Колийн Маккълоу
Венец от трева (37)

Сула не бързаше. Както винаги се беше доверил на едно добродушно и кротко муле и без да води охрана със себе си, развяваше сламената си шапка по пътищата на Италия. Навсякъде, където минеше, хората обсъждаха събитията. Новината за новия закон на Сулпиций и разпускането на Сената се бе разнесла със същата бързина, с която преди месеци се бе разчуло за клането в Римска Азия. Понеже си беше избрал Латинския път, Сула беше сигурен, че навсякъде ще попадне на лоялни към централната власт хора; затова не се изненада, когато ушите му дочуха как Сулпиций бил италийски агент или дори по-зле — платен човек на цар Митридат. Най-много го зарадва обаче фактът, че из цял Лациум не се намери един римлянин, който да си представя бъдещето на родината без Сената. Колкото и да се споменаваше магическото име на Гай Марий, провинциалистите си оставаха по душа консервативни и не гледаха с добро око на назначаването му за главнокомандващ. Без да бъде разпознат от никого, Сула посещаваше кръчми и гостилници и подслушваше какво си говорят околните. Ликторите му го чакаха в Капуа, а никой не би помислил, че под селските му дрехи може да се крие римският консул.

Докато се придвижваше с мулето, Сула обмисляше много неща. В едно обаче беше сигурен. Решението му да се върне при легионите се оказваше и правилно, и мъдро. Защото това бяха неговите легиони, или ако не всички, то поне четири от тях. Той ги беше предвождал през последните две години, а те му бяха връчили венеца от трева. Петият легион също бе участвал във войната в Кампания. В началото го бе командвал Луций Цезар, после Тит Дидий, а накрая — Метел Пий. Когато преди месеци му бе дошло времето да избира с кой легион да попълни армията си срещу Митридат, Сула, без сам да знае защо, умишлено се бе отказал от първоначалната идея да открадне войниците на Марий. Нека с тях се занимават Цина и Корнут. „Ето, че имам причина да се радвам за избора си — мислеше си той. — Много е добре, че в Капуа няма привърженици на Марий.“

— Това му е лошото да си сенатор — разсъждаваше на глас преданият помощник на Сула Лукул. — Обичаите задължават всеки член на Сената да влага парите си в земя и недвижимо имущество, но в тези времена кой ще остави парите си да стоят на едно място? И понеже никой от нас не може да разчита на достатъчно пари в брой в случай на нужда, всички сме принудени да разчитаме на лихварите. Превърна ни се в навик да искаме пари на заем.

— Ти самият да нямаш дългове? — попита го изведнъж Сула, който досега не се беше сетил за него. Когато в началото на мандата си Сула бе сритал двамата цензори в задниците и ги бе накарал да попълнят оределите редици на сенаторите, Луций Лициний Лукул бе един от младите, но знатни римляни, намерили място в Курията. Подобно на Гай Аврелий Кота и той още не бе достигнал нужната за целта възраст.

— Дължа всичко на всичко десет хиляди сестерции, Луций Корнелий — отвърна му той, сякаш в това нямаше нищо необичайно. — Все пак се надявам брат ми Варон да се е погрижил да изплати всичко навреме. През последните години той стана човекът с парите. Аз воювам. Ако не бяха вуйчо ми Метел Нумидик и братовчед ми Пий, нямаше да събера достатъчно да покрия сенаторския ценз.

— Е, това не е причина да униваш, Луций Лициний! Когато отидем на изток и разгромим Митридат, ще сложим ръка върху доста злато.

— Какви са ти намеренията? — искаше да знае Лукул. — Ако веднага се качим на корабите и отплаваме, законът на Сулпиций ще ни застигне чак в Гърция. Вече ще е късно да ни връщат.

— Не, мисля, че ще е по-добре да остана и да видя как ще се развият събитията. Би било глупаво да отплавам, без да съм сигурен в пълномощията си. — Въздъхна. — Това, което трябва най-напред да сторя, е да пиша на Помпей Страбон.

Сивите очи на Лукул не се откъсваха от лицето на началника му. Личеше си, че едва се сдържа да не му зададе някакъв въпрос. Само един човек можеше да се справи с подобна ситуация и това беше Сула.

 

 

Шест дни по-късно пристигна писмо от Флак Принцепс Сенатус. Писмото беше лично и го носеше частен куриер. Сула разчупи печата и внимателно прегледа краткото му съдържание.

— Няма що — възкликна той пред Лукул, който му бе предал писмото в квартирата. — Оказва се, че занапред Рим има само четиридесет сенатори. Всички римляни, които Варий осъди на изгнание, са поканени да се завърнат обратно по домовете си. Ако обаче и сред тях има длъжници, нямат право да заемат местата си в Сената. Както може да се очаква, всички имат дългове. Римските граждани от италийски произход, както и освобожденците ще бъдат разпределени по равно между тридесет и петте триби. А, ето… Последно по място, но не и по значение: Луций Корнелий Сула е отстранен от върховното командване. На негово място застава Гай Марий, упълномощен по волята на народа.

— О! — Лукул не знаеше какво да каже.

Сула захвърли писмото върху писалището си и щракна с пръсти на прислужника.

— Донеси ми бронята и меча. — След което се обърна към Лукул: — Веднага да се свири сбор.

Час по-късно се изкачи на дървената площадка, издигната в единия край на плаца. Носеше пълно бойно снаряжение, с тази разлика, че вместо шлем носеше вечната си шапка. „Бъди какъвто си, Луций Корнелий — повтаряше си той, — нека всички видят в теб своя Сула.“

— Е, народе — обърна се той към войниците си с ясен глас. — Излиза, че въпреки всичко няма да се сражаваме срещу Митридат! Стояхме тук няколко месеца и чакахме ония, дето се разпореждат в Рим — забележете, че нямам предвид консулите, — да вземат някакво решение. И ето какво им измислиха умните глави: върховното командване във войната срещу Митридат трябва да бъде предадено на Гай Марий по волята на плебейското събрание. Римският Сенат повече не съществува, тъй като малцината останали сенатори не могат да съберат дори кворум. Отсега нататък всички решения по въпроса за войната и мира, за това, как да се печели или изгуби една война, ще бъдат вземани от плебса… Под вещото ръководство на народния трибун Публий Сулпиций Руф.

Сула замълча за миг, колкото да остави време на войниците да обсъдят помежду си новините и да ги предадат на онези от задните редици, които не го бяха чули. Щом легионерите утихнаха, той продължи спокоен и невъзмутим — още Метробий го бе научил как да прикрива чувствата си пред публика.

— Разбира се — говореше Сула, — има една малка подробност, а тя е, че аз съм законно избраният римски консул и че по всички обществени правила аз съм този, който трябва да избира дали ще командва или не римската армия. Римският Сенат отдавна ми гласува проконсулски империум за цялата война, която ще водя срещу понтийския цар Митридат. Аз се възползвах от тези си права и лично избрах на кои легиони да гласувам доверие. Избрах вас. Защото вие сте моите войници, тези, с които спечелих една война, за да се втурна веднага във втора. Можех ли да не избера вас? Нима има други легиони, които да познавам по-добре от вас? Нима има друг пълководец, когото вие да познавате по-добре от мен? Аз не ви обичам, въпреки че един Гай Марий обича своите войници. И се надявам вие да не ме обичате, нищо че войниците на Гай Марий обичат своя пълководец. Но пък и никога не съм смятал, че началник и подчинени трябва да бъдат влюбени едни в други, за да си свършат добре работата. Искам да кажа, защо да ви обичам? Та вие сте просто една сбирщина от разбойници, извадени от най-гнусните канавки по римските улици! Затова пък само боговете са ми свидетели колко ви уважавам! Ден след ден съм изисквал от вас да дадете най-доброто, на което сте способни, и боговете могат да потвърдят, че сте ми го давали!

