Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тътени (2)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 50 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
taliezin (2012)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2013 г.)
Допълнителна корекция
taliezin (2017)
Допълнителна корекция
moosehead (2018)

Издание:

Цончо Родев. Бурята, 1986

Редактор: Атанас Мосенгов

Художник: Емил Марков

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Васко Вергилов

Коректор: Жанет Желязкова, Донка Симеонова, Стоянка Кръстева

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив

Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции от Диан Жон
  3. — Корекция на правописни и граматически грешки

7.

Нему не липсваше самочувствие — още преди години в Одеса си бе спечелил гнева не на друг, а на именития В. Е. Априлов, като го бе поправил в произнасянето на някои руски думи, — пък за родния Сливен обективно преценяваше, че образованието, е което се бе завърнал, съвсем естествено го поставяше на най-лично място между съгражданите му. Да, но всичко това бяха все отсъждания на ума, докато нещо неопределимо, което идеше от сърцето, го изпълваше със стеснение и плахост. Като се раздели с чорбаджи Кутьо, Добри Чинтулов доста се повъртя, преди да улови чукалото на вратата — не би го признал пред никого, но той чисто и просто събираше кураж.

На почукването му се отзова сам стопанинът. Само като отвори вратата и Добри го позна — същата гърчава, че чак съсухрена фигура на язваджия („сякаш излязъл от хербарий“, каза в себе си гостът), лицето с пергаментовия цвят, клепналите мустаци и уши, смачкания нос, заради който турците му бяха сложили прякора Бурунсуза, живите, подскокливи и с израз на постоянна насмешка очи; казано накратко, даскал (или „Даскалчето“) Димитър Инзов беше по външност точно такъв, какъвто Добри Чинтулов го помнеше отпреди единадесет години.

— Добър ден — притеснено поздрави новодошлият.

Стопанинът промърмори нещо; не се разбра много добре, но май беше някаква яка, но позамазана ругатня.

— Дали ще е добър, туй може да зависи от много неща, включително и от причината, довела ваша милост насам. Заповядайте!

Влязоха в къщата, настаниха се и Димитър Инзов без всякакви предисловия отправи въпросителен поглед към госта. Добри пое дълбоко дъх, каза си името и разправи всичко; щеше да е възможно да се определи като „от игла до конец“, ако не бе сметнал за благоразумно да спести едно подробност — че началното си образование бе получил от Георги Цукалас… И тъй като другият не го прекъсваше, той, примрял от страх, изложи и намерението си — да моли за учителско място в Сливен.

Като чу това, даскал Инзов Злъчката изтърси една такава попръжня, от която биха се изчервили и каруцарите в Таш хан.

— Тъй значи — изграчи той. — Завършил Добри Чинтулов Одеската семинария и сега се кани да става даскал в Сливен, а? — И завърши с още една цветиста и картинна псувня[1]. И заедно с нея стана от миндера и се поклони пред госта; дори за сравнително обигран човек като Добри Чинтулов не стана ясно кое преобладаваше в този поклон — уважението, което се съдържаше в жеста, или неудържимият смях, изпълнил подвижните очи.

Добри се изчерви и обърка; изнерви се от попръжните които сякаш отекваха в стените, а се обърка от поклона — не можеше да прецени дали той беше знак на уважение, или прикрит зад комизъм израз на досегнато честолюбие. За щастие Злъчката не го остави да се лута дълго. Той се прекръсти пред иконостасчето на стената и произнесе гъгниво (такъв му беше гласът, може би поради смачкания нос), но с безизкуствено благоговение:

— Благодаря ти, господи, че се вслуша в молитвите ми и прати такъв човек в Сливен! С него тука, можем вече спокойно да броим, че е изпята окончателно и безвъзвратно „вечна му памет“ на елинизма в града под Сините камъни! — После неочаквано отсече: — Хайде, тръгвай, човече!

— Ама къде така изведнъж, господин Инзов? Аз…

— Къде ли? — При един ваш адаш, господине. При Добри Желязков.

