казано…

Щеше да изрече една от своите мъдри поговорки за старото приятелство и за предаността, но не успя — Мавроди, преобразил се в един миг, го спря с рязък жест. Заслушаха се. Да, изострените сетива на хайдутина не го бяха измамили — навън, някъде от тъмнината на вечерта, се носеше приглушено чукане. Без да се уговарят, Бяно затъмни пламъчето на лоената лампа, а Мавроди отиде до стената и измъкна два пищова от закачения си там силяхлък. След малко леки стъпки приближиха до стълбището към херодаята и един познат глас се обади приглушено:

— Аз съм, тате, Найден. Дошъл е братовчедът Георги. Да го пусна ли?

— На леля ти Трънка синът?

— Не, на чичо Стойко Раковалъ̀ от Котел.

Двамата приятели се спогледаха. После Мавроди Коджакара направи един жест, който трябваше да означава „не възразявам“.

— Добре, каза Бяно, — доведи го. — И вдигна пак пламъчето на лампата.

Не мина и минута и пред тях застана Георги Раковски. Поприсви очи, за да ги приспособи към светлината, огледа се, позна двамата мъже, но с нищо не изрази изненада, че в дома на мирния абаджия „чичо“ Бяно среща един хайдутин от търсената под дърво и камък дружина на войводата Бойчо Цеперански.

— Прав съм бил да дойда насам по нощите — засмя се насреща им. — Един горски юнак, слязъл направо от Балкана, и един довчерашен неволник от цариградските тъмници — е, щеше да дойде много, ако ни подушеха шпионите. — Без да чака покана, Раковски остави черната си твърда шапка и бастуна и се настани при двамата. — Аз всъщност идвах за тебе, чичо Бяно, ала ми е радостно, че срещам тук и…

— Мавроди Коджакара — представи се хайдутинът. — Пък за спокойствието на верните хора само Кара Махмуд.

Признанието за тайното име не направи никакво впечатление на младия човек — той очевидно в скритите работи се чувствуваше като риба във вода. И затова се задоволи само да кимне с разбиране.

— Може да ти се види смешно, чичо Бяно, но дойдох да ти предам едно много здраве.

— От баща ти? От сестрите?

— Не се мъчи, няма да познаеш. От много по-далечно място е. Уж все го имах наум, пък като бяхме горе шевката комай го изличи из паметта ми. От Браила е, чичо Бяно. Когато бях там, живеех, за известно време бях открил и школо в дома на един сливналия, Паскал^[1] на име, заселил се там след Преселението. Като научи, че падаме нещо роднина, сто пъти ми заръчва и поръчва — видя ли се с тебе, да ти предам неговото голямо „много здраве“. И че домът му ще е винаги отворен за тебе и челядта ти.

Бяно пропусна последните думи, той бе извърнал очи към другия гост.

— Чу ли? Нека не се казвам Бяно, ако…

— … ако това не е нашият Паскал хаджи Кутьов, разбира се — завърши вместо него Мавроди Коджакара. Коравият хайдутин подсмръкна шумно — споменът за другия приятел от младостта го бе разчувствувал.

Стопанинът се почувствува задължен да обясни:

— Преди години с Паскал, Мавроди, Добри Желязков и още неколцина приятели основахме наше, сливенско „Братство“, Георги. — Той се усмихна невесело: — Щяхме да строшаваме робската верига…

— Зная го, чичо Бяно. Зная го още от бай Паскал в Браила. Работата е, че сте искали да надскочите ръста си.

— Не, ние просто живеехме с погрешна представа за ръста си — рече замислено Мавроди. — Имахме се колкото връх Българка, пък когато дойде часът, оказа се, че сме просто мъничета.

— От вас ли чух, че сте мъничета?! — вдигна хубавите си вежди Раковски. — Вие, горските юнаци и народните закрилници, които за българина сте като звездите сред мастиления мрак на робското небе?

— „… като звездите сред мастиления мрак на робското небе“ — повтори хайдутинът. — Благодаря за тези хубави думи, господине, ще ги запомня за цял живот. Верни или не, те просто… просто разнежиха душата ми, все едно че чух песен на жетварка…

Георги Раковски махна с ръка — затрогването на хайдутина се бе предало и нему, пък той държеше да е външно твърд и неподатлив на разчувствуване.

