Колийн Маккълоу
Венец от трева (9)

Обикновено, когато двама души решат, че са открили един у друг мечтаната любов, те стават разсеяни и невнимателни и често се издават с някоя неуместна бележка или стават жертва на случайни разкрития. И все пак Ливия Друза и Катон Салониан успяха в продължение на дълги месеци да се предпазят от всякаква недискретност и да опазят своята тайна. Ако двамата се срещаха в Рим, естествено подобна връзка не би останала дълго незабелязана. Но за тяхно щастие Тускулум се оказваше достатъчно заспало градче, за да обръща някой внимание на похожденията им.

Четири седмици след запознанството си с Катон Ливия Друза вече знаеше, че е бременна, при това, че бащата не е Цепион. Знаеше го, защото беше изпратила Цепион с обилен мензис, а две седмици след заминаването му вече бе в прегръдките на Марк Порций. Когато трябваше да дойде поредният й цикъл, нищо подобно не се случи. Освен това майка на две деца, Ливия Друза познаваше и по други признаци, че нещо се променя у нея, а то можеше да е само, че чака трето. Двамата с любовника й Катон чакаха плода на своята любов, който щеше да замести така и неродения син на Цепион.

Обзета от философски дух, Ливия Друза реши, че ще е глупаво да прикрива положението си, още повече че между ляганията й с Цепион и с Катон беше минало малко време, а това щеше да й помогне да избегне подозренията. Ами ако не беше заченала толкова бързо? По-добре да не мислеше за подобни ужасии.

Друз беше много доволен, че сестра му ще си има ново дете, или поне така твърдеше, а Сервилий Цепионида му пригласяше. Лила смяташе, че да си има малко братче може да се окаже голяма забава; единствено Сервилия не се отказваше от каменното си изражение, по-непроницаемо от всякога.

Разбира се, трябваше и Катон да научи, но дали беше нужно да знае всичко? Ливия Друза отново се прояви като дъщеря на трезвомислещия си баща и започна да пресмята всички плюсове и минуси на положението си. Ако детето се окажеше момче, щеше да е несправедливо Катон да не знае, че е от него. И все пак… И все пак… Ако момчето се появеше на бял свят след завръщането на Цепион, а по всичко личеше, че така ще се случи, — всички щяха да приемат, че тъкмо Цепион е бащата, което пък означаваше, че малкият ще се казва Квинт Сервилий Цепион и един ден ще наследи Златото на Толоза. Петнайсет хиляди таланта злато. Щеше да бъде най-богатият човек в Рим, щеше да се води потомък на една от най-славните патрициански фамилии. Много по-славна от тази на Катон Салонианите.

— Ще имам дете, Марк Порций — съобщи Ливия на Катон на другия ден, когато двамата се събраха отново в двустайната къщичка, превърнала се от известно време в нейния истински дом.

Той втренчи поглед в нея. Усещаше се, че е по-скоро разтревожен, отколкото радостен.

— От мен или от мъжа ти?

— Не знам — излъга Ливия Друза. — Наистина не знам. Съмнявам се дали ще разбера и когато го родя.

— Го родиш… Мислиш, че ще е момче?

— Сигурна съм, че ще е момче.

Катон се облегна назад на леглото, затвори очи и присви красивите си устни.

— От мен е.

— Не мога да съм сигурна — повтори Ливия.

— Което означава, че всички ще го смятат за син на мъжа ти.

— Не виждам какъв друг избор ми остава.

Катон отвори отново очи, обърна глава, за да вижда по-добре любимата си и тъжно рече:

— Знам, че друг изход няма. Не виждам как бихме могли да се оженим дори ако получиш развод. Което няма да стане, освен ако мъжът ти не се върне по-рано от очакваното. Но се съмнявам. Цялата тази работа е нарочно стъкмена от боговете, за да ни се смеят на воля.

— Нека се смеят! В крайна сметка винаги печелим ние, хората, а не те. — Ливия се надвеси над леглото, за да го целуне. — Обичам те, Марк Порций, надявам се детето да е от теб.

— Аз пък се надявам да не е.

Понякога Катон да ставаше по-въздържан заради детето в утробата на Ливия, тя неизменно го убеждаваше, че от толкова много любов на сина й няма да му стане нищо.

— Нима Тускулум продължава да не ти харесва? — питаше Ливия един ден малката Сервилия, докато се радваха на прекрасния октомврийски ден.