— Фабрикаджията!? — Добри знаеше това прозвище на Добри Желязков, то бе излязло още преди тръгването му към далечната братска страна. — Аз мислех, че трябва да отправя просбата си към настоятелството… или църковната община… или главния учител…

— Всички те не струват колкото кутрето на господина Добри Желязкова. Един човек, комуто, като минава по Машатлъка, каймакаминът в конака става на крака, заедно с всичките си там заптиета, кятиби и ибрикчии, той най-добре… Ама ставайте де! Не бива да се пропилява и минута!

Учителят наметна едно сетре на кльощавите си рамене и след минута двамата вече бързаха към Мангърската махала — там, в къщата на жена си Марийка, по баща Янакиева, живееше след завръщането си от изгнаничеството и Добри Желязков, създателят на първата фабрика за цялата Османска империя.

Случи се, че го завариха в дома му — като бе научил, че клепалата и разбунените духове в града не са свързани с някакво нещастие във фабриката, той се бе върнал към табиетлийския си начин на живот и сега допиваше сутрешното си кафе. Едно чипоносо слугинче ги въведе при него. Завариха го в топъл измирски халат, гладко избръснат и миришещ на ливанто, по вече прошарените му руси коси и мустаци още личаха браздите от зъбите на гребена. Посрещна ги топло и без никаква следа от големство; цялото му държане остана така свойско и естествено, сякаш през цялото време ги бе очаквал. И когато Димитър Инзов му обясни не само кой, но и какъв човек е довел в дома му, светлото лице на домакина грейна възторжено:

— Не руменейте, не руменейте, млади приятелю! — Той стана, измина няколкото крачки, които ги деляха, и разтърси десницата на своя едноименник. — Признавам, не бях чувал, че имаме съгражданин на такова високопоставено учение в далечна чужбина, ала щом веднъж сте тука, запрягайте ръкави — вие, господин Инзов, господин хаджи Костов и другите — да въздигнем така сливенското училище, че габровци да правят теманета, колчем чуят да се заговаря за него. Прав ли съм, Злъчка?

— Прав и не съвсем прав, господин Желязков.

— Не съвсем прав? — вдигна учудено вежди Фабрикаджията. — Ако те смущава мисълта за парите, остави този кахър на мене.

— За друго не сте прав. Дето поставяте господина Чинтулова на една везна с мене. Е, с Димитър хаджи Костов или Яни Сотиров може да са по-наблизо, ала и тия двамата не са по неговата кройка. Пък да не говорим за такива като моя милост или, да речем, Кешиша… Нам се полага само да подостряме перата му. — Учителят разчлени гъгниво, но с уважение: — О-дес-ка-та хер-сон-ска ду-хов-на се-ми-на-ри-я! Давате ли си сметка, господин Желязков, що значи… — Едно скръцване на вратата го прекъсна. — А! Ето я и Анастасия! Добър ден, Възкресийо, моето момиче.

Позашеметен от толкова дружелюбност и похвали, Добри Чинтулов някак нехайно погледна към вратата. И изведнъж усети как нещо в него премаля — с табла в ръка към тях приближаваше една девойка в първия разцвет на настъпващото моминство, което му се стори по-чаровно от пурпурния изгрев на слънцето и по-красиво от пролетния триумф на природата[2]. Нямаше съмнение, че е дъщеря на домакина — висока и стройна, крехка, тя имаше удълженото лице, светлите очи и изпъкналото чело на баща си, около които къдравите коси свиваха златна нимба. Като я поглъщаше с поглед и усещаше кръвта да шупва и яростно да затуптява в ушите му, Добри изобщо не забеляза какво му поднесе момичето. А какво ли видя Анастасия в неговото лице, та поруменя като вишна и бързо-бързо се извърна и заситни към даскал Димитър Инзов?

— Чест ти прави казаното, даскал Димитре — произнесе почтително Фабрикаджията, когато момичето излезе и Добри Чинтулов направи усилие, за да се върне към действителността. — Само човек с много благородно сърце може да надмогне самолюбието си и като тебе да въздаде справедливост на друг, който е много по-млад от него.

Думите достигнаха твърде бавно до съзнанието на Чинтулов. И като ги осъзна, той се засрами за съмненията, които бе преживял в дома нас учителя. Опомни се Добри и едва сега се видя с чинийка сладко и чаша вода в ръце.