— Нека да не сте надскочили ръста си — каза. — Да го кажем другояче — че сте изпреварили времето си. И вие от „Братството“, и вдъхновителят ви хаджи Иван Селимински, и моят славен вуйчо Георги Мамарчев, всички. Мечтали сте за свободата, пък не сте виждали — или просто не сте желали да видите, — че народът още не е бил узрял за нея. Сега обаче е друго. Сега мечтата не е вече гола мечта, а само още несбъдната действителност. Също като пилето преди излюпването, което си има туптящо сърце и душа, само дето още не е счупило крехката обвивка на черупката си.

— Не е толкова крехка — поклати глава Бяно. — Турчинът се е разбеснял, беззаконията и издевателствата се ширят… Но защо ли разправям това именно на тебе, гдето сам се нарече довчерашен неволник…

— По-възрастен си, чичо, и затова ще те помоля да ме извиниш, че няма да се съглася с тебе. Днешният ден не е като онзи от времето на „Братството“. Турчинът не е същият, българинът — дваж повече. Моят съселянин Бозвелията извърши чудо, дето ще остави името му завинаги записано в календара на българските светци — подхвана уж черковна борба, а на дело чрез черковната борба превърна българите от родове, села и градове в нация. Това го нямахте някога.

— Господин Раковски е прав — съгласи се Коджакара. — Помниш ли, Бяно, за това ни говореше и хаджи Иван Селимински — че не успяхме в делото си, понеже българинът от Варна не се чувствува кръвен брат на сливналията, а за другия от Охрид или Струга изобщо не е чувал…

— Ама гърците взели душата на Неофита? — продължаваше все по-разпалено Георги. — Нищо, неговата свята длъжност сега е поета от моя съученик Стоян Михайловски. — По навик от Куру чешме той назоваваше Иларион Макариополски с мирското му име. — Ама щели да изпият и неговата кръв? Аз ще река: нищо, друг ще развее поваленото знаме. И тъй ще върви то от ръка на ръка, докато строшим едната верига, верската и душевната.

— Вярно е — кимна Бяно. — И трябва да се замислим да не изоставаме от борбата и ние. Е, надвихме гърците в училището, това е истина, ала божието слово още се чете на гръцки…

— За училището споменаваш — изчервен от напрежение, поде думата му Георги Раковски. — Направи едно сравнение между училището днес и преди двадесет и пет години. Там, където ние зубрехме „алфа — аз съм ви калфа…“, сега учат физика, учат граматика, учат всеобща и отечествена история, учат всеобща и отечествена география. Направи и друго сравнение, чичо Бяно. С нашите поробители. Мръднали ли са те само една педя по-напред? В медресетата си не тъпчат ли на същото място, където са тъпкали и преди четвърт век, и преди четири столетия? Що се получава? Че турчинът е господар само с камшика и ятагана, пък в попрището на просвещението може само да бърше калта от обувките на своя роб. Това различие също вещае края на робството, братя.

— Господинът също и за това е прав — отново потвърди Мавроди.

— Той е даже повече прав, отколкото сам го съзнава — замислено добави Бяно. — Защото не отчита, че дори ние, възрастните, не сме онези от времето на Заверата и на „Първото Московско“. Почакайте малко!

Той излезе, помая се няколко минути из горния кат на къщата и се върна. В ръцете си държеше един пожълтял лист хартия.

— Запазил съм прогласата, с която нявга обявихме решението за Преселението — каза. — Ще ви прочета само началото:

„Джовапа дету дади мускофския визир на арзухала ни, който се дади на Бургас.

