Колийн Маккълоу
Венец от трева (5)

Нищо неподозиращата Лаодика нанесе своя смъртоносен удар още на тържествената вечеря, която даде по случай щастливото завръщане на царя. Понеже на празненството беше поканен целият двор, голямата тронна зала беше щателно изчистена, подредена с десетки кушетки за гостите, стените и колоните бяха украсени с букети и венци, а по пода щедро бяха посипани розови цветчета. Най-добрите музиканти в Синоп бяха привикани да осигуряват фон на гръцките актьори, които щяха да представят трагедията на Еврипид „Електра“, както и на световноизвестната танцьорка Анаис от Низибис, доведена по спешност от Амиз, където прекарваше лятото на морския бряг.

В древността царете на Понт се бяха хранили седнали край маси, подобно на тракийските си предшественици, но от доста години и те се бяха поддали на гръцката мода и предпочитаха да вечерят излегнати на кушетки. Това като че ли им се струваше достатъчна причина да се смятат за истински елинистически монарси, съществена част от гръцката култура.

Но скоро стана ясно, че претенциите за елинистическо възпитание на синопските царе и царедворци са доста мъгляви, след като всеки от поканените, щом влезеше в тронната зала, се долепяше ничком до земята и ако това не се сметнеше за достатъчно от великия цар, се опитваше с нужните венцехвалебствия да поправи грешката си. Но за химни и оди имаше малко време, тъй като царица Лаодика искаше да си свърши работата бързо и успешно. Щом започна празненството, тя подаде златната си чаша, скитска изработка, на своя съпруг не без да оближе предизвикателно ръба й с розовия си език.

— Пий от моята чаша, съпруже — подкани нежно тя Митридат.

Той пое чашата от ръцете й и без колебание отпи половината от съдържанието й на един дъх, а останалото върна обратно на масата пред двамата с царицата. Беше задържал в устата си част от виното и сега замляска шумно с език, без да сваля широките си и зелени като гроздови зърна очи, изпъстрени с кафяви точици, от лицето на сестра си. Сетне смръщи вежди, по-скоро в знак на дълбок размисъл, сякаш се опитваше да си припомни нещо, и най-накрая, явно сетил се, каквото е трябвало, засия в доволна усмивка.

— Дорикнион! — изрече той някаква непозната на околните думичка.

Царицата пребледня като платно. Целият двор замръзна на място. Митридат се беше постарал всички в залата, където и без това не се вдигаше особено голям шум, да го чуят.

Царят се обърна на лявата си страна.

— Гордий — повика той тъста си.

— Да, царю? — скочи бързо от кушетката си кападокиецът.

— Би ли бил така добър да ми помогнеш?

Лаодика беше четири години по-голяма от брат си и поразително му приличаше — нищо чудно, след като вече няколко поколения в рода най-често братът се женеше за сестра си и децата все по-точно и по-точно пресъздаваха образа на родителите си. За жена царицата беше едра, но затова пък добре сложена, а и винаги знаеше как най-добре да се издокара за пред хора; златистите й коси бяха сресани по гръцки, зеленикавокафявите й очи — грижливо очертани със стибия, бузите й — напудрени, устните й — плътно покрити с тъмнорозово, ръцете и краката — боядисани с къна. Бялата лента на диадемата й разделяше на две високото й чело, като дългите й краища стигаха чак до раменете й. Лаодика беше самото превъплъщение на идеята за царица — нещо, което винаги й е било мечта.

Прочела в погледа на брат си какво я очаква, тя се извъртя върху кушетката с мисълта да бяга, но беше изпреварена. Митридат я грабна за ръката, на която се беше подпряла, и я върна обратно на купчината възглавници, върху които се беше облягала. Отдалеч човек би си рекъл, че нежно я е прегърнал. От другата й страна стоеше изправен Гордий, по чието лице се четеше триумф. Знаеше каква ще е наградата за вярната му служба — царица щеше да стане не друга, а неговата дъщеря Ниса, която досега се беше губила сред десетината съпруги на Митридат. Оттам и внукът му Фарнацес щеше да измести от престола сина на Лаодика Махарес.

Лаодика обърна безпомощно глава на другата страна, но любимият й Фарнацес вече беше наобиколен от четирима придворни и Митридат едва го удостои с поглед. Вниманието на царя беше насочено най-вече към сестра му.

— Няма да умра, Лаодика — разочарова я той. — Предполагам, че дори няма да ми прилошее — усмихна се той, сякаш цялата работа му се струваше по-скоро забавна. — Но в чашата е останало достатъчно да убие стотина като теб.

С лявата си ръка царят стисна носа й и като я хвана през врата, рязко наведе главата й назад. За да си поеме дъх, сестра му трябваше да си отвори устата. Малко по малко Митридат изсипа цялото съдържание на красивата златна чаша в гърлото й, като караше Гордий след всяка глътка да затваря устата й. Той самият нежно потупваше жена си по врата, за да може тя по-лесно да погълне течността. Лаодика дори не се опитваше да се съпротивлява — явно смяташе, че би било под достойнството й. Една Митридатида никога не би се уплашила пред смъртта, особено когато залогът е бил царският престол.

Когато чашата беше пресушена до дъно, Митридат помогна на сестра си да се излегне върху кушетката и се отмести, за да не пречи на любовника й да се наслаждава на агонията й.

— Не се опитвай да повръщаш, Лаодика — предупреди я любезно Митридат. — Най-много да ти се наложи да пиеш същото втори път.

Всички присъстващи напрегнато очакваха да видят какво ще се случи. В цялата зала нямаше човек, който да не се е смразил до мозъка на костите си от ужас. Само царят беше в състояние да отмерва времето, но никой не би се осмелил да го попита колко точно е трябвало на отровата да подейства.

