Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тътени (2)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 50 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
taliezin (2012)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2013 г.)
Допълнителна корекция
taliezin (2017)
Допълнителна корекция
moosehead (2018)

Издание:

Цончо Родев. Бурята, 1986

Редактор: Атанас Мосенгов

Художник: Емил Марков

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Васко Вергилов

Коректор: Жанет Желязкова, Донка Симеонова, Стоянка Кръстева

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив

Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции от Диан Жон
  3. — Корекция на правописни и граматически грешки

8.

Хайде да идем, да идем

на Райноолу на хана

низаме да са пишиме.

Хубаво да ни обличат

с’сини дрехи, сукнени

и с лустрени ботуши…

Народна песен

Започна се със слуха, че някой си Садък паша наел цялата къща на Киро Моканина в Мангърската махала. После дойдоха петдесетина войника и захванаха да я потягат от основите до покрива, повлякоха се след тях и талиги с покъщнина, каквато по тези места не беше виждана; войниците говореха на разни езици — български, турски гръцки, черногорски, а имаше и едни, дето почти всичко им се разбираше, пък езикът им не беше нито български, нито руски. Сетне се разбра, че те били поляци. Офицерите им заповядваха още по-бамбашка — техният език пък бил украински или, както го наричаха тогава, малоруски. Когато ги разпитваха за началника им, пашата, те разправяха, че също бил поляк, сега с целия си алай бил в Бургас — чакал да приготвят в Сливен къща за него и казарма за полка му, а междувременно посвещавал цялото си внимание на свой именит съотечественик-поляк, прочут поет на име Адам Мицкевич. А върхът на бъркотията беше названието на частта им — наричаха я казак-алай: да се чудиш тази сбирщина казаци ли са, турци ли…

Мина, колкото мина и се разчу, че пашата пристигал и целият град се изсипа на карнобатския път да гледа очакваното чудо. Наистина към обед се разнесе музика и се зададе алаят, целият на коне. Начело яздеше пашата — внушителен човек на петдесетина години, строен, теснолик, красив, с късо подстригана черна брада, в разкошни и някак по-особени дрехи на паша; все пак най-чудноватото в него беше, че не носеше очила, а само едно стъкло, мушнато под веждата на дясното око. Зад него носеха знамето, червено със сребърен полумесец, а после се нижеше полкът му, казак-алаят. Низамите в алая имаха сини сукнени униформи, с алафранга панталони и високи цилиндрични капи на главата; на гърдите на офицерите блестяха и сърмени ширити. Процесията се завършваше от няколко каляски със спуснати перденца, всяка запрегната с по шест коня.

Прочутият за времето си казак-алай се установяваше в Сливен…[1]

* * *

На втория ден след като се настани в Сливен, пашата на казак-алая (както всичко в този казак-алай, също и името на пашата не правеше изключение по чудатост и бъркотия, представляваше странна смесица от турски и славянски — официално се зовеше Мехмед Садък паша, пък от уста на уста вървеше като Садък паша Чайковски) прие в „газиното“ турските първенци на града — хем да се запознае с тях, хем да им подскаже, че положението му на паша от само себе си го поставяше по ранг и власт над тях. На следния ден отделно от турците — щастливо хрумване! — той покани по-личните представители на християнското население. На поканата му се отзоваха кметът Йоргаки и всички общинари, поп Юрдан и поп Станчо от името на клира, някои по-богати граждани, като Михалаки Гюлмязов, Русчо Миркович и Стефан Саръиванов, от страна на учителското тяло Добри Чинтулов, Димитър хаджи Костов Черното и Зарафина Яндова; за изненада на всички дойде и Добри Желязков, подпрян на ръката на сина си — той видимо страдаше от жестоките си болки, но правеше мъжествени усилия да ги превъзмогва. Никой не си даваше сметка, но това всъщност беше първият прием в Сливен и людете хем си умираха от любопитство, хем някак си се силеха да се държат важно и достолепно, но и престорено свободно, сякаш е-хе-хе — били са и пребили на подобни приеми. От всички може би най-малко важничеше Бяно това просто не вървеше на природата му), но затова пък вероятно бе на първо място по любопитство — за казак-алая и за неговия странен началник той бе чувал още преди години от Георги Раковски, та сега нетърпеливо чакаше да види нещата със собствените си очи.

А приемът си беше наистина съвсем тържествен и съвсем по европейски. Гостите биваха посрещани още при вратата лично от пашата в пълна униформа, който се запознаваше с тях и им представяше семейството си — жена си (той я наричаше Людвика, а се обръщаше към нея на „вие“ или „мадам“), синовете си Адам и Владимир, млади момчета в униформи на турски забити, и накрая прелестната си малка дъщеричка Каролина, облечена в широкопола европейска батистено-тюлена рокличка — все едно бяло пухкаво облаче, от което се подава главицата на русокъдро ангелче… В самия салон на „газиното“ присъствуваха също и други поляци-офицери с жените си и допълваха блясъка на приема с великолепните си униформи и разкошните тоалети — дума, която също днес за пръв път се чу в града под Сините камъни.