— Какво ти благородно сърце, господин Желязков. — Тук учителят изтърси една от своите. — Достатъчно е човек да не си криви душата за истината. И в края на краищата да си знае цената, а да не е като жабата, дето видяла да подковават вола…

На това място Добри Чинтулов се канеше да се намеси със справедлива оценка, но се появи познатото чипоносо слугинче и обяви:

— Дошъл е Бяно Абаджи, господарю.

— Бяно! — радостно възкликна домакинът. — Викай го по-скоро тука! То сякаш сам господ го е проводил — чини ми се, именно нему следваше да съобщим най-напред какъв учен човек се е прибрал в Сливен.

Но когато Бяно влезе, разговорът някак от само себе си се отклони от върналия се Добри Чинтулов. Новият гост внесе със себе си толкова възбуда и душевна буна, че никой не се разбърза да го занимава с ученика на Одеската семинария. Той се здрависа с домакина и с даскал Димитър, запознаха го и с Чинтулов; Добри сметна за подходящо да напомни, че рано сутринта са се видели пред църковния метох, Фабрикаджията спомена нещо за „нашия бъдещ главен учител“, но Бяно само измърмори едно разсеяно „Да… да…“ и личеше, че не е чул нищичко.

— Минах да ти разкажа, Добре — започна той, — какви чудесии ставаха в Сливен от нощес допреди малко. Ти трябва да го знаеш.

— Чу се за някакви турски зулуми, но…

— Този път зулумите са таквиз, дето не се помнят насам от кърджалийското време досега. — И изрече тежко: — Коджа Мюстеджеб и читаците му са обрали църквата „Свети Никола“…

Тримата в стаята ахнаха. А Добри Желязков рече нетърпеливо:

— Разправяй, разправяй по-скоро!

Новодошлият заразказва. Добри Чинтулов го слушаше заедно с другите, пък мисълта му по странен начин се раздвояваше: половината от нея следеше бурните събития по улиците, в метоха и в конака, а другата половина се напъваше да си спомни къде някъде наскоро бе чувал името на Бяно Абаджи. И си го спомни тогава, когато Бяно привършваше разказа си.

— Трябваше да повикаш и мене, Бяно — каза Фабрикаджията, когато гостът млъкна. — Ония двамата дембели, кадията и каймакаминът, невям по̀ ще си размърдат задниците, ако насреща им бях и аз. — В думите на Добри Желязков нямаше хвалба или желание за себеизтъкване; той просто констатираше една истина. — Пък кой знае, може така да е станало по-добре. Аз ще отида сам и от мое име ще им кажа едно-друго. Туй ще дойде нещо като пришпорване, ако тях набързо ги е застъпил вечният им мързел. Ти що ще кажеш, Злъчка?

— Само ще похваля Бяно Абаджи и останалите. Повече и по-добро от това не можеха да сторят. Е, друг е въпросът доколко ще хване дикиш. Зер при гаджалите гарваните още не са захванали да си избождат очите.

— А вашето мнение, господин Чинтулов?

— Кой е негова милост? — попита Бяно. От този въпрос всички разбраха, че одеве при запознанството той изобщо не е обърнал внимание на младежа.

Димитър Инзов отговори на въпроса му. Бяно изрази задоволството си, но личеше, че мисълта му все още беше другаде.

— Знаете ли, господин… господин…

— Силдаров — каза другият. — Но можете и по-простичко, Бяно Абаджи например.

— Съвсем наскоро, само преди едно денонощие, чух името ви при съвсем необикновени обстоятелства, господин Силдаров.

— Тъй ли? — разсеяно произнесе Бяно. — От кого?

— От един хайдутин. — Бяно Абаджи трепна: пролича, че сега за пръв път се откъсва истински от събитието, раздвижило духовете на целия Сливен. — Да, господин Силдаров. Само преди двадесет и четири часа един хайдутин в Балкана ме питаше за вас.

— Я разкажете, момко, я разкажете! — подкани го домакинът.

