Цончо Родев
Бурята (80)

3.

— Не мога да приема, че това е редовна сбирка на мезлиша — сухо каза поп Юрдан.

— Меджлиса — поправи го Али ефенди с подчертано равнодушие, сякаш да покаже явно, че кръвнишките погледи и развяната русо-бяла грива на тоя папаз не са му направили съвършено никакво впечатление.

— Меджлис или мезлиш — все тая! — настоя на своето свещеникът. — Не може да бъде редовна сбирка, без да са известени всички членове.

— Кой не е получил известие? — лениво попита Халис бей и в стаята лъхна на вино.

— Бяно Абаджи. Двама българи сме в мезлиша…

— Меджлиса — отново го поправи кадията.

— … а половината не сте благоволили да извикате. Това е явно беззаконие и аз ще съобщя за него, където законът повелява.

— Ако е вярно, папаз Юрдан е прав да се сърди. — В стаята пак плъзна миризма на вино. — Законът е за всички.

— И аз мисля така — подкрепи го хаджи Юмер, устабашията на табашкия еснаф, най-големия от турските еснафи в Сливен. — Не разумявам защо не сте известили Бяно Абаджи.

— Вие луди ли сте бе! — разпери ръце каймакаминът. — Тук ще говорим за хайдуците на Хитюв…

— Дето ме подредиха така — безцеремонно прекъсна и него Али ефенди, показвайки осакатената си десница.

— … с които се е събрал и синът на Бяно Силдар, пък вие искате да викаме и бащата, та всяка дума да бъде тозчас занесена в Балкана.

Поп Юрдан се сепна от тези думи, но се постара да го поприкрие. И като поразмисли, даже се засмя в себе си. А гласно каза:

— Ваша работа! Само да знаете едно: щом не сте спазили закона, туй не следва да се смята събрание на мезлиша, а само разговор. Иначе оня, който своеволничи, нека да си чака, щото му се полага.

— Пак е прав папаз Юрдан — още веднъж го подкрепи Халис бей. — Резиллик е, братовчед, че той, един гяур, дава заслужен урок по законност на тебе, кадията.

Али ефенди преглътна шумно — не бе намерил достоен отговор.

— Събрание или разговор — повиши отново глас Мехмед Салих бей, — туй няма толкоз значение. Важното е да си кажем, каквото имаме да си кажем.

Повикани от него, бяха се събрали в средата на април. Както вече се разбра, Бяно Абаджи умишлено не бе известен, а по някакви свои причини Садък паша също не бе дошъл, та в голямата соба на конака имаше общо деветима турци и един представител на българите — владишкия наместник поп хаджи Юрдан Димитров.

Един прислужник поднесе кафета. Като ги изсърбаха, шумно и с кеф, каймакаминът отпи и глътка вода и започна:

— Имам депеша из Стамбул, ефендилер. След два месеца колебание Високата порта е дала съгласието си и тримата най-отявлени бунтари от българските църковници са пратени на заточение. — Той хвърли бърз изпитателен поглед към поп Юрдан, но свещеникът се постара да запази самообладание. — И ни предупреждават да внимаваме, че както са се развилнели напоследък, нейде може да се стигне до размирици. Главно в краища като нашия, дето гяурите и без това си вилнеят на поразия.

— Вай аллах! — изпъшка Нутфулла ходжа, главният има̀м на града. — Само туй ни оставаше — верски безредици да трябва да оправяме…

— Верски или други не е ли все едно? — надсмя му се Халис бей. — Или ти мислиш, има̀м ефенди, че ще настане време, дето християните да ни замерват с Евангелието си, а ние тях да ги чукаме по главите с Корана?

Колкото и всички да гледаха сериозно на съобщението, не можаха да не се ухилят при тези думи. Изобщо Халис, другият внук на прочутия нявга Тахир ага, беше именно такъв: гуляйджия, развей-прах, и масаллия, та всички го обичаха, дори и тези, дето не одобряваха поведението му и редовното му престъпване на забраните на Пророка^[1].