Митридат се обърна към придворните си — мъже и жени — и започна да им говори наставнически, все едно е учител по философия, запознаващ новите си ученици с материята. Той с гордост разкриваше пред поданиците си огромните си познания в областта на отровите — нещо, с което отсега нататък всички щяха да го свързват. Със скоростта на мисълта легендата за неговия непробиваем имунитет щеше да се разпространи из цял Понт, да премине границите на царството и да се разчуе из целия цивилизован свят. От своя страна Гордий щеше да прибави всичко, което бе научил по-рано от господаря си, и занапред Митридат щеше да се знае като най-големия отровител на земята.

— Царицата — обясняваше спокойно царят — е избрала добра отрова. Казва се дорикнион, но египтяните я наричат трихнос. Един от диадохите на Александър Велики, Птолемей — същият, който по-сетне стана цар на Египет, — донесъл растението чак от Индия, където, казват, то достигало размерите на истинско дърво. Явно Египет не е най-благоприятното място за отглеждането му, защото там го знаят само като храст с листа колкото на нашия градински чай. Но е доказано, че след аконитона е най-силната отрова на света! След малко ще се убедите сами, че до самото настъпване на смъртта вашата царица няма да изгуби нито за миг съзнание. От личен опит дори мога да твърдя, че поеме ли човек от тази отрова, способностите му да възприема се изострят докрай. Под влияние на дорикниона пред отровения се откриват множество видения, непознати в нормално състояние, и светът добива нови измерения. Братовчеде Фарнацес, трябва да ти кажа, че всяко туптене на сърцето ти, всяко примигване на клепачите ти, всяка въздишка, която се опитваш да скриеш от нас, отекват дълбоко в душата на твоята любима. Сякаш те поема със своите вътрешности. Колко жалко, че тъкмо в този момент не може да поеме и друго от теб… — Митридат отново се обърна към сестра си и кимна разбиращо. — Гледайте внимателно, започва се.

Лаодика стоеше с поглед, закован в лицето на Фарнацес, застанал неподвижен между пазачите си и свел очи в земята. Никой от присъстващите нямаше да забрави изражението, което се беше изписало в същия този предсмъртен поглед: едновременно болка и ужас, възторг и печал, цяла поредица от взаимно отричащи се чувства, които се сменяха за броени мигове. Така и не каза нищо, очевидно, защото й беше непосилно. Устните й бавно се изопнаха над големите й, пожълтели зъби, вратът й започна да се извива назад, гръбнакът й се опъна във формата на лък. В един миг цялото тяло на умиращата се затресе в ритмични движения, които ставаха все по-спорадични, но затова пък по-отчетливи за наблюдателя, докато най-накрая не се превърнаха в едновременни конвулсии на главата, таза и четирите й крайника.

— Това е пристъп! — не се сдържа да извика Гордий.

— А какво друго би могло да бъде — отвърна презрително Митридат. — Нали тъкмо пристъпът трябва да я убие, само почакайте малко. — Личеше си, че случаят го интересува най-вече от своята медицинска страна; той имаше представа как се чувства човек под въздействието на отровата, но никога не се беше гледал в голямото си сребърно огледало. — Открай време съм мечтал — отбеляза пред слушателите си, които не можеха да откъснат поглед от конвулсиите на Лаодика — да създам универсалната противоотрова, вълшебния еликсир, който да спира действието на всички видове отрови, независимо дали са извлечени от растение, животно или неодушевена материя. Тъй или иначе принуден съм всеки ден да пия смес от стотина различни отрови, иначе рискувам да изгубя имунитета си. И след това да поема друга смес, този път от стотина различни противоотрови. — Последното беше изречено съвсем тихо, за да го чуе само Гордий. — Ако не гълтам противоотровите, признавам, че ми прилошава.

— Разбирам те напълно, Велики — изграчи едва — едва Гордий, който трепереше толкова силно, че се страхуваше царят да не забележи.

— Малко й остава — успокои го Митридат.

И се оказа прав. При всяка следваща конвулсия Лаодика забавяше движенията си, сякаш тялото й губеше и последните си сили. И все пак в погледа й се четеше още живот, личеше си, че нищо не й убягва — до момента, в който смъртта затвори клепачите й. Обаче дори за миг не погледна брат си. Навярно защото откакто отровата беше задействала, тя не бе могла дори да извърне глава и да отмести очите си от любовника си Фарнацес.

— Прекрасно! — потри ръце царят и кимна към Фарнацес. — Убийте го.

Никой не се осмели да попита как точно, затова той си отиде по по-прозаичен начин, отколкото бедната Лаодика, прободен от острието на нечий меч. Но всички, които бяха свидетели на смъртта на царицата, запомниха дадения им урок: дълги години напред нямаше да има повече опити за покушение срещу цар Митридат VI.

 

 

Както Марий щеше да се увери по време на пътуването си от Песин до Никомидия, Витиния беше изключително богата страна. Подобно на цяла Мала Азия и тук теренът беше предимно планински, но с изключение на внушителния Мизийски Олимп, надвиснал над Пруза, човек трудно можеше да нарече хълмовете и ридовете в страната истински планини. Ниски, със заоблени и лесно преодолими била, тукашните възвишения не можеха да се съревновават с могъщия Тавър. Земята се напояваше обилно от няколкото по-големи реки и още отпреди векове беше почти изцяло разчистена от гори и засята с култури. Житото беше достатъчно едновременно да нахрани народа и войската и да покрие целия годишен данък, който Витиния плащаше на Рим. В страната вирееха бобовите растения, а овцете сякаш бяха безбройни. Често от пътя се забелязваха зеленчукови и овощни градини, а във всяко село, което Марий и семейството му прекосяваха, хората изглеждаха еднакво сити, здрави и доволни.

