Цончо Родев
Бурята (76)

12.

Никога няма да заборавя тоя нещастен за нас ден!

Панайот Хитов

Дотегнало им беше да се крият — ходиха чак до Шуменско и Търновско, ходиха до Филибелийско, навсякъде потери, навсякъде засади, навсякъде врагове: за два месеца промениха десет места и на десетте места бяха принудени да се спасят с битка. И накрая им омръзна. В Узана^[1] се удариха с потерята, пусната по дирите им, убиха двама, раниха още неколцина и я прогониха. Същото „било писано“ да стане и в тоя „нещастен за нас ден“, само че…

Когато се изтеглиха от Узана, Георги Трънкин настоя да завардят пътя от Сливен през Стара река и Беброво за Елена и Търново. Панайот Хитов — нещо необичайно за него — се противеше; той сам си го обясняваше с внезапно налегнал го мързел, но после много пъти щеше да се пита дали това не е било тайно предчувствие. Другарите му и най-вече Аджема и Хаджи Димитър настояха, недоволствуваха: „Хайде да идем там, дето иска войводата!“ И отидоха. Не залегнаха на пусия около Демир капия, защото за там се знаеше, че честичко върлуват хайдути и можеше да бъдат изненадани от хитро скроен капан, а малко по̀ на юг от билото, на онова място вляво от Бабина локва, което балканджиите познаваха като Кална усоя.

Разположиха се те до едно бистро кайначе на около двеста крачки от Кална усоя навътре в гората, за което с основание вярваха, че се знае само от хора, врели и кипели по тези места, но за всеки случай не пропуснаха да поставят стражи надолу към Сливен и на другата страна, към Демир капия. И тук изкараха два чудесни дни на такава почивка, каквато, кажи-речи, от Гергьовден не бяха виждали: наблизо имаше каракачани, от които купуваха в изобилие хляб и месо, чистата като сълза вода до тях — какво повече е нужно на хайдутина?

Всички се поотпуснаха, позабравените усмивки се върнаха на лицата им, даже Яни банскалията начесто затананикваше песнички на своето особено наречие. Но като че ли почивката най се отрази на войводата: „Нашият войвода Георги се развесели, току пей и тъй се разхубавил — да ти е драго да го гледаш!“, ще си спомня по-късно Панайот Хитов и ще вижда в това развеселяване особен знак, знамение; ако се бяха случили натам майка му или вуйчо му Бяно, положително щяха да кажат, че Георги повече от всеки друг път бе придобил сега приветливите черти и мъжката хубост на своя погинал баща Пею.

На третия ден към пладне Дядо Желю (нека припомним, че така наричаха опитния хайдутин Желю Чернев от Ямбол) дойде от поста при Заградената горичка и съобщи: явил се знак от техния верен ятак, козаря Танас Фетвата. Войводата и Панайот оставиха дружината и се изнесоха към стражницата. А там, почти в окрайнината на Заградената горичка, още от времето на Димитър Калъчлията хайдутите се бяха погрижили да повалят едно дебелостволо дърво, та зад него стражите им можеха да се разполагат „като бейове“ и да оглеждат цялата шир надолу към Даулите, без самите те да бъдат забелязани. Именно при това дърво отидоха двамата и там завариха Хаджията (тъй за кратко казваха на Хаджи Димитър), втория от стражите. Застанаха до него и надникнаха през дървото. На юг, някъде от подножието Даулите, се виеше към небето струйка особен чер пушек. Дядо Желю беше прав: това беше уговореният с Танас Фетвата знак, но дали се отнасяше за богат керван, запътил се през Стара планина, или за тежка потеря — това още не можеше да се каже. Изчакаха. И скоро-скоро разбраха работата — на около хиляда и петстотин крачки от тях, на южния край на просторната наклонена равнина на Конския егрек се появиха четиридесетина души, имаше само един на кон, другите все пеша, всички до един с пушки на рамо.

— Потеря! — Тази дума Панайот произнесе тихо и сподавено, макар че никой не би го чул и да извикаше.

— Е, край на рахатлъка — добави Хаджията. — Ще ни гонят и оттука.

Двамата смятаха, че това се разбира от само себе си, но Георги Трънкин не беше на същото мнение:

— Никакво гонене! — рече той решително. После се засмя — широко и по момчешки: — На потерята ще отвърнем със засада. И ще я разбием. Нищо, че са четири пъти повече от нас, един българин аз не го давам и за петима гаджали.

