Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тътени (2)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 50 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
taliezin (2012)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2013 г.)
Допълнителна корекция
taliezin (2017)
Допълнителна корекция
moosehead (2018)

Издание:

Цончо Родев. Бурята, 1986

Редактор: Атанас Мосенгов

Художник: Емил Марков

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Васко Вергилов

Коректор: Жанет Желязкова, Донка Симеонова, Стоянка Кръстева

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив

Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции от Диан Жон
  3. — Корекция на правописни и граматически грешки

8.

Големи или малки успехи пожъна четата на Георги Трънкин — в Сливен много-много не се разбра. И не защото тук не достигаше ехото от тях. Причината беше, че в тази паметна 1859 година самият Сливен се задъхваше от събития вътре в него и не му стигаха времето и силите за отгласи на външните.

Преди още да удари часът на шумната разправи с владиката Кирил, за които се каза вече, назряха затруднения там, където сливналии уж се чувствуваха най-силни — в училището. Започнаха те с принудителното — поради надвисналата опасност — преместване на Чинтулов в Ямбол, последвано наскоро от заминаването на д-р Миркович. Двете девическа училища и трите взаимни и едно класно за момчета линееха от липса на учители, и то преди всичко от един такъв главен учител, който по знания и дарби да поеме работата на знаменитост като Добри Чинтулов. Разтичаха се общинарите и Панайот Минков сполучи да привлече един учител, който задълго остави светла диря в Сливен — еленчанина Никола Михайловски[1]. Той обаче по някакви си свои причини остана в града само една година и празнотата, отворила се още от Чинтулов, отново зейна. Повторно си плюха на ръцете младите и будни членове на общината и успяха да доведат в Сливен един от най-видните си съграждани, който на много места досега бе въздигал училищата до нивото на европейските, три години бе преподавал даже като професор в Австрия, само в родния си град не се бе завръщал — Сава Доброплодни, сина на стария и уважаван клуцохорски учител хаджи Илия. Още с идването си Доброплодни не само отново изправи на крака сливенските училища, а даже прогласи Класното за „полугимназия“ — новост, с която сливналии особено много се възгордяха.

После дойде разправата с Кирил Одрински, с която Сливен се разчу от Цариград до Видин и от Охрид до Тулча.

Някъде по това време се случи и едно печално събитие, което потресе духовете в града, но робството бе приучило хората на подобни страхотии, та мълвата за него не се задържа много. Думата е за скоропостижната и трагична смърт на Минка, младата стопанка на терзията Енчо Калудов. Заболя нещо булката и Енчо посред нощ потърси помощта на Костаки Хекимина. Отиде Костаки и още като видя прочутата с хубостта си Минка, целият се разтрепера от порочна страст и се развика на мъжа й:

— Ти акъл имал ли си да не си потърсил толкоз време помоста ми бре! Не видис ли, це бере дуса горката зеница!… Тоз цас бягай у дома, събуди слугата ми Николай и му кази да ти отлее от цервеното сисе, ама първом хубавицко да го разклати да му се вдигне утайката. — И още щом наивният терзия побягна навън, протегна нетърпеливи пръсти към жената: — Хайде, мойто момице, съблеци се и покази на цицо доктор къде е болката ти…

По същото време слугата му Николай, разорил се, но честен жеравненец, хокаше Енчо:

— Серсемин със серсемин!… Не се ли досети ти, че хекиминът те праща за зелен хайвер и иска да остане сам с булката ти? На̀, вземи цялото шише и бягай бързо назад!…

Бяга Енчо Калудов, но в дома си завари само разриданата Минка — призна му тя как хекиминът се възползувал от слабостта й и макар че Енчо й прости, два дни по-късно си преряза жилите и я намериха изстинала, плувнала в локва засъхваща черна кръв…

Разлютиха се сливналии, „чашата вече преля“ — можеше да се чуе от устата и на някои из най-улегналите, но едно друго събитие разбуни отново радостта и гордостта им. Учителят Сава Доброплодни — той бе започнал да се зове директор на полугимназията — свика цялото християнско население в двора на училището. С пламенно слово той показа на всички как създадената преди пет години Народна сливенска библиотека вече не е достатъчна да задоволи разностранния духовен подем на града и ги прикани да основат читалище: „То ще поеме под крилото си и ще доразвие библиотеката, но и ще дава на гражданството всичката друга духовна храна, за която то е зажадняло и която окончателно ще го откъсне от тинята на азиатската затъпялост и ще го приобщи към възхода на просветена Европа.“ Гидиков, от своя страна, заговори за „отговорност пред потомството“. Всички единодушно подкрепиха начинанието на директора, начаса записаха големи суми за „иззиждане темелите“ на новооснованото сливенско „Българско благодетелно читалище“, като за пръв негов председател избраха Стефан Гидиков.[2]