Противно на обичаите в Сливен, всички гости и домакините останаха на крака, настаниха да седне само болния Добри Желязков. Няколко спретнати войничета (по езика ги разбраха, че са от полячетата) разнесоха подноси с хапки сухи мезета и чаши шумящо вино. Когато се увери, че всички са с чаши в ръка, пашата повиши глас и така едновременно въдвори ред и привлече вниманието към себе си. Говореше с много грешки и често допълваше речта си с турски думи, но все пак напълно разбираемо:

— Дами и господа, много съм затруднен как да започна: с „Добре дошли“ или „Добре заварил във вашия град“. Във всички случаи вдигам наздравица за вас, за вашия прекрасен град и за процъфтяването на християнското население в него. — Той отпи една малка глътка; останалите, които следяха действията му, направиха същото. — И тъй като ще имаме дълга̀ и удоволствието — продължи пашата, — занапред често и задълго да бъдем заедно, искам най-напред да ви се представя. Наричам се Мехмед Садък и съм паша на казак-алая, по кръв обаче съм ваш роднина славянин, допреди няколко години се зовях Михаил Чайка-Чайковски. Пожелавам ви приятно прекарване при тази наша първа среща. И искам да знаете, че съм готов да ви изслушам или да отговоря на въпросите, които може би ще имате към мене.

Както става в подобни случаи, най-напред се възцари смутено смълчаване. Преди обаче то да стане тягостно, Йоргаки чорбаджи се престраши да попита:

— Можем ли да знаем… — Той се поколеба; не му идеше отръки да каже на един славянин „паша ефенди“, пък само „господине“ му се виждаше малко. Накрая избра „ваша милост“ и това щастливо като хрумване, но глуповато по съдържание обръщение се възприе от всички и остана. — Можем ли да знаем, ваша милост, по какъв случай ваша милост и алаят удостоявате нашия град с избора си?

— Заповед, господа, заповед! — разпери ръце пашата. — Просто ми е наредено да се установя в Сливен, макар че при нужда ще бъда в движение към Одрин, Карнобат, Шумен… и изобщо накъдето се налага. Но аз схващам задачата си малко по-широко, господа. Искам да попълня полка си с момци от вашия град, които — както се говори — се славят с юначеството си. Още утре теляли ще известят, че който желае да се види в униформа, с пушка на рамо и сабя в ръка, ще може веднага да се зачисли при нас.

— Пропуснахте да кажете, че ще служат и под знаме с полумесец, ваша милост — с привидно безразличие напомни Бяно Абаджи.

Пашата, светски човек, схвана нападката, трепна като ужилен и стъклото на монокъла му светна по посока на онзи, който я бе произнесъл.

— Смятате ли, господине, че е малко, дето ще бъдат в пълно въоръжение пред очите на вековните си поробители и преминали истински талим, всъщност ще бъдат първата българска войска от цели столетия насам?

Тези думи напълно объркаха присъствуващите: имаше нещо невероятно и неразбираемо до нелепост в това един турски паша да нарича турците поробители и да приканва към създаване на българска войска… Не правеше изключение от общото объркване и Бяно, макар вече да бе чувал за странните схващания на този славянин в униформа на турски паша.

След нова порция притеснено мълчание се обади Добри Чинтулов:

— Все пак ще ни изясните ли, ваша милост, как е станало така, че един славянин да е турски паша и да е воювал срещу царя и Русия, покровителите на цялото славянство?

— Покровител ли казахте, господин…

— Чинтулов. Добри Чинтулов, народен учител.

— … господин Чинтулов? — запита без повишаване на гласа, но със зла ирония пашата. — А знаете ли, че същият този „покровител“ вече почти столетие държи под робство моето отечество Полша и когато преди двадесет и пет години се вдигнахме за свобода, вашият „превелик“ Дибич, а след него и княз Паскевич дадоха израз на руското „покровителство“ с потоци полска кръв и изклаха много десетки хиляди мои сънародници?

— Искате да кажете?…

— Искам да кажа, че всеки се бори срещу робството, както може. В случая, господине, Турция е враг на нашите поробители и от само себе си се явява наш съюзник. Бъде ли разгромени Русия, от нейните пепелища ще възкръсне свободна Полша. Ето как един славянин-поляк е на турска служба и воюва срещу царя и Русия, господин Чинтулов[2].