— О, определено не толкова, колкото Рим — отговори дъщеря й, която дори толкова месеци насред природата не бяха отучили от градските й вкусове. Както в Рим, така и тук, тя продължаваше да се държи недружелюбно, избягвайки по възможност всякакви разговори с майка си и отговаряйки насила на въпросите й. От известно време Ливия Друза си даваше сметка, че на вечеря се чува само нейният глас.

— Защо, Сервилия?

Сервилия впери поглед в корема на майка си.

— Най-малкото, защото няма нито добри лекари, нито дори акушерки.

— О, ти за бебето не се тревожи! — засмя се Ливия Друза. — Той си е много доволен вътре в корема ми. Когато му дойде времето, всичко ще мине леко. При това ми остава поне един месец.

— Защо постоянно говориш за детето като за „него“, мамо?

— Защото знам, че е момче.

— Никой не може да знае какво ще бъде детето, преди то да се е родило.

— Каква си ми циничка — забавляваше се на философстванията на дъщеря си Ливия. — Винаги съм знаела, че ти ще се окажеш момиче, както и по-късно Лила. Защо да не позная и този път? Усещам, че ми тежи повече от вас, а и ми говори по различен начин.

— Говори ли ти?

— Да. Ти също ми говореше навремето, докато те носех.

Сервилия изгледа майка си с насмешка.

— Ама наистина, мамо, от известно време говориш все по-странни и по-странни неща! Как може бебето да ти говори от корема, когато всяко дете се научава да говори едва една-две години след раждането си?

— Същата си като баща си — без да иска се изпусна Ливия Друза и лицето й се разкриви в кисела физиономия.

— Значи не харесваш татко! Винаги съм си знаела — отбеляза Сервилия по-скоро с нотка на меланхолия, отколкото на упрек.

Вече беше навършила седем години и майка й си рече, че е редно да научи някои недотам радостни неща за семейството си. Не ставаше дума да злослови за баща й, но… Нямаше ли да е прекрасно да спечели приятелството на най-голямото си дете?

— Не — поклати утвърдително глава Ливия. — Не харесвам татко ти. Искаш ли да знаеш защо?

Сервилия вдигна рамене.

— Предполагам, че ти си тази, която иска да ми каже.

— Е, ти самата харесваш ли го?

— Да, разбира се! Той е най-добрият човек на света!

— О, така ли? Значи наистина трябва да ти обясня защо аз не го харесвам. Ако не го сторя, ти ще ме съдиш, а трябва да се оправдая пред теб.

— Не се съмнявам, че така гледаш на нещата.

— Скъпа, аз никога не съм искала да се омъжвам за баща ти. Вуйчо ти Марк ме накарала го сторя насила. А това не е добре за начало.

— Сигурно си имала и друг избор — рече момичето.

— Никакъв. При нас рядко те оставят да избираш.

— Тогава е трябвало да се примириш с мисълта, че вуйчо Марк разбира нещата по-добре от теб и да се съгласиш с него. Аз лично не виждам какво лошо му има на съпруга, когото ти е избрал — отсъди решително седемгодишното момиче.

— Не може да бъде! — Изгледа с отчаяние дъщеря си Ливия. — Сервилия, никога не зависи от нас кой ще ни се хареса и кой — не. Случи се така, че татко ти не ми харесваше. Никога не ми е харесвал, а го познавам още от времето, когато бях на твоята възраст. Бащите ни обаче отдавна се бяха съгласили да ни оженят, а вуйчо ти Марк не виждаше причина да не го сторим. Не можах да го убедя, че ако между нас просто не съществува любов, това не би било страшно за брака ни, но когато мъжът ме отблъсква, тогава всичко ще се провали от самото начало.

— Мисля, че си много глупава — изказа се презрително Сервилия.

„Тъпо, упорито магаре!“ — Помисли си Ливия Друза, но търпеливо продължи с обясненията си:

— Бракът е свързан с най-интимните страни на хората, дете мое. Ако мъжът ти те отблъсква, то ролята ти на съпруга е непоносимо тежка. Когато двама души са женени, те трябва да се докосват често, а когато човек те отблъсква, ти никога не би искала да те докосва. Това поне можеш ли да го разбереш?

— Аз не обичам никой да ме докосва — отсече дъщеря й.

Майка й се усмихна.

— Да се надяваме, че това ще се промени! Както и да е. Аз бях принудена да се омъжа за човек, с когото не обичах да се докосвам, човек, който ме отблъсква. И продължава да ме отблъсква до ден-днешен. И все пак не мога да твърдя, че не изпитвам чувства към него. Обичам теб, обичам Лила, как тогава да не обичам поне малко вашия татко? В крайна сметка, ако не беше той, нямаше да ви има и вас.

