Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тътени (2)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 50 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
taliezin (2012)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2013 г.)
Допълнителна корекция
taliezin (2017)
Допълнителна корекция
moosehead (2018)

Издание:

Цончо Родев. Бурята, 1986

Редактор: Атанас Мосенгов

Художник: Емил Марков

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Васко Вергилов

Коректор: Жанет Желязкова, Донка Симеонова, Стоянка Кръстева

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив

Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции от Диан Жон
  3. — Корекция на правописни и граматически грешки

6.

Странен войвода беше този Филип Тотю, странен и по своему неповторим. Защото той вършеше всичко, каквото вършеха или са вършели не другите прочути войводи по този край — смел беше, отличаваше се с котешка пъргавина, почти не оставяше нищо на случая, а се залавяше за работа само след сигурно разузнаване и здраво премисляне, нетърпимост имаше към турските злодеяния и не беше безразличен към кесиите с алтъни или сребърни грошове, — но към всичко това той привнасяше и някакво своеобразно, чисто свое чувство за хумор, та подвизите му винаги придобиваха окраска и на малко джумбуш, на весело приключение, на карагьозчилък, на зевзешка подигравка, на пиперливо шегобийство. Дали ще раздава смъртна казън, или едва ще изведе хората си от куршумите, които плетяха паяжина около тях, дали ще отмъкне товар с триста хиляди гроша — цяло богатство!, — или след най-ловък удар ще остане с празни ръце, тази негова своеобразна черта винаги го съпровождаше, сякаш през рамо не носеше гулия с комат хляб и бучка сирене, а торба със смях и закачки. Прибави ли се към това и че беше песнопоец, прочут от двете страни на Стара планина и че сякаш имаше за свой постоянен другар и покровител Сполуката (малко ли беше, че два пъти бе попадал в затвора и два пъти се бе спасявал почти по чудодеен начин!), приблизително щеше да се състави онзи негов портрет, който през тези години се разнасяше от уста на уста и го поставяше някъде на границата между действителността и легендата. Само най-опитните и най-препатилите — Панайот Хитов например[1] — виждаха в действията му и признаци на лекомислие, и прекалено доверяване на слепия късмет. Ала това си беше тяхна оценка и не стигаше до разума и сърцето на обикновения българин, който бе изстрадал толкова, че се нуждаеше от упование дори и в приказното.

Какъвто си беше по нрав и табиети войводата, по същата кройка потръгна и работата с новата му дружина. И така потръгна, че в първите месеци на новата 1863 година между Карнобат и Казанлък и между Елена и Ески Заара комай рядко ставаше раздумка, без да се спомене за нея.

Започна се онова, което се запомни като „Осман-беюва син си плаща греха“. Думата беше за един богат турчин от Ески Заара, толкова богат, че от пресищане вече се чудеше какво ново насилие и каква нова гавра да извърши. И също толкова богат, че властта си затваряше не едното, а двете очи, когато се касаеше за негова поразия. Чрез дядо Генчо Сивов обадиха на новосъбраната дружина за последния „подвиг“ на самозабравилия се Мохамедов потомък; с помощта на верни хора отвлякъл прочутата с хубостта си мома Мария Чифчи-Колюва, също и тя от Ески Заара, с насилие и отнел честта, пък като й се понаситил — дал й пътя; нещастницата направила опит да се обеси, но сварили околните, свалили я от въжето. Наскачаха момчетата, но Филип Тотю ги спря властно:

— Тук не може да се реши нищо, докато не видя къщата. Слепешката такваз работа не се върши.

Послушаха го. И на следната нощ бяха край дуварите на Осман-беювия син. Тогаз Аджема и другите разбраха колко разумен човек са си избрали за войвода: до главната порта на богатата турска къща ден и нощ пазеше въоръжен до зъби страж, но затова пък мястото позволяваше да се проникне незабелязано от него през огради и комшулуци. Така и направи дружината. Промъкна се като сонм духове по късна доба, избиколи дома на Осман бей (също и това бяха научили при разузнаването си — че Осман бей и синът му са в един двор, но в различни къщи), с калъчи и остри железа извадиха няколко кирпича и… ето ги в стаята, където се опъваха в сладък сън злосторникът и кадъните му. Изловиха ги без никакъв шум, напъхаха им по един парцал между зъбите. Нека спестим подробностите около онзи час, който последва, и да кажем, че когато дружината си отиде по същия път, тя имаше в гулиите си тридесет хиляди гроша, три върви с жълтици, един колан за опасване, нанизан само с жълтици, а отделно се бяха снабдили с една отлична пушка, чифт пищови и два наточени като бръснач ятагана. Носеха със себе си също разкаянието на Осман-беювия син и клетвата му, че повече на българка няма и да погледне. А че поне месец нямаше да сяда на задните си части, за това нямаха нужда от уверения — знаеха си как добросъвестно бяха изпълнили определеното от Филип Тотю наказание…