— В Търново се присъединих към един керван за насам. На минаване през Хаинбоаз ни нападнаха хайдути. Отначало загубихме ума и дума, защото бяха в турски дрехи и си говореха също по турски. Да, ама като разбраха, че сме все българи, хайдутите прибраха оръжията си, преминаха на български и се отнесоха към нас най-дружелюбно, дори ни поканиха на почерпка — „за да преглътнем страховете си“, както каза войводата им[3]. И от дума на дума, спомена се, че аз се завръщам от Русия. Тогаз един от хайдутите ме взе настрана и много настойчиво ме заразпитва дали нейде по великата страна не съм срещнал човек на име Бяно Абаджи. И като му признах, че не съм, остана искрено разочарован. Той самият бил ходил да ви дири по Влашко, Богданско и на север чак до Санкт Петербург, ала навсякъде ударил на камък, тези бяха думите му.

— Имаш ли представа кой ли ще да е бил този човек, Бяно? — попита Добри Желязков.

— Никаква — отговори запитаният. После се обърна към Чинтулов: — Как изглеждаше този човек?

— Висок, мургав, жилест… Ех, приказвам ги и аз едни! Сякаш може хайдутин шкембелия… Горе-долу на ваша възраст човек, ала косите му къде-къде по-бели. Изобщо личеше си, че не от хубаво е хванал балкана.

— Поне разбра ли се кой им е войводата? — по-практично се осведоми Злъчката.

— И това не. Когато ни нападнаха, те се наричаха един друг с разни турски имена. После обаче, когато се разкриха, че са българи и християни, не споменаха нито едно име. — Добри Чинтулов присви рамене. — Това може да е и закон при тях, знам ли…

Всички погледи се събраха в Бяно. Той поразмисли, пък разпери ръце:

— Да пукна — каза, — ако проумявам нещо от тази работа. Ще да са се събрали повече от двайсет години, откакто последен път съм видял жив хайдутин. — И с това бе завършен разговорът на тази тема.

Вратата скръцна повторно. Дъхът на Добри Чинтулов секна от нетърпеливо очакване. Младият мъж се извърна; призова цялата си воля, за да го направи полека и естествено, а не издайнически рязко. Сърцето му не го бе измамило — същото девойче, за него същинска принцеса от приказките, идваше да почерпи новодошлия.

— О, здравей, Анастасия — поздрави я като стар познат Бяно. — Как си, моето момиче? Научи ли най-сетне как се умножава на девет?

— Все още съм стигнала само до седем, чичо Бяно.

Трябва да беше някаква отколешна задявка помежду им, понеже двамата се засмяха по-особено, дружелюбно и някак съучастнически. На Добри се стори, че това върху лицето на момичето не е усмивка, а розова пъпка на бадем, която се разцъфтява под полъха на пролетния вятър.

— Няма да си задълго така неука — обади се гъгнивият глас на даскал Димитър Инзов. — Този левент гледаш ли? Учен е той за сто учени, в главата си носи цялото мирово знание. Закъсаш ли я с таблицата, я с друго, той ще те оправи.

Похвалата беше искрена и от сърце, пък, кой знае защо, Чинтулов остана недоволен. Искаше му се Анастасия да види в него нещо друго, не непременно цялото Мирово знание.

Думите на Злъчката върнаха разговора към него, Чинтулов.

— Ти май не разбра, Бяно — рече Фабрикаджията, когато дъщеря му излезе. — Негова милост е учител, изучил науките в Русия.

Все още зает със собствените си мисли, Бяно Абаджи отговори някак нехайно:

— Много се радвам…

Прекалено чувствителен по душа, а днес изпълнен с мнителност към всичко, свързано с посрещането му, младият човек изтълкува по своему тази привидна сдържаност. Той бръкна във вътрешния си джоб и извади някакъв лист — прилежно сгънат, но все пак поизмачкан от дългото пътуване. Разгъна го и го оглади на коляното си.

— Разбира се, вие, господа, не сте длъжни да се доверите сляпо на думите ми. Е, аз мога да ви покажа дипломата си от семинарията, ала… ала засега поне бъдете милостиви да се запознаете с препоръката, която ви нося от един многоуважаван българин. „До сливенските граждани“, така го е написал той и следователно спокойно мога да го предам във вашите ръце.

