Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тътени (2)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 50 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
taliezin (2012)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2013 г.)
Допълнителна корекция
taliezin (2017)
Допълнителна корекция
moosehead (2018)

Издание:

Цончо Родев. Бурята, 1986

Редактор: Атанас Мосенгов

Художник: Емил Марков

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Васко Вергилов

Коректор: Жанет Желязкова, Донка Симеонова, Стоянка Кръстева

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив

Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции от Диан Жон
  3. — Корекция на правописни и граматически грешки

4.

Докато лекуваха сина, на Бяно никак не му беше до „разчистване на сметки“. Но когато го видя с бастун да куцука за пръв път към работилницата в Дели Балта (това стана чак през един слънчев и по-топъл ден на Малък сечко), той поиска да му извадят най-хубавите дрехи, облече се грижливо и се запъти към конаците на Али ефенди. Но докато той крачи нанататък, за да разчиства сметките си, нека съвсем накратко да споменем по-важните събития, които бяха станали през изминалите месеци.

Вестите от Крим не бяха добри. При Севастопол Дядо Иван се биеше за всяка педя земя, но работите не се развиваха благоприятно за него. Нямаше хабер и от Иван, та в Силдаровия дом всяко споменаване на името му вече се придружаваше от скръбна въздишка.

При тези новини от войната никакво въодушевление не предизвикваха приказките, които идваха по хора, за „Българското средоточно попечителство“ в Букурещ, за набираните от „Попечителството“ и лично от Селимински българи-доброволни. Какви ти доброволци за освобождаване на България, когато самата Русия отиваше към поражение?

Също и за Георги Раковски се чу, че в самия край на годината, преоблечен като турчин, се измъкнал от Котел малко преди известените за укриването му заптиета да бастисат дома на сестра му и сега кръстосвал по Влашко и Сърбия да търси подкрепа за поробената си татковина, но и това не разбуни духовете.

Ако изключим Евтим Димитров и още неколцина като него, сливналии преживяха още едно разочарование — Добри Желязков се върна безславно от Измит. Бяха го подхлъзнали агаларите — залъгаха го със създаването на нова фабрика, пък сетне си измили ръцете, че „сега е мурабе, пара̀та отива за изхранване на аскер, по-късно ще видим…“ и го отпратили. Прибра се той и направо легна болен, за да не стане до края на живота си — така тежко го бяха схванали ставите. Пък на това отгоре поднови и разните дела да си иска своето от царщината, в които само пропиля всичкото, което бе натрупал през годините — кой е спечелвал дело срещу Османската царщина?

Все през тези месеци се спомина и майката на Панайот Хитов, но това злощастие мина почти незабелязано — много дребно беше то пред всеобщото „вървене назад“.

Ако все пак се случи нещо добро за Сливен през това време, то беше, че се получиха големи товари с книги за новооснованата народна библиотека — дар бяха те от съгражданина, който никога не ги забравяше, доктор Иван Селимински из Букурещ, и от друг един родолюбив българин — ески-заареца Александър Екзарх из Цариград. И стана библиотеката едно богатство — да се чудиш ли, да завиждаш ли!…

И последно добро имаше, но то засягаше само дома на Силдаровците. Около Коледа, когато овчарите се прибират при семействата си, Боян помоли баща си да отиде в Жеравна и да поиска Райна за жена. Изпълни това негово желание Бяно и не съжали — не само бъдещата снаха му хареса, но и от свата остана доволен. Жейно Литаш не бе сполучил в личните си работи (разорил се бе като кехая, та от три години се хващаше овчар при по-имотните жеравненци), ала си личеше, че е човек с чест и достойнство, не хленчи и не лиже около турци и чорбаджии, а в душата си здраво държи за българщината. Жейно бе дочувал за Бяно Абаджи, та без колебание му даде за снаха своята първородна Райна; нещо повече — както открай време се случваше с отсъствуващите годежари, които са някъде далеч по къшлите на Добруджа или надолу чак към Кавала, взеха, че направиха и годежа на бърза ръка, без да е там още неоздравелият Боян. Може би до това време — февруари — да бяха изкарали и сватбата, но тогава се намери поредният син на Жейно, Руско, та заради раждането венчавката някак от само себе си се поотложи закъм Великден.