Негова милус мускофския визир, като гледа гулямите трудове и гулямити зарари, дету те мутлак се случват, кога се приселват многу хора, като видя себепите дету ва насилват да притеглити тези зарари и да оставити мемлекетя си…“^[2]

— Разбирате ли какво искам да ви кажа? — продължи Бяно. — Как сме говорили ние преди двайсет години, как говорим сега. Ами че аз мога да се обзаложа, че ако хванем едно десетгодишно момче и му прочетем „джовапа“, то изобщо няма да го разбере. Не че няма никаква турска дума в езика ни; има и ще има и занапред, не може без следа да си живял столетия с някого, но отърсва се той, отърсва се, доколкото може, от турските примески, зазвучава чисто и звънко, както са говорили нашите деди, преди първият османлия да стъпи върху земята ни. А говоренето на „вие“, както в Европата? А това „господине“ в речта ни? Когато на по-млади години чух „вие“ и „господине“, аз за малко да не получа припадък, пък заслушайте се днес — ще ги чуете понявга и между родни братя.^[3] — Той внимателно сгъна листчето и го положи на пезула до себе си. — Колкото ние сме рипнали на високо, толкова агаларите са затънали надолу. По-рано имаше между тях властители като Тахир ага, дето и в злото бяха като царе и господари, и мъдреци като хаджи Рифат, които преливаха от човещина. Сега всички са една паплач — рушветчии, грабители, затъпели от скотски удоволствия и лентяйство…

Една от редките усмивки се появи върху лицето на Мавроди:

— Знам едного, който е днешният хаджи Рифат. Неговото име е Бяно Абаджи.

— Благодаря ти за добрата дума — отговори сериозно Бяно. — За съжаление тя не е вярна. Хаджи Рифат беше Човек и не делеше другите човеци на свои и чужди, на рая и господари. Докато аз се чувствувам враг на поробителите и според силите си желая да се боря срещу тях.

Георги Раковски прочисти гърлото си и подхвърли многозначително:

— Похвалвам те за онова, което току-що изрече, чичо. Защото свободата напира по всички посоки, но ние трябва да подпомогнем настъпването й. — И уточни: — Не само с възраждането на народностното ни себечувствие, с подема в науката — те са предпоставка, предначално условие за успех. А за същинския успех ще са нужни и мишците ни. — Двамата го изгледаха с любопитство. — Над турската царщина се събират облаци, господа. Бурята няма да се развихри скоро, ще минат месеци или години до началото й, но ние трябва да сме готови за нея.

— Уточни се, Георги — помоли стопанинът. — Не те разбирам ясно.

— Предусеща се в Цариград: Дядо Иван пак ще премери сили с турчина и този път ще го просне в праха завинаги.

Бяно се прекръсти благоговейно:

— Господи, нека, нека най-сетне да бъде!… А кълна се, за вярване е. Преди двайсет години генерал Дибич е казал на нашите: „Потрайте още малко, следващия път ще бъде вашият ред!…“

— То ще излезе — рече Мавроди Коджакара, — че просто не ще има потреба от нас, „звездите сред мастиления мрак“. Зер Дядо Иван не е останал на нашите шишанета и калъчи…

— Не сте прави. И двамата не сте прави — страстно заяви Георги Раковски. — И Дядо Иван е като господа на небето — дава, ама в кошара не вкарва. Как мислите вие, няма ли да му е по-лесно, ако в деня, в който ще прегази Дунава, примерно сто хиляди български юнаци са развели знамена в Стара планина и са се явили откъм гърба на гаджалите? — Не си ли извоюваха, свободата така с чужда помощ, но и с народно въстание — също гърците на юг и сърбите на запад? Защо ние да чакаме своята свобода ей тъй, на тепсия? Не, господа. Казах го и ще повторя: ние трябва да сме готови за големия ден, що приближава!

— И за тогава ли?… — понечи да попита Мавроди, но Раковски не изчака въпроса му:

— За тогава. В славното време, което наближава, вие, „звездите“ и народните закрилници, като най-опитни в сраженията ще бъдете народните офицери и генерали. А дотогава народът ще черпи от подвизите ви упование в собствените си сили.

— Не каза нищо за такива като мене… — подхвърли усмихнато Бяно.

Раковски му отговори съвсем сериозно:

— Вие трябва да бъдете опора за тези, които са в Балкана, чичо. Тя, тази опора е нужна днес, ще бъде дваж по-нужна утре. — Той помълча малко, видимо се колебаеше. — Ще река нещо повече, този път не „за такива като тебе“, а именно за тебе. Дойде ми то наум, когато в началото на месеца бяхме на пиршество горе, на долапа ти. Защо, запитах се, не завъртиш чарковете на долапа? Сам се оплакваш, че очите ти вече не са за становете и ткалото…

— Наистина ли го говориш?