Някой най-сетне се осмели да извика от редиците и в скоро време цялата армия поде радостните възгласи, с които легионите на Сула поздравяваха своя началник. Само една малка група запази мълчание. Това бяха военните трибуни, строени пред главнокомандващия. Те бяха получили постовете си след всеобщи избори, имаха за задача да командват всеки легион поотделно. Ако техните предшественици, сред които личаха Лукул и Хортензий, бяха доволни от работата си със Сула, тези тук го ненавиждаха и само търсеха по какъв начин да се оплачат от грубото му отношение, от постоянните му изисквания. Затова докато слушаше как войниците се радват, Сула не изпускаше от поглед офицерите.

— И ето ни нас, консул и легионери, готови всеки момент да отплаваме до Гърция и Мала Азия, за да се сражаваме с Митридат! Няма повече да газим реколтата на родна Италия, няма повече да насилваме италийските девойки. Какъв поход щеше да бъде само, а! Знаете ли колко злато е събрал цар Митридат? Цели планини! Построил е седемдесет крепости в Малка Армения, за да ги напълни със злато! И като си помисля, че това злато можеше един ден да стане наше. О, не искам да кажа, че Рим нямаше да получи своя дял. Както винаги лъвският пай щеше да отиде за държавната хазна! Но златото, което щяхме да спечелим, е толкова много, че спокойно бихме могли да се удавим сред жълтици. Рим щеше да получи своето, ние — нашето! Да не говоря колко са красиви азиатските жени; колко са много робите им; колко скъпи вещи щеше да си намери всеки един от вас, за да ги отнесе във войнишкия си дом…

Сула вдигна рамене, сякаш искаше да се събуди от сладкия сън, в който се беше унесъл. Вдигна ръце към войниците и разтвори длани.

— Но, уви, всичко това ще остане само във въображението ни. Плебейското събрание реши да ни лиши от правото да защитим родината. Би ми се искало да отбележа, че не плебейското събрание е онази римска институция, която знае кой трябва да воюва и кой трябва да командва. Но на него е дадена силата да гласува закони. Затова аз трябва да си вървя. Мисля си обаче дали в случая законът не стои на моя страна? Та нима не съм аз римски консул, нима е позволено на плебейското събрание да отнема империума на действащ магистрат? Така или иначе аз съм се обрекъл да служа на Рим. Както и всички вие. Най-добре да се разделим завинаги с мисълта за злато и красиви жени. Защото когато Гай Марий потегли срещу Митридат, той ще вземе със себе си своите легиони. Не си мислете, че ще пожелае да командва моите.

Сула слезе от трибуната, мина между двадесет и четиримата военни трибуни, без дори да ги удостои с поглед, и изчезна в палатката си. Лукул прати легионерите да си вървят.

— Ето това се казва реч — похвали той началника си, щом се прибра при него в главната квартира. — Не съм чувал някой да те нарича голям оратор, пък и със сигурност не следващ правилата на риториката. Но ти си човек, който знае как да даде израз на намеренията си, Луций Корнелий.

— Благодаря, Луций Лициний. Мисля, че заслужавам похвалата ти.

— А сега какво ще правим?

— Ще чакаме официално да бъда освободен от длъжност.

— Наистина ли смяташ да го сториш, Луций Корнелий?

— Да сторя кое?

— Да потеглиш срещу Рим.

Сула го изгледа учудено.

— Скъпи Луций Лициний! Как би могъл дори да си помислиш подобно нещо!

— Това — поклати глава Лукул — не е отговор.

— Може и да не е, но друг няма да получиш.

 

 

Ударът дойде само след два дни. Бившите претори Квинт Калидий и Публий Клавдий пристигнаха в Капуа, за да предадат официалното писмо, с което Публий Сулпиций Руф, новият господар на Рим, уведомяваше първия консул за събитията.

— Не може да ми връчите писмото току-така — възпротиви се Сула. — Държа церемонията да бъде извършена пред цялата армия.

Лукул отново получи нареждане да строи войската, а той отново се качи на дървената трибуна, този път обаче придружен от компания. Двете важни особи го последваха по стълбите и застанаха плътно зад него.

— Войници, нека ви представя Квинт Калидий и Публий Клавдий, дошли преди няколко минути от Рим. — Сула се държеше, все едно нищо сериозно не се случваше. — Доколкото разбирам, смятат да ми поднесат изключително важен документ. Свиках ви тук, за да бъдете свидетели на неговото връчване.

Калидий помоли Сула да се увери, че печатът на писмото е автентичен и непокътнат. След това разгъна свитъка и започна да чете на висок глас.

— От името на плебейското събрание в Рим до Луций Корнелий Сула. По нареждане на нашата институция от днес ти си освободен от върховното командване във войната срещу цар Митридат Понтийски. Ще разпуснеш армията си и ще се завърнеш…

По-далеч не можа да стигне. Някой от предните редици със завидна точност го уцели с камък в слепоочието и Калидий се свлече на земята. Почти веднага друг камък, също толкова добре насочен, удари Клавдий, който се олюля и едва се задържа прав; докато Сула стоеше безмълвен на някакви си три-четири крачки от двамата сенатори, от плаца продължиха да летят камъни. След като го удариха няколко пъти, Клавдий изгуби съзнание и се просна на дъските.

Чак тогава войниците се успокоиха и Сула се наведе над двамата мъже.

— Мъртви са — обяви той пред войската и шумно въздъхна. — Е, войници, с това наистина наляхме масло в огъня. Страхувам се, че отсега нататък в очите на плебейското събрание ние всички сме персоне нон грате. Току-що си позволихме да убием официалните представители на плебса. А това — продължи да обяснява, — ни изправя пред две възможности. Първата е да останем в Капуа и да изчакаме кога ще ни осъдят за държавна измяна. Втората е да се поразходим до Рим и да покажем на плебса как римският войник, предан на родината, се отнася към закони, които не само са недопустими от морална гледна точка, но и са противоконституционни. За вас не знам, но аз лично възнамерявам да отида до Рим и да върна телата на тези двама мъртъвци. Ще ги закарам на Форум Романум и лично ще ги предам на плебейското събрание. Пред зоркия пазител на народните права Публий Сулпиций Руф. Това стана заради него, не заради Рим!

Спря да си поеме дъх.

— Да изляза на Форума, аз мога и сам. Но ако сред вас има хора, желаещи да ме придружат в разходката до Рим, нека знаят, че ще бъда много щастлив да ги имам със себе си! Когато прекося свещената граница на Рим, ще ми бъде по-леко да знам, че на Марсово поле съм оставил достатъчно приятели да ми пазят гърба. Иначе би могла да ме споходи нерадостната съдба на младия Квинт Помпей Руф, син на другия консул.

Разбира се, че всички щяха да го придружат.

— Но военните трибуни със сигурност не искат да имат нищо общо с теб — предупреди Лукул Сула в главната квартира. — Понеже не им достига достатъчно смелост да ти го заявят в лицето, ме помолиха аз да ти го предам от тяхно име. Казват, че било недопустимо легионите да потеглят срещу Рим, че Рим никога не е разполагал с военна защита, защото в цяла Италия няма армия, която да не служи на Рим. Като се изключат триумфалните шествия, в Рим никога не е била разполагана каквато и да е войскова част. Ето защо според думите им ти се готвиш да воюваш със собствената си родина, а родината ти няма как да се защити. Те всички осъждат намеренията ти и ще се опитат да разубедят войската в желанието й да те последва.

