Колийн Маккълоу
Венец от трева (35)

Още преди да научат, че Митридат е превзел цяла Римска Азия, жителите на Вечния град дочуха за клането, извършено над всички римляни, латини и италийци в провинцията. Събитието бе имало огромен отзвук и първите вести за трагедията достигнаха Рим за рекордно малко време. Само девет дни след края на квинктилис Луций Валерий Флак Принцепс Сенатус вече свикваше Сената на извънредно заседание в храма на Белона извън помериума, както се постъпваше при обявяване на война срещу чуждоземен владетел. На присъстващите Флак прочете писмото, получено от живеещия в Смирна Публий Рутилий Руф.

„Това, което държиш сега в ръцете си, беше пратено по специален бързоходен кораб за Коринт, където би трябвало да го поеме друг за Брундизиум. Надявам се, че метежите, обхванали цяла Гърция, няма да попречат на новината да достигне до Рим. Дадох изрични нареждания на куриера да не спира никъде по пътя между Брундизиум и Рим, ами да препуска с всички сили и по светло, и по тъмно. Както се досещаш, подобна услуга се заплаща скъпо и нямаше да е възможна, ако не ми беше помогнал приятелят ми Милтиад, етнарх на Смирна. За себе си той иска само едно: когато римският Сенат и народ си възвърнат властта на Римска Азия, в което не се съмняваме, някой да си спомни за неговата доброжелателност.

Няма да се учудя, ако вие в Рим още не знаете за нашествието на понтийската армия в Римска Азия, за това, че цар Митридат вече управлява както някогашните римски владения, така и покорена Витиния. Маний Аквилий намери смъртта си след най-ужасяващи мъчения, а Гай Касий се спотаи в миша дупка и никой няма представа къде трябва да го търсим. Четвърт милион понтийски войници в момента са разквартирувани западно от река Тавър, Егейско море е задръстено от понтийските галери, а Гърция официално се отказа от съюза си с Рим, за да мине на страната на царство Понт. Страхувам се, че Македония е напълно изолирана от останалия свят.

Но не това е най-голямото зло, за което бързам да ви съобщя. В последния ден на квинктилис по заповед на цар Митридат Понтийски всички жители на Римска Азия, Витиния, Пизидия и Фригия от римски, латински или италийски произход бяха жестоко избити. Същата участ сполетя и домашните им роби. Доколкото чувам, броят на убитите е около осемдесет хиляди граждани и седемдесет хиляди роби — общо сто и петдесет хиляди човешки същества. Това, че на мен самия смъртта ми се размина, се дължи до известна степен на отнетото ми римско гражданство, но доколкото са ми ясни нещата, царят е издал изрична заповед, според която моя милост не трябвало да бъде докосвана с пръст. Навярно с това се надява да залъже кучето Цербер, застанало на вратата на Подземното царство. Би ли могло обаче спасяването на старините ми да се сравни с безжалостното съсичане на хиляди жени и деца, виновни само с това, че са се родили римляни? Говори се, че нещастниците са били извличани насила вън от храмове и светилища, докато са се молили на боговете си за закрила; че отново по заповед на понтийския цар телата им се оставяли да гният на открито, без да заслужат дори правото да бъдат погребани като всички смъртни. И това чудовище вече се смята за господар на целия свят, тупа се по гърдите, че до края на годината войските му ще са стъпили на италийска земя.

В интерес на истината вече не се намира жив човек на изток от Италия, който да му възрази. Изключение правят единствено смелите ни съграждани от провинция Македония. Но не вярвам и към тях съдбата да се окаже по-благосклонна. Макар да не се ползвам с особено достоверни източници, научавам, че Митридат вече е предприел страшен поход по суша срещу Тесалоники, че без никаква съпротива римляните са го допуснали западно от Филипи. По-добре са ми известни събитията в Гърция, където някакъв си понтийски агент на име Аристион бил заграбил цялата власт в Атина и убедил голяма част от останалите гръцки градове да се обявят в полза на Митридат. Егейските острови се намират във вражи ръце, понтийската флота е толкова внушителна, че никой не смее да се изправи насреща й. След завземането на Делос от Митридат още двайсет хиляди наши сънародници бяха убити на място.

Би ми се искало да разберете защо писмото ми е толкова сухо и кратко, но време за повече наистина не ми остава. Надявам се навреме да спрете кръволока Митридат, преди да се е коронясал за римски цар. Явно това е заветната му цел.“

— Ето това ни идва съвсем излишно! — сподели Луций Цезар пред брат си Катул.

— Излишно или не, вече ни е поднесено — отвърна му Гай Марий. — Война срещу Митридат! Знаех, че все някой ден ще избухне. По-скоро се учудвам, че трябваше толкова време да чакаме.

— Луций Корнелий скоро ще се върне в Рим — обади се другият цензор Публий Лициний Крас. — На всички ще ни е по-леко, щом го видим сред нас.

— И защо? — искаше да знае Марий, ставащ все по-нападателен. — Не беше нужно да го викаме толкова спешно в Рим. Нека първо свърши с италийците.

— И все пак той е първи консул — напомни му Катул Цезар. — Сенатът не може да взема решения от подобно жизнено значение за държавата, без първият консул да председателства заседанието.

— Пфу! — изсумтя недоволно старият воин и се оттегли встрани.

— Според вас какво му е? — попита Флак Принцепс Сенатус.