Поп Юрдан изсумтя недоволно:

— Християнски момчета ще служат в турски алай и туй щяло да е от полза за вярата ни — те това не мога да го повярвам.

Но опитният в словесните двубои Садък паша не му остана длъжен:

— Също и над конака се вее байрак с полумесец, ваше благоговейнство, пък сливналии имат името на най-ревностни в христовата вяра… — Той обаче нямаше за цел нито „да поставя някого на мястото му“, нито изобщо да изостря отношенията си с първенците на сливенските българи. Затова изпразни чашата си и извика весело: — Но нека сега да се веселим, господа. Музика!

Полковата музика поде мазурка. Пашата подаде ръка на съпругата си и я изведе в средата на „газиното“. Неколцина от офицерите му последваха неговия пример. И след малко се понесоха…

Тази вечер сливналии за пръв път чуха и видяха европейски танц…

* * *

Както беше заявил пашата, така и стана — на следната сутрин сливенските глашатаи възвестиха, че всеки сливенски младеж, който желае и не страда от болест, може да постъпи в казак-алая; ще получава дрехи, оръжие и плата, ако е кабахатлия за нещо — ще му се опрости тозчас; на вярата му няма да се посяга; мераклиите да отидат в хана на Георги Райнов и да се пишат…

— Аз също ще отида — заяви неочаквано Найден.

Баща му вдигна очи и го изгледа продължително.

— Няма да те спра — каза. — Само искам да узная защо ти дойде този ум. Ами че тебе не те бива без роптание един бакър вода да изнесеш, как се виждаш ден и нощ под чуждо повеление?

— Две са причините за решението ми, тате. Нека си говорим право — мен не ме бива за нищо друго. Погледни колко и каква аба съм изтъкал за последната неделя и ще проумееш щото искам да кажа. А не ми се живее така, на бащин и майчин гръб… Пък кой знае, може да съм бил роден анджак за войник — нищо че войникът е непрекъснато под чуждо повеление.

Бащата може би имаше какво да му възрази, но се въздържа и само подхвърли:

— Това е първата причина. А втората?

— Искам да натрия мутрата на разните Алиефендиевци, Топчиахмедовци и Мустафа-Кянибеевци, тате. На всичките, за които ние сме нещо по-долно и от червеите. Нека да застана пред тях с пушка в едната ръка и тънка сабя в другата, пък те да не могат „гък“ да ми кажат — ей това е втората причина. Пък по важност може би даже първата.

Бяно Абаджи нищо не каза, само повдигна рамене. Найден никога не разбра, че в този момент той не разсъждаваше върху намерението му, а се питаше от кого преди много, много години бе чувал същите или поне съвсем подобни приказки…

Постегна се Найден и се отправи „на Райноолу на хана“. Не беше сам, напротив, мнозина го бяха изпреварили. Пред него на опашка чакаха и Димитър Драгиов, и Вачката, и Юрдан Влаха, и Тянко Сакънтията, и Андон Гургура, и още мнозина други, които Найден или не познаваше, или знаеше само по лице. Но всичките до един бяха все от неговата кройка момци — на които не е провървяло в труда, а иначе душа дават „да натриват мутри“.

До вечерта бяха вече в сини униформи и високи „като бурии“ плъстени шапки, а офицерите им ги учеха как да се подреждат и що означават заповедите, произнасяни на непознат език.

Бележки

[1] Съществува противоречие в литературата кога за първи път казак-алаят е бил настанен в Сливен. Нашето предположение е, че това е станало по-късно от описанието в книгата. За нуждите на романа обаче възприехме мнението на д-р Табаков (История на… т. ІІ), че това е станало скоро след изтеглянето на алая от Влашко през 1855 г.: „След завръщането си под Дунава той (б.а. — казак-алаят) е квартирувал едно след друго в Айтос, Карнобат, Ямбол и Сливен. Най-дълго той е пребивавал в Сливен, дето му е било главното и постоянно седалище.“ Във всички случаи е вярно, че през 1855 г. казак-алаят е бил в Бургас, където началникът му Садък паша Чайковски е устроил атрактивно посрещане в полско-украински стил на Мицкевич… и навярно тогава някой войник е заразил поета с онази холера, която наскоро след това го праща в гроба.

[2] В общи линии тук е наложена вярно политическата платформа и „стратегията“ на Садък паша Чайковски — поне така, както ги е прокламирал той. Струва ни се обаче, че се налага да се каже малко повече за този странен полски благородник и турски паша, още повече че е изиграл определена роля и в историята на Българското възраждане.

