Цончо Родев
Бурята (66)

2.

Студеното новогодишно слънце се бе надигнало над Бършен, когато у Бянови дойдоха Руска и децата. Трите синчета — Димитър, Андон и Ганчо — изведнъж изпълниха двора и къщата с веселия глъч на звънливите си гласчета, с шаренията на сурвачките си, окачени с кравайчета и джувчици от хартийки и цветни платнени лентички. Руска храбро се мъчеше да им приглася, да не изостава от радостта им, ала подутите й очи издаваха, че не е минало без сълзи, когато Кутьо е заявил нежеланието си да ги придружи. И толкова жалост будеше тя по средата между вътрешна мъка и външна веселост, че майка й се почувствува задължена да й се притече несръчно на помощ:

— Да, да, не ми казвай, момичето ми. Чувах аз, че Кутьо не бил нещо добре…

Олелията на децата — към тях се бе присъединил и Бояновият Стефан — помогна на Руска да не се оплита в тази подсказана й лъжа. Четирите внучета бяха „нападнали“ дядо си и едновременно налагаха със сурвачките си още яката му гърбина, само Стефан, най-малкият от тях, не стигаше до гърбината, а го удряше някъде по краката. Шибаха го те с дряновите си клончета, а той, старият човек, се разтапяше от щастие, пък в ушите му гласчетата им звучаха като хор на хиляди птички:

Сурва, сурва година,

весела година.

Зелен клас на нива,

голям грозд на лозе,

червена ябълка в градина,

пълна къща с коприна.

Живо-здраво до година,

до година — до амина…

Бяно дочу и още нещо освен познатото сурвакарско пожелание, но не можа да го разбере добре, та се извърна рязко, потърси с очи и приклекна до Андон:

— Я повтори, я повтори — прикани го. — Не чух накрая… — И му помогна: — Живо-здраво до година, до година — до амина…

Детето, почувствувало се герой, произнесе високо:

… пък докато пекне лято,

да се изметат турчулята!

— Виж го ти! — прихна в смях Иван Добровски. — Педя човек, пък цял хайдутин!…

Двете му братчета, изпаднали в сянката на Андон, побързаха да повторят в един глас:

… пък докато пекне лято,

да се изметат турчулята!

— Аферим! — възкликна Найден, като ги милваше по рошавите главици. — Кой ви научи това сурвакане, юначета?

— Мама, кой! — каза Ганчо, най-малкият.

— Майка ви, разбира се — замислено произнесе Бяно. — Искал бих да видя как ли се е чувствувал баща ви, ако сте го сурвакали с тези словца…

— Не си прав, тате — обади се в защита Руска, която бе дочула промърморването му. — Баща им не само ги похвали за това сурвакане, ами им напълни по едно калпаче шекерчета за него.

— Ти не ми се сърди — миролюбиво рече Бяно, — но аз някак си не мога да си ги представя тези калпачета с шекерчета от човек, дето може да си пие кафето с каймакамина и кадията, ще рече — с турчулята, дето са за измитане из Българско, докато в другата стая джелати трошат костите на чисти и праведни българи.

— Можеш да не повярваш, тате, ала Кутьо беше там да проси милост именно за тебе.

— Ти ли го проводи?

— Няма значение. — Очевидно беше го пратила тя, но сега не желаеше да принизява заслугата му. — Важното е, че беше там не за да се наслаждава на охкането и писъците (той се поболя от тях, та като се върна, легна да се съвземе), а за да помогне според силите си.

„Разминахме се с Кутьо и това е! — с горест помисли Бяно. — Не е продажник, пък и чрез баща си е платил кървав данък за робията. Ама защо, дявол да го вземе, вечната му мисъл е за изгодата, защо гърбът му така лесно се прегъва?“

— Вярвам ти — изрече гласно. — И му благодаря за стореното усилие. И пак ще повторя: не ми се сърди, ала по̀ бих се радвал да видя бащата на моите внуци въшлясал и с насинен гръб и подути табани в кауша, заподозрян като вожд на българщината, нежели като дост и ходатай при агаларите.