— А ти какво мислиш, че му е, Луций Валерий? Гай Марий си остава опитна хрътка, лесно надушваща жертвата си. Задава се нова война и той не иска да я пропусне — обясни Катул.

— Вярвам, не искаш да кажеш, че той самият смята да вземе участие в нея? — изгледа го в недоумение цензорът Публий Крас. — Та той е болен и стар едновременно!

— Това за нас може да значи нещо, но за него — не.

 

 

Войната в Италия бе доведена до своя край. Макар марсите така и да не благоволиха официално да капитулират, от всички народи, които се вдигнаха на оръжие срещу Рим, те понесоха най-големите поражения; земите им бяха опустошени, а сред мъжкото население почти не бяха останали хора, годни да воюват. През февруари Квинт Попедий Силон се видя принуден да напусне родината си и да се скрие при Мутил в обсадената Езерния. Мутил беше тежко ранен и не можеше повече да води армията си в бой. От кръста надолу самнитският пълководец бе напълно парализиран.

— Ще трябва да предам на теб, Квинт Попедий, властта над цял свободен Самниум — посрещна той приятеля си.

— Не! — възкликна ужасен Силон. — Та аз не притежавам ни най-малко твоите качества на стратег и водач. Да се оправям със самнитските ти войници, ще ми е напълно невъзможно.

— И така да е, друг няма кой да те замести. Моите сънародници сами избраха да поставят теб за мой наследник.

— А дали самнитите наистина искат да продължат войната?

— Да — отговори твърдо Мутил. — И все пак от името на Самниум, не на цяла Италия.

— Това го разбирам. Но нима искаш да кажеш, че вече не е останал и един самнит, достоен да ги поведе в сражение?

— Нито един, Квинт Попедий. Ти оставаш единствената ни надежда.

— Щом е така, не мога да откажа — въздъхна Силон.

Това, което двамата дори не намериха за нужно да обсъждат, бяха разбитите им надежди за самостоятелна и обединена Италия. Разгромът на съюза можеше да доведе само до едно: до окончателната победа на римляните. Това и Силон, и Мутил прекрасно разбираха.

 

 

През май последната оцеляла армия на въстаниците, командвана от марса Квинт Попедий Силон, напусна крепостта Езерния. Силите на самнитите наброяваха всичко на всичко трийсет хиляди пешаци и хиляда конници, към които бяха присъединени в последния момент двайсет хиляди освободени роби. Голяма част от войниците бяха все болни и ранени, които почти инстинктивно се бяха събирали в мощната крепост, за да чакат по-добри времена за победа. Конницата пък беше доведена от Силон, който бе успял през зимата да пробие през римските редици и да се добере до града. Сега обаче откритият бой с врага ставаше неизбежен; Езерния повече не можеше да храни толкова гладни гърла.

В цялата самнитска армия нямаше човек, който още да вярва в крайната победа; за всички тези обрулени от войната мъже беше въпрос на чест да загинат на бойното поле. Римляните щяха да победят, но поне щяха да заплатят скъпа цена за победата си. Когато обаче Силон превзе Бовианум и изкла римския гарнизон на крепостта, войниците му се поободриха. Все пак не беше изключено съдбата отново да им се усмихне… Метел Пий чакаше с армията си под стените на Венузия, насред Апиевия път. Значи и на самнитите посоката беше Венузия.

Венузия се оказа мястото, където се разигра последното сражение в кървавата и продължителна война между римляни и италийци. Сякаш събитията, започнали с убийството на Марк Ливий Друз, бяха изписали пълен кръг, за да се върнат в самото си начало. Защото на бойното поле под стените на града се срещнаха в единоборство двамата мъже, най-скъпи на покойния Друз — приятелят му Силон и брат му Мамерк Лепид. Самнитите гинеха с хиляди в неравния бой с изрядно подготвените римски легиони, докато Силон и Мамерк се бяха счепкали в смъртоносна схватка. Най-накрая марсът падна повален на земята и Мамерк се надвеси над него с насълзени очи. Мечът стърчеше високо над главата му, но той така и не смееше да нанесе последния удар.

— Довърши ме, Мамерк! — замоли го изтощеният Силон. — Дължиш ми го, задето убих Цепион. Не искам да стана част от триумфа на Прасчо!

— Задето уби Цепион — съгласи се Мамерк и го закла. След което избухна в сълзи за Друз, Силон и горчивата победа, която римляните си бяха извоювали.

 

 

— Всичко свърши — рече Прасчо Метел Пий на Луций Корнелий Сула, дотърчал веднага при Венузия, щом научи за движението на самнитите. — Венузия се предаде вчера.

— Не, още не е свършило — навъси се Сула. — Докато Езерния и Нола на свой ред не се предадат, войната не може да се счита за окончателно спечелена.

— А не ти ли е минавало през ума — подхвърли с присъщата си срамежливост Прасчо Младши, — че ако вдигнем доброволно обсадата на Езерния и Нола, жителите на двата града скоро ще се върнат към нормален живот и никой повече няма и да си спомня за случилото се през последните години?

— Убеден съм, че точно така ще стане и тъкмо за това няма да вдигна обсадата. Откъде накъде точно на тях ще им се размине? Помпей Страбон не остави Аскулум Пицентум безнаказан, трябва да последваме и ние примера му. Не, Прасчо, Езерния и Нола ще си останат така, както са си в момента. Ако трябва и до края на света.

— Чувам, че Скатон е умрял и пелигните са се предали — смени темата Метел.