— Много им здраве — вдигна рамене Сула, преди да излезе от палатката си. — Нека си стоят в Капуа и плачат за беззащитния Рим, аз пък ще ги затворя в ареста. Най-малкото заради тяхната сигурност. — Очите му се спряха върху лицето на Лукул. — Ами ти, Луций Лициний? Ти ще останеш ли с мен?

— Да, Луций Корнелий. Ще те следвам, ако ще и до смъртта. Народът си позволи да си присвои правата и задълженията на Сената. Ето защо мога с ръка на сърцето да заявя, че днешният Рим не е този на нашите славни предци. Ето защо не виждам какво престъпно би имало в това да нападнем града. Никога не бих завещал на неродените си синове един Рим, в който се случват подобни неща.

— Добре казано! — кимна Сула, пъхна меча си в ножницата и сложи сламената шапка над очите си. — Нека пренапишем историята.

Лукул се закова на едно място.

— Прав си! — едва изрече той от вълнение. — В този момент ние създаваме история. Никога досега римска армия не е нападала Рим.

— Никога досега Рим не е предизвиквал така своята армия — напомни му Сула.

 

 

Пет легиона римски войници поеха на север по Вия Латина начело със Сула и първия му легат. Докато двамата началници яздеха горди най-отпред, най-отзад се клатушкаха труповете на двамата бивши претори, теглени на каруца от двойка мулета. Сула вече беше пратил куриер до Квинт Помпей Руф, за да го извести за събитията. Докато легионите стигнат Теанум Сидицинум, вторият консул, вече ги чакаше.

— О, това не ми харесва! — призна си веднага Помпей. — Не може и да ми харесва! Та ти си тръгнал да превземаше Рим! Един беззащитен град!

— Не аз, а ние нападаме Рим — поправи го спокойно Сула. — Не се тревожи, Квинт Помпей. Няма да е необходимо да превземаме беззащитния град. Армията просто изяви желание да ми направи компания. Никога преди не съм полагал толкова грижи върху дисциплината. Имам двеста и петдесет центуриони под свое командване, няма да позволя и една ряпа да бъде открадната по пътя. Войниците ми получиха дажбите си за цял месец напред и мисля, че разбират ситуацията.

— Но ако е само да ти правят компания по пътя, спокойно можеш да минеш и без нея.

— Ти как си представяш двама римски консули да се разхождат по пътищата на Италия без охрана?

— Имаме си ликтори.

— Да, и това е най-интересното. Ликторите сами пожелаха да ни придружат, докато военните трибуни твърдо отказаха. Изглежда, че когато човек получи службата си по волята на гласоподавателите, той гледа с други очи на това, което се случва на Форума.

— Само не мога да разбера защо си толкова доволен? — възмущаваше се Помпей Руф.

— И аз не знам защо — отвърна му Сула, опитвайки се да прикрие нарастващото си раздразнение. Все пак не му беше сега времето да наранява чувствата на сантименталния си и вечно колебаещ се колега. — Ако наистина съм доволен заради нещо, то е навярно, задето ми е дотегнало от идиотщините на Форума. Омръзнало ми е да се занимавам с хора, които се имат за нещо повече и от традицията, и от опита. Омръзнало ми е от хора, които всячески се мъчат да разрушат това, което предците ни са изграждали с толкова мъдрост и търпение. Това, което искам, е Рим да бъде отново онзи Рим, който ни завещаха дедите. Начело на държавата и народа да стои Сенатът, никоя друга институция да не се опитва да го засенчи. Искам хората, които в името на политическата си кариера стават народни трибуни, да се подчиняват на общия интерес, а не да гонят лични облаги. Дойде времето, Квинт Помпей, когато нашата съвест не ни позволява повече да стоим със скръстени ръце и да наблюдаваме безчинствата на група хора, решили да обърнат Рим надолу с главата. Хора като Сатурнин и Сулпиций. Но най-вече като Гай Марий.

— Гай Марий ще се бие — замисли се Помпей.

— За да се бие, трябва да има с какво. Най-близкият гарнизон се намира чак в Алба Фуценция. Е, предполагам, че Марий веднага ще се обърне към Цина и войската му… Той толкова дълбока е бръкнал в кесията му, че нищо не може да му откаже. Но има две подробности, които ще попречат и на единия, и на другия, Квинт Помпей. Първата е свързана с настроенията в Рим. Повечето хора в Рим докрай ще се усъмнят в намеренията ми да поведа армията си срещу Рим; всички ще си кажат, че това е само маневра, че никога не бих посмял да доведа нещата до горчивия им край. Втората е, че Гай Марий може да се мисли, за каквото ще, но ще действа единствено в качеството си на частно лице. Той нито заема служба, нито се ползва с империум. Ако смята да вика Цина с войската, то това ще бъде само молба на приятел до приятел, не нареждане от един магистрат до друг. Затова много се съмнявам Сулпиций да позволи подобни действия на Марий. Не за друго, а защото именно Сулпиций е този, който няма да повярва в намеренията ми.

Вторият консул стоеше със зяпнала уста и не можеше да отмести поглед от очите на първия. Това се казваше да можеш да се изразяваш. Без съмнение Сула наистина смяташе да нахлуе с войската в Рим.

 

 

На два пъти по пътя — веднъж при Аквинум и втория път при Ферентинум, армията се сблъскваше с пратеници от Рим; изглежда, орлите бяха занесли в Рим новината, че Сула е потеглил срещу града. На два пъти пратениците заповядваха на Сула да се откаже от командването в името на народа и да прати армията си обратно в Капуа, на два пъти той отказваше. При втория разговор дори добави:

— Кажете на Гай Марий, Публий Сулпиций и на които сенатори са останали още в Сената, че ще се срещнем на Марсово поле.

Предложение, на което нито пратениците повярваха, нито самият Сула.

Най-накрая, пред Тускулум Сула се сблъска със самия градски претор Марк Юний Брут. Да му вдъхва повече кураж до него стоеше един от другите претори. Дванайсетте ликтори — по шестима за всеки от преторите — се бяха скупчили край пътя и всячески се опитваха да скрият брадвите между дървените пръчки в сноповете си.

— Луций Корнелий Сула, пратен съм от римския Сенат и народ да застана на ето това място и да забраня на армията ти да прекрачи зад мен — рече заплашително Брут. — Легионите ти са въоръжени, а никой не знае да ти е бил отреден триумф. Забранявам им да продължават нататък към Рим.

Сула дори не продума, сякаш се опитваше само с поглед да смрази двамата претори. Предните редици на армията му буквално отместиха пратениците от пътя и ги захвърлиха при обезумелите от ужас ликтори. Един след друг петте легиона се понесоха по пътя към Рим. Там, където Вия Латина се кръстосваше с първия от няколкото обиколни пътища, опасали римските крепостни стени, заповяда на войниците да спрат и раздели армията си на части. Дори да имаше хора, повярвали, че консулът ще разположи мирно и тихо армията си на Марсово поле, сега и те трябваше да се убедят в намеренията му да нахлуе в града.