Той и Панайот Хитов се върнаха назад, вдигнаха дружината и я разположиха зад дърветата отдясно на пътя, на по пет-шест крачки от човек до човек. После се върнаха пак в Заградената горичка.

Потерята сега се виждаше ясно. Половината от хората бяха в униформа на заптиета, другата половина — башибозук, събран навярно срещу обещание за награда измежду хайтите на Сливен. Вървяха двама по двама, като войници; единственият ездач в групата благоразумно се движеше най-накрая. Хаджи Димитър го позна отдалече:

— Бьолюкбашията Топчи Ахмед — прецеди през зъби с ненавист. — Той им е главатарят. Само че не ги води, а ги кара…

— Вървете назад, прегледайте момчетата и намерете и за себе си сгодни места — посъветва Панайот Хитов. — Пък аз ще остана тука и ще бия в Топчи Ахмед. Мисля, че няма да се отърве от моята пушка.

Така и направиха. А след не повече от четвърт час потерята вече навлезе в онази извивка на пътя, където ги чакаха куршумите на горските юнаци. Вървяха лениво и си приказваха, някои даже пушеха — така добре се бе закрила дружината, че можеха да я отминат и да не я забележат. Панайот зае място зад един бук, на око трябва да нямаше повече от тридесет и пет крачки от пътя. От укритието си той видя потераджиите да се изнизват към завоя, после точно срещу него застана и Топчи Ахмед. Панайот го взе на мушката си. В този момент някъде нататък пропукаха пушките на хайдутите; между всичките се отличи само дебелият глас на Хаджи-Димитровото даалийско шишане. Конят на бьолюкбашията се подплаши, задърпа се и се извърна точно срещу пушката на Панайот Хитов.

— Ето ти! — продума отмъстително Панайот и дръпна тетика. Изстрелът му отекна някак си самотен и се видя как след него Топчи Ахмед увисна от седлото, а конят му, подплашен, хукна напред, като разблъска последните от редицата.

Хайдутите се изненадаха — двама от заптиетата бяха убити, също и бьолюкбашията им, но вместо да се разбягат, както ставаше в подобни случаи, хората от потерята свалиха пушките от раменете си и захванаха безредна, но честа стрелба. Българите им отговаряха с куршуми от пищовите си, но нещата, общо взето, не вървяха на добре — запазеше ли потерята хладнокръвие, превесът й в числеността рано или късно щеше да вземе връх.

Неочакваната съпротива не уплаши войводата, напротив — ядоса го. Неговият „червен бяс“ отново се спусна пред очите му, заслепи го и за броя на турците, и за смъртната опасност. Георги Трънкин изрева нещо като „Мамка ви, кръвопийци!…“ и с пищов в едната ръка и с ятаган в другата изскочи иззад своето дърво и се втурна да сече потерята. Измина пет-шест крачки, пък неочаквано спря. За секунда изглеждаше, сякаш се ослушва нещо, после се повали по очи и не мръдна повече.

От мястото си при бука Панайот Хитов видя развитието на битката и усети, че още малко и тя ще се превърне в разгром за дружината. И хрумна му да си послужи с хитрост — докато гърмеше с пищовите си, той се развика на турски:

— По-скоро!… Заобиколете ги оттука!… От онази страна!…

Момчетата от дружината, разбрали мисълта му, също се разкрещяха:

— Заобикаляйте ги!… Заобикаляйте ги!…

И чак сега турците се уплашиха, плюха си на петите и хукнаха подир коня, който бе отнесъл убития им бьолюкбашия. Като се увериха, че са се отдалечили, хайдутите наизлязоха от укритията си и се скупчиха около поваления войвода. Той лежеше с лице, заровено в свежата шума, дясната ръка с ятагана още сочеше напред, а единият му крак бе подгънат в коляното, та изглеждаше, сякаш сърцатият Георги Трънкин ей сега ще рипне отново и ще полети в битката. Панайот Хитов го обърна по гръб. Войводата се бе простил завинаги с живота, а от устата му се стичаше алена вадичка.

— На юнака — юнашка смърт! — тихо произнесе Дядо Желю, като подсмръкваше шумно.

— Царство му небесно! — свали калпак Найден Силдаров и всички последваха примера му. А като постояха така в смирено мълчание, Никола Аджема каза:

— Вземете му оръжието, а него да погребем. Не бива да го оставим така на горските зверове.

