Колийн Маккълоу
Венец от трева (36)

Абсолютно същата мисъл бе минала и през главата на малкия Цезар, докато лежеше на скришното си място в двойния таван и слушаше разговора между майка си и приятеля й Луций Корнелий Сула.

— Заминавам утре, Аврелия, та рекох да се отбия да се сбогуваме — рече консулът.

— Никога не ми е харесвало, когато заминаваш, без да ми се обадиш — отвърна му тя.

— Гай Юлий пак ли го няма?

— Замина отново с Луций Цина за земите на марсите.

— Да търси дали е останало нещо непокътнато — кимна Сула в знак на разбиране.

— Изглеждаш много добре, Луций Корнелий, нищо че все имаш трудности в кариерата. Да разбирам ли, че новият ти брак се е оказал по-сполучлив от предишните?

— Или е от жена ми, или е от самия мен. Като че ли ми харесва ролята на предан съпруг.

— Глупости! Човек като теб не може да стане предан съпруг.

— Как приема поражението си Гай Марий?

Аврелия сви устни.

— С доста шум пред близките си. Напоследък не влизаш в списъка на любимците му.

— Не съм и очаквал да намеря името си там. Все пак не може да ми отрече, че се държах възможно най-сдържано, че не съм се молил да получа това командване.

— Не ти и трябваше — увери го Аврелия. — Тъкмо това най-много го тревожи. Трудно му е да свикне с мисълта, че Рим се е сдобил с друг голям пълководец. Преди да завоюваш венеца от трева, Марий си оставаше без конкуренция на бойното поле. Е, вярно, че враговете му и в Сената винаги съумяваха да отровят живота му и да подлагат прътове в колелата му, но той си знаеше, че е единственият. Знаеше, че въпреки нежеланието си ще се принудят да прибегнат до услугите му. Сега обаче е стар и болен, а на хоризонта е изгряла твоята звезда. Страхува се да не отнемеш поддръжката му сред конническото съсловие.

— Аврелия, с него вече е свършено! Никой не може да го обвини, че се е оттеглил без чест, че славата го е изоставила. Но така или иначе той вече е минало. Защо не иска да го разбере?

— Предполагам, че ако беше по-млад и мозъкът му работеше по-добре, щеше да го разбере. Проблемът е, че ударите са засегнали ума му, така поне твърди Юлия.

— Е, тя би трябвало да го знае по-добре от всеки друг — вдигна ръце Сула и стана да си ходи. — Как сте вкъщи?

— Много добре.

— Момчето?

— Все същото. Вечно непослушно, вечно в движение, вечно жадно за нови неща. Опитвам се да го връщам на земята, но ми е все по-трудно.

„Дълбоко грешиш, мамо, аз съм стъпил здраво на земята! — каза си малкият Цезар, докато Сула и Аврелия се запътваха към изхода, а той изпълзяваше от скривалището си. — Защо толкова упорито ме смяташ за перце, за крехко глухарче, което се вее на вятъра и не забелязва нещата около себе си?“

 

 

Публий Сулпиций си правеше сметката, че Сула ще иска да изпревари неблагоприятните зимни ветрове и няма да се бави с прехвърлянето на петте си легиона през Адриатическо море. Затова още в средата на октомври нанесе своя първи удар. Подготовката му беше практически нищожна, като се изключи дългото й обмисляне; за човек, който от всичко на света най-много мразеше демагозите, беше трудно за няколко дни да се превърне в един от тях. Единствената подсигурителна мярка, която предприе, бе да поиска поверителен разговор с Гай Марий и да го помоли за подкрепа. И Гай Марий не можеше да се нарече горещ почитател на сенаторското съсловие! Публий Сулпиций не беше разочарован от срещата. След като изслуша внимателно предложението му, Марий само кимна:

— Можеш да бъдеш уверен, че ще ти осигуря пълната си подкрепа в политическите среди, Публий Сулпиций — рече Великият човек. Сетне замълча в продължение на няколко секунди и добави, сякаш едва сега се бе замислил по въпроса: — Искам обаче и аз да те помоля за една услуга — да прокараш специален закон, според който върховното командване във войната срещу Митридат се връчва на мен.

На пръв поглед това изглеждаше ниска цена за обещаната подкрепа. Сулпиций се усмихна.

— Съгласен съм, Гай Марий. Ще получиш това пусто командване.

Той свика веднага плебейското събрание и на предварителното заседание предложи два отделни законопроекта. Текстът на първия гласеше, че от състава на Сената трябва да бъдат изключени всички онези, които са задлъжнели за суми от повече от осем хиляди сестерции; другият законопроект обявяваше съдебна амнистия върху всички онези граждани, които Варианската комисия бе осъдила на заточение по времето, когато лично Варий бе давал под съд всички, уличени в подкрепа на всеобщото римско гражданство.

Сулпиций бе надарен със сребърен език и златен глас, та затова не му беше трудно отведнъж да налучка най-точната мелодия.

— Че кои са в крайна сметка тези хора, седнали в Сената и вземащи решения, които би трябвало да се вземат от народа чрез плебейското събрание. Имат се за нещо повече от нас, но в действителност всички са бедняци, безнадеждно задлъжнели към кредиторите си. Сред всички вас също има множество длъжници, за които облекчения не съществуват. Не сте си облекли сенаторски тоги, за да скриете под тях финансовите си проблеми, не можете да разговаряте вечерно време на една маса с лихварите, за да ги убедите, че няма да е политически изгодно разоряването ви! Затова пък онези хитреци от Курия Хостилия могат спокойно да си веят байрака и да чакат по-добри времена за уреждане на сметките си! Казвам това с пълната увереност на човек, който сам е част от Сената, който слуша какво си говорят колегите му и който знае за не една и две скрити сделчици, с които назначените отци искат да си спечелят благоразположението на банкерите! Нещо повече, знам дори имената на онези сенатори, които дават пари на заем! Е, нека цялата тази работа спре веднъж завинаги! В Сената няма повече място за хора, които дължат пари на своите съграждани. Нека се знае, че за да бъдеш член на тази високо издигната институция, не можеш да отстъпваш, в личните си качества на всички онези, които не са допуснати в нея!

При произнасянето на това паметно слово целият Сенат бе подскочил като ужилен и повечето не искаха да повярват на ушите си. Оказваше се, че и Сулпиций може да се държи като демагог. Сулпиций! Най-почтеният от почтените, най-консервативният от консервативните! Та нима той самият не бе наложил пръв своето вето върху завръщането на политическите изгнаници, прогонени от Варианската комисия? А ето, че след по-малко от година се отмята от думите си и кани наказаните да се приберат. Какво се беше случило с него?

