Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тътени (2)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 50 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
taliezin (2012)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2013 г.)
Допълнителна корекция
taliezin (2017)
Допълнителна корекция
moosehead (2018)

Издание:

Цончо Родев. Бурята, 1986

Редактор: Атанас Мосенгов

Художник: Емил Марков

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Васко Вергилов

Коректор: Жанет Желязкова, Донка Симеонова, Стоянка Кръстева

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив

Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции от Диан Жон
  3. — Корекция на правописни и граматически грешки

13.

Буйният пристъп на лятото бе достигнал нагоре чак до Барите, та огледаше ли се човек, виждаше всичко в синьо-зелено — зеленото на пробудената природа и синьото на скалите горе към Каракютюк. Заради това проснеше ли да се оцеждат шарените губери, Бяно обичаше да посядва настрана и да оставя очите си да се радват на тази празнична пъстрота на багрите.

Точно с такова кротко съзерцаване бе зает Бяно в този юлски ден, когато един свеж, млад глас го сепна:

— Дядо Бяно!…

Извърна се. Към него дотичваше деветгодишният Димитър, синът на Руска. „И на Кутьо Ганчев! — сопна се сам на себе си Бяно. — Ти май съвсем взе да забравяш, че имаш зет и че дъщеря ти не ражда тия момчурляци ей така, като непорочната света Богородица!…“ С тези мисли в главата той се надигна и прекрачи срещу детето. А то бе плувнало в пот — виждаше се, че навярно бе тичало по целия път нагоре към Барите, — но не изглеждаше прекалено задъхано. И съзнанието на стария човек, склонно винаги да сравнява и да разравя спомените си, си припомни само още един човек, в чиито възможности някога бе да бяга по цялото нанагорнище на Новоселския боаз и да не издъхне горе от преумора: покойния му брат Манол…

— Ти бе, дяволе проклети — посрещна го радостно, — не можа ли…

Но момчето го прекъсна:

— Лошо, дядо Бяно. — То два-три пъти пое дълбоко дъх. — Лошо… В Сливен са докарали главата на… на…

— Е, хайде де! — смъмри го нетърпеливо дядо му. — Главата на кого?

— Не знам какъв ми се пада. Главата на Георги, сина на баба Трънка.

При тези думи Бяно политна назад и потърси опора във фиданката до себе си. Никога не беше много-много одобрявал племенника си Георги, но все пак носеха една кръв в жилите си.

— Проводи ме мама — продължи малкият Димитър. — Страхува се тя, дядо, за баба Трънка… Читаците сигур ще я заведат да види главата. Мама вече тръгна към Клуцохор, прати и наш Андон да повика вуйна Райна — ставаше дума за жената на Боян, — а Ганчо при баба Янка, ала думаше, че все ще е нужен там и мъж. Друго било, казва…

Бяно не пожела да чуе повече и така, както беше, по риза и гологлав, забърза надолу към града. Само за минутка спря при един приятел долапчия по-ниско на Барите, Илия Шейтаня, колкото да го помоли след време да спре водата и да прибере стоката от сергията, и отново с все сили се юрна по пътечката на боаза.

Беше бързал колкото можеше, но все пак закъсня: когато приближи към „Машатлъка“, там вече ехтяха зурни и даули, примесени с диви крясъци и весели напеви и една сияеща от радост тълпа турци бе сключила кръг около нещо, което стърчеше около два аршина над нея.

Бяно разблъска навалицата и се озова в празния кръг. Вдигна очи. На кола, изправен по средата, бе побита главата на Георги[1]. Той усети предишната слабост в колената, но си наложи да се овладее, даже — за да направи „напук“ на турците, които вероятно щяха да възликуват при вида на покрусата му — се престори, че с нещо като спокойствие оглежда главата. Да, това безспорно беше племенникът му Георги. Ако не беше мъртъв, навярно щеше да прилича на хубавците от Смеденовския род, но смъртта бе привнесла острите и ъгловати черти на Силдаровци. Главата беше много окървавена и мръсна от пръст и кал, но въпреки това се виждаше, че на лицето е застинала някаква своеобразна — не толкова весела, колкото пренебрежителна — усмивка. „И в смъртта си е като в живота“, помисли Бяно и отмести поглед от зловещия и варварски трофей. До ушите му достигна сподавено ридание. Смая се: как беше възможно всред цялата неистова гюрултия да долови хлипането? Наостри слух и в този момент с изненада откри, че незнайно как и незнайно защо крясъците, песните и маанетата бяха замлъкнали. (По-късно през деня Яна щеше да му каже, че той всъщност е стоял твърде дълго пред отрязаната глава и когато са го видели така мъжествено и нетрепващо да води ням „разговор“ с нея, турците са се стъписали от гордото му държане и бързо-бързо са прекратили веселбите и свирните.) Извърна се. Плачеше и се задъхваше в ридания Трънка, а край нея се суетяха Яна, Руска и Райна.