— Квинт Помпей, ще поемеш Четвърти легион и ще заемеш позиции пред Колинската порта — нареди той като се чудеше дали на колегата му ще стигне достатъчно смелост да си свърши работата докрай. — Няма да влизаш в града — успокои го за всеки случай, — затова няма от какво да се тревожиш. Задачата ти е да препречиш пътя на всяка войска, която се появи по Вия Салария. Нека войниците ти вдигнат лагер и изчакат заповедите ми. Ако по пътя наистина се появят войски, веднага ми прати съобщение. Аз ще съм при Есквилинската порта.

След което се обърна към Лукул:

— Луций Лициний, ти ще поемеш Първи и Трети легион и ще се отправиш на север. За съвсем кратко време трябва да изминеш голямо разстояние. Ще прекосиш Тибър по Мулвиевия мост, после ще заобиколиш през Ватиканското поле и ще се установиш при Транстиберим. Ще заемеш целия район и ще установиш контрол над мостовете — моста през остров Тибър, Емилиевия мост и стария Дървен мост.

— Да оставя ли пазачи и на Мулвиевия?

Сула се усмихна победоносно.

— Не се очакват легиони по Фламиниевия път, Луций Лициний. Получих писмо от Помпей Страбон. Пише, че искрено съжалява за противоконституционните действия на Публий Сулпиций и че ще бъде доволен, ако Гай Марий не поеме командването във войната срещу Митридат.

След което изчака Помпей Руф и Лукул да се отдалечат от кръстопътя, на който бяха застанали, и поведе своите войски — Втори легион, както и един безименен, който не принадлежеше на армията на Сула и не се радваше на собствен номер — към Есквилинската порта. От мястото, където се събираха в едно околовръстният път, Вия Латина и Вия Апия, беше твърде далеч до Сервиевите стени и човек не можеше да бъде сигурен дали наистина дебнат наблюдатели, или само така му се струва. Когато обаче Сула продължи на изток и се озова сред безкрайните алеи от гробниците, крепостните стени вече бяха достатъчно близо; дори войниците от последните редици можеха да се уверят, че зад зъберите се е събрала тълпа граждани, дошли да видят нещо, за което никога не биха повярвали на очите си.

Щом стигна Есквилинската порта, Сула веднага доказа, че не смята да отстъпва. Заповяда на безименния си легион да влезе в града, при това не с цел да се пръсне из улиците, а да овладее крепостта. За броени минути войниците се изкатериха по Сервиевите стени и веднага заеха Агера, най-здравата част от римските укрепления. Агера свързваше двете порти, Колинска и Еквилинска, така че хората на Сула бяха влезли в пряк контакт с тези на Помпей Руф. След като настани така единия легион по протежението на дългата крепостна стена, застана начело на първите две кохорти от Втори легион и зае големия пазар, намиращ се от вътрешната страна на Есквилинската порта. Останалите части от легиона се строиха пред самата порта. Рим беше затворен отвсякъде. Само от Публий Сулпиций и Гай Марий зависеше какво ще последва.

Есквилинският хълм не беше твърде удобен за разгръщане на военни маневри. Улиците, които тръгваха от Форум Есквилинум, бяха все тесни и криви, а където се отвореше празно пространство, веднага се намираше търговец да го задръсти със сергията или каруцата си. Самият пазар беше препълнен с продавачи и купувачи, с перачки и водоносци, с безделници и пиячи, които си проправяха път между волски коли, разменяха си любезности с чакащите магарета или се надвикваха с учителите, провеждащи уроците си зад някоя сергия. До Форум Есквилинум се стигаше по множество малки улички, но иначе той събираше в себе си две големи артерии — Кливус Субуранус, водещ към сърцето на Субура, и Викус Сабуци, който следваше югозападния склон на хълма и стигаше до работилниците и складовете, наредени около блатото Палус Церколие. Така или иначе, именно в тази част на града се проведе битката за Рим, само час след като Сула нахлу през градските порти.

Разбира се, самият пазар бе веднага разчистен. Там, където допреди малко човек не можеше да мине от народ и сергии, сега стоеше строен, цял легион слухтящи войници, които дебнеха откъде ще дойде опасността. Облечен в бойни доспехи, Сула беше яхнал мулето си и гордо се пъчеше встрани от знамето на консулския Втори легион. След като почакаха близо час, войниците най-сетне дочуха шум, който идеше от подножието на хълма и лека-полека заглушаваше гласовете на стълпилите се край площада зяпачи. Шумът ставаше все по-силен и отчетлив и скоро се разбра, че по улицата се придвижват разярени мъже, нетърпеливи да се сбият с някого.

Нахлуха почти едновременно от всички улици и улички, излизащи на Есквилинския Форум. Най-отпред вървяха хората от Сулпициевата „охрана“, следвани от множество роби и освобожденци, които Гай Марий и синът му бяха успели да съберат за отпор, до голяма степен благодарение на Луций Декумий и останалите членове на римските колегии на кръстопътищата. Щом забелязаха правите редици на римските легионери, щом сребърните щандарти заблестяха в очите им, нападателите замръзнаха по местата си. Зад консула стоеше мирно цял отряд от тръбачи и барабанчици, които напълно невъзмутимо — или така поне изглеждаше — чакаха заповедите на своя началник.

— Тръбата да засвири, мечове в ръка, щитове пред гърди! — обърна се към легиона си Сула, както винаги ледено спокоен.

От всички тръбачи един-единствен надигна инструмента пред устата си, но щом звуците на бойния сигнал прокънтяха из площада, мигом им отговори звънтенето на няколко хиляди доспехи. Легионерите извадиха оръжията си, а щитовете на най-предната редица сякаш се сляха в непробиваема стена от желязо.

— Барабаните да забият. Редиците да се стегнат. Очакваме атака.

Гласът на Сула отекна из целия площад — до такава степен се бяха смълчали всички.

Барабаните заиграха в смразяващ ритъм и ударите на палките започнаха да се набиват като с чук в ушите на тълпата. Гладиаторската паплач, скупчила се срещу легионерите, навярно по-малко би се уплашила, ако насреща й излезеше орда крещящи варвари, но равномерното биене на барабаните беше способно да пропъди и последните капчици смелост в душата на Сулпициевите разбойници.

По едно време тълпата изведнъж се разтвори и най-отпред се показа Гай Марий, с меч в ръка, с шлем над очите, с аленочервено наметало около врата — дрехата на римските пълководци. До него стоеше Сулпиций, а зад двамата — младият Марий.

— Атака! — извика мощно Марий и от гърлото му се разнесе див крясък.

Хората му понечиха да се подчинят на заповедта, но пространството беше твърде тясно и нямаше как да се разгърнат с цялата си мощ. Колкото и да натискаха върху легионерите, така и не можаха да ги побутнат нито с крачка. Те ги гледаха с презрение и ги блъскаха на свой ред с щитовете си, без дори да посягат с мечовете.

— Тръбите да засвирят атака — нареди Сула и като се извъртя на седлото си, грабна сребърния орел на Втори легион.

След огромно усилие на волята и единствено за да угодят на своя пълководец — сега, когато дойде време да се прибегне до сила, никой от легионерите не желаеше да пролива кръв — войниците надигнаха мечове и отвърнаха на удара с удар.