Два дни по-късно Сулпиций свика повторно плебейското събрание и обяви трети законопроект. Всички италийци, получили наскоро римско гражданство, както и десетки хиляди римляни-освобожденци щяха да бъдат тепърва разпределени равномерно между всичките трийсет и пет триби. Двете новосъздадени от Пизон Фруги триби се премахваха като излишни.

— Открай време римските триби са били трийсет и пет, не можем заради нечии прищевки да прибавяме или изваждаме от тях! — обясняваше на всеослушание Сулпиций. — Това, което е несправедливо, е някаква триба, наброяваща всичко на всичко три-четири хиляди граждани, да има в трибутните комиции равен глас с трибите Есквилина и Субурана, наброяващи по над сто хиляди римски граждани! Цялото римско държавно устройство е така сглобено, че да защитава интересите на вездесъщия Сенат и на първата класа, от която той черпи живот! Има ли сенатори и конници, които да принадлежат на Субурана или Есквилина? Разбира се, че не! Всеки от тях си е намерил местенце я в триба Фабия, я в Корнелия, я в Ромилия! Е, нека си останат, като толкова много държат, във Фабия, Корнелия или Ромилия! Но нека отсега нататък търпят съседството на хора от Прифернум, Бука и Вибиниум, нека знаят, че в техните Фабия, Корнелия и Ромилия ще влизат същите онези презрени освобожденци, които досега се тъпчеха в Есквилина и Субурана!

Последното предложение бе посрещнато с всенароден възторг и естествено си спечели благоволението на всички обществени прослойки без най-горните и най-долните. На най-горните, защото им предстоеше да изгубят контрол върху един от лостовете на властта; на най-долните — защото с реформата не се променяше нищо в тяхното собствено положение.

— Това не мога да го проумея! — жалваше се Антоний Оратор пред Тит Помпоний, с когото стояха един до друг в Кладенеца на комициите и се опитваха да не оглушеят от неистовите крясъци на Сулпициевите последователи. — Та той самият е нобил! Кога е намерил време да си спечели толкова много привърженици! Да е Сатурнин, не е Сатурнин… Не разбирам…

— О, аз пък много добре разбирам — отвърна му с горчивина Помпоний. — Днес той обвинява сенаторите, че са задлъжнели. Това, на което тълпата се надява, е просто. Казват си, че ако сега позволят на Сулпиций да прокара законите си, като награда той ще прокара четвърти — този, според който всички дългове ще бъдат отменени.

— Но как може да го стори, щом се е захванал да гони от Сената хора, задлъжнели с някакви си осем хиляди сестерции! Осем хиляди сестерции! Та това е жалка цифра. Чудя се дали в целия град има човек, който да не е задлъжнял с поне толкова по време на войната!

— Да не би да изпитваш затруднения, Марк Антоний? — изгледа го любопитният Помпоний.

— Не, разбира се, че не! Но същото може да се каже само за още една шепа хора. Дори хора като Квинт Анхарий, като Публий Корнелий Лентул, Гай Бебий, Гай Атилий Серан са в затруднения. Богове, та това са едни от най-достойните ни съграждани, Тит Помпоний! Кой от нас не е търсил като безумен пари в брой през последните две години? Погледни например Порциите Катони, с огромните им владения в Лукания. За цялата война не са получили нито една сестерция доход от именията си. Същото важи и за Луцилиите, и те едри земевладелци, но далеч на юг. — Марк Антоний се спря да си поеме дъх и попита: — Как ще премахне дълговете, когато сам гони хора от Сената заради дългове?

— Той самият няма намерения да премахва дълговете — увери го Помпоний. — Просто хората от втората и третата класа се надяват, че ще го стори заради тях.

— А той обещал ли им е нещо в този дух?

— Дори не му трябва да обещава. Сред черните облаци, надвиснали над главите на всеки от тях, надеждата е единственият слънчев лъч, който още ги топли. В лицето на Сулпиций народът вижда човека, който мрази Сената и първата класа по същия начин, по който навремето ги мразеше Сатурнин. Надяват се на един нов Сатурнин. Но Сулпиций е твърде различен.

— Защо? — искаше да знае Антоний.

— Нямам абсолютно никаква представа какво цели — вдиша рамене Тит Помпоний. — Нека по-добре да се измъкнем от тълпата, преди да са решили да си изкарат всичко върху главите ни.

На стълбите пред Сената двамата се сблъскаха с втория консул, придружен от силно развълнувания си син. И двамата се връщаха от експедиция в Лукания и в очите им още просветваха войнолюбиви искрици.

— Да не би да се повтаря историята със Сатурнин! — извика на висок глас обезсърченият Помпей-син. — Е, този път поне сме готови да го посрещнем, както трябва. Няма да му позволим да спечели на своя страна тълпата, както го бе сторил навремето истинският Сатурнин. Вече повечето от нас са се върнали от войната и за броени минути можем да сформираме шайка. Точно това смятам и да направя. Нека го спрем, преди да сме го изпуснали твърде далеч. Следващото заседание на плебейското събрание ще протече при твърде различни обстоятелства, можете да ми вярвате!

Тит Помпоний обаче не обърна особено внимание на разгорещения младеж, ами се насочи към баща му консула й другите сенатори, насъбрали се край него.

— Между Сулпиций и Сатурнин разликата е между земята и небето — държеше той на своето. — Също както времената са други, така и мотивите на Сулпиций нямат нищо общо с тези на Сатурнин преди години. Тогава проблемът беше недостигът на храна. Сега цял Рим се вълнува от натрупаните си дългове. Сулпиций обаче не желае да става цар на Рим. Той иска те да управляват Рим. — Посочи насъбралите се в Кладенеца представители на втората и третата класа. — А това е нещо твърде различно.

— Вече пратих вест до Луций Корнелий — съобщи консулът Тит Помпоний.

— Нима мислиш, че сам не можеш да се справиш със ситуацията, Квинт Помпей? — учуди се Помпоний, който обичаше да задава неудобни въпроси.

— Точно това мисля — отвърна без всякакво стеснение Помпей Руф.

— Ами Гай Марий? — попита Антоний. — Той винаги би могъл да успокои римската тълпа.

— Не и днес — изрече презрително Катул Цезар. — Точно в този случай той подкрепя бунтаря — трибун. Да, Марк Антоний, именно Гай Марий е накарал Публий Сулпиций да организира всичко това!

— Не мога да повярвам — стоеше като втрещен Антоний Оратор.

— Пак ти повтарям, зад Сулпиций стои Гай Марий!