Когато обаче пристигна в Никомидия и се настани като почетен гост в двореца на цар Никомед, той трябваше да чуе напълно различни разкази от устата на местния владетел. В сравнение с другите царски дворци по света този беше доста скромен по размери, но затова пък можеше да се похвали с чудесна архитектура, изключително качествена изработка, при това от най-скъпи материали — и най-важното с безценни произведения на изкуството, както Юлия веднага щеше да забележи.

— Цар Никомед не може да се нарече беден човек — заключи Юлия.

— Уви, Гай Марий! — въздъхна час — два по-късно цар Никомед. — Аз съм много беден човек! И предполагам, че няма как другояче да бъде, щом ми е съдено да управлявам бедна страна. А и Рим с нищо не иска да облекчи положението ми.

Двамата бяха седнали на терасата на двореца, обърната към града и живописния морски залив. Водата беше толкова спокойна, че от върховете на близката планина до сградите по брега всичко се отразяваше като в огледало върху небесносинята й повърхност. Марий наблюдаваше в захлас разкрилата се гледка; струваше му се, че Никомидия виси в пространството, застанала между два различни свята — единия над главата й, другия, негово обърнато наопаки подобие, в нозете й. Всичко, което се виждаше в горния свят — от магарешкия керван по крайбрежния път до облаците, гонещи се от небето, — се повтаряше абсолютно същото върху водното огледало в залива.

— Какво имаш предвид, царю? — изненада се Марий.

— Ами вземи например онази позорна история с Луций Лициний Лукул преди пет години — рече Никомед. — Дойде рано пролетта във Витиния да поиска два спомагателни легиона, уж за да воюва срещу робите в Сицилия. — По тона му си личеше, че случаят продължава да го вълнува. — Обясних му, че нямам никакви войски да му дам, и то не заради друго, а заради собствените му съграждани, откупвачи на данъци, които отвеждат повечето ми поданици в дългово робство. „Първо ще освободиш моите заробени поданици — казвам му, — както си е писано в указа на Сената, отнасящ се до всички народи, приятели и съюзници на Рим, и до всички римски територии по света без изключение! Тогава ще си получа войската обратно и страната ми ще си припомни забравеното благополучие.“ И какво, мислиш, ми отговаря той? Че указът на Сената се отнасял не до всички съюзници, а само до италийците!

— И е бил прав — изтегна краката си Марий. — Ако наистина указът беше засегнал всички жители на страните, приятелки и съюзнички на римския народ, Сенатът щеше да си направи труда изрично да те извести. — Изгледа подозрително Никомед изпод гъстите си вежди. — Но доколкото си спомням, Лукул си получи исканите легиони.

— Не толкова добре попълнени, колкото би му се харесало, но успях да му намеря хора. По-точно той си ги намери сам — поправи се Никомед. — След като му заявих, че Витиния не разполага повече с ненужни хора, той напусна столицата ми и тръгна да обикаля лично провинцията. Няколко дни по-късно се върна и с присъщата си наглост ми съобщи, че е видял твърде много мъже по нивите. Опитах се да му обясня, че е видял селскостопански труженици, а не войници, но той ми отговори, че селскостопанските труженици били най-добрите войници на света и това го удовлетворявало. И ето как към всичките ми грижи се прибави още по-голяма, защото негодникът отведе със себе си седем хиляди души — тъкмо от онези, чийто труд едва смогва да заплати данъците ми към Рим!

— Да, ама си ги получи обратно само година по-късно — напомни му Марий, — при това, ако не се лъжа, всички се върнаха с пълни кесии.

— Да, но през същата тази година реколтата се оказа недостатъчна — инатеше се царят. — А ако ти, Гай Марий, беше по-добре запознат със системата на римските данъци, една — единствена лоша реколта може да ни върне обратно с цяло десетилетие.

— Това, което ми е най-непонятно — оправда се Гай Марий, който се чувстваше все по-неловко, че царят не може да го убеди с реални доводи, — е какво търсят изобщо римски откупвачи на данъци във Витиния. Доколкото знам, царството ти не е част от Римска Азия.

Никомед се намести на стола си.

— Работата е там, Гай Марий, че много от моите поданици са взимали заеми от римските публикани в провинцията ви. Времената са трудни.

— Защо са трудни времената, царю? — продължаваше да се интересува той. — Мислех си, че особено откакто избухна робското въстание в Сицилия, Витиния има големи печалби от износа си на зърно. Можете дори да увеличите добивите си. В продължение на няколко години римски агенти обикалят тази част на света и купуват жито на главозамайващи цени. Търсенето беше толкова голямо, че Римска Азия и Витиния можаха заедно да покрият едва половината от нуждите на Рим. Доколкото разбирам, най-големите сделки са били сключени със земите, управлявани от понтийския цар Митридат.

А, каза го! От въпрос на въпрос Гай Марий най-сетне настъпи право по мазола задъхващия се от злоба цар на Витиния, който мигом изплю цялата си жлъч срещу своя омразен съсед.

— Митридат! — просъска Никомед и се тръшна назад на стола си. — Да, Гай Марий, тъкмо той е отровната змия, която пълзи в моя дом! Той е причината от година на година Витиния да обеднява все повече и повече! Трябваха ми цели сто таланта злато, за да си купя поддръжката на Рим, когато той поиска да бъде признат за приятел и съюзник на римския народ! Много пъти повече трябва да му плащам на самия него, за да отклоня ненаситните му за плячка наемници от границите на царството си! Заради Митридат съм принуден да поддържам постоянна армия, а никоя страна по света не може да си позволи този лукс без огромни жертви! Погледни само какво направи той преди три години в Галатия! Покани хора на пир и ги изкла, както се хранят! Четиристотинте най-видни келти намериха своята смърт в Анкира и сега Митридат царува над всички мои съседи — Фригия, Галия, крайбрежието на Пафлагония. Трябва да ти заявя съвсем отговорно, Гай Марий, че ако Митридат не бъде спрян навреме, дори Рим ще има да си пати и да кълне деня, в който е застанал със скръстени ръце да гледа моето унищожение!

