Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тътени (2)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 50 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
taliezin (2012)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2013 г.)
Допълнителна корекция
taliezin (2017)
Допълнителна корекция
moosehead (2018)

Издание:

Цончо Родев. Бурята, 1986

Редактор: Атанас Мосенгов

Художник: Емил Марков

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Васко Вергилов

Коректор: Жанет Желязкова, Донка Симеонова, Стоянка Кръстева

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив

Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции от Диан Жон
  3. — Корекция на правописни и граматически грешки

10.

Някъде откъм Аба пазар и Машатлъка се носеха нестройни песни. Али ефенди се надигна от мястото си и затвори прозореца; тези песни го дразнеха — не приличаха те на тукашните, пък напоследък, откакто безчислен низам и нестройни тълпи башибозуци — разните му там зебеци и манафи от Анадола — ден след ден се влачеха през Сливен, вече други в града не можеха да се чуят. Постоя кадията до затворения прозорец (отстрани изглеждаше, сякаш проверява дали песните проникват и през джамовете), пък се върна на мястото си и продължи прекъснатия разговор:

— Та кому, казваш…

Мъжът пред него, който се местеше неловко от крак на крак и мачкаше калпака си, подсказа:

— Иван Кючуков, ефенди. Иван Кючуков, воденичар от Драгоданово.

— Не съм ли те виждал тук някъде, из Сливен?

Иван Кючуков се поколеба — беше намислил да похитрува, пък на̀, веднага го хванаха.

— Възможно е, фурнаджия съм горе, в Дели Балта, ама щото имам, то е там, в Драгоданово, ефенди. Воденица и осем дьонюма място.

Признанието не направи никакво впечатление на кадията — той всъщност не се интересуваше от подробностите. И попита отново:

— Кому, Иване, дължиш тези, хм, десет хиляди гроша?

— На Мустафа Шибил от Градец, ефенди. Може да си чувал за него.

Али ефенди предпочете да не обяснява чувал ли е или не.

— В заем ли ти ги даде или…?

— Какъв ти заем! — възнегодува българинът. — Заем срещу живота ми! — Може и да беше имал намерението да поскрие това-онова, но сега се отприщи и разказа всичко: как са го хванали лятос шайкаджиите и са го пуснали срещу обещание за откуп. — Беше уж за една седмица, ефенди, но ме позабравиха и аз си рекох: „Бре, отървах се!“ Да, ама то било за малко. От месец взех да получавам хабери от Шибил — искал си парите, казва. А преди три дни ми запалиха сеновала на воденицата, ей тъй, за предупреждение било. Пък аз сухи пари нямам, кадъ̀ ефенди, всичко вложих в строежа на воденицата. И ето ме при тебе.

— Десет хиляди гроша са много пари — замислено каза Али ефенди. — Що можеш да заложиш срещу такъв заем?

— Воденицата заедно с мястото, те ще излязат двайсет и пет хиляди, че и повече, ефенди.

С движение, добре изучено от десетките подобни случаи, кадията разпери ръце — това би трябвало да се разбере едновременно като „Е, предавам се“ и „Абе хора сме, трябва да си помагаме“. И въздъхна:

— Е, няма как, ще те спасяваме, Иване. — Сетне добави като за нещо, което се подразбира от само себе си: — Но нали знаеш, пет на стоте месечно…

— Как пет на стоте, ефенди! — възкликна, не на шега изумен, воденичарят. — Не съм чувал по-голяма лихва от пара за грош![1]

— Ти луд ли си или мене смяташ за луд, Иване? Не чуваш ли тия навънка? Мурабе почва, човече, а не на рамазана постите. Утре я ни има на света, я не — кой е луд да ти даде десет хиляди с лихва на грош по пара? Ако знаеш такъв, върви при него. Зер не съм аз дошъл тебе да моля, а ти при мене. А при мене е така — на стоте пет.

Българинът се поколеба, пък свъси вежди и отсече:

— Да става, каквото ще! Пиши тапията, Али ефенди. По-добре на стоте пет, отколкото под ножа на онзи янкеседжия… Пиши![2]

* * *

А войската пъплеше, пъплеше неспирно към север и градът изнемогваше под броя и безчинствата й. Да вземат една торба стока от дюкян и да се измъкнат, без да платят, това почти беше в реда на нещата. Да се заседят в хана или кръчмата на ядене и пиене и на края даже едно „тешекюр-едерим“ да не кажат, това пък стана направо ежедневие. Не липсваха и изнасилвания, макар че в самия град те бяха сравнително по-редки. Такова едно насилие стана причина да се разчуе из Сливен името на клуцохорския хлапак хаджи Димитър, сина на хаджи Никола Кебеджията, и то нататък май изобщо не слезе от устата на людете.