— Така е, но логическата връзка върви в обратен ред — поправи го Сула с усмивка. — Първо Помпей Страбон приел капитулацията на пелигните, а после Скатон се хвърлил, върху меча си, за да няма нищо общо с позора на сънародниците си.

— Значи наистина всичко е свършено! — не вярваше на ушите си Метел Пий.

— Не и преди да сме превзели Езерния и Нола.

 

 

Новината за клането на римляни и италийци в Азия застигна Сула в Капуа, където той се беше установил за остатъка от бойните действия срещу италийците. След като беше изпълнил докрай дълга си към родината, Катул Цезар най-после получи и правото да се завърне в Рим, за да почине. Консула наследи личният му секретар — не друг, а чудото, наречено Марк Тулий Цицерон, — който се оказа достатъчно запознат с работата, за да замести пълноценно бившия си началник.

За голямо разочарование на младия Цицерон Сула се оказа не по-малко страшен и ужасен от Помпей Страбон. Още щом Катул Цезар замина за Рим, секретарят му вече си спомняше с тъга за него.

— Луций Корнелий, дали ще бъде възможно до края на годината да бъда уволнен от армията? — попита веднъж Цицерон. — Вярно е, че още не ми се събират и две години военна служба, но ако се прибавят и походите, в които съм взел участие, се събират общо десет.

— Ще видим какво можем да сторим по въпроса — рече Сула, който изпитваше към младежа кажи-речи същите чувства, както и Помпей Страбон. — Засега обаче и дума не може да става да те пусна. Откакто Квинт Лутаций замина да си почива, в Капуа няма друг човек, който да те замества като мой помощник.

„Но пък и какво изобщо означава в наше време да си почиваш? — разсъждаваше с горчивина Сула, докато ръчкаше четирите мулета, впрегнати в каручката му, по-бързо да го отведат в Рим. — Едва-що сме успели да овладеем един пожар и избухва друг, с още по-голяма сила. В сравнение с това, което ни чака тепърва, войната с Италия ще ни изглежда като детска игра.“

В Рим се бяха събрали всички по-висши сенатори, включително и скиталецът Помпей Страбон. Трябваше веднага да се проведе заседание по въпроса за събитията в Азия и за целта в храма на Белона на Марсово поле присъстваха поне сто и петдесет души.

— Е, ако не друго, то поне знаем със сигурност, че Маний Аквилий не е между живите. Би могло да се предположи, че същото важи и за двамата му колеги в комисията — започна изказването си пред Сената Сула, сякаш проблемът не изглеждаше чак толкова страшен. — От друга страна, може да се предположи, че Гай Касий е все още здрав и читав, нищо че не сме чули вест от него. Това, което най-много ме озадачава, е защо толкова време управителят на Киликия Квинт Опий не е дал ни най-малък признак на уплаха. Най-вероятно е това да означава, че и Киликия вече е изгубена. Тъжно е, когато Рим трябва да чака новини от един изгнаник, вместо да разчита на действащите си магистрати.

— Предполагам, че всичко се обяснява със светкавичната бързина на Митридат — обади се Катул Цезар по-мрачен от всякога.

— А може да има и друго обяснение — на свой ред подхвърли многозначително Марий. — Напоследък между всички наши официални представители в провинцията са били забелязани странни контакти.

На това никой не пожела да отговори, но пък и всички сенатори се замислиха; открай време в Сената беше прието да се проявява колегиална солидарност, пък дори при големи скандали. И все пак напоследък сред назначените отци се бяха появили доста различия и те все повече се заглеждаха едни други какво точно представляват. Гай Касий и тримата членове на колегията бяха твърде добри познайници на останалите в Сената, за да не си изяснят всички смисъла на Мариевите думи.

— Това не обяснява защо Квинт Опий е запазил продължително мълчание — възрази Сула, изричайки на глас онова, което останалите присъстващи мислеха. — Той е човек с чест и достойнство и за нищо на света не би оставил умишлено Рим без сведения за събитията в региона. Ето защо според мен трябва да считаме и Киликия за изгубена.

— Най-добре да се опитаме по някакъв начин да се свържем с Публий Рутилий и да поискаме повече информация — предложи Марий.

— Предполагам, че ако сред съгражданите ни има оцелели, те ще се появят в града докъм края на секстилис — пресметна Сула. — Тогава ще разполагаме с достатъчно информация за случилото се.

— Доколкото разбрах от писмото на Публий Рутилий, никой не е оцелял — чу се гласът на народния трибун Сулпиций. След което той болезнено изпъшка и сви гневно юмруци. — Митридат дори не е пожелал да направи разлика между римляни и италийци!

— Митридат е прост варварин — обясни му Катул Цезар.

Но такъв отговор не беше достатъчен за Сулпиций.

Всички си спомняха, че когато преди два дни Флак Принцепс Сенатус беше прочел писмото на Рутилий Руф, той сякаш се бе превърнал на камък от ужас.

— Никаква разлика не е направил — повтори Сулпиций. — Причината защо не я направил нас не ни вълнува. Позорно е дори да се спори по въпроса! Италийците от Римска Азия са заплатили същата цена, както събратята си римляни и латини. И едните, и другите са мъртви. Жените, децата и робите на италийците са били избити също както тези на съгражданите ни. Той не е направил никаква разлика между едните и другите!

— О, стига си мърморил, Сулпиций! — тросна му се Помпей Страбон, който не обичаше да му губят времето с глупости. — Чак си започнал да скърцаш от ръжда!

