Цончо Родев
Бурята (67)

3.

Странен човек беше този Сава Доброплодни, странен и напълно особен. В личния си живот той бе свит и толкова стеснителен, че много често го възприемаха като несръчен. И затова толкова по-чудновато беше, че в другия си живот — живота си на гражданин и на учител — той много често се озоваваше в центъра на такива събития, които или из основи преобръщаха уж утвърдените навици на сливналии и представите им за „добро“ и „лошо“, или ставаше първопричина за такива новости, дето след тях някои хора се питаха как аджеба досега са търпели старото, а други оставаха зашеметени и не знаеха дали да рекат едно „ашколсун“, или обратното — да съдят и да се гневят.

Ето например училищата. Още като дойде и въздигна класното в полугимназия, някои по-скептични се нацупиха — „преоблякъл се Алия…“ било то и нищо повече, — но повечето други направо се възгордяха: ето на̀, синът на даскал хаджи Илия само с един замах постави школото в Сливен наравно с такива най-лични градове, като Габрово, Свищов и Шумен… За годишните изпити пък, въведени пак от него, изобщо нямаше скептици — така както всеки добър и самоуважаващ се майстор излагаше работата си на показ и всеобща преценка, така и директорът Доброплодни не претупваше вече учебната година скритичко и тайно, а напротив, поканваше целия град на заключителните изпити (присъствуваха също каймакаминът, Садък паша и други по-видни турски управници, включително и онези, които не разбираха бъкел български) и тогава всеки можеше да се увери как се е преподавало през годината, а самите родители да разберат що е влязло и що е убегнало от главите на техните деца; и не беше някаква нагласена работа с отнапред подготвени въпроси и отговори, а кой да е от присъствуващите имаше право да изпита учениците и да провери знанията им. И още на втората година заключителните изпити в училищата през първите дни на юли станаха всеобщ празник и в този ден и дюкяните се затваряха като на Коледа например, и народът изпълваше улиците в най-хубавите си дрехи. И все от втората година тази новост — изпитите — се възприе и от всички по-напреднали училища в каазата, та канеха от града или самия Доброплодни, или други от сливенските даскали — за по-авторитетна преценка на годишната работа в школото и за по-голяма тежест на изпита. За построяването на Големия мост пък да не говорим; когато вече бе построен, не можеше да се намери нито един човек в Сливен, който да не се пита и тайничко да не се срамува как изобщо досега са търпели двете главни махали на града с месеци да са бивали без връзка помежду си. Едно само пламенно слово на учителя бе хвърлила мост не само между Сливен и Клуцохор, а по-скоро между азиатската изостаналост и леност от вчерашния ден и европейската предприемчивост и недоволството от постигнатото на утрешния. Ами основаването на читалището, с което днес всички се гордееха? Сега пък усилено се шушукаше, че директорът бил си поставил за цел да застигне Европата и в друго отношение — скришно и зад заключените вечер врати на читалищната библиотека даскалите на града и неколцина още по-будни сливенски младежи все под ръководството на господин Доброплодни се подготвили да изнесат първото театро… И докато бил зает с цялата тази изумителна деятелност, взел, та съчинил и сега някъде вън от Турско се печатал негов „Пространний буквар, за децата, или взаимоучителни таблици“…

Много и все за гордост бяха новостите, донесени в родния град и осъществени от Сава Доброплодни. И само едно беше, което бая̀ смути духовете и на привърженици, и на врагове — женитбата му.

Че беше парясник (женитбата му с полугъркинята от Шумен Фотини хаджи Жекова не му бе донесла щастие извън раждането на сина Преслав) и бе помислил за ново семейно гнездо — в това нищо лошо. Че той, четиридесетгодишният, бе спрял сърдечния си избор на четиринадесетгодишната хаджи Марийка, красивата дъщеря на чорбаджията-търговец хаджи Гендо и хаджи Зарафина, също не направи впечатление на сливналии — по онова време възрастта за женене на девойките беше 13–14 години, а към 18–20 вече влизаха в категорията на „старите моми“^[1]. Онова, което просто замая главите на сливналии, беше самата венчавка. За нея — нещо незапомнено за града! — Сава Доброплодни поръча да доставят чак от Будапеща и Виена сребърно-бял кринолин^[2], а също така бяла шапка с воал и ръкавици от най-фина ярешка кожа, които достигаха до над лактите; тоалетът на булката се завършваше от бели обувки с високи токове и чантичка в същия цвят, украсена със сребърна заключалка.

Новите европейски моди не бяха нещо невиждано за Сливен — тях ги понаучиха от съпругата и дъщерята на Мехмед Садък паша Чайковски и от жените на другите поляци-офицери в казак-алая, — но една сливенка да се появи в този вид беше по-потресаващо, отколкото например един мъже да се покаже въобще, а още повече на сватбата си с обръснати мустаци. Поп Юрдан изобщо отказа да извърши обред, на който булката щеше да бъде облечена не според обичая, та венчавката насрочиха в „Свети Димитър“ — поп Димитър хаджи Костов имаше име на човек с по-широки възгледи и по-голяма търпимост към новостите.