По лицето на Сервилия се изписа недоволство.

— Ама наистина, мамо, много си глупава! Първо казваш, че татко те отблъсквал, после ми разправяш, че си го обичала. Това са пълни глупости!

— Напротив, това е напълно човешко, Сервилия. Да обичаш някого и да го харесваш са две напълно различни неща.

— Е, когато татко ми избере подходящ съпруг, аз смятам хем да го обичам, хем да го харесвам — натърти детето с аристократично презрение.

— Дано се окажеш права — отвърна и се опита да смени донякъде темата на този разговор, ставащ все по-мъчителен и по-мъчителен. — В момента обаче съм много щастлива. Знаеш ли защо?

Сервилия наклони глава на една страна, за да размисли по-добре над въпроса, после я тръсна здраво и кимна в знак, че е намерила отговора.

— Знам защо си щастлива, макар и да не мога да си обясня на какво се дължи това ти щастие. Щастлива си, защото живееш в тази ужасна дупка и защото чакаш дете. — В черните й очи блесна лукава искрица. — А освен това… мисля, че си имаш приятел.

По лицето на Ливия Друза се изписа смъртен ужас. Дъщеря й беше до такава степен изненадана от неприкритата уплаха на майка си, че чак потръпна от удоволствие. Всъщност стрелата, която беше забила в сърцето й, беше изпратена случайно, навярно защото самата тя, Сервилия, тъгуваше, че си няма приятел в тази пустош.

— Разбира се, че си имам приятел! — възкликна неспокойно Ливия, успяла да се поокопити. После си наложи да се усмихне. — Този приятел ми говори постоянно ето тук — посочи корема си.

— Но няма да бъде и мой приятел — поклати глава момичето.

— О, Сервилия, недей да говориш така! Той ще бъде най-добрият ти приятел… ще бъде твой любим брат!

— И вуйчо Марк ти е брат, но пак те е принудил да се омъжиш за човек, който те отблъсква.

— Това не значи, че съм престанала да гледам на него като на приятел. Братя и сестри израстват заедно. Те се познават едни други по-добре, отколкото ги познават дори родителите им, й няма как да не се обичат — заяви разпалено Ливия Друза.

— Никога не можеш да обикнеш човек, когото не харесваш.

— Ето къде грешиш. Стига да поискаш, всичко е възможно.

Сервилия навири невъзпитано нос.

— В такъв случай защо не си се научила да харесваш татко?

— Но той не ми е брат! — чудеше се вече какво да говори Ливия Друза. „Защо това дете толкова упорито отказваше да разговаря човешки с майка си? Защо толкова държеше на своето, на нежеланието си да разбере най-близкия си човек? Защото — и това беше единственият отговор, който Ливия можеше да си даде — е дъщеря на баща си. Прилича му по всичко, с тази разлика, че е много по-умна от него. И по-коварна.“

— Порцела, всичко, което искам от теб, е да бъдеш щастлива. И ти обещавам, че никога няма да позволя на баща ти да те омъжи за човек; когото не харесваш.

— Може и да не си при нас, когато дойде време да се омъжа — напомни й Сервилия.

— Защо да не съм?

— Ами майка ти не е била, когато теб са те омъжвали, нали?

— Майка ми е съвсем различен случай — с болка изрече Ливия. — Тя е жива, нали знаеш?

— Знам. Живее с вуйчо Мамерк, но ние не й говорим, защото е разпусната жена — повтори заучения урок Сервилия.

— Кой ти е казал всичко това?

— Татко.

— Но ти дори не знаеш какво означава „разпусната жена“!

— Напротив, знам! Това е жена, която е забравила, че е патрицианка.

На Ливия Друза чак й стана смешно от подобна философия.

— Интересно определение, Сервилия. Мислиш ли, че ти самата никога няма да забравиш, че си патрицианка?

— Никога! — презрително заяви детето. — Като порасна, ще бъда точно такава, каквато татко иска да бъда.

— Никога не съм предполагала, че двамата с татко ти разговаряте толкова често!