— Бих желал в Сената да се установи известен ред — обърна се любезно към двамата Сула. — Не сме се събрали да разсъждаваме върху начина на мислене на врага, а върху това как трябва да постъпим с него.

— Трябва да му обявим война! — прекъсна го веднага Помпей.

— Да смятам ли, че това е мнението на всички присъстващи, или някои мислят различно? — попита Сула.

Всички останали обаче му отговориха единодушно, че искат война.

— Ние разполагаме с достатъчно сформирани легиони — рече Метел Пий. — Всички те са и добре въоръжени. Поне в това отношение сме доста по-добре подготвени от друг път. Още утре можем да натоварим на корабите двайсет легиона войници.

— Знаеш много добре, че не можем — възрази му Сула. — Според моето скромно мнение ще ни е трудно да натоварим и един-единствен легион, камо ли двайсет.

Сенатът посрещна думите му с пълно мълчание.

— Назначени отци, откъде смятате да намерим нужните пари? Щом войната с Италия приключи окончателно, ние няма какво повече да правим с легионите си, освен да ги разпуснем. И то не за друго, а защото нямаме средства да им заплатим и един ден в повече служба. Докато Рим стоеше под угрозата на италийците, всеки римлянин, както и всеки латин се чувстваше морално задължен да се бие до последна капка кръв за родината си. Спокойно можем да кажем, че подобни морални задължения би трябвало да ни свързват и с Римска Азия, която вече е била стъпкана от пълчищата на врага и където осемдесет хиляди наши сънародници вече са намерили смъртта си. И все пак трудно можем да убедим нашите славни легионери, че и сега под заплаха се намира родното им огнище. Нашата армия е уморена. Войниците получиха заслуженото си възнаграждение, но с това практически опразниха хазната ни, при това за доста време напред. Друго решение, освен това да ги разпуснем и разпратим по домовете, уви, няма. Както и да гледаме на нещата, няма никакви перспективи в близко бъдеще да съберем достатъчно пари за подобна мащабна военна експедиция!

И този път никой от присъстващите не отговори, само мълчанието стана още по-мъчително.

Най-накрая Катул Цезар въздъхна:

— Нека оставим за малко финансовите си затруднения настрана. Много по-важно за нас е да спрем Митридат, преди да е станало твърде късно!

— Квинт Лутаций, ти все едно нищо не си чул какво ти казах преди малко! — извика от досада Сула. — Нямаме пари да воюваме!

Катул си придаде най-високомерното изражение, на което беше способен, и изрече:

— Предлагам на Луций Корнелий Сула да бъде връчено върховното командване на римската армия, действаща срещу Митридат Понтийски. Щом решим въпроса с командването, ще ни бъде по-лесно да изнамерим и пари.

— А пък аз държа отсега да отбележа, че предлагам на Луций Корнелий Сула да не му бъде връчвано върховното командване във войната с Митридат! — изрева най-изненадващо Гай Марий. — Нека Луций Корнелий Сула си остане в Рим и да си брои паричките! Пари! Сякаш сега е моментът да се грижим за пари, когато Рим е изправен пред въпроса за самото си оцеляване! Пари ще се намерят както винаги в подобни случаи. Пък и цар Митридат разполага с предостатъчно, него ще накараме да ни изплати дълговете. Назначени отци, не можем да предадем съдбата на римските легиони в ръцете на човек, който от всичко на света най-много го занимават парите! Командването на армията ни трябва да получа аз!

— Ти не си добре, Гай Марий — отсъди Сула.

— Достатъчно съм добре, за да не се занимавам с глупости като някои други! — тросна му се Марий. — Не разбирате ли, че заплахата от страна на Понт е не по-малка от германската преди години? И кой спечели войната срещу германите? Гай Марий! Колеги, членове на тази свещена институция, вие трябва да връчите върховното командване на мен! Аз единствен оттук присъстващите мога да спечеля тази война!

От стола си се надигна Флак Принцепс Сенатус, човек, когото никой от събратята му не би нарекъл смел.

— Ако беше по-млад, Гай Марий, а и ако не те беше нападнала подобна коварна болест, можеш да си сигурен, че с всички сили бих подкрепил каузата ти. Но Луций Корнелий беше прав донякъде, като ти каза, че не си добре. Вече си на преклонна възраст, на два пъти си получавал удар. Нямаме моралното право да оставим римската армия под командването на човек, който може да бъде покосен от болестта точно в мига, когато най-много се нуждаем от услугите му. Никой от нас не знае на какво се дължат мозъчните удари, Гай Марий, но в едно сме се убедили: човек, който е получил един, ще получи и втори, и трети. Ти самият си доказателство за това. И съм убеден, че съдбата отново ще те накаже! Не, назначени отци, като принцепс сенатус държа да заявя, че не може и дума да става за разглеждане кандидатурата на Гай Марий. Затова подкрепям предложението върховното командване да бъде връчено на първия консул Луций Корнелий.

— Нека тогава Фортуна ми помогне — зарече се Марий, глух за гласа на трезвия разум.

— Гай Марий, защо не приемеш думите на принцепс сенатус в същия смисъл, с който те бяха изречени — обърна се към него Сула с най-спокоен тон. — Никой тук не те подценява, най-малко пък аз. Но пред фактите и боговете мълчат. Сенатът не може да си позволи риска да връчи командването на която и да е римска армия в ръцете на седемдесетгодишен човек, преживял два мозъчни удара.