— И аз така мисля — съгласи се Марий. — И все пак Мала Азия е твърде далеч от Рим, затова се съмнявам, че някой от моите съграждани ще оцени действителната стойност на събитията тук. Може би, с изключение на Марк Емилий Скавър Принцепс Сенатус, но той вече е доста възрастен и никой няма да го слуша. Аз самият имам намерение лично да се срещна с цар Митридат и да го предупредя от името на Рим. Навярно, когато се върна у дома, ще успея да убедя колегите си сенатори, че трябва да гледат по-сериозно на Понт.

— Време е за вечеря — сложи край на разговора Никомед, като стана от стола си. — Ще продължим темата по-късно. Радвам се, че има поне един човек на света, който да разбира нашите грижи!

 

 

За Юлия престоят в този източен двор представляваше интересно преживяване. „Ние, римските жени, трябва повече да пътуваме по света — мислеше си тя, — защото едва сега разбирам колко тесногръди и плиткоумни същества сме, колко малко знаем за останалия свят. А трябва да се интересуваме повече, най-малкото, за да знаем как да възпитаваме децата си. Особено синовете си.“

За нея Никомед II беше първият едноличен владетел, когото срещаше в живота си, затова нямаше как да не й направи впечатление. Тя винаги си беше представяла царете като римски патриции — консули — високомерни, ерудирани, изискани в маниерите си и величествени в походката си. Нещо като Катул Цезар или още по-добре — като Скавър Принцепс Сенатус, който, макар и плешив като яйце и по-скоро нисък на ръст, винаги бе внушавал респект у околните с царствената си осанка.

А какъв се оказваше в действителност цар Никомед! Изключително висок, той навярно се беше славил като едър и здрав мъж на младини, но напредналата възраст го беше превърнала в съсухрено, прегърбено старче с провиснала гуша и отпуснати бузи. Зъбите му липсваха отдавна, косата му почти беше опадала, но пък и това си бяха все физически особености, които човек можеше да види и у всеки осемдесетгодишен римски консул. Например Сцевола Авгур. Разликата се състоеше във вътрешната енергия, която даваше сили на едните и на другите да живеят и да пазят достойнството си. Така например цар Никомед беше толкова женствен в поведението си, че направо ставаше смешен в одите на Юлия. Носеше дълги, свободно спускащи се дрехи от ефирна вълна, оцветени във всевъзможни цветове. На масата си слагаше златна перука на къдрици, силно наподобяващи месни колбаси, а човек никъде не можеше да го изненада без вечните му обеци от масивно злато на ушите. Царят имаше навика да си гримира лицето като евтина курва и нарочно говореше с дрезгав фалцет. Изобщо, ако нещо му липсваше, това беше чувството за величие, нищо че повече от петдесет години цяла Витиния се беше обръщала към него тъкмо като към такова. При това цар Никомед не се помнеше като владетел с лека ръка — в продължение на безкрайното си царуване той неведнъж и дваж беше наказвал непокорните си поданици или пък се беше разправял с нетърпеливите си за власт синове. Като го гледаше и още повече, като си представяше, че откакто е навлязло в пубертета, това човешко подобие насреща й винаги е проявявало своите женствени наклонности, Юлия дълго трябваше да се убеждава, че то е било способно да свали собствения си баща от престола му, да се наложи на негово място и вече толкова десетилетия да не се съмнява в лоялността на поданиците си.

И двамата му синове се намираха в двореца, но майките им отдавна не бяха на този свят. Старата царица се беше споминала пред много години (от нея беше по-големият син на владетеля — отново Никомед), а не след дълго я беше последвала и другата царска съпруга (чийто син се казваше Сократ). Нито Никомед — син, нито Сократ можеха да се нарекат младежи: първият беше на шестдесет и две, вторият — на петдесет и четири. И двамата бяха женени, но проявяваха същия женствен характер като баща си. Съпругата на Сократ беше дребно създанийце, напомнящо мишчица, която се крие по ъглите и когато трябва да мине от една стая в друга — припкаше, сякаш се страхува да не я забележи котката. Тази на Никомед беше едра, снажна и сърцата жена, която харесваше шегите за чужда сметка и можеше да събори стените с боботещия си смях. От нея Никомед имаше дъщеря — Ниса, чиято драма се състоеше във вече твърде напредналата й за женитба възраст; Сократ и жена му не бяха могли да се сдобият с дете.

— И като се замисли човек, какво по-естествено? — говореше един от робите на Юлия, докато чистеше стаята, която домакините й бяха отредили. — Изобщо не съм сигурен дали Сократ е способен да проникне в жена! Колкото до Ниса, и тя е започнала да хойка по себеподобни. С такава конска мутра като нейната не виждам кой мъж би я взел за жена.

— Ти си крайно нагъл — отбеляза с леден тон Юлия и с жест на погнуса показа вратата на младежа. На всяка крачка в двореца човек се сблъскваше с красиви роби от мъжки пол в разцвета на младостта си. Имаше само неколцина свободни люде, играещи ролята на приближени на царя и двамината му синове. Затова пък не бяха рядкост малки момченца, играещи ролята уж на прислуга, но ако се съдеше по това, че бяха далеч по-привлекателни от батковците си, навярно задачите им бяха от друго естество. Юлия гледаше да не мисли за какво точно биват използвани те, още повече че малкият Марий, свободолюбив, приятелски настроен към всички и най-вече — страшен симпатяга, навлизаше в пубертета.

— Гай Марий, нали ще наглеждаш сина ни? — тревожно попита мъжа си Юлия.

— Защо, страхуваш се да не започне авантюра с някое от цветчетата наоколо? — прихна да се смее Марий. — Няма защо да се плашиш за него, меа вита. Той вече ги разбира тези работи: никога няма да сбърка мъжко с женско.