Такава беше „хавата“ в Сливен и в семейството на Бяно, когато в един ясен февруарски ден той се запъти към кадията.

* * *

Али ефенди не беше глупав, та не му беше трудно да се досети за какво идва, тържествен и навъсен като гръмоносен облак, най-уважаваният от сливенските общинари — не пред властта, там по-уважавани бяха Евтим Димитров, Йоргаки, хаджи Гендо и още неколцина, но безспорно на първо място за самите българи, пък така се извъртаха в последните години нещата, че не се знаеше кое от двете е по-важно и по̀ за съобразяване. Предстоящият разговор не го плашеше — внукът на Тахир ага не можеше да се стресне от пенявенето на един гяурин, който и да е той, — но щеше да бъде твърде неискрено, ако си речеш, че предстоящата среща го оставяше напълно безразличен…

И тъй, Бяно Абаджи се яви при него, поздравиха се и седнаха, поднесоха им сладки, емиш и разхладителни шурупи; Али ефенди не пропусна да забележи, че посетителят прие всичко, но не се докосна до него. А когато се стигна до разговора, той започна не отдалече-отдалече, както изискваха правилата на турското общуване, а направо, рязко, безцеремонно, на границата между дързост и нахалство.

Бяно Абаджи: Искам веднага да знаеш, Али ефенди, че съм не гост, комуто се полагат баклави и шурупи, а тъжител. От тебе, само от тебе зависи дали тъжбата ми ще е отправена към твоя милост, или по-горе.

Али ефенди: По-горе? — (Лек оттенък на присмех.) — Към Мехмед Салих бей?

Бяно Абаджи: Не, към Високата порта. Защото, доколкото знам, за бездействието на кадиите следи именно Портата.

Кадията се облегна назад във възглавниците, ръката му, тъкмо посягаща към паничката със сушени смокини и стафиди, замръзна във въздуха. Чак такава пряка и остра нападка той не бе очаквал.

Али ефенди: Изсилваш се, но то си е за твоя сметка. Кажи да чуем. И ако жалбата ти е като за Портата — прав ти път към Стамбул.

Бяно Абаджи: Преди четири месеца синът ми Боян, трудолюбив абаджия от нашия град и верен поданик на падишаха, беше нападнат от Мустафа Шибил и неговата шайка кеседжии и пребит, кажи го, до смърт. За да ти спестя конфуза, веднага ще те помоля, кадъ̀ ефенди, да не представиш, като че чуваш това за пръв път — мога да го докажа, че ти беше своевременно известѐн за злодеянието. — (Беше вярно. Тези гяури захванаха да пипат много окумуш — едва сега Али ефенди си даде сметка, че не е било никак случайно, дето през октомври при него едновременно се явиха да съобщят за поредния зулум на Шибил двама души, даскал Димитър Черното и хаджи Никола Кебеджията.) — Дошъл съм да искам правда срещу разбойника, кадъ̀ ефенди, както това е посочено в закона. Не я ли получа, след неделя ще искам правда от Високата порта срещу някои кадии, които с бездействието си покровителствуват — за да не река насърчават — янкеседжиите по друмищата.

Али ефенди (стреми се да пита невинно): Кого имаш предвид?

Бяно Абаджи (с тънък и затова двойно нараняващ присмех в гласа): Ако си станал вечен член на Портата, да ти кажа, ефенди…

Али ефенди: Спомена, че се жалваш според закона. Не знаех, че си запознат с шериата[1], Бяно Абаджи.

Бяно Абаджи: От шестнадесет години — 1 реби ел-евел лято, 1256-то по вашия календар или 30-тия ден на месец ноември лято 1839-то по нашия, — когато светлият наш господар подписа в Гюлхане Хатишерифа, достатъчно е, кадъ̀ ефенди, че зная него.

Али не биваше да спори, щеше да изпадне в смешно положение. Всички в Турция знаеха, че Хатишерифът отмени шериата само на думи, но именно с думи, явно и открито, кадията не можеше да се позове на съществуващото положение — то би било равносилно да се изложи на нападката, че не уважава подписа и свещената воля на султана. Едно е да си караш по старому, друго — да прогласиш, че не признаваш новото!