— Кой ни е удостоил с вниманието си? — с непресторено пренебрежение попита Добри Желязков, който имаше вродено отвращение към ходатайствата от всякакъв сорт. Но в следващия миг подскочи.

— Господин доктор Иван Селимински.

— Кой? Кой? — в един глас се развикаха Фабрикаджията и Бяно Абаджи. — Чие име произнесе, млади човече?

— Името на доктор Селимински. Имах честта да се запозная с него в Браила. И като разбра, че се готвя да посветя ума и знанията си на родния град, този благороден човек сам пожела…

Добри Желязков не го доизслуша, а се пресегна и почти изтръгна хартията из ръцете на госта. Хвърли един бърз поглед по дължината, на двете гъсто изписани страници, взря се в подписа и възкликна:

— Господи!… Истина е, Бяно. Писмото ни е пратил нашият хаджи Иван… — После, докато приятелят му се кръстеше благоговейно, той се вдълбочи в редовете. — Слушай как хубаво го е казал само: „Стига вече сме киснали в невежество и мрак, нека съзнаем, че просветата е благо. Никой от съседните ни градове…“ Е, туй може и да се прескочи. Ама чуй по-нататък: „… друг наш млад съгражданин, който завърши сродно (славянско) учение в известни учебни заведения, е много подходящ за сегашното образование на младежта ни. Той, като се отказа от други, по-големи достойнства, се посветява в служба на родината, та затова използувайте знанията и ревността му. Ако мислите за най-голямото и съществено народно богатство, ще потърсите и нас, които сме в чужбина и които сме готови всеки според силите си да помагаме във всичко, което ще донесе благоденствие.“[4] — Фабрикаджията звучно разцелува хартията в ръцете си и потърси погледана своя отколешен приятел: — Какво ще кажеш, Бяно?

— Аз го казах още одеве, но може би не изразих цялата радост, с която идването на негова милост изпълни душата ми. Пък и тази препоръка!… Да, да, нашият Сливен отдавна плачеше за учител с по-високи знания и дарби… пък ти не се засягай от думите ми, Злъчка, разбираш ме, каквото искам да кажа.

— Да се засягам ли? — Инзов изтърси една звучна благословия от своя богат запас. — Че кой по-добре от мен е осъзнал потребата от ново, истинско европейско знание? Към милостта му аз ще имам само една просба — ако зърне в старата Злъчка нещо, гдето все още да е „на полза роду болгарскому“, да ми запази някаква службица в утрешното наше училище, за да изхраня жена и… — Той спря рязко, изведнъж. Чинтулов го изгледа почудено, но Бяно и домакинът го разбраха: Инзов по инерция щеше да каже „и челяд“, а той, женен вече от доста години, нямаше деца и тази празнота в живота му беше едно от големите, ако не и най-голямото му терзание. Учителят продължи, като се насилваше да налучка предишния си лековат тон: — Пък ако не зърне, нека поне школски прислужник да ме вземе — да попремитам там, звънеца сутрин да бия…

— Вазгеч де — смъмри го Добри Желязков, — стига толкова скромности. Ако даскал Димитър беше за прислужник, щеше ли да стори тъй, че Сливен да се види тесен за Цукалата?

— Не разбрах, къде сте отворили школо, господине? — попита Бяно.

— Никъде, господин Силдаров. Аз едва от вчера…

— И никъде няма да отваря школо — отряза стопанинът на дома. — Ние, братя сливналии, не сме във времето на хаджи Кринчу, даскал Николаки и хаджи Илия, мир на праха му[5], дето съберяха няколко хлапета и захващаха да даскалуват. Не! Господин Чинтулов следва да поеме училището на Сливен и да го възведе до кройката на Габровското, че и още по-нависоко.