— Ако това наистина е така — намеси се Помпоний, — бих казал отсега, че в най-близко бъдеще ни чака четвърти законопроект.

— Четвърти законопроект ли? — намръщи се Катул.

— Всеки момент той ще прокара закон върховното командване на армията срещу Митридат да бъде отнето от Луций Корнелий и да бъде предадено на Гай Марий.

— Сулпиций не би посмял! — извика Помпей Руф.

— Защо да не посмее? — изгледа го неразбиращо Тит Помпоний. — Започвам да се радвам, че си извикал първия консул. Кога да го очакваме?

— Утре или най-късно вдругиден.

 

 

Сула обаче дойде още преди изгрев-слънце. В момента, в който бе получил писмото на колегата си Помпей Руф, той се беше хвърлил в каручката си и без да спира, бе изминал наведнъж цялото разстояние между Капуа и Рим. „Дали в историята на Рим на някой друг консул му се бяха струпвали толкова лоши вести една след друга? — питаше се Сула и изброяваше: — клането в Мала Азия, сега пък Сулпиций. Държавата не разполага с нищо, току-що излизаме от една война, а името ми вече е опетнено за вечни времена, задето си позволих да разпродам държавни имоти. Не че ме е грижа особено, важното е да успея да се справя с всичко едновременно. А аз ще успея.“

— Плебейското събрание свикано ли е днес? — попита Сула Помпей Руф, в чийто дом се бе отбил най-напред.

— Да. Тит Помпоний предполага, че Сулпиций ще прокара закон, отнемащ върховното командване от теб, за да бъде прехвърлено на Гай Марий.

Сула сякаш замръзна на мястото си; дори очите му застинаха като на някоя каменна статуя.

— Аз съм римски консул, получих върховното командване по напълно законен път — рече той. — Ако Гай Марий беше добре със здравето, Сенатът навярно би му го връчил на него. Но той не е и затова няма да получи нищо. — Гневно изсумтя. — Да разбирам ли, че Гай Марий поддържа Сулпиций?

— Така поне мислят всички. Марий не се е явил лично на нито едно от заседанията на плебейското събрание, но аз самият забелязах неколцина от верните му кучета да бродят из тълпата, особено сред представителите на по-долните класи. Като например онзи ужасяващ тип, дето ръководи една от субуранските дебеловрати банди — обясни му Помпей Руф.

— Кой? Луций Декумий?

— Да, точно така се казваше.

— Брей, брей! — замисли се Сула. — Ето, че Гай Марий ни разкрива още една непозната черта от характера си, Квинт Помпей! Никога не съм си мислил, че би прибягнал до хора като Луций Декумий в политическата борба. Започвам да се питам не беше ли грешка това, че в Сената толкова шумно го обявихме за стар и негоден. Нищо чудно сега на всяка цена да иска да ни докаже противното. Човек като Гай Марий никога не се признава за победен. Ако трябва да се превърне в един нов Сатурнин, за да се наложи, ще го направи, без да му мигне окото.

— Задават се големи неприятности, Луций Корнелий.

— Нямаше защо да ми го казваш!

— Не, имам предвид лудите глави като сина ми и разните други деца на сенатори и конници. Решили са да се съберат и да изгонят насила Сулпиций от Форума.

— Тогава ще е най-добре, когато Сулпиций открие днешното заседание, ние с теб да сме на пост на Форума.

— Въоръжени?

— Със сигурност не. Ако ще се намесваме, трябва да е напълно според закона.

 

 

Когато Сулпиций се показа на Форума скоро след изгрев-слънце, по всичко личеше, че е бил овреме предупреден за намеренията на консулския син и приятелчетата му. За да се предпази от юмруците им, той на свой ред бе насъбрал около себе си голяма тълпа от младежи, все представители на втората и третата класа, въоръжени с тояги и дървени щитове. И понеже и това не му се беше сторило достатъчно, допълнително се беше обградил от цяла тълпа бедняци, все от най-долните прослойки на обществото, сред които се забелязваха и бивши гладиатори, и членове на колегиите на кръстопътищата. Толкова беше внушителна охраната на народния трибун, че шепата сенаторски синове, които Помпей Руф Младши бе довел със себе си, бяха като капка в морето.

— Народът — говореше Сулпиций на множеството в Кладенеца на комициите, където телохранителите му заемаха може би половината пространство — държи в ръцете си върховната власт в Рим! Или по-скоро прието е да се мисли, че я държи! Фразата е твърде удобна за разни недобросъвестни сенаторчета и техните събратя от конническото съсловие, които се сещат за народа, когато им трябват гласовете на комициите. Но иначе подобно твърдение е практически лишено от всякакъв смисъл. Това е една глупост, нещо повече — грозна подигравка! Дали наистина народът участва пряко във властта, поема ли той поне част от отговорностите на управляващите? Всички вие зависите единствено от милостта на онези, които благоволят да ви извикат за Съвет, на народните трибуни! Не вие изготвяте законопроектите, не вие ги представяте за гласуване пред собственото си събрание. Цялото ви задължение се състои в това да гласувате текстовете на законопроекти, които са измислени и изготвени от народните трибуни! И като направим няколко изключения, кому принадлежи римският народен трибун? Ами много просто: на Сената и на конническото съсловие! И какво се случва с онези народни трибуни, които се обявят за верни слуги на народа? Нека ви кажа какво им се случва! Закарват ги под строй в Курия Хостилия, където ги убиват с керемиди от покрива!

Сула вдигна рамене в нервен жест.

— Дали да не смятаме това за обявяване на война? Та Сулпиций току-що обяви Сатурнин за герой.

— Бих казал, че това е първата му стъпка да се обяви за герой — поправи го Катул Цезар.

— Слушайте! — прекъсна ги нервно фламен Диалис.

— Дойде време — продължаваше все в същия дух Сулпиций — да покажем веднъж завинаги и на Сената, и на конническото съсловие кой е истинският управник на римската държава! Ето защо съм застанал тук пред вас в качеството си на ваш любимец, на ваш закрилник, но и на ваш слуга! Това, което всички вие се готвите да сторите, е поне малко да отдъхнете след последните три извънредно тежки за всички ни години, години, в които бяхте принудени да понесете огромния дял от данъчните тежести и в същото време да се лишите от основните си източници на доходи. Вие дадохте на Рим парите, от които той се нуждаеше, за да спечели тази гражданска война. Но нима някой от Сената се сети да ви попита какво мислите за тази братоубийствена война, попита ли ви какво чувствате спрямо своите приятели, италийските съюзници?