— Разговаряхме през цялото време — излъга Сервилия толкова убедително, че майка й дори не се усъмни в думите й. Пренебрегвана и от двамата си родители, Сервилия бе избрала от съвсем ранна възраст, че във всичко ще застава на страната на баща си, не за друго, а защото той изглеждаше по-силен, по-необходим от Ливия Друза. Затова в детските си мечти тя се виждаше най-често близка приятелка на баща си, с когото си споделят всичко, нищо че всеки ден действителността я убеждаваше по-скоро в обратното. Баща й смяташе дъщерите за досадници, за него само един син би имал значение. Как ли го беше разбрала? Навярно защото се беше научила да обикаля като призрак дома на вуйчо си Марк, да се крие в тъмните ъгли, за да подслушва чужди разговори, да чува неща, които не бива да знае. Всеки път й се струваше, че именно баща й говори с езика на истинския римлянин, а не вуйчо й Марк, още по-малко онзи италийски никаквец Силон. Понеже тъй и тъй баща й й липсваше, тя живееше във все по-силния страх, че ще се случи неизбежното: че майка й ще роди момче и тогава тя никога не би могла да се превърне в любимката на баща си.

— Е, Сервилия — каза рязко Ливия Друза. — Много се радвам, че двамата с татко ти сте се научили да говорите на един език. Но когато той се върне у дома и двамата се видите, ще искам от теб да се покажеш като голям човек. Това, което ти разправях току-що за отношението ми към него, той не трябва да го научава. Всичко, което си чула тази вечер от мен, е тайна, споделена от майка на дъщеря, разбираш ли?

— Защо да е тайна? Нима той сам не знае?

Ливия се намръщи. Опитваше се да познае какво има предвид дъщеря й.

— Ако наистина говориш толкова често с баща си, Сервилия, сигурно си разбрала, че той не предполага за неприязънта ми към него. Татко ти не може да се похвали с особена наблюдателност. Ако не беше така, навярно щеше да ми харесва повече.

— О, да ти кажа честно, ние с него никога не си губим времето да разговаряме за теб — изсъска злобно тя. — Има толкова по-важни неща за обсъждане…

— За седемгодишна си се научила доста добре да обиждаш хората.

— Никога не бих обидила татко — заяви тя.

— Толкова по-добре за теб! Все пак не забравяй какво те помолих. Днешният ни разговор трябва да остане в тайна. Аз те удостоих с честта да споделя нещо с теб, надявам се, че ще постъпиш като истинска римска патрицианка и ще се отнесеш към тайната ми с… уважение.

 

 

Когато през април за цензори бяха избрани Луций Валерий Флак и Марк Антоний Оратор, Квинт Попедий Силон нахълта в дома на приятеля си Друз, обзет от дълбоко вълнение.

— Колко прекрасно, че най-после можем да си говорим, без да се оглеждаме дали не ни подслушва Квинт Сервилий! — не скри щастливата си усмивка Силон; той нямаше навика да си прави оглушки, когато Цепион злословеше против него, затова и не си пестеше забележките по адрес на надутия патриций.

Друз пък, който във всичко заставаше на страната на Силон, но, обвързан с роднинските си задължения към Цепион, предпочиташе да мълчи, сега пак не обърна внимание на последната реплика.

— И коя е причината да се чувстваш толкова радостен? — попита той.

— Цензорите! Обещаха да проведат най-щателното преброяване на римските граждани в историята на Рим. Не само това, ами смятат да подходят по напълно различен модел. — Силон чак бе вдигнал ръце в знак на благодарност към боговете. — О, Марк Ливий, нямаш представа с какъв песимизъм бях свикнал да гледам на положението на цяла Италия! Бях стигнал дотам в отчаянието си, че смятах за единствено решение на проблемите ни пълно отцепване от Рим, ако трябва с цената на война.

За пръв път Друз научаваше за кроежите на Силон, затова едва не подскочи на стола си. Застана с изправени рамене и тревожно изгледа приятеля си.

— Отцепване? Война? — не можеше да проумее той. — Квинт Попедий, как дори ти минават през ума подобни неща? Никога не съм си представял италийските проблеми да бъдат решени другояче, освен по мирен път, и знаеш, че отдавам цялата си енергия в името на това мирно разрешение.

— Знам много добре какво правиш за нас, приятелю, а пък ти можеш да ми вярваш, че доколкото зависи от мен, до отцепване никога няма да се стигне. Още по-малко до война. Колкото тези възможности биха били пагубни за Рим, толкова биха се оказали те пагубни и за самата Италия. Цената, която ще трябва да заплатим — и в хора, и в пари, — ще разори народите ни за десетилетия напред, независимо от това кой ще излезе победител. От граждански войни плячка не се взима.

— Забранявам ти дори да споменаваш подобни неща!

Силон се извъртя на стола си, облегна лакти на писалището на Друз и се наведе към него.