— Да си призная, също и аз така виждах ролята си тук, любезни господа — стеснително заговори Добри Чинтулов и усети, че бузите му отново пламват. — Ученолюбиви са децата на Сливен, ала самият живот налага вече друго, по-системно преподаване. Не зная как е в Габрово, ала ние трябва да гоним ръста на Европа. Нам не стигат вече Апостола, Катехизиса и четирите аритметически действия. — Неусетно за себе си младият човек се бе разпалил. — Не ме разбирайте погрешно, Катехизисът пак ще се изучава. Обаче наред с него са ни нужни и граматика, и история, и география, и физика, и химия, и езици… Да, да, господа, езици! Речено е, че да овладееш един чужд език, туй е все едно да придобиеш още една душа. А поставим ли всичко на европейска нога, утре ще трябва и за още по-високо, класно образование да се замислим. — Чинтулов внезапно осъзна разгорещеността си и побърза да завърши: — Пък нека господин Инзов не бере грижа за себе си. От учители като него, натрупвали опит цели десетилетия, винаги ще има нужда.

— Особено когато учителите са и ревностни родолюбци — сякаш покрай другото вметна Бяно, но това бе забележка, която Добри Чинтулов чу и запомни завинаги. Както и онзи, който я бе изрекъл.

— А за Яни Сотиров що ще кажете, господине? — лукаво подхвърли Злъчката. — За него хлебец ще има ли?

Всички разбраха тънкото му подмятане. Яни Сотиров беше от най-подготвените досегашни учители на Сливен, вероятно по-подготвен и от Димитър хаджи Костов, но него мъчно можеше човек да причисли към „ревностните родолюбци“ — получил солидно гръцко образование (завършил бе философия в Атина), поклонник на гръцката култура, Яни Сотиров се бе проявил като страстен проводник на елинизма в училищата, дори си бе завоювал двусмислената слава на „дясна ръка“ на Георги Цукалас по време на тежката борба за очистване на елинската зараза от българското училище[6]. За негова чест той не се измъкна от родния си град, когато събитията потръгнаха против разбиранията му, а остана, макар и да беше твърде далеч от онова, което се нарича преуспяване.

— Разбира се, че ще се опра и на Яни Сотиров — беше неочакваният отговор. — Ама бил той пламенен елинист? Нека! Толкова по-старателен ще бъде, когато ще преподава гръцки език и безсмъртната древна гръцка литература. Защото утрешният образован българин трябва да знае всичко, което съставлява съкровищницата на човешкото знание. А ние може да не обичаме гърците, но не бива да отричаме приноса им в тази съкровищница.

— А! — изумено зяпна Димитър Инзов и подсили възклицанието си с един от онези изрази, които не могат да бъдат написани.

— Прав, напълно прав е негова милост — рече на свой ред Бяно.

— Дайте ми утре също пламенни математици, пламенни историци, пламенни физици, на всички ще осигуря място в училището. Когато сливенските деца се учат, нека учат не от папагали, а от люде, които любят и залагат на своята област от знанието.

— Достоен възглед на достоен човек! — отново го похвали Бяно Абаджи. — Жал ми е, че нямам деца, които да се учат при вас, господин Чинтулов, дваж ми е жал, че аз самият отдавна съм излязъл от школската възраст. Нека е на добър час в попрището ви!

— Какво поприще? — засмя се другият. — Аз все още…

— Няма какво да умуваме повече — отряза с присъщата си повелителност Добри Желязков. — Смятайте се назначен, господин Чинтулов, и подхващайте работа. Подробностите ще уредя аз. Каква плата искате?

Кратко замълчаване, после, изчервен, Чинтулов каза ясно:

— Когато се заговаря за платата, искам да съм съвършено наясно с вас, господа. Наясно и начестно. Действително на учителството аз гледам като на призвание, но съвсем явно е, че то за мен ще бъде и препитание.

— Излишни приказки, драги господине — прекъсна го Фабрикаджията. — Вие трябва не само да се препитавате, но да сте и добре платен, така добре, че да не ви се налага да превивате гръбнак на тогова или оногова. Един учител не бива по никакъв повод да става за посмешище. А вие сигурно ще станете за посмешище, ако се наложи да ходите с ями на дъното на потурите…

— Благодаря ви, че гледате така на тези неща, уважаеми господине. Аз обаче исках да изясни друго. Дори и да не ми плащате нито грош, аз пак ще моля за учителско място в нашия град.

Тези неочаквани думи предизвикаха кратка гълчава, после Бяно надвика останалите:

— За себе си ще кажа, че не ви разбирам, господин Чинтулов.