— Съвсем наистина. И ако поразмислиш, ще се съгласиш с мене.

— Като нямаш наум очите ми, нали?

— Признавам, така е. В утрешния ден ще бъде съдбовно важно дали горе, под „Мочурите“ ще има човек като тебе, или не.

Разговорът секна изведнъж — смелите предначертания на Раковски бяха по-обширни и по-високи, отколкото двамата приятели можеха така, за минута, да обхванат. Когато мълчанието заплаши да се превърне в тягостно, Мавроди Коджакара, за да се намери на приказка, разказа на Раковски за намерението им да прехвърли на Бяно бащината си къща в махалата Дели Балта. Когато стигна до затрудненията, Раковски прихна в смях — ами че това било точно из неговия занаят работа, той се наемал за ден или два да я уреди… е, стига да разполага с пари, за да „смаже“ (точно тази дума употреби) когото трябва от агаларите. В отговор Мавроди извади една доста издута кесия и развърза кожените й ремъци. Георги Раковски избра няколко монети, после се осведоми подробно за къщата, взе си и кратки бележки. И после се надигна да си ходи.

Когато Бяно се върна, след като го изпрати, кесията, все така разгъната, стоеше на същото място на миндерлика.

— Прибери я — каза му Мавроди Коджакара, като я показа с очи.

Бяно избухна в смях. Смя се дълго, до задъхване, а сетне обясни:

— Не ме гледай така стреснато, не се смея на тебе. Знаеш ли, горе зад баджата има един тайник, някога още баща ми го е правил. Сега ме напуши смях, понеже от неговата смърт, речи го — едно тридесет години, за пръв път ще се завърти гологан в това скривалище. — Той завърза кесията. — Какво ще кажеш за словата на Георги? — попита вече съвсем сериозно.

— Синът на Стойко Раковалъ̀ ще отиде далече. — Белите коси на хайдутина се люшнаха напред и назад. — Помни ми думата, той ще затъмни и баща си, и вуйчо си Георги Мамареца, с когото се канехме да вдигаме буна. Само едно не разбрах — откъде смята да събере той до сто хиляди юнака в Стара планина. Ако се чака от мене, аз със зор ще вдигна и стотина… А ти, Бяно? Ти какво ще кажеш?

— Че комай е прав — замислено произнесе, запитаният. — Може наистина да съм по-полезен, ако на стари години сменя занаята и подхвана долапчийството.

Мавроди се изправи, разкърши вдървените си крайници и посегна към силяхлъка си на стената.

— Време е — рече кратко.

— Подготвил съм ти една изненада — усмихна се срещу него Бяно. — Ще имаш охрана, докато отиваш нагоре при своите.

— Охрана? — смая се хайдутинът. — За мене?

— За тебе — потвърди приятелят му. — Ще те съпроводи Иван, дето само се зове Иван Бянов Силдаров…

Като чу това име, Мавроди неволно потърси опора о стената.

* * *

Нека прескочим в събитията и да кажем, че Георги Раковски изпълни обещанието си и още на другия ден уреди прехвърлянето на къщата. Като владееше тънкостите на истинските закони, по които се управляваше Турската империя, той най-напред проводи нарочен човек да предупреди Али ефенди за посещението си. После се яви преди него и му показа тапиите си, които доказваха, че е адвокатин из Стамбул. Това направи изключително впечатление на кадията — за пръв път му се случваше да види жив адвокатин, само бе слушал за хора с такъв занаят.

Като размениха неизбежните приказки на встъплението и изпиха по едно кафе, Георги Раковски му представи предварително изготвени от него на турски и български книжа за узаконяването на Бяно Силдаров като собственик на еди-коя си къща в Дели Балта. Когато пое книжата в ръцете на Али ефенди се хлъзнаха три лъскави златни махмудии.

Не възникнаха никакви затруднения, кадията веднага подписа книжата.

Адвокатинът Георги Раковски наистина познаваше изтънко закона, по който се управляваше Турция.