— Да си отрежа главата, ако наистина не попитахме! — процеди мрачно през зъби Квинт Муций Сцевола. — Народът искаше тази война много повече от Сената!

— Едва ли някой ще благоволи да си го спомни точно сега — отвърна Сула.

— Не, не ви питаха! — ревеше Сулпиций. — Отрекоха на вашите братя италийците елементарното право на гражданство! Защото това гражданство си е само тяхно, то не принадлежи на вас. Вашето гражданство е просто една сянка. Само тяхното гражданство има достатъчно покритие, за да определя съдбините на Рим! Сенаторите не пожелаха да приемат в средите на своите селски, аристократични триби хилядите новопостъпили граждани, не пожелаха да дадат на своите нисшестоящи частица от магическата политическа власт! Макар и с придобито гражданство, италийците бяха лишени от практически политически права, бяха затворени в няколкото градски триби, които не могат да повлияят на никои изборни резултати! Всичко това обаче ще се превърне в минало, когато ти народе — властник, гласуваш моя законопроект, според който римските граждани-освобожденци или такива от италийски произход биват записани по равно във всяка от съществуващите трийсет и пет римски триби!

Отново думите му бяха посрещнати с бурни аплодисменти, които принудиха Сулпиций да замълчи; усмихваше се широко на почитателите си и печелеше сърцата на всички с красивите си черти, младежките си светли къдрици и патрицианската си осанка — нищо, че по произход беше обикновен плебей.

— Има обаче и други начини, по които Сенатът и конническото съсловие в продължение на векове са ви лъгали и мамили — продължи Сулпиций; щом тълпата поутихна. — Крайно време е от ръцете на Сената да бъдат отнети правомощията, казвам правомощия, защото подобен закон не съществува, по назначаването на римските военачалници и направляването общата военна стратегия на страната! Крайно време е вие, гръбнакът на римската държава, основата на всичко, което може да се нарече римско, да поемете правата и задълженията, които ви дават досега само фиктивно римските закони. Сред тези права и задължения едно от най-важните е това вие сами да решавате кога Рим да влезе във война и кога — не; кой да командва легионите и кой — не!

— На ти сега — обади се Катул Цезар.

Сулпиций се обърна на една страна, за да посочи с пръст стоящия на стълбите пред Сената Сула. С необичайно светлите си коси консулът отдалеч се познаваше.

— Ето това е първият консул! Избран обаче по волята на своите събратя, не на вас, представителите на народа! Спомняте ли си кога за последен път в центуриатните комиции се е стигало дотам, че третата класа да решава кой римски гражданин да бъде избран на управленски пост? Да не говорим за четвъртата и петата…

Чак сега, понеже започна да усеща, че излиза встрани от темата, която сам беше подхванал, Сулпиций се спря и бързо се върна на въпроса:

— Първият консул получи от Сената върховното командване в една война, жизненоважна за целия римски народ. Няма да преувелича, като кажа, че ако начело на римската армия не застане най-способният и достоен римски пълководец, то не само ще изгубим войната, но може самата римска държава да преустанови своето съществуване. Кой обаче връчи върховното командване във войната срещу Митридат на първия консул? Кой реши, че тъкмо той е най-способният от всички ни, за да спечели тази война? Ами Сенатът естествено, заедно с мълчаливата поддръжка на своите съюзници от цялото конническо съсловие! Както винаги предпочетоха да решат всичко сами и за себе си. По-добре да оставят просъществуването на държавата под заплаха, но да осигурят начело на легионите един истински патриций! Защото кой е Луций Корнелий Сула? Коя война е спечелил той за Рим? Познаваш ли го изобщо, народе — властник? Ако не го познаваш, нека аз ти кажа кой е той! Луций Корнелий Сула придоби всичко в своята кариера благодарение на Гай Марий! Всичко, което се гордее, че е постигнал, го е постигнал на гърба на Гай Марий! Говори се, че той бил спечелил войната срещу италийците! Но ние всички знаем, че именно Гай Марий нанесе първите, най-жестоки удари върху врага, че ако не беше той да подготви почвата за голямата победа, Сула нищо нямаше да постигне в тази война!

— Как смее! — възмущаваше се Крас Оратор. — Именно ти, Луций Корнелий, спечели тази война, ти и само ти! Нали на теб беше връчен венецът от трева! Нали ти накара италийците да преклонят глави!

Той вече се канеше да извика същото и към оратора Сулпиций, но Сула навреме го дръпна за ръката и го накара да замълчи.

— Остави го на мира, Публий Лициний! Ако сега почнем да им викаме в лицето, най-много тълпата да се обърне срещу нас и да ни линчува. Искам всичко да си дойде на мястото по мирен и законен път.

Сулпиций продължаваше от трибуната:

— Би ли могъл този Луций Корнелий Сула да се обърне лично и пряко към теб, народе — властник? Разбира се, че не би могъл! Та той е патриций! Твърде много струва, за да се занимава с такива нищожества като вас! За да му връчат обаче върховното командване във войната срещу Митридат, Сенатът и конническото съсловие на драго сърце пренебрегнаха друг, много по-способен и заслужил човек! Пренебрегнаха не друг, а Гай Марий! Оправдават се с това, че уж бил болен, че уж бил стар! Но питам те аз теб, народе — властник, кого срещаше ти всеки ден на улицата през последните две години, кой обикаляше безспирно алеи и площади, за да може по-бързо да си възвърне здравето? Кой се упражняваше постоянно, за да бъде всеки ден по-силен, по-дееспособен? Гай Марий! Който може и да е на възраст, но със сигурност не е болен! Гай Марий, който може и да е на възраст, но си остава най-достойният сред римляните!

Отново избухнаха овации, този път обаче не по адрес на Сулпиций. Тълпата изведнъж се раздели на две, за да покаже в цялото му величие току-що дошлия Гай Марий. Третият основател на Рим тъкмо слизаше по трибуните, непридружаван от никого; момчето, на което се беше подпирал толкова време, вече не му беше нужно, а с бързата си крачка Марий сякаш искаше да докаже, че никога и не му е било.

— Народе на Рим, искам твоето одобрение по отношение на четвъртия законопроект, който ти предлагам! — изрева Сулпиций и кимна по посока на Гай Марий. — Предлагам върховното командване във войната срещу цар Митридат Понтийски да бъде отнето от високомерния патриций Луций Корнелий Сула и да бъде предадено на твоя побратим Гай Марий!

Сула повече не желаеше да слуша. Като помоли Сцевола и Мерула да го придружат, си тръгна към къщи.

Въведе тримата в кабинета си, настани ги по столовете и изпитателно ги изгледа:

— Е, сега какво ще правим? — попита консулът.