— Благодаря ти за успокоението — усмихна се Юлия. — Колкото повече остаряваш, толкова по-малко се слушаш какви ги говориш, а, Гай Марий?

— Тъкмо обратното — отвърна той невъзмутимо.

— Тъкмо това исках да ти кажа.

— А, така ли?

— Не ти ли се струва, че дълго се заседяхме тук? — мина Юлия по същество.

— Ако смяташ осем дни за много време… — изненада се Марий. — Да не би целият този цирк наоколо да те потиска?

— Мисля, че да. Винаги съм искала да знам как си живеят царете, но ако Витиния е характерен пример, то да си призная, радвам се, че съм римлянка. Не става въпрос просто до хомосексуализма. Тук робите са същински позор. А пък царските съпруги са такива едни, че предпочитам изобщо да не ги виждам, Орадалтис е като някой глашатай — човек трябва да си слага тампони в ушите, за да разговаря нормално с нея, а Муза — колко би й отивало името на латински… Не от муза като муза, а от „мус“ — мишка! Да, Гай Марий, да знаеш, че колкото по-скоро благоволиш да се разделиш с цар Никомед, толкова ще ти бъда по-благодарна — заключи типичната римска матрона.

— Тогава да си вървим още утре — съгласи се съпругът й и бръкна в синуса на тогата си, за да извади някакво писмо. — Преследвало ме е по целия път от Халикарнас дотук, за да ме настигне. Писмо от Публий Рутилий Руф, който познай къде се намира в момента?

— В Римска Азия?

— В Пергам, за да сме съвсем точни. Тази година управител на провинцията е Квинт Муций Сцевола и Публий Рутилий се е съгласил да му бъде легат — размаха щастливо свитъка Марий. — Доколкото разбирам, и управителят, и легатът ще са щастливи да ни видят. При това писмото е било пратено още пролетта, значи си представяш нетърпението и на двамата да се срещнат с компания като нашата.

— Освен че е известен адвокат — замисли се Юлия, — аз лично не знам нищо повече за Квинт Муций Сцевола.

— Да си призная, и аз го познавам твърде бегло. А що се отнася до това, какво знам за него — само, че е първи братовчед на Крас Оратор и че са неразделни. Всъщност нищо чудно, че ми е толкова далечен. Все пак той е само на четиридесет.

Старият Никомед мислеше, че гостите му ще останат поне за месец, затова не искаше да ги пусне току-така да си вървят. Но Марий нямаше да е Марий, ако не се наложеше над някаква крехка и доста овехтяла антика като цар Никомед. Заедно със семейството си напусна царския дворец, изпратени от сърцераздирателния рев на домакина, и отплаваха през Хелеспонта към Егейско море, радвайки се на хубаво време и попътен вятър.

При устието на река Каик корабът се понесе по течението и няколко часа по-късно се озова в пристанището на град Пергам, разположено навътре в сушата. Градът беше така разположен, че пътниците, идващи откъм морето, да могат отдалеч да се възхитят на гледката: високия акропол и още по-високите планини, които го ограждат откъм изток.

Квинт Муций Сцевола и Публий Рутилий Руф ги чакаха в резиденцията на управителя, но и този път Марий и Юлия нямаха възможността да се запознаят по-отблизо със Сцевола, който тъкмо заминаваше обратно за Рим.

— Ех, де да бяхте пристигнали през лятото, Гай Марий, щяхме да се повеселим! — въздъхна Сцевола, — но сега трябва да бързам, за да стигна Рим, преди времето да се е развалило и морето да е станало несигурно. — Той се усмихна приятелски. — Публий Рутилий ще ви обясни всичко.

Марий и Рутилий Руф се разходиха до пристанището да помахат на Сцевола от кея, докато Юлия се зае с багажа в двореца, който й беше много по-присърце от царския палат в Никомидия, дори ако женското присъствие беше също толкова скромно.

Разбира се, Марий нямаше да се сети, че на съпругата му ще й е приятно да си има женска компания; стигаше му да знае, че всичко е наред и че Юлия няма проблеми. Сега беше време да се съберат със стария приятел и да обсъдят какво става в Рим.

— Ще започна с най-добрата новина — рече Публий Рутилий и се усмихна щастливо; струваше си да обиколиш половината свят, ако знаеш, че ще срещнеш Гай Марий! — Гай Сервилий Авгур умря в изгнание в края на миналата година и естествено трябваше да се провеждат избори кой да заеме мястото му в колегията. Ти, Гай Марий, ги спечели.

Марий го зяпна.

— Аз!

— Точно така.

— Неми е минавало през ума… Защо аз?

— Защото ти, Гай Марий, все още се радваш на огромна популярност сред римските гласоподаватели, независимо от това, какво правят Катул и компания, за да те компрометират. Най-малкото съгражданите ти смятат, че заслужаваш подобна проява на уважение. Кандидатурата ти беше предложена от цяла делегация конници и понеже никъде не е писано, че човек не може да участва в изборите ин абсенция, колегията на авгурите подложи и твоето име на гласуване и ти спечели. Не мога да твърдя, че Прасчо Младши и приятелите му се зарадваха на успеха ти, но като цяло Рим те приветства от сърце.

Марий въздъхна с огромно задоволство.

— Е, това са наистина добри новини! Авгур! Това означава, че и синът ми на свой ред ще бъде жрец или авгур, както и синовете на синовете му… Успях, Публий Рутилий! Успях да се закотвя в самото сърце на Рим, да стана част от него… Аз, италийският селянин без думичка гръцки.