По това време общината се гърчеше от недостиг на средства за поддържане на училищата, новооснованото читалище и откъсналата се от Патриаршията църква, та д-р Георги Миркович напусна богато платената си длъжност в Ески Заара и тръгна по Влашко да търси помощ от преселените там и замогнали се сливналии. Сполучи той да събере до 600 златни минца и ги изпрати в родния си град, а сам продължи за Цариград, където веднага зае лично място в църковните борби.

Докато Миркович обикаляше по Галац, Браила и Букурещ, в Сливен отново се зашумя около името на Костаки Хекимина, този път обаче по повод на едно от най-паметните събития в града за тази година.

* * *

Някогашната градина на Тахир ага в подножието на Бармук баир, на север от Вълнаровия сокак, преди десетина години бе разпродадена от внука му Халис ефенди и сливналии засяха там лозя. В една юлска привечер двама неразделни приятели — Хаджи Димитър и Димитър Дишлията — бяха потърсили прохлада в лозето на Димитровия баща. Докато човъркаше с една сламка зъбите си, Хаджи Димитър рече смръщено:

— Чу ли за булката на терзи Енчо? Долна, работа, адаш — опропастиха една толкоз хубава и здрава българска фамилия…

— Не „опропастиха“, а „опропасти“, адаш — поправи го Дишлията. — Защото не са мнозина опропастителите, а само този грък, хекиминът.

— И не му е първица. Помниш ли как почерни сестрата на Желкин Никола? А и само тя ли е?

— Тоя човек е луд за жени, адаш. Разправят — видел ли жена, загубвал човешки образ и се превръщал в истински скот. И в махалата думат, през вечер, през две разни турци-сводници му водели срещу пари млади кадънчета.

— Пет пари не давам аз за кадънчетата и ханъмите, нека ако щат да лягат с всеки прокажен, ала не мога да му простя за озлочестените българки. — Хаджи Димитър спря изведнъж, замисли се. — Я повтори това за кадънчетата, адаш. — И когато чу отново разказа на приятеля си, отсече: — В туй е разковничето, адаш, кадънчетата и пезевенците ще свършат работата. Слушай какво ми дойде на ума…

… Повече от седмица двамата приятели посветиха на дебнене и разузнаване около дома на Газибаров, в двора на когото в отделна къща живееше под наем Костаки, много нощи не си доспаха, ала научиха всичко, каквото беше нужно за плана на Хаджията. И в късната вечер на 5 август няколко дребни камъчета зашибаха по прозореца на хекимина. Отвори Костаки и надникна отгоре: пред вратата му се тулеха един едър чалмалия и до него — кадънче с яшмак на лицето.

— Пусни ни, хеким ефенди — рече приглушено чалмалията. — Болно е момичето, нуждае се и от цяр и… лечител…

Костаки отново усети непреодолимата тръпка по тялото си и на два-три скока слезе по стълбите, открехна вратата. Лицето на снажния турчин му се стори нещо познато, но от кадънчето не видя много — яшмакът криеше лицето й, — само зърна очите и къната по пръстите му.

— Що му има на младото? — попита.

— Не мога ти каза, хеким ефенди. Но ще е нещо такова, за лечението на което плаща не болното, а хекиминът… — „Турчинът“ се засмя нечестиво и прибави доверително: — Недокосвано от мъж е още, хеким ефенди, пък в лице — същинска райска хурия…

— Влизайте, влизайте по-скоро!

— Първо да се разберем за парите, хеким ефенди!

— Влизайте! — настоя Костаки. — Ако момичето е така, както го разправяш, няма да се пазаря, пък ако ще… Хайде, качвайте се! — И като изминаха стълбите, каза на „турчина“: — Ти чакай тука. Няма да съжаляваш, тъй да знаеш.