— Защо повика точно Луций Корнелий и мен? — на свой ред го запита върховният понтифекс.

— Защото вие двамата стоите начело на римското жреческо съсловие — обясни Сула. — Защото покрай тънкостите на римския религиозен живот най-добре сте усвоили и тънкостите на римските закони. Намерете начин да вържа Сулпиций за трибуната, да не му позволя да слезе от нея, преди на народа да му е дотегнало от него.

— И в същото време да не предизвика допълнителни неразбории — замисли се Мерула.

— Да бъде някое нежно законче, приемливо за почтените избиратели — подкрепи го Сула и обърна до дъно чашата си с неразредено вино. — Ако се стигне до открит бой на Форума, днес се уверихме, че победителите няма да сме ние. Сулпиций не е Сатурнин! Мен ако ме питате, е много по-умен човек от него. Иска му се наистина да прибегнем до сила, че да ни размаже главите о земята. Докато го слушах, си направих труда да преброя охраната му и стигнах до четири хиляди, при това въоръжени. Наглед носят само сопи, но според мен под дрехите си крият мечове. Няма откъде да намерим достатъчно смелчаци, че да ги научим веднъж завинаги. — Млъкна и направи кисела гримаса. Студените му очи се впериха в празното пространство пред него. — Нека знаете, върховни понтифексе и фламен Диалис, че по-скоро бих пренесъл планината Пелион върху планината Оса, отколкото да позволя някой да отнеме законните ни привилегии! Ако ще дори заради самия себе си, но съм готов да се бия докрай! И все пак нека видим не можем ли да победим Сулпиций със собственото му оръжие — народа.

— Иде ми наум — рече Сцевола, — че има един начин да се справим със ситуацията. Нека обявим всички дни, подходящи за събрания, от днес до когато пожелаеш за празнични.

— Да, това е добра идея! — светна изведнъж Мерула.

Но Сула се навъси.

— Дали е законно?

— Абсолютно законно. Консулите, върховният понтифекс, както и цялата колегия на понтифексите имат правото да определят кои дни от годината са за празник и почивка и следователно кога не може да се провеждат заседания на плебейското и народното събрание.

— Тогава нека още този следобед на рострата и Регията бъдат окачени списъците с всички празнични дни оттук до декемврийските иди. Нека глашатаите ги обявят из целия град. — Сула се усмихна злорадо. — Мандатът на Сулпиций привършва три дни преди идите. В момента, в който напусне служба, аз лично ще го извикам на съд по обвинение в държавна измяна и подстрекателство към физическа разправа с управляващите.

— Процесът ще трябва да бъде по възможност потулен — каза Сцевола.

— Ами си и ти, Квинт Муций! Как си представяш подобен процес да бъде потулен? — попита го Сула. — Ще го извикам на съд, пък ще видим! Единственото, на което може да разчита, е меденият му гласец, с който да печели тълпата на своя страна. Но ако и с това прекали, ще го изкарам на трибуната упоен.

Двамата му събеседници го зяпнаха в почуда и недоумение. Пък и нямаше как иначе, щом първият консул говори за упояване. В подобни моменти всички се убеждаваха, че да се проумее мисленето на Сула не е лесна работа.

 

 

Сула свика Сената още на следващата сутрин, за да съобщи на колегите си, че двамата консули и колегията на понтифексите единодушно са обявили два месеца празници, в които никакви събрания не могат да се провеждат на Форума или където и да било другаде. Вестта беше посрещната с всеобщо одобрение, а Гай Марий отсъстваше, та дори нямаше кой да възрази.

След закриването на заседанието Катул Цезар излезе веднага след Сула и го настигна на стълбите.

— Как можа Гай Марий да постави цялата държава под опасност, само и само да получи върховното командване?

— О, навярно старостта го плаши все повече и повече. Мозъкът му вече не е способен на големи усилия, а мечтата да стане за седми път консул замъглява всичко останало — обясни кратко и сухо Сула.

Изведнъж Сцевола Понтифекс Максимус, който беше излязъл най-напред от всички, се обърна назад и се затича насреща им.

— Сулпиций! — извика той. — Пренебрегнал е обявяването на празничните дни. Обвинява Сената в заговор и има наглостта да свика поредното концио!

Сула обаче не изглеждаше изненадан.

— Така и предполагах, че ще направи.

— Тогава какъв беше смисълът на всичко? — възмути се Сцевола.

— По такъв начин ще можем по всяко време да обявим законите му за нищожни. Щом са били гласувани на празник, значи могат да бъдат зачеркнати. Всъщност в това е и целият смисъл от празниците.

— Но ако той успее да прокара закона си за сенаторите — длъжници — напомни му Катул Цезар, — няма да има кой да обяви законите му за невалидни. Сенатът дори не би могъл да събере кворум, за да реши каквото и да било. С други думи, Сенатът ще изчезне веднъж завинаги като политическа институция.

— Тогава предлагам да се съберем с Тит Помпоний, Гай Опий и останалите едри заемодатели и да ги убедим да се откажат формално от дължимите им кредити. Разбира се, само за пред очите на хората, всеки ще си плати по-късно.

— Да, ама не можем! — вдигна безпомощно ръце Сцевола. — Лихварите, които са давали на сенатори, държат на всяка цена да съберат заемите си, а ние нямаме с какво да им ги върнем! Никой сенатор не заема пари от почтени банкери като Помпоний и Опий! Те са твърде известни и сделките им са публична тайна. Всеки цензор би научил, ако някой се обърне за помощ към тях.

— Тогава ще осъдя Гай Марий в държавна измяна и ще му отнема имотите — закани се Сула. — Така ще има с какво да си платим дълговете.

— О, Луций Корнелий, не си го и помисляй! — спря го Сцевола. — „Народът-властник“ ще ни види сметката!

— Тогава ще отворя военната си каса и ще платя от нея дълговете на всички сенатори! — процеди през зъби Сула.

— И това не можеш да сториш, Луций Корнелий!

— Вече ми омръзна все да ми повтаряте какво не мога да направя — ядоса се консулът. — Какво искате? Да се оставя на побъркания Сулпиций и шепа нещастници, надяващи се да премахнат техните дългове? Няма да я бъде! Спомни си какво ти казах, Квинт Муций! По-скоро бих пренесъл планината Пелион на гърба си, но няма да се предам! Ще направя това, което трябва да се направи.

— Създай паричен фонд — посъветва го Катул. — Всички онези от час, които разполагат с някакви пари в излишък, ще дадат за останалите, заплашени от изгонване.