Марий повече не каза нищо, но личеше, че не е съгласен с колегите си.

— Луций Корнелий, ще поемеш ли командването? — попита Квинт Лутаций Катул Цезар.

— Само ако то ми бъде връчено с решително мнозинство от Сената, Квинт Лутаций. Иначе не.

— Нека тогава проведем гласуване — предложи Флак.

Когато сенаторите се вдигнаха от местата си и се наредиха в единия край на храма, за да изразят подкрепата си към консула, само трима души останаха в опозиция — Гай Марий, Луций Корнелий Цина и народният трибун Публий Сулпиций Руф.

— Не мога да повярвам! — промълви Крас Цензор пред колегата си Луций Цезар. — Сулпиций!

— Откакто дойде новината за клането в Азия, през цялото време се държи странно — рече му Луций Цезар. — Все повтаря едно и също, е, нали сам го чу… Как Митридат не бил направил разлика между римляни и италийци. Предполагам, че се чувства гузен, задето преди време беше против всеобщото римско гражданство.

— И какво общо виждаш между това и подкрепата му за Гай Марий?

Луций Цезар вдигна рамене.

— Не знам, Публий Лициний! Наистина не знам.

А всъщност Сулпиций застана на страната на Марий и Цина, защото двамата се бяха осмелили да застанат срещу Сената. В това се състоеше мотивът му. Откакто бе изслушал текста на писмото на Рутилий Руф, той наистина бе преживял коренна промяна в мисленето си. Сякаш от мига, в който Флак прочете новините от Смирна, целият му живот се превърна в жестока, неизлечима болка. Чувстваше се виновен за всичко; съзнанието му до такава степен се бе объркало, сякаш го изпълваше една-единствена мисъл: как някакъв си чуждоземен владетел бе сметнал жителите на Рим и тези на полуострова като омесени от едно и също тесто. А ако един чуждоземен владетел не можеше да различи римляни от италийци, то това означаваше, че и целият останал свят ги смята за едно и също. За страничния наблюдател всички жители на Италийския полуостров, независимо от това, как самите те се наричат, представляваха един народ с общ бит и еднакъв начин на мислене.

Сулпиций винаги се бе смятал за патриот и краен консерватор; затова когато избухна Италийската война, той се бе хвърлил безрезервно в подкрепа на римската кауза. В годината, когато убиха Друз, служеше като квестор и бе натоварен с изключително отговорни задачи; за негова чест се бе справил блестящо с всички тях. До голяма степен благодарение на неговите лични усилия мнозина италийци бяха намерили смъртта си на бойното поле. Сега с негово съгласие жителите на Аскулум Пицентум бяха преживели нещастия, на каквито никога в историята римляните не бяха подлагали дори варвари. Онези хиляди италийски момчета, които Помпей Страбон бе наредил за триумфалното си шествие по улиците на града и които след това най-безсъвестно бе прогонил от града без храна, без дрехи и пари — колко от крехките им телца бяха издържали на студа и глада и се бяха спасили от клопката на смъртта? За какво се мислеха римляните, че си позволяваха да налагат такива тежки наказания на хора, които по нищо не се различават от самите тях? Можеха ли римският Сенат и народ да твърдят с чиста съвест, че са по-цивилизовани от понтийския цар Митридат? Та той поне не криеше намеренията си! Дори не се опитваше да обосновава постъпките си с някакви отвлечени права и привилегии, които римляните кой знае откъде бяха измислили за себе си. Пък и самият Помпей Страбон също беше вършил всичко за своя собствена сметка. Сенатът беше този, който си затваряше очите за престъпленията или ги оправдаваше.

Имаше ли изобщо правда на този свят? Кой от всички хора по земята може да се нарече прав? Ако един-единствен италиец се окажеше оцелял след това клане и се покажеше някой ден на портите на Рим, с какви очи щеше да го погледне той, Публий Сулпиций Руф? По какво се различаваше той, народният трибун Публий Сулпиций Руф от варварския владетел Митридат? Нима и той самият не се бе погрижил да бъдат избити хиляди италийци? Не беше ли служил и той като легат на Помпей Страбон, не беше ли му помагал в чудовищните деяния, които извърши с пиценци?

Но макар и в плен на голяма мъка и объркване, той беше способен и на по-трезви разсъждения — или по-точно на такива, каквито той самият намираше за трезви, логични и смислени.

Не беше истинската вина в Рим. А единствено в Сената. Единствено у хората от неговата обществена класа, включително у него самия. Само сенаторите, сред които се нареждаше и самият той, бяха способни до такъв сляп фанатизъм да отстояват идеята за римското превъзходство над останалия свят. Кой друг, ако не Сенатът, уби навремето приятеля му Марк Ливий Друз? Кой, ако не Сенатът, отказа на съседите си римско гражданство след войната срещу Ханибал? Кой, ако не Сенатът, заповяда град Фрегела да бъде сринат със земята? Сенатът, Сенатът, Сенатът… Сиреч хората от неговата класа. Сред които и самият той.