— Работата не е за майтап — озъби се срещу него братовчед му Али ефенди. — И без това от две години, откакто заклаха Костаки хекимина, като се рече в царщината Ислимие^[2], всеки разбира град, в който не се знае кой пие и кой плаща. Къде нападнали кадията? В Сливен. Къде опушкали заптиета на улицата? В Сливен. Къде въстание готвили? В Сливен. Къде взели душата на бьолюкбашията? В Сливен. Е, много дойде, агалар…

— Абе конакът ще вземе предпазни мерки — обеща Мехмед Салих бей, — ще засилим и дневните, и нощните стражи, ама трябва да сме готови за всичко. Погледнеш, че омразата на българите към гърците се обърне и срещу нас. Що ще речеш ти, папаз хаджи Юрдане?

— Ще река, че не вярвам заради владиците в Цариград тук да настанат безредици. Християните от моето паство не са таквиз люде.

Някой се изкиска в шепата си, смях се появи и в очите на останалите, ала поп Юрдан успя да запази външно спокойствие.

— Още един път си прав — ухили се на думите му Халис бей. — Те, нашите гяури, са си кротки като овчици.

— Туй за кротките овчици е второто, заради което ви призоваха на събрани…

— На разговор! — напомни поп Юрдан.

— Е-е, нека да е разговор, ефендилер. До конака стигат лоши слухове. Онзи размирник из Московията, дето бил от сливенско коляно — каймакаминът напомняше за хаджи Ставри хаджи Койнов, — лани си обра крушите, ала отровното семе, засято от него, продължавало да ражда отровни плодове. Гяурите купували оръжие и барут, точели ятагани. И чакали знак, за да наскочат като един, да ни теглят ножа и да завладеят хубавия наш Сливен.

— А, чакали знак! — изкриви устни хаджи Юмер. — Защо да не погледнем истината в очите, ефендилер? Мигар не знаем всички, че и сега има улици в… — как го рече каймакаминът? — хубавия ни Сливен, дето правоверен даже не помисля да мине след залез слънце?^[3] И след това продължаваме да се тупаме в гърдите: на̀, господарите тук сме ние…

— Ако слушате мене, заразата иде от Балкана — обади се кадията. — Панайот Хитов и неговите панти си правят, щото си искат и пет пари не дават за нашите потери. Писали са се „народни отмъстители“ — тези последни думи Али ефенди произнесе на български — и си разиграват коня нагоре-надолу: едного осъдили на смърт и му теглили куршума, другиму глоба определили, та му взели торба пари, на трети отсекли и двете уши… Този пример разбуня духовете и на нашите хайти, та вирят нос и забравят що е това подчинение и кротост.

— Да не би за това положение и някой тук измежду нас да има мъничко кабахат, братовчед? — отново се поглуми Халис бей. — Кой стана причина Панайот да остави дюкян и занаят и да хване гората? Не знам дали е вярно, но имало било една песен между нашите гяури: „Право седи, криво съди стар кадия…“

Али ефенди се сгърчи на мястото си. Защото непрокопсаният му братовчед вече втори път го ухапваше с уж невинните си закачки, а той, всемогъщият кадия, не намираше достоен отговор за защита.

— Ба — подхвърли друг от членовете на меджлиса, — другаде не са кой знае колко по-добре от нас, агалар. На̀, вижте в Търновско. Вилнее там някой си Филип Тотю, правоверните не смеят носа си извън къщи да покажат. „Хвърковатия войвода“, тъй му думали. Понеже на два пъти го заптисвали и двата пъти той сполучвал да премине през три крачки дебелите стени на зандана и стражата, дето била човек до човек.

Никой не прояви особен интерес — за никого в стаята подвизите на този чапкънин Филип Тотю не бяха новост. А каймакаминът обобщи:

— Абе търновските дертове нека да ги оставим на търновци, нам ни стигат и нашите. Трябва да знаете, ефендилер, че не се ли намери колай да се отървем от Панайот, Никола Аджема, Хаджи Димитър…

— Хубав хаджия! — подметна някой. — Той комай е най-личната овца от кроткото паство на папаз Юрдан!…

— … Стоян Папазов, Найден Силдароглу и другите покрай тях, на ред и спокойствие в Сливен не можем да разчитаме.

— Че не са ли се запилели нанякъде? — попита някой. — Не съм ги чувал наскоро по нашия край.

— Тъй де — лицемерно побърза да го подкрепи поп Юрдан, — какви ти хайдути преди Гергьовден и зелено листе?