— Трябваше по-рано да го направим, но пък откъде да знае човек какво му готви бъдещето… — замисли се Сцевола. — Създаването на подобен фонд ще отнеме поне месец. Аз самият не дължа нищо, Квинт Лутаций. Предполагам, че и ти също. Както и Луций Корнелий. Но откъде да вземем пари в брой? Отдавна не разполагам с такива! А ти? Можеш ли да събереш отведнъж хиляда сестерции, без да продадеш нищо?

— Хиляда мога, но не и повече — призна си Катул.

— Аз и толкова не мога — призна на свой ред Сула.

— Мисля, че наистина трябва да се основе фонд — продължи в същия дух Сцевола, — но за целта трябва да минем към разпродажби. А това ще отнеме време. Няма да можем да спасим никого от сенаторите — длъжници. И все пак нищо не пречи, дори да бъдат изгонени от Сената, щом се издължат на кредиторите си, цензорите да ги запишат отново.

— Нали не вярваш, че човек като Сулпиций ще позволи да го изиграят толкова лесно? — изгледа го изпитателно Сула. — Веднага ще прокара нов закон по въпроса.

— Ох, започвам да си мечтая как се срещам сам по тъмно с този Сулпиций — просъска Катул Цезар. — Как не го беше срам да измисли всичко това точно по време, когато дори нямаме пари да воюваме. Нима си мисли, че войната срещу Митридат може и да не бъде спечелена?

— Публий Сулпиций е умен — рече Сула. — Подозирам, че много от хитростите му е подшушнал самият Гай Марий.

— Ще ни платят за това — зарече се Катул.

— Внимавай с думите си, Квинт Лутаций. Никой не ни гарантира, че няма да сме ние тия, дето ще платим — пресече го Сула. — И все пак те се страхуват от нас. Нека им докажем, че има защо.

 

 

Между предварителните заседания на плебейското събрание по отношение на даден законопроект и окончателното гласуване на плебисцита традицията изискваше да изминат поне седемнайсет дни. Публий Сулпиций Руф обаче и не помисляше за почивка, вместо това занимаваше гласоподавателите с все нови и нови законопроекти и така се готвеше да смаже всякаква опозиция, щом дойдеше време за гласуване.

В деня, преди на дневен ред да излезе ратифицирането на първите два Сулпициеви законопроекта, младият Квинт Помпей Руф и приятелите му — синове на сенатори, конници и други римски богаташи — решиха, че е крайно време да сложат прът в колелата на народния трибун и да прекратят законодателната му дейност. Предвид обстоятелствата това можеше да се осъществи единствено със сила. Без да уведомят родителите си, още по-малко куриатните магистрати, неколцината организатори на мероприятието, начело с консулския син събраха на бърза ръка около хиляда души на възраст между седемнайсет и трийсет години, готови да помогнат. Всеки притежаваше собствено оръжие, всеки наскоро се беше завърнал от продължителната война срещу италийците. Докато Сулпиций ръководеше поредното заседание на плебейското събрание и изпилваше последните подробности в първите си два законопроекта, хиляда тежковъоръжени младежи от богатите римски прослойки се озоваха на Форум Романум и се хвърлиха в атака.

Нападението завари Сула напълно неподготвен; двамата с колегата си Помпей Руф-баща стояха на площадката пред Курия Хостилия, наобиколени от множество сенатори, и мълчаливо следяха речите на трибуна Сулпиций, когато целият площад се превърна изведнъж в бойно поле. Сула веднага забеляза развилнелия се Квинт Помпей Младши, който размахваше меча и си пробиваше път. Баща му неволно извика от уплаха и трябваше Сула да го дръпне за ръката, преди да е извършил на свой ред някоя глупост.

— Стой мирно, Квинт Помпей. Нищо не можеш да направиш за сина си. Дори не можеш да се добереш до него.

За нещастие тълпата в този ден беше толкова многобройна, че се беше пръснала по целия площад, далеч извън Кладенеца. Младият Помпей Руф не разбираше от бойна тактика и беше пръснал хората си из цялото множество. Ако се беше сетил да ги събере в една колона и да се вбие като клин в тълпата, може би щеше да постигне целта си. Така обаче охраната на Сулпиций можа в скоро време да се съвземе и да се събере за отпор.

Младият Помпей Руф се сражаваше храбро и лека-полека успя да си разчисти достатъчно път, за да застане на ръба на Кладенеца на комициите. Без да спира да размахва смъртоносния си меч, той застана под самата ростра и се насочи към стоящия на трибуната Сулпиций. В желанието си обаче колкото се може по-скоро да му отсече главата младежът така и не забеляза едрия мъж — излязъл навярно от някоя гладиаторска школа, — който го доближи отстрани и с един замах изви дясната му ръка. Мечът падна от ръката на Помпей и той беше изблъскан сред неколцина телохранители, които го пребиха до смърт с тоягите си.

Сула си спомняше само как бащата на момчето ревеше като обезумял, как сенаторите ги подхванаха двамата под мишниците, за да ги издърпат далеч от Сената. Трябваше му време да се съвземе след видяното и да проумее, че хората на Сулпиций вече са се разправили с въоръжените си противници и всеки момент ще се нахвърлят върху беззащитните им родители. Той се измъкна от групата наплашени до смърт сенатори и като захвърли официалната си тога, бързо се озова насред бъркотията по Форума. Ръцете му докопаха хламидата на някакъв гръцки освобожденец и Сула най-безцеремонно го съблече. Закри издайническите си коси с качулката и преобразил се за секунда в ролята на някогашен роб, се запъти към близката улица, за да се измъкне от настъпилия хаос. Успя да се добере невредим до Базилика Порция, където търговците в трескава бързина се опитваха да приберат стоките от сергиите и да се спасяват, преди бунтът да се е пренесъл и по Кливус Аргентариус. Тълпата постепенно се стопяваше и след една-две пресечки животът започваше да прилича на нормален. Сула се заизкачва по хълма и излезе през Порта Фонтиналис.

Той не само се спасяваше от кървавата баня, но и знаеше точно къде трябва да отиде. На гости у човека, който беше задвижил всичко това. На гости у Гай Марий, който продължаваше да държи на върховното командване и на своя седми консулски мандат.

Пред вратата на своя съперник захвърли хламидата на освобожденеца и потропа на вратата, облечен само по туника.

— Искам да видя Гай Марий! — заповяда той на вратаря.

Сула беше чест гост на дома, затова робът дори за миг не помисли да го спре. Отдръпна се встрани да му направи път и бързо се завтече към господаря си.

Първа се появи обаче Юлия.

— О, Луций Корнелий, това е ужасно! — изхлипа тя и нареди на прислужника да донесе вино.