— Е, знаеш ли, вече не са сред живите онези, които те наричаха така. Откакто Прасчо се спомина, нещата много са се променили. Иначе, ако беше още жив, едва ли щеше да позволи да те изберат за каквото и да било — поклати глава Рутилий Руф. — Той никога не е притежавал повече аукторитас от който и да е свой приятел в Сената, но се ползваше с феноменална дигнитас, най-вече заради сраженията, които водеше със Сатурнин на Форума по време на цензорството си. Колкото и да го мразиш, не можеш да му отречеш, че прояви смелост, за която други могат само да му завиждат. Но това, което го прави тъй важен в очите на колегите му сенатори, е, че успя с годините да изгради около себе си онова здраво патрицианско ядро, което други преди него така и не създадоха. Откакто се бе върнал от изгнанието си в Родос, Прасчо нито за миг не спря да води задочната си война с теб. В крайна сметка, какво друго му оставаше да върши? Огромното влияние, което беше придобил сред събратята си, можеше да бъде използвано вече за твоето окончателно унищожение. Смъртта му предизвика истинско обществено сътресение. Когато се върна у дома, изглеждаше по-здрав от всякога! Аз самият си мислех, че ни остават дълги години да се гледаме в Сената. Но… ей го, че си отиде.

— И какво е търсил Луций Корнелий при него? — попита Марий.

— Като че ли никой не може да си отговори. Със сигурност двамата не са били в особено близки отношения. Самият Луций Корнелий твърди, че присъствието му е било вследствие низ от случайности — същата вечер той изобщо нямал намерение да споделя трапезата на Прасчо. Според мен също става дума за съвпадение. Това, което ме смущава най-много, е, че Прасчо Младши нито веднъж не е дал вид, че присъствието на Луций Корнелий на предсмъртния миг на баща му го е изненадало. А това ми подсказва, че Луций Корнелий се е опитвал поне от известно време да се обвърже с Прасчо — намръщи се Рутилий Руф. — Освен това двамата с Аврелия са се скарали.

— Искаш да кажеш Луций Корнелий и Аврелия?

— Точно.

— Откъде си го научил?

— От Аврелия.

— И не ти е казала защо?

— Не. Каза ми само, че Луций Корнелий не бил повече добре дошъл в дома й. Тъй или иначе, той замина за Близка Испания броени дни след смъртта на Прасчо, а аз научих за спречкването им с Аврелия едва след като бе напуснал Рим. Мисля, че племенницата ми се е страхувала да не ми хрумне да му искам сметка за постъпка, която дори не знам каква е. Все пак, странна работа, ако ме питаш.

Марий никога не се беше интересувал от личните отношения на другите, затова само изкриви лице в кисела гримаса и махна с ръка.

— Е, бих казал, че странна или не, това си е тяхна работа. Друго какво интересно?

Изведнъж Рутилий прихна да се смее.

— Консулите ни прокараха нов закон, забраняващ човешкото жертвоприношение.

— Какво са направили?

— Прокараха закон, забраняващ човешкото жертвоприношение — повтори по-бавно Рутилий Руф.

— Това наистина е смешно! Кога за последен път римлянин е извършил подобно нещо на частно или официално равнище? — ядоса се Марий. — Абсолютни глупости!

— Е, доколкото си спомням, са резнали гърлата на двама гърци и двама гали по времето на Ханибаловите походи из Италия. Но се съмнявам, че точно това са имали предвид с новия лекс Корнелий Лициния.

— Тогава какво?

— Както знаеш, Гай Марий, ние, римляните имаме навика от време на време да изваждаме на показ определена новост в обществения си живот по доста своеобразен начин. Мисля, че действителният смисъл на закона е да напомни на зяпачите от Форума, че занапред не трябва да се стига до улично насилие, до убийства, до затваряне на магистрати, изобщо до незаконни политически действия — обясни Рутилий.

— Това ли обясниха Гней Корнелий Лентул и Публий Лициний Крас на народа?

— Не. Те само подложиха закона си на гласуване и той бе приет.

— Чудо голямо! — заключи Марий. — Какво друго?

— По-малкият брат на върховния понтифекс, който тази година е претор, отиде да управлява Сицилия. Ако щеш, вярвай, но до ушите ни достигнаха слухове, че се готви ново въстание на робите.

— Нима в Сицилия продължават да третират робите си толкова зле?

— И да, и не — отвърна замислено Рутилий. — На първо място, на острова работят много роби — гърци. А когато един господар кара да му работят гърци, не е нужно да ги налага с камшика си, за да си има главоболия. Те всички са свободолюбиви и независими. Освен това чувам, че пиратите, които преди години Марк Антоний Оратор плени по бреговете на Киликия, са били пратени в огромната си част именно на Сицилия. Едва ли човек, свикнал да си изкарва прехраната с разбойничество, ще се съгласи току-така да оре и жъне. Между другото — сети се за друго Рутилий Руф, — Марк Антоний донесе носа на най-големия пиратски кораб и го прикачи към рострата на Форума. Ако се съди по носа му, корабът трябва да е бил доста внушителен.

— Не мислех, че е останало място. Толкова кораби са си оставили носовете на площада, че се чудя къде са тикнали новия. Както и да е, това не е толкова важно. Какво друго се е случило в Сицилия, Публий Рутилий?

— Ами нашият претор Луций Ахенобарб на бърза ръка е успял да обърка всичко на острова, това го научихме дори тук, в Азия. Идването му на острова силно напомняло преминаването на ураган. Още не му била минала морската болест от пътуването и вече издал указ, забраняващ притежаването на мечове или на каквито и да било други оръжия от мирното население. Разбира се, всички си направили оглушки.

— Като ги знам какви са Домиций Ахенобарбите, навярно това се е оказало грешка с фатални последствия.

— Точно така. Луций Домиций изчакал известно време да се увери, че указът му наистина е останал без последствия, и тръгнал да раздава правосъдие. Цяла Сицилия си го отнесла. Съмнявам се занапред някой да посмее да вдига въстания — робски или каквито и да е.

— Е, Домиций Ахенобарбите открай време са си били досадници, но не може да им се отрече, че постигат своето навсякъде — рече Марий. — Това ли е краят на новините?