— Сега ли намерихте да оправяте тия работи! — сопна им се Яна. — Русе, я доведи, дъще, тия юначета, да видят що е приготвила баба за тях…

— Пък ако слушате мене — подхвърли Бяно, — сетне вземете и Стефан и заведете децата да сурвакат Добри Желязков. Той, завалията, комай повече от всички нас се нуждае някой да му пожелае „живо-здраво до година“, пък потъна в забрава…

— Хубаво се сети, тате — каза Боян. — И аз ще отида с Руска, може злощастникът да чувствува потреба да поговори и с някой възрастен.

— И аз ще поизляза за малко — неочаквано се обади Найден.

— Що? — присмя се Трънка. — Да сурвакаш ли си намислил?

— Не — каза той мрачно. — Дълг ми е да отида до чорбаджи Евтим, тъй мисля аз. Каквито и да са по сърце с Йосиф, все пак не може да не жалят за Златина, дъщеря и сестра им е. И сигур през тези месеци неведнъж са подпитвали по околни пътища дали вече съм се върнал.

— Добре си го намислил — кимна Бяно. А Христо допълни:

— При туй разправят, че чорбаджи Евтим Димитров придобивал образа на човек само когато помислял за дъщеря си.

* * *

Че хората не ги обичаха, можеше най-лесно да се разбере в ден като днешния — ето, Нова година беше, а у тях, богаташка къща, нито едно дете не почука със сурвакница в ръка, не се полакоми от по-скъпите дарове, които навярно бяха приготвили. Истината обаче беше, че и стопаните — Евтим Димитров и Йосиф Евтимов — не се вълнуваха бог знае колко от това, дето не са били почетени; затворени и саможивци, те дори тайничко бяха благодарни — не от стиснатост заради няколкото курабии рошкови или сушени смокини, а просто така, че им спестяваха главоболието да се разправят с разни малки щурчовци, които щяха да вдигнат дома им на главата си.

Все пак някъде към обед на вратата се похлопа. Не бяха обаче сурвакари, а един гост, при вида на когото сърцето на бащата замря. И той забърза, пуфтейки, насреща му. За разлика от него, Йосиф остана горе на пруста — не съществуваше под слънцето събитие, способно да го извади от безчувствеността и леденото му спокойствие.

Найден — той беше гостът — влезе в посрещника, но отказа да седне; щял да остане съвсем малко, беше оправданието му.

— Мислех за свой дълг — каза — да ви навестя. Чухте ме, когато, тръгвайки преди няколко месеца, се заканвах, че без Златина няма да се върна. И мислех, че ще да изпитвате нужда да знаете…

— Говори по-бързо, млади човече — с непристорено вълнение го прекъсна Евтим Димитров. По челото му бе избила студена пот. — Говори, за бога! Намери ли я? Къде е моята златна Златина? Що прави? Жива и здрава ли е?

— Не удържах на думата си, господин Димитров — мрачно призна Найден. — Много свят пребродих, още повече хора разпитах, на запад до Белград стигнах и на изток до Одеса — никой, разбирате ли, никой не ми каза даже една ей такава думичка за Златина…

Евтим подсмръкна шумно, тайничко поизбърса влагата, замъглила очите му. Найден го изгледа със съжаление — каквито и кусури да имаше чорбаджията, обичта му към изчезналата дъщеря беше неподправена и дълбока. Същото обаче съвсем очевидно не важеше и за брата на Златина; той каза ни в клин, ни в ръкав:

— Ех, блазе ти, много чудесии трябва да си видял, Найдене! Мерак ми е и на мене, ама… Нали ще поразкажеш как живеят людете по белия свят?

— Глупак! — смъмри го бащата. — Това ли намери да питаш в такъв час?! — И се обърна към госта: — Чрез турската власт и аз я дирих, писах и на близки хора в Гърция. Нищо и нищо! Просто не мога да проумея как е възможно да пропадне така вдън земя… И понякога ме хваща страх да не би…

— Не! — почти изкрещя Найден. После го повтори, но си наложи да го изрече с по-овладян глас: — Това не, не е такъв човек. По-скоро си мисля за друго — да не се е хванала в някое затънтено село като учителка…

— А, учителка! — безчувствено възрази Йосиф. — Златина нямаше знание като за себе си, камо ли да учи другите…