Али ефенди: Любопитно ми е откъде аджеба можеш да познаваш Хатишерифа. Защото той, доколкото ми е известно, не е отпечатан никъде. Или може би ще захванеш да ме уверяваш, Бяно Абаджи, че си запомнил дума по дума онова, което преди шестнайсет години телялинът прочете при Сахатя? — Думата му беше за градския часовник, издигнат в началото на века наблизо до конака[2], който по онова време се приемаше като център на града.

Бяно Абаджи (изважда една тънка зелена книжка): Не мога да се похваля с такава памет, но аз притежавам Хатишерифа.

Кадията се изуми от тази дързост на българина — знаеше се, че въпреки забраната на Решид паша гяурите бяха издали в Букурещ на два пъти — през 1839 и 1841 година — Хатишерифа на своя варварски език, но притежаването му беше смятано за своего рода бунтарско действие[3]. Като поразмисли обаче, той веднага разбра, че не може да стори нищо на закононарушителя — да го предаде на съд, това означаваше да му даде възможност да му разгласи обвиненията си срещу него, кадията, за бездействията му срещу зулумите на Шибил. А никой не знаеше по-добре от Али, че в това отношение работите му не са докрай чисти.

Али ефенди (със старание да придаде на гласа си насмешливост): И какво пише в тази, хм, книжчица, Бяно Абаджи?

Бяно Абаджи: Че само за престъпленията срещу сина ми Боян Мустафа Шибилюолу следва да прекара в тъмница тринадесет и повече години. Но ако му се направи справедлив истиндак, няма спор, че ще излязат и няколко убийсгва, които тежат на съвестта му. И тогаз чисто и просто…

Али ефенди: Брей, много си разбирал от законите, Бяно Абаджи.

Бяно Абаджи: Ако не много, то достатъчно, кадъ̀ ефенди. — И върна на Али насмешливостта му: — Ти положително лягаш и ставаш със закона в ръка, но аз ще ти припомня нещичко. Бит ли е Боян, и то с тояги и приклади на пушка? Това е нарушение на част трета, член пети: „Когато някой от какъвто и да е чин вдигне ръка или тояга другиму, за да го бие…“ Обран ли е? Да, обран е напълно, пари и кон, всичко, дори и дрехите от гърба. Част шеста, член трети казва: „Ако се случи някой да дръзне да краде… дори и най-малката вещ…“ Е, за това се полагат три години, ефенди. По-нататък. С оръжие в ръка ли са били Шибил и читаците му? Част десета, член първи сякаш е писан точно за тях: „Изобщо когато някой тръгне с оръжие на другиго…“ А къде са били тези бабаити, Али ефенди? Не са ли причаквали край друма да обират мирните пътници? Член първи на единадесетата част е за тях: „Кеседжиите, които вардят по пътищата, ако да не даалдисват да убиват человеци, но дерзаят само да обират, да се хвърлят в кюрека[4] за седем години.“ Искаш ли и други обяснения, справедливи кадийо? И да ти припомням ли отговорностите за онези, на които е възложено да прилагат този закон, а не изпълняват както трябва дълга си? Да си овластен да бдиш за реда и да си затваряш очите пред престъпленията, това значи да си сеяч не на законност, а на вятър. Пък нашият народ казва, кадийо, че „който сее вятър, жъне буря“…

Али Ефенди (след продължително размисляне): При мен за пръв път идва оплакване срещу Шибил, за побой над сина ти, Бяно Абаджи, ама оплакване по закон, не „лаф лафъ̀ ачар“[5]. Ще направя, каквото ми повелява законът.

При тези думи Бяно стана, поздрави сдържано и си тръгна. При вратата го застигна повикването на кадията:

Али ефенди: Искам и аз да те попитам нещо, Бяно Абаджи. Ти познаваше дядо ми Тахир ага, нали? — Другият потвърди. — Дори както съм чувал, веднъж-дваж си имал, хм, алъш-вериш с него?