Беше гроздобер и шарпаните[3] пълзяха от всички краища към града, който просто ухаеше на грозде и шира. Както ставаше открай време, турци, тукашните и още повече външните, начесто ги спираха, за да си вземат по няколко отбрани чепки, че сегиз-тогиз и цели кошници, но гроздоберачите не се омъчняваха от тези случки — хем бяха свикнали, хем тази година беше наспорил господ, та имаше и за агаларите, и за грижовните стопани. В този ден срещу една такава шарпана, която воловете тежко тежко мъкнеха откъм касъмовските[4] лозя, се изправиха трима въоръжени до зъби низами и с повелително „Ду-у-ур!“ („Стой!“) вдигнаха повелително ръце пред коларя; бяха от онзи алай, на който сливналии, кой знае защо, казваха „чергалии“ и войниците от който уж се славеха с име на по-разбрани и по-свестни. Отначало случката не загрижи никого — е, ще се назобят османлиите и шарпаната ще си продължи към града. Ала този път се случи нещо съвсем друго — „чергалиите“ изобщо не посегнаха към гроздето, а си извикаха нещо, уловиха по една от гроздоберачките и ги повлякоха към шубраците на Хамам баир. Разпищяха се жените, стъписаха се двамата мъже, които водеха шарпаната — що можеха да сторят те, безоръжните, на аскерите, накачулени от глава до пети с какви ли не пушки, ятагани и пищови…

Тримата похитители и техните жертви вече се закриваха сред гъсталаците на баира, когато сякаш изпод земята изскочи едно момче, което неколцина от гроздоберачите веднага познаха — беше тринадесетгодишният хаджи Димитър, всепризнатият войвода на българчетата-размирници от Клуцохор. Без да си дава сметка що може да се случи, когато се отиде с две ръце срещу трима възрастни мъжаги с толкова оръжие по тях, синът на Никола Кебеджията изтръгна остена от десницата на коларя, пътем награби няколко по-едри камъка и с яростен вик се спусна подир низамите.

Сбъркаха се турците от това неочаквано нападение, почудиха се какво да правят — дърпащите се жени ли да държат, от тоя малък рис ли да се бранят (нали ще станат за резил, ако се разчуе, че едно нищо и никакво хлапе ги е накарало да вдигнат силях за защита?), да се престорят ли, че нито са го видели, нито искат да знаят за него. Още се чудеха те кой път да изберат, когато хаджи Димитър им показа, че няма намерение да се задоволи до викове и заплахи. Един камък, добре прицелен с бринка (така сливенските момчета казваха по онова време на прашката), изби три кътни зъба на единия, няколко яки удара на остена отнесоха феса, че и част от ухото на другия… Третият, напълно объркан, не дочака да види какво е било приготвено за него, а пусна „своята“ гроздоберачка и позорно търти да бяга по южния склон на Хамам баир. Неговите аркадаши изобщо не се сетиха да посегнат към оръжията си, а като си плюха на петите, последваха примера му и презглава хукнаха подир него.

Хаджи Димитър ги гони през целия Хамам баир, че и далеч отвъд него — чак докато ги видя да вдигат пушилка по Джанкуртаран…

Има ли смисъл да се казва, че още същия следобед неговото име не слизаше от устата на сливенските българи? И че даже свещениците го споменаха с благодарност във вечерните си ектении? Заваляха похвали и върху хаджи Никола, загдето е отгледал такъв юнак, още толкоз малък, пък вече закрилник на слабите, и бащата уж сумтеше, уж се оплакваше, че „този непрокопсаник ще ни подпали чергата“, пък виждаше се, че отвътре се радва и гордее. Не изразяваха доволство само сливенските турци, те невям вече усещаха накъде ще избие това ранно юначество, а чорбаджиите направо си го казваха: „Един ден ще има да патим от тоя дженабетин…“

* * *

… И по това време дойде вест: полумесецът обявил война на кръста. Но кой знае защо, тя не повдигна духовете — не само на Бяно Абаджи, който беше предупреден какво ще се случи, но комай, и на всички българи[5].