При подобна ситуация не беше възможно да се разгръща каквато и да било военна тактика. На Форум Есквилинум въоръжени мъже отчаяно се опитваха да размахат мечовете си и да ударят врага пред себе си. След няколко минути на здраво блъскане Първа кохорта успя да си пробие път до Кливус Субуранус и Викус Сабуци, а Втора веднага я последва. През Есквилинската порта се понесоха една след друга и останалите осем, всяка от които напрягаше докрай мишци, за да изтласка встрани Мариевите доброволци, без да се стига до кръвопролитие. Сула, все така яхнал мулето си, се озърташе дали не може с нещо да помогне, но нямаше кой знае с какво. Предимството му на пълководец се изразяваше в това, че единствен от всички сражаващи се можеше да погледне над главите на войниците и съгражданите си и това, което видя, бе яростната съпротива на жителите от квартала. От прозорците на околните сгради смелите есквилинци неуморно замеряха маршируващите войници с глинени гърнета, дървени дъски, домашна покъщнина или тухли. Той си спомни годините, когато сам бе живял в средите на градската беднотия, и можеше да си обясни какво ги подтиква към такава ярост. Със сигурност имаше такива, които за нищо на света не можеха да приемат нахлуването на легионите в града; но мнозина други просто използваха случая да замерят хората от улицата, без да се страхуват, че някой ще запомни физиономиите им.

— Донесете ми запалени факли! — нареди Сула на аквилифера, чакащ послушно консулът да му върне сребърния орел, за който отговаряше пред легиона.

— Тръби и барабани да засвирят с пълна сила! — заповяда още.

В подобно затворено пространство врявата от инструментите скоро достигна предела на пълното безумие. Всички биещи се замръзнаха неподвижни и Сула използва момента да се обърне към гражданите:

— Ако още някой хвърли нещо от прозореца си, ще запаля града! — извика той с пълно гърло и за да потвърди намеренията си, хвърли главнята в ръката си високо над главата си. Факлата изписа парабола и изчезна в един от близките прозорци. Веднага я последваха още няколко и жителите от горните етажи се изпокриха.

Доволен от лесната си победа срещу съседите, Сула насочи вниманието си отново към полесражението. Сигурен беше, че жителите на съседните сгради са приели думите му насериозно. Сцените на площада можеше да са гротескни, но не се разиграваха заради удоволствието на околните. Ако боят не беше достатъчен да сплаши римляни, то огънят щеше да свърши работа. Градът се плашеше от пожар много повече, отколкото от война.

Извика една от кохортите, които още не бяха влезли в сблъсъка, и нареди на войниците да слязат по Викус Сабуци, да свият вдясно по Викус Собриус, пак вдясно по Кливус Субуранус и да притиснат биещата се паплач откъм гърба.

Това се оказа повратният миг в сражението. Недисциплинираната тълпа се обърка, щом легионерите я удариха в тил. Колкото и да обещаваше Марий на робите си, че ако се бият мъжки, ще получат свободата си, колкото и Сулпиций — той не беше страхливец — да се бореше начело на ариергарда и с помощта на младия Марий да осигуряваше отстъплението, доброволците повече не желаеха да се сражават. Най-накрая тримата предводители на тълпата на свой ред се измъкнаха и като хукнаха да се спасяват от войниците на Сула, скоро изчезнаха надолу по Кливус Пулиус. Консулът остана господар на бойното поле, без да изпуска сребърния орел от ръце.

При храма на Телура в Карина — пред светилището се отваряше свободно пространство — Марий се опита да прегрупира силите, с които разполагаше, и да ги върне в боя. Но робите си бяха роби, много от тях се уплашиха и като захвърлиха мечове по улицата, хукнаха да се спасяват на Капитолия. Дори в уличен бой войниците се оказаха на ниво.

Когато Марий, синът му и Сулпиций изведнъж изчезнаха от полесражението, съпротивата окончателно секна. Сула подкара мулето си надолу по Викус Сандалариус и излезе на просторната, блатиста поляна встрани от Карина — там, където се кръстосваха Вия Сакра и Вия Триумфалис. Уверил се в победата, консулът се спря и даде знак на музиката да свири сбор. Няколкото войници, които центурионите бяха заловили да крадат, бяха отведени лично пред върховния началник.

— Мисля, че на няколко пъти ви предупредих — обърна се той към виновниците. — Една ряпа да сте откъснали и аз ви откъсвам главата. Един римски легионер не може да плячкосва Рим.

И за назидание заповяда виновниците да бъдат екзекутирани на място. Останалите щяха да си вземат бележка.

— Повикайте Квинт Помпей и Луций Лукул — нареди Сула, щом легионът бе оставен да се разпръсне.

Нито Помпей Руф, нито Лукул бяха срещнали някакви затруднения, още по-малко им се бе налагало да се бият.

— Толкова по-добре — зарадва се Сула. — Аз съм първи консул, аз трябва да поема цялата отговорност за събитията. Щом като само моите войници са влезли в бой, значи никой не може да ви обвинява и вас за нещо.

„Гледаш го честен и почтен човек — чудеше се Лукул, — пък ей на, изведнъж ще му хрумне да завладява Рим. Сложен човек. Или може би това не е най-точната дума. Сула е до такава степен податлив на моментното си настроение, реакциите му са непредвидими, че околните наистина не знаят какво да очакват от него. Никой не може да е сигурен, че няма да го ядоса с някоя постъпка. Навярно един-единствен човек го познава достатъчно, и това е той самият.“

— Луций Лициний, ще оставиш седем кохорти от Първи легион от другата страна на реката. Нека в Транстиберим кротуват. Останалите три кохорти отведи при складовете за зърно на Авентина и по Викус Тускус. Да не си помислят гражданите, че могат да крадат. Трети легион да се дислоцира на най-уязвимите пунктове по реката. По една кохорта на пристанището, на Кампус Ланатариус, на обществените басейни, на Капнеската порта, на Големия цирк, на Форум Боариум, на Форум Холиториум, във Велабрум, при Фламиниевия цирк, на Марсово поле… Да, точно десет. Всяка кохорта да си знае мястото.

След което се обърна към втория консул.

— Квинт Помпей, ти ще останеш заедно с Четвърти легион пред Колинската порта и ще продължиш да дебнеш няма ли да се появят войски откъм Вия Слария. Нека последният легион слезе от Агера и кохортите заемат източните и северните хълмове — Квиринал, Виминал, Есквилин. Две кохорти да охраняват Субура.

— А Форум Романум и Капитолия?

Сула поклати енергично глава.

— В никакъв случай, Луций Лициний. Нямам намерение да следвам примера на Сатурнин и Сулпиций. Нека Втори легион държи под наблюдение склоновете на Капитолия и околностите на Форума, но да не се показва нито на едното, нито на другото място. Искам, когато свикам народното събрание, хората да не се чувстват в опасност.

— Ти самият тук ли ще останеш? — попита Помпей.

— Да. А, Луций Лициний, имам още една задача за теб. Нека из града тръгнат глашатаи, които да съобщят, че всеки предмет, хвърлен от прозорците на жилищните сгради, ще бъде смятан за проява на бунт срещу законно избраните консули. Домовете на виновниците ще бъдат подпалвани. Нека други глашатаи последват първите и разгласят, че утре сутринта, в два часа след изгрев-слънце на Форума ще се открие заседание на трибутните комиции. — Замисли се за миг дали това е всичко, и добави: — Щом изпълните всичко заръчано, елате да ми докладвате.

На поляната се появи примус пилусът на Втори легион, центурионът Марк Канулей. Офицерът почтително застана на разстояние и изчака консулът да го забележи. Отдалеч си личеше, че е доволен. „Чудесен знак — помисли си Сула. — Все още мога да разчитам на войниците си.“

— Някакви следи от бегълците, Марк Канулей?