Като се разчу за тези две неща — необикновеното облекло, доставено от далечна чужбина, и кавгата с поп Юрдан, — буквално цял Сливен се стече на венчавката: някои да изразят уважението си към учителя и към неговия богат тъст, но дваж или триж повече от най-обикновен сеирджилък; стигна се дотам, че неколцина по-млади учители или приятели на Сава Доброплодни — даскал Никола Боров, Анастас хаджи Добрев и още пет-шест други — доброволно приеха върху себе си длъжността на нещо като разпоредители: допущаха в храма само роднините и нарочно поканените, останалите по липса на друг избор трябваше да се тълпят по мегдана между църквата и конака, а най-малките даже увиснаха като гроздове по клоните на дърветата към „Дебоя“ и от другата страна — към Тевната чаршия и Аба пазар.

Изгледът на булката наистина потресе сливналии — някои само се чудеха, но повечето направо хлъцнаха: е, хаджи Марийка действително не се крепеше много сигурно на високите си токчета, но затова пък изглеждаше ефирна и сякаш не стъпваше, а се носеше на педя над земята, не един и не двама искрено се запитаха дали това е познатата им от ей такава дъщеря на хаджи Гендо, или е някаква царкиня от приказките…

Вълненията около тази паметна сватба отдавна се бяха позабравили, когато директорът Сава Доброплодни се вдигна, та отиде чак горе на Барите да търси отдушник при Бяно Абаджи, човек, към когото хранеше дълбоко уважение.

Поздравиха се сърдечно и поседнаха на приказка. И скоро-скоро учителят извади от джоба на дългия си почти до коленете сюртук един сгънат вестник; от протритите ръбове на хартията личеше, че този вестник многократно е бил четен, прибиран и пак изваждан за ново четене. Без да наднича нарочно, Бяно зърна, че е един брой на „Дунавскый лебедъ“ — вестника, който Георги Раковски бе започнал да печата тази година в Белград. Няколко броя от този вестник, внесени по тайни пътища, бяха преминавали и през Бяновите ръце.

— Много голям хъс е извадил господин Раковски по отношение на мене — каза гостът. — Вече толкоз дни се мъча да разбера причината, тъй въртя вестника и иначе въртя, не мога и не мога…

— Учудвам се за какво е могъл дотолкова да те нарочи — кимна Бяно. — Познавам те от парче месо, даскале, гледам сега и отечествополезните ти дела в нашия Сливен. Що е подразнило нашия Георги?

— За венчавката ми — въздъхна учителят. — И по-точно за дрехата, с която беше хаджи Марийка. Господин Раковски просто ме е направил за резил във вестника си. Не зная кой му е писал и го е подкокоросал, ала… — Той се запъна. — Посмешище, да, това е думата. За посмешище съм станал в страниците на този брой на вестника.

— Наистина се учудвам — повтори Бяно. — Защото в сърцето си Георги е добряк…

— „Поврага му добрините, когато не се живее от злините му“ — прекъсна го Доброплодни. — Погледнете тази страница, господин Силдаров. Ето тук, оттук започнете.

Учителят уж му подаваше вестника, пък сам зачете от него:

— „Едно знаменито лице — нали разбирате, господин Силдаров, за мен му е думата — отишло и обходило нарочно Влашка и Богданска земя, та купило един твърде голям малаков… и толко-зи голям, що-то в него може да се скрие много нещо! Освен малакова, купило и една от последния мода капелина с къдрави ресни и на горе прикривена, с пъстър подбрадник. Тия работи съ донесени в Сливен къту някои си драгоценны древности с най-голямо прилежание по пъта…“ И по-нататък: — „Малакова бил изложен, разпрегнат и разперен сред двора къту един военен шатор. А капелина била покачена на една липова върлина до него. Народа са чюдил и маил много, къту гледали тей-зи редки работи. Някои старци свирили си продължително и думали: блазе му на той-зи син! С какви работи съ е сподобил!…“ А след това захваща да усмива самата венчавка: „Сватба станала по европейски и по последня мода. Едно само било не европейско, чи сливенски моми не знаили да играят полки и мазурки…“

Доброплодни сгъна набързо вестника — личеше от движенията му, че честичко го е правил в последните дни — и го натика във вътрешния си джоб. Бяно проследи тези припрени движения и попита:

— Усещам, че сте дошли за съвет или за помощ, господин Доброплодни — без да го съзнава, той бе преминал на „вие“, — пък не разбирам какво очаквате от мене…

— Само съвет, нито повече. За себе си се чувствувам прав, но — човешко е — може и да не довиждам някои работи. И дойдох чак дотук да помоля за вашето мнение: толкова ли голям грях съм сторил, когато на сватбата съм облякъл хаджи Марийка в малакоф?