Неговата биографка Смоховска-Петрова го характеризира само с няколко думи: „способен и енергичен, но безхарактерен човек“. Академик Е. В. Тарле (Крымская война. Второе исправленное и дополненное издание. Т. ІІ, М.-Ленинград, Изд. Академии наук СССР, 1950), майстор на изящното портретуване, му посвещава няколко реда повече: „Странен човек е бил този Михаил Чайковски. Фантазьор, дилетант в политиката и в белетристиката, където той също се е подвизавал, понякога увличащ се полски патриот, понякога украинофил от съвсем особен, оригинален тип, мечтаещ за някаква си фантастична полско-украинска казашка република, човек с благородни пориви и заедно с това понякога способен на неочаквани и крайно некрасиви постъпки.“ И двете характеристики са напълно верни, но смятаме, че за читателя с по-определени исторически интереси ще са нужни и някои сбити биографични данни.

Михаил Чайка-Чайковски е роден през 1804 г. в Украйна, Киевска губерния, в семейството на заможни дворяни („шляхтичи“), по баща е поляк, но сам той винаги с гордост е изтъквал, че по майка е потомък на прочутия казашки атаман Григорий Бжуховецки. Получил добро, макар и доста несистемно образование. Участвувал в полското освободително въстание от 1830–1831 г., като проявил безспорна лична храброст. След потушаването на въстанието емигрирал с целия си полк и се поставил под заповедите на княз Адам Чарториски, емигрант в Париж — бивш руски министър на външните работи, а през епохата вожд на полското противоруско революционно движение; от същото време са и първите му опити в белетристиката. През 1841 г. бил изпратен в Цариград като дипломатически агент на княз Чарториски. Когато в края на 1850 г. под давление на Петербург е предстояло екстрадирането му от Турция, Чайковски приел исляма и на 18 декември същата година се превърнал в Мехмед Садък паша (разговорно познат повече като Садък паша или Садък паша Чайковски), поданик на султана. В навечерието на Кримската война под негово внушение бил сформиран споменатият казак-алай, целта на който била да обедини казаците-разколници, заселени по онова време в Добруджа, с представители на християнските народности (главно българите) от полуострова, за участие във войната. Първоначалният план на Садък паша Чайковски предвиждал да сформира войсково съединение до 60 000 души, но турците основателно не се съгласили — опасявали се да видят организирани и добре въоръжени толкова българи на своя територия. Под негови заповеди и по решение на император Наполеон ІІІ, снабден с модерно френско оръжие, алаят (полкът) участвувал успешно в първата част на войната — през Букурещ до Прут, — след което по искане на Австрия бил изтеглен на турска територия. Със своя полк Садък паша Чайковски бил на служба още повече от десет години на различни места в Турция и главно в Сливен. Като през цялото време запазил християнския характер на казак-алая, та не е чудно, че много от българите, служили и получили военни знания в него, винаги се включвали в четническите и революционни бунтове. Захари Стоянов и Димитър Страшимиров, първи биографи на Христо Ботев, категорично твърдят, че той е служил известно време в казак-алая. Историкът на Сливен д-р Табаков го приема за вярно и допълва, че Ботев е бил отседнал в хана на баба Петювица. В най-последната и най-компетентна биография на Ботев (Иван Унджиев, Цвета Унджиева. Христо Ботев — живот и дело. С., Наука и изкуство, 1975, стр. 82) тези сведения се отричат като „нелепа измислица“. В края на 60-те и началото на 70-те години великият везир Хюсеин Авни паша наложил потурчването на алая, при което от него избягали, напуснали или подали оставка много от офицерите и нисшите му чинове; подал оставка и самият паша, която била приета. В 1872 г. той помолил руския цар за помилване, като молбата му била удовлетворена и той се върнал в Русия, като дори получил и пенсия. През януари 1886 г. се самоубил.

Мнозина изследователи са склонни да отричат изцяло политическата роля на Садък паша Чайковски. Това не е правилно: казак-алаят е изиграл и положителна роля в нашето Възраждане — с покровителството си над църквата и населението, с военното обучение на български младежи, с европеизирането на хората и нравите, с поощрението на културния живот (музика, изучаване чужди езици и пр.), а специално по отношение заповяданото му преследване на хайдути и четници алаят най-често е играл покровителствена роля (изключение — някои събития от 1867 г.).

Литературното наследство на Михаил Чайка-Чайковски е сравнително обемисто, макар и твърде „дилетантско“. Някои негови повести обаче, като „Кърджали“, „Немолянка“, „България“ и др., посветени на България и българите, имат принос в опознаване състоянието на духа, икономиката и нравите по българските земи от епохата.

На читателите, които се интересуват повече от темата, препоръчваме изследванията на Иван Кр. Стойчев. Казак-алаят на Чайковски. С., 1944; и Ванда Смоховска-Петрова. Михаил Чайковски — Садък паша и Българското възраждане. С., БАН, 1973.