След това паметно нападение, извършено посред големия град Ески Заара, дойде ред на двоицата със зловеща слава от Чанакчий, с които бабите плашеха внуците си; развратникът Дели Мехмедчето, на съвестта на когото тежеше не една дузина озлочестени девици и млади жени, и кожодерът-лихвар, ходжата на същото село. Когато се заговори за Дели Мехмедчето, мнозина в четицата заклатиха глави в съмнение — сам Панайот Хитов с хората си се бе опитал да му види сметката и не бе сполучил. Не можеха обаче да откажат: този път двамата чанакчийски развратници бяха посегнали на няколко дечица, между които и внучката по сестрина линия на самия Генчо Сивов.

Както и при предишната „работа“, Филип Тотю пак не спести време за подробно разузнаване. И накрая вместо да заварди обичайните пътища на Дели Мехмедчето, той разположи момците си на пусия пред самата му къща. И в такава нощ, за която бе научил от сигурен човек, че в нея ще пирува не само стопанинът, но и верният му ортак — ходжата. И наистина сполучиха. „Беше пролет — ще си спомня по-късно войводата — и тази нощ грееше месечината. Пролетните нощи мамеха женкарите навън. Разходката им нощя по месечината е за тях фантастична и често пъти тя им коства скъпо и прескъпо. Дружината се примъкна край двора на турчето и се потаи. Мехмедчето и ходжата излязоха на чист въздух по двора, доволни от положението, от силата и властта си. Няколко пушки пламнаха, задими се, разнесе се екът в горите и всичко утихна. На двора лежеше трупът на ходжата, а към къщата се влачеше като пребита змия Дели Мехмедчето по колена и по тумбак с тежки охкания. Той беше ранен — Дели Мехмедчето си плати за греховете. На сутринта ходжата не обядва с харема си, а с дяда си на оня свят.“

Сега вече славата на дружината и на нейния войвода наистина гръмна навред между Марица и Балкана, а заедно с нея плъзнаха и потерите: да теглиш здрав пердах на един познат безчестник е едно нещо, но да вземеш душата на ходжа — съвсем друго. И целият санджак се вдигна на крак да търси дръзките отмъстители. Тази заплаха обаче съвсем не стресна Филип Тотю. Той само направи едно шумно слизане на юг, към Чирпан, колкото да подлъже преследвачите, а после безшумно преведе хората си обратно. Имаше си цел: в Богдан махле[2] отдавна си бе разпасал пояса друг един ходжа, който „много мъчел българите, като ги изкарвал да му жънат, орат, косят и пр. безплатно, а вън от това безчестял семействата им, без да имал страх от някого и никак не се стеснявал от наказание“. Още преди да се събере с дружината, Филип Тотю му бе пращал хабери да си опича акъла, но ходжата високомерно отвърнал: „Който има две души, да дойде, чакам го.“

Дали обаче някой ги издаде, или просто цялата област си беше нащрек, но този път изненадата не сполучи. Или поне сполучи само наполовина: едва дружината се промъкна до къщата на ходжата и цялото село се вдигна насреща й. Момчетата не се стъписаха. Те разбиха портата и се наредиха по дувара. Щом тълпата приближи, те хвърлиха два-три залпа насреща й, изпищяха ранени и се чуха викове „качин!“ („бягайте!“) и подир малко всичко се очисти.

— Е, що — каза Филип Тотю, докато засукваше мустак пред разтреперания ходжа и кадъните му, — ей ме на̀, аз съм с две души и дойдох, зер си ме чакал.