Центурионът поклати глава и при движението му яркочервеният плюмаж върху шлема му се развя като елегантно ветрило.

— Никакви, Луций Корнелий. Видели са Публий Сулпиций да се прехвърля с лодка през Тибър. По всяка вероятност се готви да избяга в някое пристанище в Етрурия. За Гай Марий и сина му има слухове, че вече бързат към Остия. Градският претор Марк Юний Брут също е избягал.

— Глупаци! — възкликна изненаданият Лукул. — Ако те наистина са живели с чувството, че законът е на тяхна страна, то по-добре да бяха останали в Рим. Предполагам, си дават сметка, че ако имат някакви шансове да те надвият, това би могло да стане единствено на Форума!

— Напълно си прав, Луций Лициний — съгласи се привидно Сула, доволен, че легатът е възприел нещата по толкова наивен начин. — Предполагам, че са се паникьосали. Ако Марий или Сулпиций се бяха спрели да поразмислят малко над нещата, навярно биха предпочели да останат в Рим. Но нали знаеш, късметът винаги е бил на моя страна. За мое щастие и двамата предпочетоха да избягат.

„Късмет ли, глупости! — разсъждаваше в същото време той наум. — И Марий, и Сулпиций добре знаят, че ако бяха останали, на мен не ми остава друго, освен да поръчам убийството им. Има нещо, което наистина не мога да си позволя, а то е да проведем публична дискусия на Форума. Те са народните любимци, не аз. И все пак бягството им представлява нож с две остриета. От една страна, си спестявам неудобството да ги убия, но от друга — ще си навлека всеобщата омраза, като ги осъдя на изгнание.“

През цялата нощ войници патрулираха по улиците на Рим, наглеждаха площадите и пазарите. За пръв път на римляни им се случваше да видят толкова огньове, запалени под открито небе, за пръв път в ушите им отекваха тежките стъпки на легионерите. Малцина от жителите на големия град успяха да затворят очи, нищо че до изгрев-слънце навсякъде беше пълно мъртвило. Студът навън още режеше, когато из кварталите тръгнаха глашатаи да съобщят, че всичко е наред и че двамата законно избрани консули са поели в ръце грижата за своите съграждани. Нека римляни знаят, че в два часа след изгрев-слънце консулите ще застанат на рострата, за да говорят пред народа.

Форумът се изпълни с много повече хора, отколкото предполагаше Сула. Дори част от привържениците на Марий и Сулпиций — все хора от втора, трета и четвърта класа — бяха дошли да задоволят любопитството си. Ако пролетариите се криеха из Субура и Есквилина, то цялата първа класа бе заела най-първите редове в публиката; по всяка вероятност и от петата класа бяха предпочели да не се показват.

— Десет-петнайсет хиляди — пресметна Сула, докато тримата с Помпей Руф и Лукул слизаха по Кливус Сацер, водещ от Велия до Форума. Двамата консули носеха официалните си тоги с пурпурен ръб, докато Лукул беше облечен като обикновен сенатор — с бяла тога и една-единствена пурпурна ивица на дясното рамо на туниката си. Никъде не се виждаше и един войник, а цивилните дрехи на тримата напомняха, че всичко, което ще се случва, ще бъде в рамките на закона. — За нас е изключително важно думите ми да бъдат правилно чути и разбрани от всички присъстващи. Искам глашатаите да заемат подходящи места и да предават дословно речта ми на стоящите назад.

Щом излязоха на площада, отпред застанаха ликторите, които разчистваха път сред множеството, а двамата върховни управници побързаха да се качат на трибуната, където вече ги чакаха Флак Принцепс Сенатус и Сцевола Понтифекс Максимус. За Сула и тази среща беше от значение, тъй като откакто войниците му бяха превзели града, той не бе имал случай да разговаря с когото и да било от оределия състав на Сената. Никой не му гарантираше, че хора като Катул Цезар, цензорите, фламен Диалис и тези двамата насреща му ще погледнат с добро око на намесата на войската в работата на гражданските институции и управлението.

Едно беше ясно, никой от тях не се радваше особено. И двамата мъже, които го чакаха на рострата, бяха под една или друга форма обвързани с Марий. Сцевола заради годежа на дъщеря си с младия Марий, Флак — защото ако не беше подкрепата на Марий в негова полза, той нямаше да спечели нито цензорските, нито дори консулските избори преди години. Не му беше сега мястото четиримата да обсъждат в подробности съдбините на държавата, затова пък и Сула не можеше да се допита до мнението им.

— С мен ли сте или не? — попита той лаконично.

Сцевола си пое дълбоко дъх и устата му леко потрепери.

— Да, Луций Корнелий, с теб сме.

— Тогава слушайте внимателно какво ще кажа сега на тълпата. Ако имате съмнения или искате да ми зададете въпроси, ще намерите много от отговорите в речта ми. — Сула погледна по посока на Сената и забеляза на площадката пред входа му Катул Цензор, двамата цензори, Антоний Оратор и Мерула Фламен Диалис. Никой не понечи да му махне, само Катул едва-едва му смигна.

— Слушайте внимателно! — подвикна им Сула и им обърна гръб. Отсега нататък цялото му внимание щеше да бъде насочено към множеството, изпълнило Форума. Когато консулът се бе появил на площада, никой от присъстващите не сметна за нужно да го аплодира; но поне не се намериха и такива, които да го освиркат. Можеше да е сигурен в едно: че хората бяха дошли да го слушат, и то не само по принуда. Войниците си бяха войници, Рим искаше да знае волята на своя господар.

— Народе на Рим, ако има човек, който да съзнава цялата сериозност на моите действия, то това съм самият аз — започна той речта си със спокоен и завладяващ глас. — Знайте, че присъствието на армията в Рим се дължи единствено на моите нареждания, никой друг не може да бъде държан отговорен за това. Аз съм първи консул, получих вашето одобрение чрез законно проведени избори и в рамките на своите правомощия поех командването на римските легиони. Аз доведох армията в Рим, никой не ме е молил или убеждавал за това. Ако мои колеги и подчинени са се обвързали с тези действия, било е единствено по мое нареждане и заповед. Никой не може да се противи на волята на своя консул, дори колегата ми Квинт Помпей Руф. Нека използвам случая да ви напомня за грозното убийство на сина му, тук, насред свещения Форум Романум — убийство, извършено от бандата на Сулпиций.

Сула говореше много бавно, за да могат глашатаите да повторят всяка дума, излязла от устата му, и сега дори се спря, за да не се надвиква с тях.

— Твърде, твърде дълго време, народе на Рим, бяха пренебрегвани правата на Сената и консулите да определят законите и държавната политика на страната. През последните години дори станахме свидетели как на няколко пъти шепа побъркани люде, заклети демагози, които вследствие на злощастни недоразумения бяха избирани за народни трибуни, бяха готови да стъпчат в краката си и последните останки от ред и законност, за да задоволят неутолимата си жажда за власт. Тези безскрупулни люде знаеха как да подмамват тълпите с обещания, знаеха как да се представят за защитници правата на народа и да се възползват от всеобщото доверие, за да тласнат държавното управление в недостойни и безотговорни актове. Тяхното оправдание винаги е било едно и също — те действали от името на „суверенния народ“! Истината обаче е там, римски народе, че всеки от тях е действал и би продължил да действа единствено в своя лична изгода. Вас все ви печелят с обещания за по-добър живот, за повече права в обществения живот, за неща, които римската държава никога не е била в състояние да ви предостави… Особено като се замислите, че подобни фалшиви народолюбци се появяват тъкмо в момента, когато държавата преживява кризи и е най-малко способна на щедрост. Това е причината за лесния им успех! Тези хора знаят как да използват и мечтите, и страховете ви! Но никой от тях пукната пара не дава за народното благо. Защото това, което те обещават, никой от тях не е способен да изпълни. Спомняте ли си дали някога Сатурнин успя да осигури на римския народ безплатно зърно? Разбира се, че не! Защото по негово време зърно просто нямаше. Ако имаше, то вашите консули с помощта на Сената щяха да го намерят и да ви го предоставят. Когато зърно най-после се появи на пазара, именно вашият консул Гай Марий се зае с неговото правилно разпределяне; вярно, не безплатно, но на разумни цени.