— Това беше, по което исках да съм наясно и начестно. За да завърша образованието си, аз бях под милостивото покровителство, на мнозина родолюбиви българи — нека ви спомена само господата Априлов, Палаузов, Николай Тошков… Но онзи, комуто дължа най-много, е безспорно господин Димитър Диамандиев от Браила.

— Димитър Диамандиев? — възкликна Бяно Абаджи. — Че той не е ли наш сливналия, дето се изсели след „Голямото Московско“?

— Същият. Димитър Диамандиев е търговец в Браила и бог е пожелал да се замогне в твърде висша степен. Хвала и чест нему, че това замогване той го схваща не като лично процъфтяване, а предимно като средство да служи на любезното си отечество и на скъпите си еднородци и едноверци. Та господин Диамандиев, казвам, ме закле да се върна в нашия Сливен. И се врече, че плаща ми се тука или не, той всяка година в разстояние на десет години ще ми провежда по две хиляди гроша.

— Майка му стара! — изрази по свой начин възхищението си Инзов. — Това разбирам аз истинско родолюбие!

— Ето защо преди малко казах, господа, че със или без плата от вас, аз пак ще моля за учителско място.

Отново се смълчаха за малко, после Добри Желязков се приведе над коляното си — той седеше със скръстени по турски крака — и каза деловито:

— Изслушах ви и ви разбрах, господин Чинтулов. И хвала вам за честността ви, гдето не хитрувахте, скривайки помощта на Димитра Диамандиева. Но сега пък вие изслушайте и разберете мене. Ние, сливналии, не оставяме душите на децата си на, милостта на далечни дарители. Речено накратко: нека Диамандиев ви провожда, каквото си желае, то си е негова работа, а вие ще сте на плата при нас, и то такава плата, на каквато ние оценяваме достойнствата ви на учител. Годишно ще получавате сто златни турски лири.

— Сто злат-ни ли-ри!… — изумено повтори Злъчката.

— Ако приемате, ето ръката ми.

Зашеметен от чутото, Чинтулов, без нито дума повече стисна подадената му мъжка десница. И от този момент започна попрището му на народен учител.

Не след много Бяно си тръгна. Когато слизаше по стълбите, от собата гръмко се разнесе една от благословиите на Димитър Инзов — там разговорът продължаваше на друга тема.

Бележки

[1] За доста нецензурния речник на учителя Димитър Инзов са запазени твърде много сведения от епохата. Тук ще приведем само един цитат — от д-р Д. Минков в Петдесетгодишнината на Сливенския театър. Илюстрация Светлина, 1923, кн. І: „… учителят Димитър Инзов, родом от Трявна, известен под названието Даскал Димитър или Даскалчето, а най-вече под названието Злъчката… Твърде интересна е биографията на този комик, но ние не можем да влезем в подробности… Ще кажа само накратко, че Димитър Инзов беше homo multiplex: той беше стихотворец, лекар, хирург, учител, актьор, иманяр (малджия) и малко циник в изразите.“.

[2] В интерес на романа тук допущаме малко отклонение от истината, като състаряваме Анастасия Д. Желязкова — представяме я 13-14-годишна (на тази възраст е било „настъпващото моминство“ на девойките от епохата), докато по това време Анастасия е била на 10 години.

[3] Малко отклонение от истината. При завръщането към родния град керванът, с който се е движил и Добри Чинтулов, на два пъти — в Хаинбоаз и при с. Бинкос — е бил нападан, но и двата пъти от турци-разбойници за обир.

[4] Изпратеното писмо и цитираните откъси — автентични.

[5] Имената на сливенски учители от началото на ХІХ век, преподавали по примитивните правила на килийните училища. Хаджи Илия бил и баща на станалия по-късно виден възрожденски учител Сава Доброплодни.

[6] Малко отклонение от истината: Яни Сотиров е бил само ученик на Цукалас, наследил го като преподавател, а три години по-късно отишъл да следва в Атина. Върнал се в Сливен след завършване на висшето си образование (1846), той се опитал да възроди елинизма, като открил гръцко училище, но напълно безуспешно — „едва не умрял от глад“, както пишат съвременници на събитията.