Изкопаха с ятаганите си плитко гробче и положиха в него мъртвия си войвода. Никола Аджема, като попски племенник, зачете „Отче наш“, но се обърка, та се наложи Панайот Хитов да докара работата до „амин“. Като затрупаха изкопаната пръст, те се поразшетаха наоколо, намериха един кух бук и в него скриха оръжието на Георги Трънкин и на двамата убити турци, които още се търкаляха на пътя, а кръвта им спичаше земята около тях.

— А сега — дим да ни няма! — каза Стоян Арнаудов, жеравналията.

— Не! — възрази веднага другият Стоян, Панайотовият шурей. — Останат ли хайдути без войвода, те вече не са дружина, а сган, пасмина. Аз казвам да поседнем отсреща на полянката и да изберем един измежду нас за войвода — той да ни води и командува, той да се грижи за нас, той да ни съди и награждава. За толкова все имаме време, преди да е дошла новата потеря от Сливен да отмъщава за Топчи Ахмед.

Послушаха го и така, с гулии през рамо и пушки на ръка, насядаха на полянката от северната страна на пътя. Спогледаха се очаквателно — винаги е трудно да се започне такъв разговор, — после се обади Хаджи Димитър, най-младият в дружината:

— Ако питате мене — започна той свъсено и рязко, както му беше обичаят, — няма какво да се умува. Нито един от нас не заслужава повече да ни води във времена на сполука и трудност от бай Панайот.

— И няма защо да ви напомням — добави Аджема, — че той събра и стегна дружината още преди войводата, мир на праха му, да се върне из Влашко.

Не се изреждаха да говорят, а погледите на всички се събраха в Дядо Желю. Бяха съгласни с предложението на Хаджията и ако някой можеше да го оспори, това бе само Желю. Защото той наистина бе с две години по-малък от Панайот, по това време двайсет и осем годишен, но затова пък имаше зад гърба си много по-голям опит от него като хайдутин. Че беше „хванал Балкана“ едновременно с Георги Трънкин, ще рече преди седем години, и бе учил „занаята“ при Димитър Калъчлията и сетне при Пею Зинов, когото народът помнеше като Буюклията. Нямаше да е несправедливо такъв „горски юнак“ да се поламти за първенството.

Нямало обаче никакви причини да очакват крамоли и властолюбство:

— Разумява се, че най приляга на Панайот — простичко и благородно се съгласи Дядо Желю. — Пръв е той измежду ни и по смелост, и по трезва разсъдливост.

Въздишка на облекчение, откъсната едновременно от много уста, изпрати последните му думи. А Стоян Папазов се ухили до уши:

— Е, хайде, войводо, ще черпиш!

И с това изборът можеше да се смята за приключен. Но Панайот Хитов не побърза нито да изрази своето мнение, нито да захване да се разпорежда. Той засука мустаките-къдели и произнесе тежко:

— Приемам, братя, радостта и тегобата да ви бъда войвода, ала по-напред искам да чуете три мои условия. Първо на първо, да се съгласите, че занапред нашата дружина ще има за основен закон честността и справедливостта помежду ни. Второ на второ, че ще ми се подчинявате като войници на офицерина си: за неподчинение или мюзевирджийство — куршум. И накрая, че ще направим нова клетва пред светия кръст — да се знае, че който я престъпи, не престъпва само волята на войводата, ами и вярата Христова.

Всички се съгласиха в един глас, само ямболлията Никола Мавродиев изрази съгласието си по по-особен начин:

— Абе не разбрах много-много какво значеше туй, че занапред ще царуват помежду ни честност и справедливост, ама въпреки това приемам. Панайот си е най-достоен за войвода.

А той не разбираше, защото сам не беше твърде стока, та досега бе оставал сляп за разните нередности във воеводството на Георги Трънкин; след години Панайот Хитов щеше да си спомня по този начин за него:

„Никола Мавродиев бе человек млад, но не добър, пиян и крадец, с други думи — человек развален и женен, нещо около 26- или 27-годишен.“

— За байрактар на дружината определям Никола Аджема — рече новият войвода. Не си даваше сметка, но това всъщност беше първата му разпоредба като главатар на дружината. — И пак на Аджема възлагам, щом попремине гюрултията около погубването на това проклето изчадие Топчи Ахмед, да намери колай да се свърже с чичо си и да уреди от него да получим свето причастие. А сега да си вдигаме чуковете, братя.

И той ги поведе на изток, към Котленския балкан.^[2]