Е, време им беше да заплатят цената на своето безочие. И той да я заплати редом с всички останали. Време беше според Сулпиций римският Сенат да слезе завинаги от обществената сцена. Време беше да изчезнат всички онези стари фамилии на управляващи, време беше властта и парите да бъдат отнети от хищните им пръсти, за да престанат веднъж завинаги своеволията и несправедливостите, извършвани спрямо слабите и беззащитните, спрямо италийските народи… „Ние сме виновни за всичко — разсъждаваше Сулпиций. — И трябва да платим за вината си. Сенатът ще изчезне. Цялата власт в Рим трябва да бъде дадена на народа. Нека тези, които винаги сме определяли като върховни управници, но които досега играеха единствено ролята на безгласни пионки в ръцете на могъщите, наистина получат своите права. Върховни управници ли? Не и докато съществува този проклет Сенат! Докато Сенатът продължи да заседава, суверенитетът на римския народ остава само гола буква. Не става дума за пролетариите, разбира се. А за истинския народ. За онези от втората, третата и четвъртата класи, които представляват гръбнака на римското общество, но са лишени, от каквато и да е власт върху държавните дела. В крайна сметка богатите и влиятелните конници от първата класа не са ли същите като събратята си сенатори? Време им е и на тях да си ходят.“

Застанал до Марий и Цина, Сулпиций оглеждаше сенаторите, обърнали се всички с лице към него. Сред тях бяха и близките му приятели Гай Аврелий Кота (назначен на сенатор едва на двайсет и осем години, след като двамата цензори си бяха взели поука от насърчителните слова на консула Сула и се опитваха на всяка цена да попълнят състава на Сената с достойни люде) и вторият консул Квинт Помпей Руф, и двамата се опитваха да дадат израз на своята загриженост за държавните дела. Нима и те не можеха да проумеят вината си? Защо го зяпаха, сякаш той беше виновен в нещо? Вярно, че той беше виновен. И то много виновен. Но те си нямаха и най-бегла представа за какво по-точно.

„И ако те наистина не разбират — казваше си Сулпиций, — то на мен не ми остава друго, освен да чакам избухването на тази нова война… Ех, защо трябва винаги да сме във война с някого? Хора като Квинт Лутаций и Луций Корнелий Сула ще бъдат твърде заети с военните дела, за да ми пречат в Рим. Ще изчакам. Когато му дойде времето, ще убия Сената. Ще убия цялата първа класа.“

— Луций Корнелий Сула — прекъсна мислите му Флак Принцепс Сенатус, — от името на римския Сенат и народ ти връчвам върховното командване във войната срещу Митридат.

 

 

— Само че къде ще намерим пари за война? — питаше Сула на вечерята, която даваше в новото си семейно огнище.

Компания му правеха братята Цезари, Луций Корнелий Мерула, фламен Диалис, Публий Лициний Крас Цензор, банкерът и едър търговец Тит Помпоний, другият банкер Гай Опий, Квинт Муций Сцевола Понтифекс Максимус и Марк Антоний Оратор, който същия ден се беше върнал за пръв път в Сената след продължително боледуване. Сула неслучайно бе изготвил подобен списък на гостите; целта му беше именно да обсъди с тях финансовите проблеми на държавата. Ако някой можеше да отговори на неразрешимите въпроси, това бяха присъстващите в триклиния му.

— Нищо ли няма в хазната? — попита Антоний Оратор, на когото му беше трудно да осмисли нейното пълно опразване. — Искам да кажа, открай време всички градски квестори и трибуни на хазната само се надпреварват да твърдят, че в хазната няма нищо, дори когато е тъкмо противното.

— Можеш да ми вярваш, Марк Антоний, този път това си е самата истина — поклати глава Сула. — Лично аз посетих на няколко пъти хазната през последните няколко седмици… При това взех достатъчно предпазни мерки никой да не знае, че идвам.

— Ами храмът на Опс? — попита Катул Цезар.

— И там е все същото.

— Е, ако сме стигнали съвсем до дъното — намеси се Сцевола Понтифекс Максимус, — винаги можем да разчитаме на златото на римските царе, пазено тъкмо за дни на извънредна опасност.

— Какво злато? — попитаха всички останали в хор, включително домакинът.

— То и аз не знаех нищо за него до момента, в който ме направиха върховен понтифекс! — заоправдава се Сцевола. — Намира се в подземията на храма на Юпитер Оптимус Максимус… Около, всъщност няма и двеста златни таланта.

— Да не му се нарадва човек! — изрече иронично Сула. — Не се и съмнявам, че по времето на Сервий Тулий с тези средства Рим е можел да воюва, колкото си иска. Сега обаче няма да стигнат за повече от четири легиона, при това максимум за половин година. Ще трябва доста да бързам, за да успея!

— Като за начало звучи добре — опита се да го ободри Тит Помпоний.

— А защо вие, банкерите, не дадете на заем на държавата една-две хиляди таланта? — попита го Крас Цензор, който обожаваше парите, но не притежаваше толкова, колкото му се искаше — единствените му постоянни доходи идваха от калаените рудници в Испания, но през последните години му беше отнета възможността отблизо да наблюдава стопанисването им.

— Защото не притежаваме достатъчно на ръка — обясняваше за сетен път Гай Опий.

— Освен това повечето от нас пращаха златните си резерви на съхранение в Римска Азия, така че ще трябва да си искаме парите обратно от негова милост Митридат — въздъхна печално Помпоний.

— Не можете да не разполагате с пари! — изсумтя недоверчиво Крас.

— Притежаваме, но не толкова, че да издържаме цялата държава — упорстваше Опий.

— Това официална политика ли е или е голата истина?

— Голата истина, Публий Лициний, можеш да ми имаш доверие.

— Доколкото усещам, всички тук присъстващи сме на едно мнение: че настоящото положение е много по-тежко, отколкото в началото на Италийската война? — попита сътрапезниците си жрецът на Юпитер Луций Корнелий Мерула.