Бяно Абаджи: Вярно си чул, Али ефенди. И с бой ме е наказвал дядо ти, и за малко не ме е окачвал на въжето. Това спокойно може да се нарече добро познанство.

Али ефенди: Щеше ли при него да дойдеш с днешното си оплакване?

Бяно Абаджи: Не.

Али ефенди: Защото щеше да те е страх от него?

Бяно Абаджи: Не, Али ефенди. Защото нямаше да имам от какво да се оплаквам. По времето на Тахир ага нямаше хатишерифи и танзимати, пък той не делеше разбойниците на свои и чужди. За него имаше кеседжии и мирни поданици на падишаха — безмилостен беше към едните и покровителствуваше другите. Колко години Мустафа Шибил си развява пояса, ефенди? Три? Пет? Осем? Това просто не можеше да се случи при дядо ти — още като научеше за своеволника, Тахир ага щеше лично да отиде в Градец и да се разправи с него. Ето защо нямаше да имам за какво да се жалвам при него, кадъ̀ ефенди.

Плесницата беше толкова оглушителна, че много време след излизането на българина Али ефенди не можа да помръдне от мястото си.

Бележки

[1] Шериат — ислямски религиозен закон, по който са били решавани не само верските, но и гражданските съдебни спорове; несправедлив и регресивен той е узаконявал неравенствата и господствуващото положение на „правоверните“ над „раята“.

[2] Градският часовник (Сахатя), съществува, макар и невъзстановен, и до днес в двора на Пето основно училище „Иван Лилов“.

[3] След погрома на Турция в 1829 г., на западните сили било ясно, че ретроградността на Османската империя и въздигнатото в закон неравенство на поробените от нея народи представлява постоянен коз в ръцете на руската великодържавна политика и повод за експанзия на царизма към юг, с крайна цел Цариград. За да се излезе от неловката ситуация, Англия, Франция и Австрия принудили младия турски султан Абдул Меджид да се съгласи с въвеждане на „танзимат“ (реформи) в държавата, което намерило израз в прогласяването през 1839 г. на Хатишерифа. Тъй като Хатишерифът по същество отменил шериата и противоречел на Корана (отменял привилегиите, признавал равенство пред закона, декларирал свобода на вероизповеданията и преустройство на данъчната система, обещавал съдебно преследване на корупцията и своеволията на „правоверните“ и т.н.), той срещнал яростното неодобрени на мюсюлманите от всички слоеве. Всесилният по онова време пръв съветник на султана Решид паша наистина наредил да се прочете публично по градове и села, но категорично забранил публикуването му, докато чиновниците по места продължавали да робуват на верския си фанатизъм и изобщо не се съобразявала с новия основен закон; незачитането на Хатишерифа се схващало напълно ясно и от поробеното население; специално в Сливен с доза черен хумор се говорело, че цялото съдържание на Хатишерифа се свеждало до „гявура гявур денмиеджек“ — т.е. „на гяурина няма да се казва гяурин“ и толкова. Поради натиска на западните сили стигнало се до комичното положение утвърденият и уж въведен нов основен закон да бъде обявяван и потвърждаван писмено още на два пъти — през 1843 и 1845 г.

Въпреки изричната забрана, българите превели и публикували в две издания „преписат на царскиа саморучный хаттишерифь“ и разпространен нелегално, той станал основа на легалните борби на българите за прилагането му — позовавали се на него винаги когато уреждали своите общински, църковни, училищни и пр. проблеми или търсели справедливост при извършени явни нарушения и беззакония.

Авторът притежава екземпляр от второто издание на български (от 1841 г.), в превод, направен в Габрово, от „Калиста Лука Сопотненца, а прегледа се и исправи от учителя его г. Неофита п. п. Рылца“. Тъй като преводът е преди революционния скок в развитието на българския език, той е направен на онзи старинен стил, който (включително шрифтът) е популярно познат като църковнославянски. Преводът и осъвременяването на цитираните по-нататък текстове от него са дело на автора, който гарантира за автентичността им.

[4] Кюрек — строг тъмничен затвор, каторга (тур.).

[5] „Думата дума поражда“ — турска поговорка.