Бележки

[1] Става дума за обичайната за епохата лихва, която също е огромна — равнява се на 30%. И макар че читателят малко трудно ще се ориентира в доста обърканата турска парична система (в случая нека да се знае само, че основната монета е била грошът, а парата се е равнявала на 1/40 от гроша), тук ще приведем един цитат от спомените на Филип Тотю войвода (Филип Симидов. Прочутият Филип Тотю войвода, С., ОФ, 1972), който твърде красноречиво характеризира лихварството през епохата: „… заемодавците бяха жестоки и безбожни в кожодерството си по размера на лихвите. Тъй напр. длъжникът, като попитваше лихварина колко лихва ще му вземе на стотях грошове в месеца, безбожният лихварин засмяно и със сладка като мед приказка му отговаряше: «Ех, бай Стояне, нали знаеш, комшии сме, познайници сме, та бива ли да ти вземам много, сиромах човек си, лесна работа е, ще ти взема на грош по пара.» Неграмотният длъжник, който не може да си направи скоро сметката, приема парите и си отива. А после? Ето какво излиза: лихвата не е 12, 15, 18 или 20 на стотех, а излиза безсъвестната лихва 30 на стотех! На гроша и пара лихва в месеца е по 100 пари месечно на 100 гроша, а за 12 месеца по сто пари са 30 гроша на стоте гроша в годината… Такива дългове се плащаха през цял живот и в наследство!“.

[2] Автентично — Иван Кючуков, фурнаджия и воденичар, действително е взел заем 10 000 гроша при лихва 5% месечно или 60% годишно, за да изплати откупа за живота си. В цитираните вече Записки на… на сина му Никола лихварят неизвестно защо е наречен А-бей, име, каквото не съществува сред турците. Никола Ив. Кючуков го назовава още „съучастник на разбойниците“.

[3] Шарпана — диалектна дума от Сливенско, по произход от турско-арабската „шарпхане“ — возен на колела нарочен съд (кораб) за превоз и мачкане на грозде и шира.

[4] Касъмово или Касъм-баба — днес с. Чинтулово, Сливенско.

[5] Източната или както е повече известна, Кримската война (1853–1856) остава настрана от нашия разказ и затова в романа ще бъде описано само отражението от нея в Сливен и Сливенския край; по същата причина досега, а и занапред няма да бъдем особено придирчиви към нейните исторически подробности и точни датировки. За по-любознателния читател обаче тук ще дадем в сухо изброяване по-важните моменти от нея.

След цяла поредица грешки и нетактичности, допуснати в Цариград, княз Меншиков прекъсва преговорите и на 21 май 1853 напуща турската столица на борда на бойния кораб „Громоносец“ с което дипломатическите отношения между двете страни са прекъснати. На 14 юни с. г. Русия окупира княжествата Влашко и Молдова, васални на султана, и излиза на Дунава. На 4 октомври Турция официално обявява война на Русия. Същата есен руската Дунавска армия обсажда Силистра (в обсадата е участвувал младият тогава офицер граф Лев Николаевич Толстой), но в деня на заповядания пристъп се оттегля отново на левия бряг на Дунава. На 18 ноември с. г. адмирал Павел Степанович Нахимов нанася тежко поражение на турския флот в залива на Синоп и практически напълно го унищожава. През декември с. г. флотите на Англия и Франция влизат в Черно море под предлог, че трябва да защищават Цариград от русите. На 15–16 март Англия и Франция (а през януари 1855 и Сардинското кралство) обявяват война на Русия. На 1 септември съюзническите армии извършват успешен десант при Евпатория в Крим и започва обсадата на Севастопол. Обсаждащите съюзнически войски са поверени съответно на главнокомандуващите маршал Сент-Арно, лорд Раглан и Омер паша, а защитата на обсадения град — на същия генерал-адютант княз Александър Сергеевич Меншиков. След нова поредица от грешки, този път от военен характер, Меншиков бива отзован, а защитата се поверява на адмиралите В. А. Корнилов и П. С. Нахимов (и двамата загинали в сраженията), проявяват се и други извънредно способни пълководци, като Е. И. Тотлебен (бъдещият победител при Плевен), А. П. Хрушчов, В. И. Истомин и пр., а руските войници и моряци показват истински чудеса от храброст и упорство. Въпреки героичната отбрана Севастопол пада на 27 август 1855 и Русия е принудена да иска мир. На 16 март 1856 е сключен Парижкият мирен договор, с който войната се смята приключена. Още преди подписването на мирния договор, цар Николай І умира (18 февруари 1855) и бива наследен от царя-освободител Александър ІІ.