— Точно така, няма да ги споменавам! Защото изведнъж разбрах как Рим би могъл да покаже своята загриженост за италийските си съюзници — просто като освободи голяма част от тях от непривилегированото им положение.

— Имаш предвид всеобщо гражданство?

— Не всеобщо гражданство, това би било невъзможно. Но достатъчно големи компромиси, които, веднъж сторени, рано или късно ще доведат до раздаване на всеобщо гражданство на полуострова.

— И как ще стане това? — попита Друз, който се чувстваше в известен смисъл излъган. Винаги бе смятал, че е изпреварил Силон с идеята за раздаване всеобщо римско гражданство в Италия, а сега се оказваше, че приятелят му е открил може би нещо още по-радикално.

— Както знаеш, цензорите винаги са се занимавали най-вече с жителите на самия Рим; провинциите за тях не са представлявали никога интерес. Всички, записали се в селските или провинциалните списъци, всъщност са го сторили в знак на собствената си добра воля. Когато един римлянин, живеещ на територията на Италия, решеше да напомни за себе си, той беше длъжен да се яви пред дуумвирите в града си, а ако е на село — в най-близкия административен център. В провинциите пък трябваше да се види лично с управителя, което често означаваше дълго, скъпо и уморително пътуване. Онези, които истински се грижеха за положението си на граждани, си правеха труда да се явят, където трябва, но повечето си обещаваха обезателно да го сторят при следващото преброяване, надявайки се чиновниците да пренесат имената им от стария свитък на новия, както обикновено става.

— Дотук не ми казваш нищо ново — прекъсна го приятелски Друз.

— И така да е, струва се да ти припомня цялата досегашна практика. Новите ни цензори, Марк Ливий, са необичайна двойка. Никога не съм смятал Антоний Оратор за работоспособен човек, но пък и като се сетя за безупречно проведената му военна кампания срещу пиратите в Мала Азия, сигурно греша. Докато за Луций Валерий знам единствено, че е фламен Марциалис и че навремето, когато беше втори консул и трябваше да замества болния Гай Марий, остави на Сатурнин да обърне Рим с главата надолу. Все пак винаги съм повтарял, че всеки човек се ражда способен за една или друга работа, а Луций Валерий доказва, че ако не друго, се е родил с таланта на логистик — мисля, че така го наричате вие. Минавах днес през Колинската порта и тъкмо пресичах долния край на Форума, когато гледам насреща си Луций Валерий. — Силон разтвори широко змийските си очи и театрално въздъхна. — Представи си изненадата ми, когато ме повика по име и ме попита дали не бих могъл да му отделя малко време за един разговор! Мен, италиеца! Естествено му заявих, че съм изцяло на неговите услуги. Оказа се, че иска аз да му препоръчам неколцина марси с римско гражданство, които да се съгласят да проведат преброяването на римските граждани и на ползващите се с латински права люде на марсийска територия. Играейки ролята на вечно неразбиращия, успях да измъкна дума по дума от устата му всичко, което ме интересуваше. Те — сиреч двамата с Антоний Оратор — смятали да създадат временна институция от чиновници, натоварени с преброяването. Въпросните чиновници ще имат за задача да обиколят цяла Италия и Италийска Галия от лятото докъм края на годината, за да запишат лично всички римски граждани в рамките на полуострова. Ако се вярва на Луций Валерий, новите ви цензори се тревожат, че досегашната система на преброяването е допускала сериозни пропуски сред селското население на страната, сред римските граждани или латини, които не благоволявали сами да се регистрират. Ти какво мислиш по въпроса?

— Какво трябва да мисля? — на свой ред попита Друз.

— Най-малкото, че става дума за проява на трезв разум, Марк Ливий.

— Да, така е! Освен това в начинанието се усеща и делови дух. Но сигурно въпросът си има и друга страна, щом толкова доволно си размахал опашка.

— Скъпи ми Друзе, ако ние, италийците, успеем да се доберем до правото сами да предложим чиновници, то ние винаги бихме могли да си осигурим вписването в списъците на голям брой заслужили италийци, които досега не са получили римско гражданство! Не боклуци, а все хора, които от години по право би трябвало да се ползват с привилегиите на събратята си римляни — изплю камъчето Силон.

— Не можете да направите подобно нещо — възрази му Друз и лицето му видимо потъмня. — Първо е неетично, второ е незаконно.

— Но е морално оправдано!