— Няма да съжалявам, сигурен съм — беше странният отговор, но гъркът не му обърна внимание. В това време той канеше „кадънчето“ към стаята си: — Ела, къзъм, ела!… Ще има да ме помниш с благодарност…

Затвори вратата след себе си и протегна похотливи ръце към „гостенката“.

— Отпусни се!… Махни това перде от красивото си лице, къзъм!…

С рязко движение „кадънчето“ отхвърли яшмака и пред очите на слисания хекимин се появи момък, когото Костаки познаваше — Хаджи Димитър, синът на хаджията Никола. В очите на мнимото кадънче светеше необуздана ярост, а в къносаната десница — лъскав ятаган.

— Сто е това? — премина на своя развален български Костаки. — За какво е този ноз в ръцете ти, Хадзи Димитре?

— За да ти наплатя за всичките ти борчове, куче краставо. — Хаджи Димитър се нахвърли върху него и докато хекиминът се разкрещя за помощ, започна да му нанася удари: — Туй е за сестрата на Желкин Никола!… Туй за булката на терзи Енчо!… Туй!…

Нямаше нужда да продължава повече — виковете за помощ престанаха, а Костаки, „заклан като яре“, се повали на пода и мръсната му душа се отдели от не по-малко омърсеното тяло.

— Да се измъкваме! — каза Димитър Дишлията, като надникна в стаята. — Виковете може да са събудили комшиите…

Понечиха да тръгнат, но един глас ги спря:

— Сполай ви, братя българи!

Обърнаха се — беше жеравненецът Николай, слугата на хекимина.

— Сполай ви! — повтори човекът. — Свършихте едно добро дело, но го доведете до край.

— Какво искаш? — попита за двамата Хаджи Димитър.

— Турчулята ще хвърлят вината върху мене… Пък и ме е страх от самия мене си, братя. Ако рекат да ме измъчват, може да не устоя…

— Идвай тук! — заповяда му Хаджи Димитър и го натика в едно килерче. — Заключвам те и оставям ключа на вратата. Така и най-тъпият ахмак от конашките копои ще разбере, че други са свършили работата.

Навън „чалмалията“ и „кадънчето“ се разделиха. Хаджи Димитър отиде на Хамам баир, където по-малкият му брат Тодор го чакаше с дрехи в ръка. Закопаха женските, а до сутринта Хаджи Димитър изчисти къната от пръстите си.

Като гръмна вестта за погубването на Костаки Хекимина, цялото християнско население на града възликува, а турците побесняха — по-късно се разбра, че покрай службата си на лекар Костаки през цялото време е бил и шпионин на конака. Заптисаха над петдесет души, между тях и Хаджи Димитър, но скоро ги пуснаха, защото не намериха улика против никого.

А бурната 1859 година продължаваше…

Бележки

[1] Никола Михайловски — брат на Иларион Макариополски и баща на поета Стоян Михайловски, — безспорно един от най-крупните и най-просветени учители на нашето Възраждане, неизвестно защо не се ползува с признанието, което заслужава. Тук ще се задоволим да дадем кратки биографични бележки за него. Роден е в 1818 г. в Елена и получава много високо образование — завършил философия в Москва. Учителствувал в родния си град, после само една година в Сливен, но „младото поколение и до сега помни неговите неуморни усилия за уреждането на училищата и за премахването от българската книжнина гибелното фанариотско влияние“ (Илюстрация Светлина, г. ІХ, 1899), после се прехвърлил в Търново, където станал първоосновател на т.нар. Търновска правописна школа. Завърнал се в родния си град, той създал тамошната „даскалоливница“ — училище за подготовка на учители. Починал в 1892 г.

[2] Първото име наистина е било „Българско благодетелно читалище“, след Освобождението преименувано в Българско народно читалище „Зора“, както се нарича и днес. В повечето изследвания (напр. Юбилеен сборник на Българското народно читалище „Зора“, С., 1910, или също Забел Топузян, „Първите библиотеки в Сливенски окръг“, в. Сливенско дело, 6 юли 1976) основаването на читалището се свързва с 1860 г. Тук обаче приехме 1859 г., както това е посочено от д-р Табаков (История на… т. ІІ, стр. 568) и З. Киров. Исторични бележки за българското народно читалище „Зора“ в Сливен, в цитирания Юбилеен сборник, стр. 20.