Изведнъж разговорът се запуши от само себе си. Казаха си, каквото имаха да си казват за Златина, пък нищо друго не ги свързваше. Тогава Йосиф се опита да запълни празнината:

— Защо все пак не седнеш, Найдене? Нова година е, не можем ли да сръбнем по глътка за късмет? — И се обърна към баща си: — Хайде бе, тате, прикани братовчеда…

— Не! — с предишния висок глас, но вече не със страх, а със сухота, която преминаваше в злост, го прекъсна Найден. — Тази дума „братовчеде“ не позволявам. Не ми припомняйте, че майка ми е била от вашето коляно. И че в жилите ми има малко от вашата кръв. Особено това последното не ми го припомняйте — платих му вече и цената, и лихвата. А за майка ми, рождената, която не познавам… Нашето роднинство всъщност е прекъснато още от нея… и от ония, които са я напъдили в тежък час.

— Прекалено строго съдиш, Найдене… — опита се да смекчи разговора Евтим Димитров.

— Тъй ли? Че защо? — със зловещ присмех възрази момъкът. — Моето отмятане от роднинството е за вас чиста печалба.

— Туй пък съвсем не го разбирам — разпери ръце Йосиф и се засмя.

— Щеше да го разбереш, ако като син на Божура подирех сметка за наследството на чорбаджи Стефан…

С жестока радост видя как стрелата му улучи наведнъж и двамата, сина и бащата. Защото те най-добре знаеха, че някога, след смъртта на брат си Стефан по „Голямото чумаво“, Димитраки чорбаджи, Евтимовият баща, хитро и неусетно бе притурил големия му имот към своя, без да дава сметка нито на вдовицата, нито на сирачетата на брат си.

Тръгна си. И пак не Йосиф, а Евтим го съпроводи до дворната порта. Чорбаджията възнамеряваше при сбогуването да разсее с блага дума тягостното настроение. Но не успя — от невъзпитание или от преголяма вътрешна неприязън Найден си тръгна, без да каже нито една дума, дори без да кимне за сбогом.

— Чудя му се на курназлъка — каза, кривейки лице, Йосиф, когато малко по-късно седяха пак с баща си до горещия оджак. — Като го слушаш, ще речеш, че е най-малко сайбия на половината Аба пазар… Пък той — „на гол тумбак чифте пищови“. Сигур за да пие едно вино с приятели, от баща си пари иска…

Ако имаше малко повече хитрост, нямаше да го казва — баща му видимо беше в лошо настроение, та не биваше да му дава възможност да си го изкара върху него. А в лошо настроение беше Евтим не поради заядливостите на младия Силдаров (те не му бяха приятни, без обаче да го трогнат), а поради окончателното пропадане без вест на единствената обич в живота му — Златина.

— Присмял се хърбел на щърбел — рече той кисело, като придърпа бърдачето с ракията към себе си. — Ако не се лъжа, господинчо, когато на тебе ти се пие едно вино с приятели, също на бащините си грошове разчиташ… Ти май направи двайсет и петте, пък не мога да си спомня да си спечелил и двайсет и пет пари през живота си.

Нападката не направи абсолютно никакво впечатление на сина.

— Остава да изкараш, че е моя вината за това… — каза с присъщото му безстрастие.

— А остава пък ти да изкараш, че вината е на някой друг, например моя — не му остана длъжен бащата.

— Няма защо да го изкарвам, то си е ачик така.

„Каквото повикало, такова се обадило“ — каза си Евтим, като мислеше за себе си и за своя покоен баща. Преди доста години, трябва да имаше тридесет и пет, така или подобно бяха разговаряли Димитраки чорбаджи и Евтим, но тогава Евтим се отбраняваше, не нападаше. Сега животът се бе извъртял по такъв начин, че се водеше приблизително същият разговор, само неговата, Евтимовата роля се бе сменила из основи. Но вместо да го смекчи душевно, този спомен го ожесточи. Той сръбна от чучурчето на бърдака и проточи бавно:

— Не мога да си припомня кога последен път си посегнал да свършиш някаква мъжка работа, пък аз да съм те спрял…

Синът обаче нямаше намерение да се предава:

— Доколкото зная, човек дори ратай да си пазари, първо му дава мотика в ръцете, че тогава иска работа от него.