— Искам да говоря с Гай Марий — процеди през зъби разгневеният консул.

— Няма как, Луций Корнелий. В момента е заспал дълбоко.

— Тогава го събуди, Юлия! Ако не щеш, аз ще го сторя вместо теб!

Тя се обърна повторно към роба:

— Ако обичаш, предай на Строфант да събуди Гай Марий. Луций Корнелий е дошъл да говорят по важни дела.

— Той съвсем ли се е побъркал? — попита Сула и посегна към делвата с водата. Беше твърде жаден, за да пие само вино.

— Не разбирам за какво говориш! — отвърна му троснато Юлия.

— О, недей така, Юлия! Та ти си все пак жена на Великия човек! Ако ти не го познаваш достатъчно, то тогава кой? Гай Марий съвсем умишлено предизвика цяла поредица от събития, за които обществото може само да съжалява. И защо? За да му бъде връчено командването във войната срещу Митридат… Заради това той е готов да стъпче в краката и последните останки от римските мос майорум, готов е да превърна Форума в бойно поле и да причини смъртта на сина на консула Помпей Руф! Да не говорим за стотиците други избити по улиците на града!

Вместо отговор Юлия затвори очи.

— Не мога да го спра.

— Оглупял е съвсем — сподели мнението си Сула.

— Не, Луций Корнелий, той е съвсем с всичкия си!

— Тогава се оказва, че съм познавал друг човек, не него.

— Той просто държи да се изправи срещу Митридат!

— А това правилно ли е според теб?

Юлия отново не издържа на погледа му.

— Мисля, че ще е по-добре да си остане вкъщи и да остави на теб да воюваш.

Из къщата се разнесоха тежките стъпки на Великия човек и двамата се умълчаха.

— Какво се е случило? — попита сънливият Марий. — Какъв вятър те е довял, Луций Корнелий?

— Не беше вятър, а същинска битка.

— Да, това беше една голяма непредпазливост — съгласи се Марий, имайки предвид действията на Помпей Руф.

— Напротив, Сулпиций действаше непредпазливо. Ако не беше притиснал Сената до стената, никой нямаше да посегне към оръжието. А сега младият Квинт Помпей Руф е мъртъв.

Марий се усмихна, с което стана още по-грозен от обикновено.

— Виж, това наистина е лоша новина! Предполагам, че не неговите хора са излезли победители?

— Естествено, че не. Което означава, че в края на една дълга и изтощителна война и пред прага на друга, също толкова продължителна и изтощителна, Рим изведнъж изгуби още стотина от най-достойните си младежи.

— Защо да сме на прага на дълга и изтощителна война? Преувеличаваш, Луций Корнелий! Ще му видя сметката на Митридат за половин година! — закани се доволно Марий.

Сула за последен път се опита да го вразуми.

— Гай Марий, защо не искаш да проумееш очевидни истини? Рим няма пари! Рим е фалирал! Рим не може да издържа двайсет легиона войници! Войната срещу италийците ни хвърли в главозамайващи дългове! Хазната е празна! Дори великият Гай Марий не би могъл да се справи толкова бързо с огромната понтийска армия, ако му дадат да командва някакви си пет легиона…

— Да, но аз мога сам да дам пари за още няколко — подхвърли той.

Сула направи кисела гримаса.

— Като Помпей Страбон? Но Гай Марий, забравяш, че ако ти плащаш на легионите си, те ще престанат да бъдат римски. Цялата армия ще се окаже собственост.

— Глупости! Означава просто, че съм се показал щедър към родината и съм й услужил с личните си пари.

— Ти говориш глупости! Защото не ти се поставяш в услуга на Рим, а той — на теб — сряза го Сула. — Ако легионите са твои, кой ще посмее да си ги поиска обратно?

— По-добре си върви вкъщи и се успокой, Луций Корнелий. Личи си, че загубата на върховното командване ти е подействала зле.

— Още не съм изгубил върховното командване — напомни му той и погледна към Юлия. — Ти знаеш своя дълг, Юлия. Не забравяй, че принадлежиш на славната фамилия на Юлий Цезарите. Време е да поемеш своята отговорност. Не към Гай Марий, а към Рим!

Тя го придружи към вратата. Изражението й беше привидно безразлично, сякаш нищо не беше чула.

— По-добре си замълчи, Луций Корнелий. Не ми се ще допълнително да тревожа съпруга си.

— Заради Рим, Юлия, заради Рим!

— Аз съм съпруга на Гай Марий — рече тя, докато му отваряше входната врата. — Ако имам към някого задължения, те са най-напред към него.

„Е, Луций Корнелий, тоя вече не е сам! — повтаряше си Сула, докато се разхождаше по Марсово поле. Беше на самия праг на безумието, подобно на някой гадател от Пизидия, излязъл от кожата си, за да прогледне в бъдещето. — Но, изглежда, никой не иска да го проумее, най-малко самият той. Но дори никой да не се опита да го спре, аз ще го направя.“

Като избра възможно най-обиколния маршрут, той се насочи не към собствената си къща, а към дома на втория консул. Само преди час дъщеря му беше станала вдовица, а имаше да се грижи за две невръстни дечица.

— Вече помолих по-малкия му брат да се прекръсти на Квинт — обясни колегата му, който дори не се опитваше да сдържа сълзите си. — Разбира се, остава новороденото момче на покойния ми син, потомството ни не е заплашено.

Корнелия Сула никъде не се виждаше.

— Как го прие дъщеря ми? — попита Сула.

— Съсипана е, Луций Корнелий! Но на нея поне й остават децата, а и това е утеха.

— Е, Квинт Помпей, макар денят да е наистина трагичен за всички ни, не съм дошъл тук, за да оплакваме младия Квинт Помпей. Трябва незабавно да свикаме съвещание. Вярно, че в подобни мигове човек най-малко от всичко желае да разговаря с чужди хора — това от личен опит го знам, и аз съм губил син, — но тепърва има да се случват много неща и никой няма да те пита дали си готов да ги посрещнеш или не. Държа да дойдеш в къщата ми утре, по изгрев-слънце.

Смазан от умора, Луций Корнелий Сула пое по билото на Палатинския хълм и скоро се озова пред елегантната постройка на новия си дом. Вътре го чакаше разтревожена жена му, която, щом го видя, че е невредим, избухна в радостни сълзи.

— Ти за мен няма защо да се тревожиш, Далматика — рече й Сула. — Още не ми е дошло времето да умирам. Съдбата ми готви още много изненади в живота.

— Целият свят се руши под краката ни! — възкликна уплашено тя.