— Почти. Да ти съобщя само, че имаме нови цензори и че двамата са обявили намеренията си да проведат най-щателното преброяване на римските граждани от десетилетия насам.

— Крайно време беше. Кои са те?

— Марк Антоний Оратор и твоя някогашен колега Луций Валерий Флак. — Рутилий Руф се надигна от мястото си. — Да се поразходим, приятелю?

Пергам представляваше най-грижливо планираният и застроен град в целия свят. Марий беше чувал подобни твърдения, но сега само се убеждаваше, че са били правилни. Дори в бедните квартали на града, разположени в подножието на акропола, не се забелязваха тесни и мрачни улички или порутени сгради, защото по всяка вероятност в града имаше кой да извършва нужния надзор и да прокарва нужните градоустройствени и благоустройствени закони. Навсякъде, където живееха хора, имаше и канализация, по която в едната посока течеше питейна вода за домовете, а в другата се отнасяха нечистотиите далеч извън пределите на града. Като че ли пергамци се бяха зарекли да построят целия си град от мрамор. Дългите колонади опасваха кажи-речи целия център, а гората вдъхваше респект с голямата си площ и изящните си статуи, големият театър беше изсечен от върха чак до подножието на скалата.

И все пак нещо във вида на града и на крепостта навяваше мисли за запуснатост и упадък. Личеше си, че въпреки усилията на сегашните управители, славните времена на Аталидите вече са отминали и няма кой да се грижи за Пергам така, както са се грижили неговите царе през вековете. Народът също не изглеждаше доволен; мнозина от минувачите се сториха на Марий измършавели от глад — нещо, което нямаше как да не изненада в такава богата страна.

— За всичко, което виждаш, са виновни единствено нашите откупвачи на данъци — рече мрачно Публий Рутилий Руф. — Гай Марий, не можеш да си представиш какво заварихме двамата с Квинт Муций при пристигането си! В продължение на години цялата провинция е била подлагана на такава жестока експлоатация от страна на алчните до безсрамие публикани, че вече й се виждаше краят! Първо сумите, които римската хазна обявява предварително, че иска от Азия, са неоправдано високи. Самите публикани наддават, докъдето им стига наглостта, за да се стигне дотам, че рискуват да останат с пръст в устата, ако не свалят кожата и от гърба на последния селянин в провинцията! Типичен пример докъде може да се стигне, ако мисълта за бърза печалба заглуши всякакъв трезв разум. Вместо да обещава от обществената земя на бедните и да я откупува с данъците, събрани в Римска Азия, Гай Гракх най-добре щеше да прати неколцина честни люде да проучат какви са действителните ресурси на провинцията и какво може тя да плаща на Рим, без да се разорява. Но той не благоволи да го стори. Нито някой друг след него. Цифрите, които се ползват в Рим, са плод от най-общи изчисления, нахвърлени от комисията, която дойде тук веднага след смъртта на цар Атал. А това беше преди тридесет и пет години!

— Жалко, че така и никой не ми е съобщил нищо за проблема по времето, когато бях консул — отбеляза с тъга Марий.

— Но, скъпи Гай Марий, ти си имаше достатъчно много работа с германите! В онези години азиатската ни провинция беше място, за което никой дори не се сещаше. Но иначе си прав — ако Марий беше изпратил своя комисия да разучи положението, не ще и съмнение, че цифрите щяха да бъдат определени много по-точно и съвестно. И публиканите щяха да си намерят майстора! Но понеже още не са, от ден на ден стават все по-арогантни с местните жители. В действителност не управителят, а те властват в Римска Азия!

Марий се засмя.

— Обзалагам се, че нашите публикани са били изненадани твърде неприятно, когато са им пратили Квинт Муций и Публий Рутилий.

— Това е сигурно — съгласи се Рутилий Руф и невинно се усмихна. — Опищяха половината свят, разправят, че се чуло чак в Александрия. За Александрия не знам, но в Рим със сигурност имаше отзвук. Нека остане между нас, но тъкмо това е причината Квинт Муций да си замине толкова рано.

— А вие какво точно правихте през годината?

— О, просто им оправяхме бакиите и сваляхме данъци — рече Рутилий Руф.

— За сметка на хазната и на откупвачите…

— Именно — вдигна рамене Рутилий и обърна поглед към агората. С жест посочи някакъв празен пиедестал. — Така например сложихме край на една тъжна практика. На това място е стояла конна статуя на Александър Велики, изваяна не от друг, а от самия Лизип; смята се за най-добрия му портрет на Александър. И знаеш ли къде се намира в момента — в градината на Секст Перквициен, най-богатия и безочлив конник в цял Рим! Доколкото знам, живее близо до вас на Капитолия. Присвоил си я е за сметка на неплатени данъци, представяш ли си? Произведение на изкуството, което струва с хиляди повече от въпросната сума. Но какво са могли да сторят местните? Просто са нямали пари. И така, когато Секст Перквициен посочил с тояжката си статуята, те му я свалили и я пратили в дома му в Рим.

— Трябва да бъде върната незабавно — зарече се Марий.

— Малко е вероятно — изсумтя недоволно Рутилий Руф.

— Затова ли Квинт Муций тръгна за Рим?

— Де да беше за това… Не, тръгна си, за да попречи на публиканите да ни дадат под съд.

Марий се закова на място.

— Шегуваш се!

— Не, Гай Марий, не се шегувам! Азиатските откупвачи имат огромно влияние в Рим, особено в Сената. А ние с Квинт Муций смъртно ги засегнахме, като си позволихме да внесем в провинцията някакъв ред. — Рутилий направи ужасна физиономия. — Не само че засегнахме публиканите, но което е по-лошо — обидихме римската хазна. В Сената има достатъчно хора, които с удоволствие биха се изпикали на главите на откупвачите, но опре ли въпросът до хазната, няма милост. В очите на сенаторите всеки, който иска да ограничи приходите на държавната хазна, е държавен изменник. Повярвай ми, Гай Марий, когато Квинт Муций получи последното писмо от братовчед си Крас Оратор, лицето му стана по-бяло от тогата ми! Съобщаваше му се, че в Рим се е надигнало цяло движение за отнемането на проконсулския му империум и за подвеждането му под съдебна отговорност за превишаване на правата и държавна измяна. Затова първата му работа бе да хукне обратно за Рим, оставяйки ме мен да управлявам провинцията до идването на наследника му.