— Голият морал е едно, Квинт Попедий, законът е друго. Това, че ще вкараш в списъците куп влиятелни марси, не означава, че ще ги направиш законни римски граждани. А аз лично, ако бях на тяхно място, никога не бих се съгласил с подобно положение. Навярно и ти, ако се замислиш над последствията. Не, не ми възразявай, знаеш, че съм прав! Или може би не си имал време да погледнеш на нещата от моите позиции.

Известно време Силон стоеше безмълвен, опитвайки се да проумее какво се крие зад каменното изражение на приятеля му, но най-накрая размаха отчаяно ръце.

— О, проклет да си, Марк Ливий! Щеше да бъде толкова лесно!

— А още по-лесно би било някой да разбере измамата и по обратен ред да изобличи всички фалшиви римляни. От достойни люде ще превърнеш сънародниците си в обекти на римския гняв, ще ги подложиш на най-срамното наказание в римското законодателство — бой с камшик, ще впишеш завинаги имената им във всевъзможни черни списъци и не на последно място ще ги накараш да се бъркат дълбоко в кесията, за да плащат глобите си.

Марсът въздъхна и вдигна рамене.

— Добре, добре, ясен си ми — продължаваше да мърмори Силон. — И все пак беше добра идея.

— Не, беше много лоша идея — сложи край на разговора Марк Ливий Друз.

Силон и не помисли да продължава в напразни пререкания, но когато къщата — напоследък поопразнена — заспа в мрака на нощта, без да знае, че си присвоява един от навиците на отсъстващата Ливия Друза, той излезе на лоджията и замечтан се облегна на парапета.

До последния момент бе живял с убеждението, че Друз ще погледне на въпроса от същата гледна точка, както го бе видял той самият. Ако само предполагаше каква ще бъде реакцията на приятеля му, никога не би си позволил толкова свободно да се разпростре над плановете си. „Навярно — мислеше си с горчивина Силон — тъкмо това е причината римляните винаги да казват, че от италиец римлянин не става. След толкова години приятелство аз така и не съм разбрал как разсъждава един Друз.“

Положението му ставаше особено сложно и защото беше разкрил всичките си намерения. А се оказваше, че не може да разчита на мълчанието на Друз. Нямаше ли още на другия ден Марк Ливий да се завтече при Луций Валерий Флак или Марк Антоний Оратор, за да ги предупреди какъв риск ще поемат с италийските си съюзници?

Единственото, което му оставаше, бе да чака. Трябваше му упорито, при това възможно най-прикрито, да убеждава Друз, че гениалната идея, която му бе хрумнала по пътя от Форума до дома му на Палатина, е била само плод на разпалено въображение, че му е трябвало само да я премисли и да я отхвърли веднъж завинаги.

Но в действителност Силон нямаше никакво намерение да се отказва от плана си. Желанието му да го приведе в действие по-скоро нарастваше, особено като оценяваше незначителните трудности пред осъществяването. Цензорите така и така очакваха в списъците да се появят имената на хиляди забравени от предните години граждани! Щеше ли някой от тях да разлиства свитък по свитък и да се рови в миналото на хиляди непознати провинциалисти? Марсът просто трябваше да отиде в Бовианум, да говори със самнита Гай Папий Мутил, а след това двамата заедно да обиколят останалите водачи на различните италийски народи. Когато цензорите най-после се заемеха да набират своята армия от чиновници, италийските съюзници вече щяха да бъдат готови за действие. Щяха да се подкуп ват чиновници, щяха да се слагат други на места, откъдето можеха скрито да работят за италийската кауза, да попълват и преправят свитък след свитък с имената на сънародниците си. Виж, в самия Рим Силон не би се заел с нищо, пък и нямаше кой знае каква работа да се върши. В пределите на Рим вече не се допускаше да живеят негражданите или бяха изгонени от бащините си домове, за да водят един по-богат или по-беден живот в предградията на юг от метрополиса, или се бяха продали веднъж завинаги на римската кауза.

Доста дълго време Силон прекара на лоджията, изпаднал в интересни размисли, прехвърляйки през ума си всички начини, по които можеше да се стигне до великата цел: равенство за всички жители на Италия.

На сутринта първата му работа бе да поизтрие от паметта на Друз спомена за недоразумението от предния ден. Придаде си леко гузен, но все пак по-скоро щастлив вид, сякаш нищо нямаше повече значение, щом приятелят му му е показал грешката.

— Бях се поувлякъл малко — рече той, а после добави: — Трябваше ми само една нощ да си дам сметка, че си напълно прав.

— Добре! — съгласи се с обяснението му той и безгрижно се усмихна.