Отново се спря и изчака глашатаите да го настигнат.

— Дали наистина вярвате, че Сулпиций би освободил със закон всички вас от натрупаните дългове? Разбира се, че не би го направил! И то не защото армията му попречи, а защото подобен акт никога не е бил по възможностите му. Никой досега не бе имал смелостта по своя собствена прищявка да лиши цяла една обществена прослойка от законните й права, както стори Сулпиций със Сената! И какво очаквате, че човекът, който изгони повечето членове на Сената за това, че дължали пари, изведнъж ще се отметне от собствените си деяния и ще премахне всички дългове на гражданите? Ако поне малко се бяхте замислили, лесно щяхте да проумеете истинските цели и мотиви на Сулпиций. Той си бе наумил да унищожи Сената, откри удобен начин да го стори и за да успее, се постара да убеди всички вас, че Сенатът е ваш общ враг и че ако към него той се е показал жесток и непримирим, то, напротив, спрямо вас ще бъде щедър и благосклонен. Не му беше трудно да размаха въдицата, вие по свое желание се хванахте на куката. Защото в негово лице вие виждахте човека, който ще премахне всички дългове в страната. Но Сулпиций просто се възползва от теб, народе римски. Спомнете си, че нито веднъж през няколкото седмици, в които непрестанно свикваше плебейското събрание, той не спомена и дума за вашите дългове! Не го казваше на официално ниво, задоволяваше се с това да праща подкупените си агенти из тълпата, за да подшушват в ушите ви думите, които така горещо желаехте да чуете. Не е ли това достатъчно доказателство за неговите неискрени намерения? Ако Сулпиций наистина искаше да премахне дълговете, щеше да го обяви публично от рострата. Но той не го стори. Възползва се от вашето съдействие, за да постигне целите си, но нито за миг не се замисли не може ли сам да ви помогне с нещо. Докато в същото време аз, вашият консул, се постарах да облекча, доколкото ми позволяваха възможностите, финансовото бреме на всеки от вас, опитвах се да ви помогна, без за целта да разруша изцяло финансовия скелет, на който се държи държавата. При това помагах на всички, без да гледам кой е беден и кой е богат. Помагах дори на хора, които не се ползват с гражданство. Въведох закон, с който премахнах лихвите върху лихвите, за да не нарастват повече дълговете ви в тези години на немотия. Сами виждате, че ако има човек, който се е погрижил за вас, това бях аз. А не Сулпиций!

Завъртя се демонстративно на всички страни, сякаш търсеше нечие лице сред тълпата. След като повтори на няколко пъти странното си движение, той отново се обърна с лице към Кладенеца на комициите и вдигна ръце във въпросителен жест.

— И къде е сега Публий Сулпиций? — попита в привидно недоумение. — Питам ви, когато войските ми нахлуха в Рим, нима посегнаха върху живота на гражданите? Е, вярно, в блъсканицата намериха смъртта си шепа роби, освобожденци и бивши гладиатори. С една дума, паплач. Никой от тях не може да бъде наречен достоен римски гражданин. Тогава защо го няма Публий Сулпиций да говори пред вас, да се опита да обори твърденията ми? Ето аз официално приканвам народния трибун Публий Сулпиций да излезе пред народа и да проведе с мен честен спор. Не при закрити врати в Курията, а тук, на рострата, пред очите на „суверенния народ“! — И за да внесе още повече театралност в речта си, събра ръцете си на шепа пред устата си и изрева към площада: — Публий Сулпиций, народни трибуне, каня те да излезеш отпред и да ми отговориш!

Но единствено тълпата му отговори със своето мълчание.

— Няма го, народе римски, и не може да отговори на нито едно от обвиненията ми. И защо го няма? Защото аз, законно избраният римски консул влязох в града, придружен от единствените си приятели — от своите войници, — за да потърся справедливост от тяхно име, а и от мое. Публий Сулпиций обаче избяга като крадец. Трябваше ли да бяга? Може би се страхува за живота си? Защо да се страхува? Нима досега съм заплашил с убийство някой от действащите магистрати? Нима съм заплашил, когото и да било? Или сега съм застанал пред вас в бойни доспехи и с окървавен меч в ръка? Не! Явявам се пред вас облечен в своята тога претекста, за да ви напомня за високия държавен пост, който заемам. Дори моите приятели, войниците се съгласиха да останат далеч, да не чуят думите, с които се обръщам към вас. На тях не им трябва да присъстват физически, за да знаят, че ще бъдат защитени интересите им! Защото по същия начин, по който съм бил избран да служа на вас, аз съм бил избран да служа и на тях! И все пак Сулпиций го няма… Защо го няма? Вие самите вярвате ли, че е избягал, защото се страхува за живота си? Ако има поне една причина да се страхува, то е, защото знае, че е действал незаконно и несправедливо, защото знае, че ще бъде уличен в държавна измяна. Но аз дори и сега ще се направя, че се съмнявам, че не го смятам за толкова страхлив; защото искрено се надявам той да е тук, сред нас!

Сула отново спря, обиколи отново с поглед тълпата, завъртя се наляво-надясно и понеже Сулпиций упорито не се показваше, отново го извика на трибуната:

— Публий Сулпиций, народни трибуне, каня те да излезеш и да ми отговориш!

Пак никой не се появи.

— Няма го, народе римски. Избяга заедно с човека, който го подмами в своя капан; по същия начин, по който подмами и всички вас. Имам предвид Гай Марий!

Едва сега тълпата се раздвижи и замърмори недоволно. Гай Марий беше име, което открай време римският народ тачеше повече от всичко друго и за което не позволяваше никой да се изказва осъдително.

— Да, знам — продължи по-предпазливо Сула, за да не се получи някое нежелано недоразумение сред глашатаите. — Гай Марий и до ден-днешен е всенародният герой. Веднъж спаси Рим от нумидиеца Югурта. Втори път спаси Рим и целия цивилизован свят от германската напаст. Отиде чак в Кападокия и сам-самичък заповяда на цар Митридат да си върви у дома… Това никой от вас не го знаеше, нали? Но аз държа да ви разправа за още един от чутовните подвизи на Гай Марий! Защото съм се убедил, че много от истинските му подвизи малцина хора знаят. Аз самият ги знам не за друго, а защото служих като негов предан легат и във войната срещу Югурта, и във войната срещу германите. Нещо повече, бях дясната ръка на Гай Марий. Уви, писано било на онези, които служат вместо дясна ръка на известните, сами да тънат в неизвестност. Пък и никога не бих тръгнал да упреквам Гай Марий, че си е присвоил моята слава. От всички римляни той заслужаваше да стане известен! Но нека ви напомня, че и аз съм служил вярно и предано на Рим. И аз бях на изток, и аз имах случай да разговарям с цар Митридат и да го изгоня от Кападокия. Аз бях първият римски пълководец, който стъпи на левия бряг на Ефрат, за да види с очите си никому непознати земи.