— Докато мен ме има, никога няма да се разруши съвсем.

Легна си и потъна в дълбок сън, какъвто не го беше спохождал от времето на бурните младежки години. Когато на другата сутрин се събуди, нямаше ни най-малка представа как да постъпи, но и това не го разтревожи. Сула се беше научил да не изпада никога в униние. „Винаги съм бил най-силен тогава, когато се оставя Фортуна да ме направлява“ — успокои се и за своя изненада установи, че чака с нетърпение започващия ден.

— Доколкото мога да смятам, в момента, в който плебсът гласува закона за сенаторските дългове, в целия Сенат ще останат не повече от четиридесет души — отбеляза мрачно Катул Цезар. — Недостатъчно дори за кворум.

— И все пак Рим не е останал без цензори… — напомни му Сула.

— Така е — съгласи се Сцевола Понтифекс Максимус. — Нито Луций Юлий, нито Публий Лициний са изпаднали в дългове.

— Тогава не ни остава нищо друго, освен да се възползваме от пропуските в Сулпициевия закон — предложи Сула. — Навярно той не вярва, че двамата ни цензори ще се окажат достатъчно смели да попълнят Сената с нови имена. Ако се сети, че съществува подобна възможност, той веднага ще предложи нов закон, в това можем да сме сигурни. Но междувременно ние ще се опитаме да помогнем на задлъжнелите си колеги и да ги сдобрим със закона.

— Напълно съм съгласен, Луций Корнелий — подкрепи го Метел Пий, който бе дотичал от Езерния веднага щом из страната се разнесе новината за Сулпициевите закони. По пътя за дома на консула беше настигнал Катул Цезар и Сцевола, които му разказаха за последните събития. Личеше си, че е бесен. — Ако тия глупаци се бяха оказали почтени поне дотолкова, че да заемат пари от събратята си… За няколко месеца все щяха да им ги опростят. Ето, че сами се пъхнахме в капана. Ако никой от колегите му в Сената не му даде пари на заем, първата работа на всеки от нас е да си осигури дискретност. И стига градът да не разбере за затрудненията му, готов е да отиде и при най-долнопробния лихвар в Рим.

— Аз и до ден-днешен не мога да си обясня защо Сулпиций изведнъж се нахвърли върху всички ни! — недоумяваше на глас Антоний Оратор.

— Таце! — срязаха го всички, на които също не им беше ясно.

— Марк Антоний, ние не само че не знаем какво го подтиква, но и навярно никога няма да узнаем — заключи Сула. — Но което е по-важно, никого не го интересува защо се е нахвърлил върху нас. Важното е, че той е нашият най-жесток враг в момента.

— И как ще успеем да изплатим дълговете на закъсалите сенатори? — попита Прасчо.

— Вече дадохме съгласието си да създадем фонд. Ще назначим комисия, която да се грижи за правилното му използване. Квинт Лутаций, теб най те бива за председател. Не мога да си представя как някой сенатор, пък ако ще и затънал до гуша в дългове, би посмял да скрие нещо от теб.

Мерула Фламен Диалис се изкикоти весело, но веднага прикри уста с гузен жест.

— Моля да ми простите — рече той и като едва се сдържаше да не се разсмее повторно, продължи: — Просто ми мина през ума, че трябва да сме големи глупаци, ако помогнем на човек като Луций Марций Филип! Едно, че дълговете му най-вероятно се равняват на всички останали, взети заедно, и второ, едва ли ще ни се представи друг, по-изгоден случай да отървем Сената от присъствието му. В крайна сметка той е сам човек. С него или без него Сенатът би могъл да работи, само дето ще си отдъхнем.

— Мисля, че идеята е добра — съгласи се Сула.

— Проблемът с теб, Луций Корнелий, е, че дори не се опитваш да бъдеш добър политик — възрази му Катул Цезар възмутен. — Това, какво мислим ние за Луций Марций, си е лично наша работа. По-важното е, че той представлява древна и знатна фамилия. Мястото му в Сената не може току-така да бъде дадено на друг. Синът му, който ще го наследи един ден, е изключително свестен човек.

— Прав си, разбира се — въздъхна примирено Мерула.

— Добре тогава, всичко е решено — вдигна рамене Сула и се усмихна. — Не ни остава друго, освен да изчакаме развитието на събитията. Мисля си само, че ще е добре да сложим край на безкрайния празник, който обявихме. Ако целта беше да се спазват религиозните обичаи, то така или иначе законите на Сулпиций са станали невалидни. Мисля, ще е в наш интерес, ако още отсега убедим Гай Марий и Сулпиций в победата. Нека се заблуждават, че сме напълно беззащитни.

— Но ние сме напълно беззащитни.

— Не съм толкова сигурен — възрази му Сула и се обърна към нещастния втори консул, който досега не бе казал дума. — Квинт Помпей, ти имаш достатъчно оправдание да напуснеш Рим. Предлагам ти да отведеш цялото си семейство на морския бряг. И нека всички в Рим разберат, че си заминал.

— Ами ние? — попита Мерула, леко уплашен.

— Вас не ви грози опасност. Ако Сулпиций смяташе да премахне Сената, като изколи членовете му, имаше прекрасен повод да го стори още вчера. За наше щастие си е наумил да ни елиминира по законен път. Дали градският ни претор също не е задлъжнял? Не че има значение. Един куриатен магистрат не може да бъде свален от длъжност, пък дори и да са го изгонили от Сената.

— Марк Юний не дължи нищо никому — увери го Мерула.

— Това поне е добре. Защото тъкмо той ще трябва да управлява Рим в отсъствието на двамата консули.

— На двамата консули ли, Луций Корнелий? Само не ми казвай, че смяташ да напуснеш Рим! — ужаси се Катул.

— Пет легиона пехота и две хиляди конници чакат своя пълководец в Капуа — рече той. — След като толкова внезапно реших да се прибера в Рим, нищо чудно сред войската да са се разнесли слухове. Трябва да се върна, за да успокоя духовете.

— Теб наистина не те е грижа за елементарните правила в политиката, Луций Корнелий! В подобна сериозна ситуация поне един от консулите трябва да остане в Рим!

— И какво ще спечели, като остане? — надигна вежди Сула. — Така и така Рим отдавна е избягал от властта на своите магистрати. В момента целият град принадлежи на Сулпиций, Квинт Лутаций. А пък на мен много ми се иска той и занапред да мисли, че е така.

И колкото и да го убеждаваха, той не се отказа от странното си решение. Най-накрая събратята му вдигнаха ръце и си тръгнаха. Той самият веднага замина за Капуа.