Каймакаминът и Али ефенди размениха един продължителен поглед, пълен с взаимно разбиране. После Мехмед Салих каза тежко:

— Завиждам ви на спокойствието, ефендилер. Много нещо давам, за да го имах и аз… — Той плесна с ръце и заповяда на появилото се заптие: — Доведи ги ония хубостници там!

Въведоха „хубостниците“. Бяха четирима мъже на по трийсет-трийсет и пет години с колчаклии потури, пристегнати с червени пояси, елеци без ръкави, ризи с шевици в червено и черно и рунтави калпаци на главите. Те се скупчиха един до друг, посрамено гледаха във върховете на кундурите си и се мушкаха да заемат място по-отзад.

— Е, какво ще кажете за нашите гости, ефендилер? — обърна се каймакаминът към членовете на меджлиса.

Повечето вдигнаха рамене, само богатият търговец хаджи Абдулла, който беше много скитал и много видял по своите алъш-вериши, се реши да отговори:

— Ами че като съдя по каяфета им, разградлии ще да са. Гяурите из Разградско носят таквиз дрехи.

— Вярно ли е бре? — строго запита новодошлите Мехмед Салих бей. — Хайде де, какво си глътнахте езиците? Вярно ли е, ви питам? — Онези обаче продължаваха да мълчат, та той обясни заради тях: — По каяфет наистина са разградски гяури, ефендилер, само че не са гяури, а чисти правоверни. — Каймакаминът почака да позаглъхне избухналата гюрултия и продължи: — От страх пред Панайот Хитов и хайманите му тия потомци на Баязид Йълдъръм и Мехмед Фатих^[4] се изхитрили да се преоблекат като неверници. Да, ама проклетият Панайот въпреки това ги спипал и им прибрал не само парите, ами и нашенските дрехи. И им казал… Хайде бре! — викна вече не на шега. — Кажете каква поръка ви е дал оня мустакат дявол.

— Прати ни в конака — престраши се да проговори един. — Да сте ни дадели вие дрехи и пари, защото не сте ни опазили по друмищата^[5].

Халис бей избухна в смях, но никой не последва примера му — другите турци от меджлиса гледаха угрижени и се почесваха там, където не чувствуваха сърбеж, единствено само в гънките на поп Юрдановите устни се мярна потисната усмивка, но и тя гледаше да се скрие в мустаците и брадата му.

— Това е, ефендилер. — Каймакаминът отпрати с едно махване на ръката злополучните турци-северняци. — Ето къде се е запилял Панайот, този султанов душманин, ето как хайдутин преди Гергьовден не излиза. И помислете сега тия абдали, като обикалят царщината, какво ще говорят за нашия каймакамлък.

— И дайте съвет, ефендилер, как да излезем от това срамно положение — допълни го Али ефенди.

Задълго се възцари мълчание — в стаята витаеха загриженост и объркване. Най-сетне се обади Халис бей:

— Чудя се на въпросите ви — каза със смес от мързел и насмешливост, каквито само той, внукът на Тахир ага, можеше да си позволи. — Защо Зейнил паша преди точно пет години не ни събираше да иска акъл от нас, братовчеде? Защо той изчисти Балкана от хора като Бойчо Цеперанлията и Димитър Калъчлъ̀, дето не отстъпваха на Панайот по юначество, без ние да го учим що да прави? Ами че в края на краищата всичко е у вас двамата: единият държи закона, другият — силата. До нас ли опряхте за свършването на работата? Да не сте мислили, че ние, десетмината тука, ще препашем силяхлъците и ще погнем Панайот Хитов и неговите аркадаши? Виж, ако сте намислили да се признаете за некадърни да изпълнявате възложеното ви от падишаха, тогаз е по-друга работата…

Почти не говориха след тези пълни с шибащ укор въпроси и наскоро след това си затръгваха.

— Нежели трябва да сте ми благодарни — подхвърли на сбогуване поп Юрдан, — че беше само разговор, а не събрание на меджлиса, нали? Зер голямо нещо крояхме, пък то комай излезе дупка в морето?

Али ефенди и каймакаминът Мехмед Салих не отговориха. Те и без това вече хиляда пъти бяха станали пишман, загдето им бе дошло наум да събират меджлиса…