— Точно така! — съгласи се Сула. — Вече съм имал случай лично да разговарям с Митридат, фламен Диалис, и мога да те уверя, че ако не го спрем навреме, току-виж наистина се коронясал за римски цар!

— Тогава излиза, че хем не можем да разпродадем държавната земя от страх от народа, хем не можем да наложим нови данъци, защото няма кой да ги плаща — обясни с няколко думи положението Мерула. — Има само едно възможно решение.

— И кое е то?

— Да разпродадем държавните имоти около Форум Романум. За целта не сме задължени да се обърнем към народното събрание.

Останалите посрещнаха думите му с ледено мълчание.

— Това е със сигурност най-неподходящото време за подобни разпродажби — пресметна веднага Тит Помпоний. — Всичко зависи от това, колко ще пожелаят да дадат купувачите.

— Страхувам се, че дори не знам кои точно имоти са собственост на държавата — рече Сула. — Като изключим естествено домовете на жреците. Но тях просто няма как да продадем.

— Съгласен съм, че ако продадем някой от тях, ще предизвикаме гнева на боговете — подкрепи го веднага Мерула, който сам живееше на държавни разноски в един от тези домове. — И все пак съществуват и други държавни имоти. Склоновете на Капитолия от вътрешната страна на Порта Фонтиналис, както и тези, които гледат срещу Велабрума. Идеален терен за богаташки жилища. Освен това голям терен около Форума, включващ големия пазар, както и Мацелум Купеденис. И двата района могат да бъдат допълнително разделени на парцели.

— Със сигурност няма да позволя разпродажбата на всичко наведнъж — заяви решително Сула. — Пазарните площи, да. Освен сергиите единственото държавно в тях е игрището на колегията на ликторите. Част от Капитолия също би могла да се разпродаде — склонът срещу Велабрум, западно от Кливус Капитолинус, и теренът между Порта Фонтиналис и Лаутумиите. Но самият Форум, както и страната на Капитолия, обърната към него, трябва задължително да останат държавна собственост.

— Аз ще купя пазарите — обади се Опий.

— Само ако предлагаш повече от всички останали — напомни му Помпоний, който също се замисляше върху перспективите. — За да мине всичко честно, а и за да може държавата да реализира най-големи печалби, всяко парче земя трябва да бъде дадено на публичен търг.

— Може би няма да е зле засега да задържим големия пазар и да разпродадем само пазара Купеденис — размишляваше на глас Сула, на когото самата идея да се разпродават подобни златни източници на доходи му се струваше противна.

— Мисля, че си напълно прав, Луций Сула — кимна утвърдително Катул Цезар.

— И аз съм съгласен — подкрепи го Луций Цезар.

— Ако разпродадем Купеденис, това ще доведе до увеличени наеми за търговците на цветя и подправки — напомни им Антоний Оратор. — Ще ни намразят!

Но Сула като че ли се беше сетил за друг изход от положението.

— Ами какво ще кажете да заемем отнякъде пари?

— Откъде? — изгледа го подозрително Мерула.

— От римските храмове. Ще им се изплатим с дял от плячката. Нека само ги изброим: на Юнона Лицина, на Венера Либитина, на Ювента, на Церера, на Юнона Монета, на Великата майка, на Кастор и Полукс, на Юпитер Статор — той си ги има два, — на Диана, на Херкулес Музарум, на Херкулес Оливарий… всички те са от богати по-богати.

— Няма да стане! — възразиха в един глас Мерула и Сцевола.

Сула обиколи с поглед останалите и се увери, че никой не би го подкрепил.

— Добре тогава, разбирам, че няма да позволите на римските храмове да платят за похода ми, но имате ли нещо против, ако се обърна към гръцките?

Сцевола се намръщи.

— Гръцки, не гръцки, пак бие на безбожие, Луций Сула. Боговете са си богове.

— Да, но все пак ние почитаме римските богове, не гръцките.

— Храмовете винаги са неприкосновени — упорстваше Мерула.

Този път Сула не можа да издържи и на лицето му се появи зловещата физиономия на звяра, който дремеше у него. Някои от присъстващите за пръв път се запознаваха с тайното му аз и стояха като втрещени, докато консулът, оголил зъби като хрътка, готова да нападне, обясняваше:

— Слушайте какво ще ви кажа. Нито на вас ще позволя да ми противоречите във всичко, нито дори на боговете! Нямам нищо против да пазите богатствата на римските божества, но съм сигурен, че сред вас няма човек, който да не е поне бегло запознат с разходите, нужни за поддържането на боеспособна армия! Ако използваме само двестате таланта на царете, ще мога да преведа шест легиона на гръцка земя. Като се има предвид, че насреща си имаме четвърт милион войници, шест легиона са нищо, а освен това нека ви напомня, че хората на Митридат по нищо не приличат на германските голтаци, с които се сражавахме преди време! Имал съм случай с очите си да видя какво представлява понтийската армия и мога да ви кажа, че в обучението си тя гони нашите легиони. Е, предполагам, че в доста отношения ни отстъпват, но така или иначе между тях и германите разликата е от земята до небето. Най-малкото носят доспехи и знаят да маршируват в редици. Също като Гай Марий и аз смятам да воювам, без да пилея напразно живота на войниците си. Всичко това означава, че ми трябват пари за храна, за фураж и за поддръжка на въоръжението. А пари, както вече разбрахте, няма. Поисках да взема от римските богове, вие ме спряхте. Затова нека ви предупредя — и запомнете думите ми, да не спорим друг път пак, — когато стъпя на гръцка земя, аз ще събера нужните за експедицията пари от тамошните светилища: и от Олимпия, и от Додона, и от Делфи. Където намеря злато, ще го прибера. Това означава, уважаеми върховни понтифексе и фламен Диалис, че трябва здравата да се потрудите да спечелите на моя страна римските богове, които да ме пазят от гръцките. Нека се надяваме, че живеем във времена, когато родният пантеон има надмощие над чуждоземния!