Захванаха се тогаз обичайните сълзи и целуване на краката, покаянията и тържествените клетви за в бъдеще:

— Аман, беим, харижи ми живота, деца имам. Ако знаех, че си такъв гаази и юнак, аз… Ама аз помислих, че хаберът е работа на някои момчетии…

Склони да не го заколи войводата, но му определи такъв откуп, от който можеше да се завие свят на човека — тридесет хиляди гроша. А ходжата, без „гък“ да рече за пазарлък, отвори тежките ракли и даде исканата сума в кесии злато.

— Слушай ме сега добре — рече му войводата, след като прибраха парите. — Този път се отърва евтино, защото те спохождам за първи път. Но чуя ли, че си обезчестил някое българско семейство или си подхванал отново да мъчиш нашите българи, тогаз ще дойда повторно и нито царят ти, нито войската му ще те спаси от ножа ми.

Като каза това, и даде знак на своите да се изтеглят — забелязал бе, че в далечината турците от селото се готвят за пристъп. Преброиха се. И се оказа, че Никола Аджема го няма помежду им. Хукнаха да го търсят, развикаха се. И подир малко той се подаде от една стая, като с една ръка извеждаше едно младо кадънче, а с другата оправяше предната цепка на потурите си.

— Да не си направил някоя мръсотия, а? — разпитваха го после, когато бяха оставили Богдан махле далеч зад себе си. — Или забрави клетвата, що дадохме пред светата икона?

— Каква ти мръсотия бе — оправдаваше се онзи, но избягваше да среща очите на другарите си. — Искаше да бяга кадънчето, та го запрях да го върна при другите…

По-късно обаче се разбра, че той наистина бе погазил клетвата. Това и други подобни негови постъпки щяха да накарат войводата му един ден да пише така за него:

„Никола Аджема по душа приличаше на чанакчийския ходжа и Дели Мехмедчето, с тази само разлика, че той не беше турчин, а християнин, не нападаше на честта на българките, а на турските момичета, и че не вършеше тези грехове явно по друмищата и по нивите, а скритом, крадешката… Той беше греховит повече от Дели Мехмедчето и ходжата. Аджема постъпи в нашата дружина с клетва, че ще бъде верен на клетвата си, а при това той я излъга… Той знаеше горския закон, но той го излъга и го заплю, а с това той се унищожи, обезличи сам себе си.“

Не след дълго Филип Тотю и другите горски юнаци щяха да разберат, че с това престъпление Никола Аджема съвсем не беше стигнал до дъното на безчестието си.

… След тази повторна дързост — не е малко да нападнеш двама ходжи в продължение на по-малко от месец! — вече се вдигнаха на преследване не само каази и санджакът, а, кажи-речи, целият вилает. И в този случай като че ли най-голяма ревност прояви Садък паша Чайковски. Той пое преследването на хайдутите почти изцяло върху своя казак-алай; е, май че нито веднъж не се случи той сам да участвува в преследванията, ала иначе пращаше свои конни части — най-често под началството на своя помощник Мизеевич, но в други случаи начело на ездачите беше собственият му син Адам, че и дъщеря му Каролина. Това последното много смая целия Сливенски край — не само загдето една девойка се залавяше да води войска из планинските дебри, но и поради странния начин на ездата й: върху коня тя седеше „аркаръ̀“, ще рече — по дамски, с двата крака от едната страна на животното. Но чудно нещо, Филип Тотю и момчетата не полагаха кой знае какви грижи за укриването си, пък преследвачите им все се разминаваха с тях.[3]

Доста път изброди четицата, като се прикриваше от преследвачите, но щом се видя, че у тях няма голяма стръв за бой или за пленяване, малко по малко поохлаби напрежението. И веднъж, когато момчетата се излягаха на почивка по гърбиците на Конарския балкан, зърнаха в далечината стотина души конница. Филип Тотю ги позна — бяха от казак-алаят на Садък паша, водени от красивата му млада дъщеря, цялата в бели дрехи и с бели ръкавици и шапка. Прихна тогава в смях войводата, зевзешката му и дръзка природа пак се обади в него. Повика той Стоян Арнаудов, единственият грамотен в дружината и му заповяда да напише следното писмо, което му издиктува дума по дума:

„Госпожице,

Този Балкан е мое родно място, от малък съм порасъл в него. Толкова години вече неговите гори ма приемат, пазят ма и ма изпращат като свое родно дете и, слава богу, досега никой не ма повреди и уби, та ти ли се намери сега да додиш да ма уловиш? С божия сила мене не ми се вярва, че ще можеш да сториш това за срам на Христовата вяра, а за слава на турската. Не вярвам да са удостоиш с такова щастие и да получиш от султана голямата онази награда и слава, за която се полакомиха мнозина и си оставиха главите тъдява. Пази си главата, защото е женска, да не би по погрешка да падне от раменете ти вместо мъжко; това не ще бъде слава за една мъжка сабя на момците ми.