— А защо, джанъм, не си се обадил досега? Мотика, земя, стан, дюкян — каквото пожелаеш, можеш да получиш от мене. Само да престанеш да живееш така, като търтей…

— Е, чак пък търтей! — ухили се насреща му Йосиф. Той очевидно имаше не кожа, а броня, непробиваема нито от намеци, нито от остроти. И стана така, че те, остротите, се отразиха от него и нараниха бащата; Евтим трябваше да направи усилие, за да не се поддаде на настроението си и да не избухне.

— Не те чух какво си избра — каза, като се опита да вложи колкото се може повече насмешка в гласа си. Но отговорът не закъсня:

— Искам пари, тате — каза Йосиф. Каза го като човек, комуто не за пръв път хрумва такава мисъл в главата. — Не пари за чаша вино или за кафе, бъди спокоен. Искам да бръкнеш достатъчно надълбоко в раклата, че наистина отведнъж да мога да стъпя на крака. Дори ако искаш, може да ми ги дадеш назаем и аз малко по малко да ти ги върна.

Евтим беше посегнал отново към бърдачето, но прибра ръка — разговорът ставаше такъв, че не биваше да е с размътена глава.

— Не можах да разбера какво се готвиш да подхванеш — подхвърли предпазливо. — Търговия? Чифликчийство? Или фабрика си наумил да строиш?

— Нищо от онова, което ти мина през ума, тате. Търговецът пропада от един-едничък обир на читаци. На чифликчията две градушки или две сушави години могат да му видят сметката. А фабриката… е, видя се по твоя „приятел“ Добри Желязков, що е в Турско да ставаш фабрикантин.

— Тогава? Какво остава тогава?

— Единственото, в което няма рискове, тате — убедително каза синът. — Когато пара̀та сама ражда пара̀.

— Лихварство?

— Аз бих го нарекъл по-благородно — банкерство. И недей да се засягаш, тате, ама в това отношение ти бая̀ изостана. Не, не, няма да те сравнявам с таквиз като Али ефенди — при тях пара̀та идва по-малко от ума в главата, колкото от властта в ръцете им. Но погледни какво направиха Димитър Жечков, двамата Миркович, Панайот Димитров, поп Димитър Костов и другарите им? И Ахмаков, дето се оказа, че е само ахмак по име, пък иначе…? Напънаха се те и събраха капитал, а сетне от този капитал не закапа, а потече като от балканска чешма…^[1] Започваш ли да ме разбираш, тате? Пара̀та, която ражда пара̀, е единственото нещо в божия свят, което нито суша мори, нито градушка убива.

Обратът в разговора завари Евтим напълно неподготвен — истината е, че нему действително никога не бе минавало през ума мисълта за банкерство. Предпази се да отреже нещо начаса, само попита внимателно:

— Как си представиш, хм, тази работа? От колко, хм, пари би се нуждаел, за да започнеш?

— Поне хиляда.

— Гроша? — Присмехулно поклащане на глава. — Чифте-гроша? Юзлука?^[2]

— Не. Лири, тате.

— Ли-ри!… — възкликна Евтим. И повтори: — Хи-ля-да ли-ри!… Ти чуваш ли се какво говориш? Хи-ля-да ли-ри!

— Да, поне хиляда лири, тате. Само при здрав капитал важи поговорката, че „пара̀ при пара̀ отива“, всичко друго е „въшка при въшка“. Иначе е бош-лаф, тате. Бош-лаф и опасност да не се случи другата поговорка — дето голямата риба изяждала малката.

— Че аз да се съдера, не мога събра толкоз пари…

— Но затова пък можем да се отървем от един-два имота. Градешкият например още от Шибильово време ти е на чиста загуба. Можем без кахър да продадем и чаирлийския чифлик — също и покрай него имаме повече дертове, отколкото печалба. Е, това комай ще стигне…

Евтим усети бясна жажда за ракия — струваше му се, че само чрез нея ще възвърне спокойствието си, а сетне и равновесието.

— Остави ме да помисля някое време — каза, пък надигна бърдачето и дълго не отлепи уста от кривото му чучурче.

Така започна 1860 година в дома на чорбаджи Евтим Димитров.