Бяно бавно и някак си тромаво приближи до тях. И съвсем глупаво започна не оттам, откъдето се полагаше — вместо веднага да заутешава сестра си (това също щеше после многократно да се разправя и тълкува от турците), той изхока снаха си:

— Как можа да дойдеш с децата! Хайде, малката Янка може и да не разбира, ами този тук? Или мислиш, че на хубаво се учат?

Малката Янка, внучката му, положително не разбираше, нямаше пълна година, откакто се беше намерила, но Стефан, който се мотаеше из полите на майка си, положително не само разбираше, но и преживяваше — личицето му беше плувнало в сълзи.

— Нямаше на кого да го оставя, тате…

— Я тръгвай веднага!

Жената мълчаливо се подчини. Както беше с дъщеричката на ръце, тя забра и момчето и си тръгна. Тълпата, която допреди малко се бе гаврила и с жертвата, и с жените, сега мълчаливо се раздели и й стори път. Бяха вече между хората, когато Стефан се отскубна от майка си, изтича назад и се прекъсващо от задавяне гласче каза:

— Дядо… като поласна… аз всичките тези… като на баба Тлънка сина…

„Ето как се ражда омразата — рече си Бяно. — Може и да забрави главата на Георги, но утайката на омразата ще носи винаги със себе си. И един ден нищо чудно тя наистина да избликне…“ И в същото време се поприведе, тупна ласкаво детето по дъното на потурките и го подкани:

— Ти върви, върви!… Като пораснеш, ще говорим пак…

Едва сега той застана до сестра си и ласкаво обгърна кокалестите й рамене. Може би под влияние на тази негова проява на нежност жената още по-силно се разрида.

Кога последен път я беше виждал Бяно да плаче? Беше ли я виждал изобщо? А прегръщал ли я беше от детските им години досега? И какво да каже — не на сестра си, а на майката, която стои пред отсечената глава на своя син?

— Трънке — започна несмело, — помниш ли, когато тате… преди да го провесят на гредата…? — Той се запъна отново. — Помниш ли… той на тебе беше рекъл… никакво циврене, никакви сълзи…

— Помня — отговори тя, като продължаваше да плаче, но думите му явно я бяха впечатлили. — Помня… Но то е друго, бате… Нека… нека ме прощава душата на тате… ама едно е да изпратиш баща си… съвсем друго — сина… Туй е част от плътта… и от сърцето ми… бате…

— Знам, така е — каза той вече по-уверено. — Но сълзите ти няма да го върнат. Те само са за сеир на тези чакали тука. — Бяно усети, че случайно бе попаднал на вярната пътека: под ръката му кремъкът, от който бе направена Трънка и който временно се беше размекнал, бе започнал отново да се втвърдява. И затова продължи: — „Е, шукер — говорят си сега тези вампири, — видяхме и Силдаровците да хленчат…“ Защо да им създаваме тази зла радост, Трънке?

Старата жена избърса очи с опакото на ръката си, подсмръкна няколко пъти и се укроти. Сякаш изпратен от бога, в този момент приближи и възрастен непознат турчин и тихичко произнесе на сносен български:

— Недей да плачеш, майко. Полагат се сълзи и хленчове само на оная, която е дала живот на пале по сила и заек по душа. Но която е родила юнак, тя трябва да се гордее… дори когато него вече го няма. Пък ако е паднал от рана в гърдите, а не в гърба, и преди сам да загине, е положил мъртви двама и трети — цял бьолюкбашия, на майка му се полага дваж по-голяма гордост. И поклон даже от враговете!…

С тези думи непознатият се поклони леко и се отдалечи. Бяно не знаеше какво изпитва в този момент сестра му, но той самият се чувствуваше зашеметен.

— Хайде, тръгвайте! — каза той на жените. — Заведи ги вкъщи, Янке, застели на Трънка да си почине. Аз ще дойда след малко.

— Не! — внезапно отряза Тръпка.

— Какво „не“? — искрено се почуди той.

— Няма да дойда у вас. Имам си дом — там ще се прибера.

Кога беше чувал Бяно сестра му да говори с този глас, който напомняше звън на челичени листове? Порови се в паметта си и си спомни — то беше в онзи 13-и април преди тридесет години, в деня на Преселението, когато Коджа Мюстеджеб беше съсякъл мъжа й, а тя отказваше да последва Бяно в бащиния им дом. И както тогава, преди тридесет години, той пак си даде сметка, че и светът да се събореше, Трънка нямаше да отстъпи от своето.