Позволи ми да ти кажа, че много лекомислен е твоят баща, Садък паша сега в Сливен, а Чайковски някога в Русия, загдето ви е позволил да додите срещу мене с войска. Ако успееш да ма уловиш, аз знам какво ма чака: нож, въже, куршум и мъки. Но ако паднеш в нашите ръце, тогаз няма да са измолите нито вий, нито баща ви да ви пуснем — не! Няма да видите никога баща си, нито той вас, защото вий, вижда се, освободихте Полша от Русия, нали? Оставихте я свободна и додохте сега с баща си да помагате на Турция и да тъпчите един поробен народ! Позор да личи в бъдещите векове на вашето чело, на баща ви и на цялата ви емиграция! У дома си са бихте за тази свобода, която тука идите да отнемете от нас. Добре, като е тъй, по-добре са пазете!

Филип Тотю Войвода“[4]

Изпрати писмото на госпожица Каролина Чайковска по един селянин от Димовци, когото хванаха там наблизо, и го проследи скритом. Човечецът наистина пресрещна ездачите и даде записката на предводителката им. По-нататък се видя също как тя я прочете, пък събра хората си и запраши към Сливен. Прямодушният селянин се върна пак при четата, разказа всичко и си получи турската лира, която войводата му бе обещал. И горските юнаци щяха да се радват премного на това съвсем Филип-Тотювско приключение, ако една последна забележка на човечеца не ги бе хвърлила в пълно объркване: госпожицата не само не се уплашила, а се смяла дълго и от сърце на писмото, преди да заповяда връщането назад към града…[5]

Бележки

[1] П. Хитов (Моето пътуване… стр. 101) дава такава характеристика за него: „Тотю е добър човек, добър приятел, добър певец, народолюбив, способен и храбър, но в това също време той е нетърпелив, сърчен (б.а. — в смисъл на импулсивен) и неосторожен.“.

[2] Богдан махле — днес с. Богданово, Сливенско.

[3] Автентично. Тези системни разминавания на потерите от казак-алая са правели силно впечатление на съвременниците. И тъй като по военни качества изобщо не можело да става сравнение между полските офицери и местните турски началници, хората са започнали да виждат в това съвсем преднамерени действия, дори в някои по-късни изследвания (напр. Табаков. История на… т. ІІ, стр. 253, и особено Хр. Димитров. С. Градец…) направо се намеква за съзнателно покровителство или даже за използуване на привидните преследвания за съставяне на военни карти на района за бъдещи действия против самите турци. Истината няма как да се провери, но тъй или иначе е факт, че с изключение залавянето на няколко четника, откъснали се от дружината на Хаджи Димитър през паметната 1868 г., няма запомнени случаи на активни действия на казак-алая срещу български хайдути или бунтовници.

[4] Писмото на Филип Тотю цитираме съвсем дословно от романизираната му биография, стр. 298–299. То не се потвърждава от никакви други документи от епохата, та повечето изследователи нито го признават като исторически факт, нито го отричат. Ние го възприемаме като допустимо — то твърде подхожда на нрав като Филип-Тотювия. И все пак съзнателно правим едно чувствително отклонение от оригинала: в датировката. Според Филип Тотю той е изпратил това писмо през май 1867 г., след като четата му е разбита при Върбовка и остатъците й са преследвани по петите от безброен башибозук и редовна войска. Като имаме предвид, че по това време бележитият войвода е имал под заповедите си само четирима души и че единствената им грижа е била да опазят живота си, на нас ни се вижда твърде невероятно точно тогава той да се е занимавал с подобна шеговита кореспонденция. По тази причина предатираме писмото четири години по-рано, през пролетта на 1863 г.

[5] Цялата глава — автентична.