По пътя обратно към двореца на Гай Марий му направи впечатление начинът, по който минувачите на улицата поздравяват Публий Рутилий Руф — топло и добронамерено.

— Тук всички те обичат — констатира той, без да се изненада.

— Квинт Муций го обичат дори повече. Откакто дойдохме в Пергам, променихме много неща в живота им, Гай Марий, все на добро. За пръв път местните жители виждат с очите си, че римските магистрати могат да се заловят истински за работа. Аз самият не мога да ги виня за дълбоко вкоренената им омраза към всичко римско. В продължение на дълги години те са били в положение на наши жертви и ние сме ги експлоатирали жестоко. Затова когато Квинт Муций намали голяма част от данъците им според реалното състояние на нещата и сложи граница на безпрецедентно високите лихви, които някои местни представители на публиканите взимаха, много жители на града буквално започнаха да танцуват на улицата! Гражданите на Пергам дори гласуваха ежегодни празненства в чест на Квинт Муций, а доколкото знам, същото са направили Смирна и Ефес. Първоначално ни изразяваха своята благодарност под формата на подаръци, сред които имаше рядко скъпи неща — произведения на изкуството, бижута, гоблени. Всеки път ние ги връщахме, придружени с благодарствени писма, на собствениците им, но те ги носеха отново. Накрая се видяхме принудени да затворим вратите на двореца за всякакви доброжелатели.

— Дали Квинт Муций ще успее да убеди сенаторите, че правото е на негова страна, а не на публиканите? — чудеше се Марий.

— Ти как мислиш?

Той се забави с отговора си. Искаше му се да не е прекарвал толкова време от живота си на война, защото дългите му отсъствия от Рим не му позволяваха да си изгради вярна представа за съгражданите си.

— Мисля, че ще успее — рече накрая. — Досега е имал репутацията на изключително почтен човек. Много от по-низшите сенатори ще го подкрепят, дори и да са по принцип склонни да защитят интересите на публиканите… или на хазната. Не се и съмнявам, че речта му пред Сената ще бъде блестяща. Крас Оратор също ще говори в негова полза, а той знае да убеждава.

— И аз така мисля. Но все пак е жалко, че трябваше да напусне толкова рано провинцията. Дори за самия него. Не вярвам за в бъдеще да му се предостави друг случай да докаже на какво е способен. Квинт Муций е надарен със способността да обмисля нещата до най-малката подробност, а качествата му на организатор са неоспорими. Моята задача тук се ограничаваше в това да събирам сведения за вътрешността на страната. Всички решения той взимаше сам. Вследствие на което за пръв път от тридесет и пет години насам Римска Азия може да се похвали с реалистичен бюджет, а хазната е лишена от всякакви оправдания да иска повече от допустимото.

— Разбира се, ако не се случи в провинцията да дойде лично някой от консулите, управителят е в правото си да пренебрегва всякакви директиви, дошли от Рим — разсъждаваше Марий. — Но вие практически сте си заврели носа в делата на цензорите и на хазната, а и публиканите са сключвали договори според всички държавни закони. Новите цензори ще сключат и нови договори, но дали в Рим вече са получили резултатите от вашите изчисления. И ако са ги получили, дали ще има време да се внесат нужните нововъведения преди крайната дата за сключването на поредните договори?

— За жалост, не — отговори Рутилий Руф. — Още една причина Квинт Муций да се върне в Рим. Той разчита единствено на собствения си авторитет пред тазгодишните цензори, но се надява те да преразгледат вече подписаните договори с публиканите.

— Е, в крайна сметка, стига хазната да се съгласи с орязването на приходите си, не виждам от какво могат да се оплакват самите публикани. Предполагам обаче, че на Квинт Муций му предстои твърде сурова битка с държавните чиновници. В крайна сметка, ако хазната престане да иска нереалистични приходи, публиканите ще имат повече възможности да обогатяват самите себе си, не е ли така?

— Така е — съгласи се Рутилий. — На това се и надяваме, стига Квинт Муций да успее да убеди дебелите глави в Сената и трибуните на хазната, че Рим трябва да забрави досегашните си приходи от азиатската провинция.

— Според теб кой пръв ще се възпротиви?

— Секст Перквициен. Той и занапред ще продължи да реализира големи печалби, но никой няма да му позволи да конфискува повече произведения на изкуството за сметка на неизплатени данъци. Също и някои от важните клечки в Сената, които имат сериозни задължения към конническите лобита и които също са получавали произведения на изкуството в замяна на услугите си. Гней Домиций Ахенобарб е един от тях, Катул Цезар също. Предполагам, че и Прасчо Младши или Сципион Назика са вътре в нещата, както и някои от Лициний Красите без Оратора обаче.

— Ами нашият Принцепс Сенатус?

— Очаквам Скавър да подкрепи исканията на Квинт Муций. Навярно и ти, Гай Марий, се надяваш на същото. Да му отдадем заслуженото на Скавър, той е от малкото римляни, останали верни на принципите си. Освен това неговите собствени клиенти са предимно в границите на Италия, така че той няма и личен интерес нещата в Азия да останат такива, каквито са. Интересува се от тази част на света само доколкото му се удава случай от време на време да свали по някой и друг цар и да му намери заместник. Но да събира данъци! Не и той! Пък и не знам да се интересува от произведения на изкуството — захили се Рутилий Руф.