— Нека бъде тъй — каза. — Идете у вас.

— По-добре е, тате — намеси се и Руска. — Проводихме човек на воденицата за Христо. И той ще дойде там.

Навалицата отново се разцепи и даде път на жените. Искрено или само го разиграваше, но Трънка вървеше с високо изправена глава.

Бяно ги изпрати с поглед, сетне се върна отново срещу побитата на кол мъжка глава. Мухи бяха долетели отнякъде и се бяха налепили по очите на Георги. Старият човек изпита желание да ги прогони, но навреме се осъзна, не помръдна — нито мъртвия щеше да облекчи, само щеше да стане за смях пред тези жестоки сеирджии. И в този момент една мисъл не дойде, а просто се стовари върху него:

„Господи! Ако се вярва на кондиките, днес е рожденият ми ден. Само преди десет години — все едно че беше вчера! — празнувахме и се веселяхме, вдигахме наздравици за бъдещето. А сега аз съм пред отрязаната глава на племенника си…“

Тръгна си. Никога не беше знаел, че се иска толкова много усилие, за да отлепва крак подир крак от земята…

Какво трябваше да предприеме нататък? Всъщност имаха много малко за правене — да сторят опело и да погребат главата. Не, не, Бяно не бива да отиде да измоли главата, Али ефенди не само ще използува случая да го вземе на присмех, но може и да откаже християнско погребение на султановия душманин и за кощунство дори да заповяда да я захвърлят на някое бунище или в нужник, той е способен на такава долна гавра. Най-добре е да отиде друг. Йоргаки? А, не, Йоргаки не — той и няма да се съгласи, ама и Бяно няма да го помоли за тази услуга. Панайот Минков? Да, той ще отиде. Ама кой знае, нему може и да не дадат главата. Ах, да, поп Юрдан, само той е за тази работа. На владишки наместник мъчно се отказва, пък и ако трябва да се пусне нещо в ръката на кадията, никой няма да го стори по-добре от поп Юрдан.

Бяно спря да поразмисли върху това хрумване. И изведнъж през високия дувар, до който беше застанал, долетя несигурен женския глас, който редеше непозната песен. Говореше се в нея за сеймени и отсечени оглави, та Бяно се заслуша. И още веднъж в този ден премаля — песента, все още недонатъкмена, разказваше за днешния страшен ден:

Отдолу идат сеймени,

сеймени, билюкбашии,

хайдушка глава носяха.

Не ми е глава хайдушка,

хайдушка глава, кръвнишка,

а най е глава юнашка.

Вървяло й мало й голямо,

главата сеир да струват,

да си главата познаят.

Никой си глава не позна.

Най-подир иде бабичка —

щом си главата видяла,

викнала, та заплакала…

Бяно се огледа. Беше на един хвърлей място от къщата на Киро Моканина, която, богато преправена и разкрасена, сега се обитаваше от Садък паша и неговото семейство[2]. Помъчи се да си спомни чий беше обаче този дом, от който се носеше новонаредената песен, но не успя. Само огледа да запомни портата. Сетне се заслуша отново. Докато бе премислял тези неща, той беше изпуснал част от песента, но тя още продължаваше:

… Сеймени думат бабичка:

— Не плачи, бабо, не тъжи,

още един си отхрани.

Доде сина ти уловим —

девят планини минахме;

доде му ръце вържеме —

до шейсе души паднахме;

доде му глава земеме —

сам билюкбаши загина.

Аферим, бабо, машалла —

йощ един такъв отхрани![3]

Бяно избърса влагата, която бе изпълнила очите му, пък, опомнил се, завъртя се на пета и забърза към Клуцохор — първо към поп Юрдан, а сетне към Трънкини…

Бележки

[1] Автентично. Турците, които са отишли в Кална усоя да приберат останките на своите двама убити, са открили и разровили гроба на Георги Трънкин, отрязали са главата му и са я занесли в Сливен, където е била изложена на поругание. Неизвестно защо този факт е останал настрана от вниманието на изследователите и нито се споменава, нито са правени опити да се издири погребаната впоследствие глава на прочутия войвода.

[2] Къщата, която е била резиденция на Садък паша Чайковски, е запазена и до днес и е обявена за паметник на културата. Намира се на ул. „Димитър Полянов“ № 27.

[3] Песента „Хайдушка глава“ е позната навсякъде по българските земи, записана е включително в Охрид (от Кузман Шапкарев). Използуваният в книгата вариант (СбНУ, ХХVІ) е от Търновско.