Никой не посмя да му отговори.

Скоро и зловещият звяр се спотаи отново, за да отстъпи място на добре познатия Луций Корнелий Сула.

— Така е по-добре! — усмихна се весело той. — Имам и по-радостни новини, в случай че сте си помислили, че съм свършил.

Катул Цезар въздъхна.

— Изгарям от нетърпение да ги чуя, Луций Корнелий. Бъди така добър да ги споделиш с нас.

— Ще взема със себе си моите четири легиона, както и два от онези, които Гай Марий обучи, а Луций Цина и до ден-днешен използва срещу марсите. Марсите вече са разбити и Цина може спокойно да се прибере в Рим и да си почине. Гней Помпей Страбон от своя страна да прави, каквото си ще, и докато не забрави уговорката ни и не ни прати случайно някоя сметка за плащане, може спокойно да си блъска главата със своите. Това означава, че предстои да се демобилизират десет легиона, където войниците ще искат заслуженото си възнаграждение. Държавата обаче няма с какво да им плати. По тази именно причина искам да прокарам закон, според който освободените от служба войници ще получат вместо заплата земя от областите, където практически сме избили и изселили цялото местно население. Помпей, Фезула, Адрия, Телезия, Грументум, Бовианум. Шест изоставени града, обиколени от сравнително плодородни селскостопански земи. Области, които ще минат в притежание на подлежащите на разпускане десет легиона.

— Но това е част от държавната земя! — възкликна ужасен Луций Цезар.

— Още не е станала. Нито ще стане някога. Всичко отива за войниците. Освен ако изведнъж не забравите за набожността си и не отворите подземията на римските храмове? — попита той мило, сякаш можеше да е сбъркал в предположенията си.

— Това не можем да направим — рече Сцевола Понтифекс Максимус.

— Тогава, щом оглася законопроекта си, ще е добре, ако успеете да спечелите и Сената, и народното събрание на негова страна.

— Ще ти помогнем, в това можеш да си сигурен — увери го Антоний Оратор.

— Та като сме подхванали темата за държавната земя — продължи Сула, — ще е най-добре, ако и останалите завладени територии не бъдат обявени веднага за такава. Нека изчакаме първо да се върна от войната; ще ми трябват още изоставени земи за победителите.

 

 

В крайна сметка оскъдните финанси на могъщия Рим не позволиха дори и шест легиона. За Гърция Сула замина начело на пет легиона пехота, заедно с две хиляди души конница. За повече не му достигнаха парите. Когато извадиха златото от храма на Юпитер и го претеглиха, излезе към четири тона и половина, по-малко от двеста таланта. Жалка сума, но пък и за година на пълен фалит Рим пак се справяше добре. Сула не можеше да си позволи лукса да наеме една-единствена бойна галера; златото щеше да стигне само за прехвърлянето чрез обикновени товарни кораби на войските му на гръцкия бряг. Сула държеше да акостира в Гърция, а не в Западна Македония, където всички биха го очаквали. Иначе избягваше да крои предварителни планове. Искаше първо да се запознае отблизо с обстановката в Гърция, да научи нещо повече за събитията в Азия и едва тогава да изготви цялостната си стратегия. Ако толкова държеше да стъпи на гръцка земя, то бе заради богатите храмове.

В края на септември най-сетне успя да се освободи от задълженията си в Рим и да се присъедини към легионите в Капуа. Предварително бе разговарял с предания си военен трибун Луций Лициний Лукул и го беше питал дали ще се яви на изборите за квестори, ако той, Сула, изрично обяви, че би го искал при себе си. Лукул беше радостен да получи подобно предложение и обеща да постъпи, както пожелае покровителят му. Тогава той го прати в Капуа, където да командва вместо него през времето, когато държавните дела го задържат още в Рим. Самият консул се оказа вързан както от публичната разпродажба на държавните имоти, така и от уреждането на шестте си войнишки колонии и до самия край на септември римляните сякаш не желаеха да го пуснат на война. Това, че все пак успя да си свърши работата навреме, се дължеше на желязната му воля, както и на способността му лесно да манипулира колегите си — сенатори. Целият обществен живот на града започваше да следва насоките, които първият консул искаше да му даде. Едва сега в Сената си даваха сметка на какво е способен като държавен ръководител пренебрегваният доскоро Сула.

— Винаги се е губел в сянката на Марий и Скавър — рече веднъж Антоний Оратор.

— Не, просто не разполагаше с достатъчно добра репутация, за да се наложи пред избирателите — поправи го Луций Цезар.

— И по чия вина? — изсмя се Катул Цезар.

— Най-вече на Гай Марий, предполагам — вдигна рамене брат му.

— Във всеки случай това е човек, който знае какво иска — продължи Антоний.

— И аз съм на същото мнение — съгласи се Сцевола и неволно потръпна. — Никак не ми се ще някой ден да се окажем противници с него!