— Мога ли да хвърля едно око на вестника?

Нови бързи и станали вече механични движения разходиха броя на „Дунавскый лебедъ“ обратно от джоба навън. Бяно го понагласи по-удобно — вече четеше от по-далече — и прегледа цялото съобщение „във виде известия“ (както пишеше там). Не беше толкова остро, колкото наранително; целта на написаното не беше да оскърби, а да осмее. Като избягваше да спомене пряко името на Доброплодни, Раковски наистина бе вложил много усилие и злъч, за да го направи „за резил“ и „за посмешище“, както бе казал сам учителят. След описанията на дрехите и сватбата, „известието“ продължаваше с намеци за бъдещи уроци по европейски танци, за които „абонация се отворила още подир решението, а чюдно е, чи освен младежи, записали са и много старци да учят да играят“ и тъй нататък, и тъй нататък. И завършваше с едно хитро скроено от Раковски „Прошение“ в което уж овчарите и абаджиите от околните села се оплакваха, че жените им зарязали къщната си работа и също се запалили по европейските моди, заразени от примера на директоровата сватба. Беше така смешно написано, че Бяно, колкото и да се въздържаше, не можа докрай да скрие една усмивка^[3].

— Дааа — проточи Бяно, — закъсали са котленските и градешките овчари и абаджии, писано е черно на бяло.

— Само това ли ще ми кажете, господин Силдаров? — затворено попита Сава Доброплодни.

— А, не само това. Искам първо да оправдая Георги — не знам дали ви е известно, но ние падаме с него далечни роднини, — а сетне ще кажа и собственото си мнение. Като всеки човек под слънцето, също и той не е безгрешен, господин Доброплодни, оставя се понякога чувствата да излязат пред разума му.

— Това още не оправдава…

— Почакайте, оставете ме да се изкажа. Той е родолюбец, какъвто се случва един на милион човеци. Работата е там, че в родолюбието си понякога прехвърля мярката на разумното и попада отвъд… ако не в неразумното, то поне в прекаленото. Ето, Георги сам е в алафранга дрехи, и то кроени не от котленски или ичеренски френк-терзия, а доставени направо от Франция или Австрия, и сюртукът и панталоните му съвсем никак не му пречат да си е най-българинът от всички българи. Привикнал е и с алафрангата дрехи на другите, особено на по-младите и поскиталите по чужбина. Ала в същия момент, когато е дочул, че и българска жена се е облякла в… как беше? — в „малакови и капелини“, той е помислил, че цялата българщина, опазена през петвековното робство, се проваля завинаги. И затова от перото му е потекло толкова злъч.

— Може би сте прав в обясненията си, господин Силдаров. Но, откровено казано, от него не ми стана по-леко.

— Дотук се опитвах да обясня постъпката на Георги. А сега, както обещах, ще ви кажа и моето мнение. Съвсем накратко, бих искал да знаете, че напълно одобрявам… — Бяно погледна във вестника, — напълно одобрявам „чи от ден из ден са уводи в Сливен сивилизация и нови моди“. Не го говоря, за да намажа с благ мехлем раните ви — наистина напълно одобрявам. Бях на сватбата — благодаря, че бях измежду поканените! — и още тогава исках да ви го кажа, но не му беше мястото. Сега, разгеле, поправям онази своя грешка.

— Щом одобрявате — подозрително произнесе учителят, — вероятно и ще обясните подбудите на това си одобрение…

— Разбира се. Колкото повече мисля, толкова повече се убеждавам, господин Доброплодни, че свободата ни, милата наша и прежелана свобода ще дойде по два пътя: с кървав меч и с духовен напредък. Или може би обратното: с духовен напредък и с кървав меч. И затова аз от все сърце се радвам на всичко, което ни отдалечава от анадолската изостаналост на поробителите ни: на книгите ни, на вестниците, на читалищата, на училищата ни, в сравнение с които агаларските медресета са с цели векове назад, на театрото, за което се приказва, че скоро ще видим, на фабриките, на търговията… В тази поредица слагам и „малаковите и капелините“. За тях Раковски греши — те ни раздалечават не от народността ни (горко̀ на тази народност, която ще се крепи само на фустани и сукмани!), а от невежеството и безпросветността на нашите тирани и ни приближават към Европа…

— Благодаря, от сърце ви благодаря, господин Силдаров — рече учителят, като бършеше очите си. — Благословен да бъде часът, когато реших да дойда за съвет чак тука, горе. Защото от вас разбрах, че не съм излязъл от правия път. — Той подсмръкна силно. — Аз не съм човек на меча, господин Силдаров. Но именно духовният напредък е оръжието, с което съм се заклел да бъда полезен на народа си… Пътят на знанието, на всестранното воюване срещу безпросветността и изоставането, на равняването не с тъпите ни и невежествени господари, а с онези народи, на които принадлежи бъдещето. Благодаря, че сте ме разбрали и че ми подавате дружелюбна ръка за подкрепа…