Тук Сула отново замълча. За голямо негово удоволствие тълпата бе започнала да се успокоява и повечето присъстващи се опитваха да чуят всяка дума на оратора, който ако не друго, то поне говореше искрено.

— Не само служех при Гай Марий, но бях и негов близък приятел. В продължение на дълги години двамата бяхме дори сватове — до деня, в който жена ми, сестра на неговата жена, не си отиде от този свят. Никога между двама ни не са възниквали дрязги или противоречия. Неговият син и моята дъщеря са първи братовчеди. Когато преди няколко дни биячите на Публий Сулпиций заклаха насред площада синовете на толкова знатни фамилии — младежи, които един ден щяха на свой ред да поемат съдбините на родината в ръцете си и сред които беше синът на моя колега Квинт Помпей, женен за дъщеря ми, племенницата на Гай Марий, — аз бях принуден да бягам като престъпник от Форума, за да си спася живота. И къде реших да се скрия? Къде единствено можех да се чувствам в безопасност, в по-голяма безопасност, отколкото в храмовете на боговете ни? Разбира се, че в дома на Гай Марий. Той не ми отказа своето гостоприемство.

Да, тълпата наистина започваше да гледа с други очи на консула. Сула бе успял да подхване както трябва въпроса за Гай Марий.

— Когато Гай Марий спечели решителната битка срещу марсите, аз пак бях там и пак бях неговата дясна ръка. А когато моята собствена армия — тази, която водех в името на родината — ме награди с венеца от трева, задето бях измъкнал легионите си от капана на самнитите, Гай Марий пръв дойде да изрази своята радост, че най-сетне и аз, верният му помощник, който винаги се криеше в сянката на неговата слава, бях успял да си извоювам име на бойното поле. Ако се смята значението на битката срещу самнитите, ако се броят избитите врагове, то моята победа дори засенчваше неговата. Но това караше ли го да завижда? Разбира се, че не! Гай Марий се радваше на успеха ми, и то заради самия мен! Нещо повече, ако си спомняте добре, той избра да се завърне в политиката тъкмо в деня на моето стъпване в длъжност! Това аз приех единствено като добър знак за дейността ми като консул.

Никой от площада не смееше повече да се обади — от страх да не изпусне някоя дума. Сула смело пое към кулминационната точка в речта си.

— И все пак, народе римски, всички ние — аз, вие, Гай Марий — трябва да се съобразяваме с действителността, колкото и неприятна да ни изглежда тях. Гай Марий отдавна се беше сблъскал с една подобна, тежка и нерадостна истина. Той отдавна е навлязъл в преклонна възраст, а и здравето му не му позволява да се претоварва и да се отдалечава за дълго от дома си. Това със сигурност не му позволява да застане отново начело на римската армия, да я поведе в поредната кръвопролитна война. Нещо повече, болестта го засегна в главата. Както сами сте се убедили, мозъкът се отличава от всички останали човешки органи и дори тогава, когато тялото изглежда оздравяло, съзнанието остава болно. През последните две години вие често срещахте на улицата един силен и наглед здрав мъж, който се разхождаше с часове из града, плуваше в реката, упражняваше се у дома си. Човек, стараещ се възможно най-скоро да излекува тялото си от коварната болест, която го беше покосила изведнъж. Но той нямаше как да излекува съзнанието си. Именно на тази умствена болест, която отказа да го остави на мира, аз отдавам деянията на Гай Марий през последните няколко седмици. Каквото и да стори той, аз не мога да го съдя заради обичта, която винаги съм таял в душата си към него. Не би трябвало да го съдите и вие. В момента Рим е пред конфликт, способен да засенчи със своите ужаси войната, от която едва излизаме. Над нас е надвиснала военна опасност, много по-голяма от тази, която представляваха свирепите германи. Срещу Рим воюва могъщ владетел, който разполага с добре въоръжена и обучена армия, наброяваща неколкостотин хиляди души. Владетел, който има достатъчно бойни кораби, за да задръсти цяло Егейско море. Владетел, който вече е успял да си спечели благоволението на народи, доскоро закриляни и покровителствани от Рим. Народи, които вместо благодарност ни се изплюха в лицето. Как мислиш, народе римски, аз бих могъл да изпълня дълга си към родината, как бих могъл да устоя на тази опасност, ако ти сам в своето незнание ми отнемаш правото да командвам римската армия, нищо че съм на върха на своята военна кариера, и го предаваш на човек, който отдавна е бил лишен от способностите си на голям пълководец?

Сула нито обичаше дългите речи, нито бе имал случай да се упражнява в ораторство. Умората започваше да взима своето, но когато той се спря отново да изчака глашатаите, успя да превъзмогне и жаждата, изгаряща гърлото му, и напрежението, което караше краката му да потреперват. Внушаваше си, че говори на образа си в огледалото, а не на петнайсет хиляди римляни, чиито реакции никой не можеше да предвиди.

— Но дори да се бях съгласил да се откажа от върховното командване, което ми се полага по закон, дори да бях връчил на Гай Марий честта да се сражава срещу Митридат, то нека знаеш, народе римски, че петте легиона, с които щях да воювам, нямаше да ми позволят. Ако аз сега говоря пред вас, то е от името на римските войници, чийто интерес трябва да защитавам не по-малко от този на останалите римски граждани. Именно войниците ми решиха да потеглят на поход срещу Рим — не за да го завладеят и не защото гледат на жителите на града като на свои врагове. Но за да покажат на римския народ как се отнасят към един неконституционен закон, изтръгнат от цивилните гласоподаватели благодарение на красноречивия език на човек, по-голям оратор от мен, и по искане на един болен старец, който се ползва със славата на народен герой. Преди да изляза да говоря пред вас обаче, войниците ми бяха принудени да се справят със съпротивата на някаква си банда от пияници и разбойници, които не искаха да ни пуснат в града. Банда от въоръжени типове, подбрани неслучайно от най-нисшите обществени прослойки в града, от прислугата и бедната клиентела на Гай Марий и Публий Сулпиций. Това, че никой от почтените жители на Рим не се изпречи на пътя на войниците ми, е показателно — почтените римски граждани са дошли днес да ме изслушат, да чуят с какво ще оправдая действията си, с какво ще оправдая дързостта на войниците си. И аз, и те искаме от вас едно: да ни бъде позволено да свършим онова, за което сме призвани; да изпълним задълженията си пред етиката и закона. С други думи, да воюваме срещу Митридат.

Сула си пое дълбоко въздух и когато заговори отново, от спокойния му тон не бе останала и следа. Вместо това консулът ревеше с пълно гърло и гласът му заглуши дори глашатаите, застанали в отдалечените краища на Форума.

— Заминавам на изток с пълното съзнание, че съм здрав човек, че не страдам от мозъчни увреждания, които да ми попречат при изпълнението на дълга. Отивам с ясната мисъл, че трябва да дам на Рим това, от което Рим се нуждае — категорична победа срещу един агресивен владетел, който се е зарекъл да се короняса за римски цар; срещу един зъл човек, който заповяда да убият осемдесет хиляди наши сънародници — мъже, жени и деца, — който нареди те да бъдат изтръгвани от олтарите на своите богове — покровители и да бъдат посичани пред самите врати на нашите храмове. По всички правила и закони върховното командване принадлежи на мен. С други думи, римските богове връчиха тази тежка задача на мен! Римските богове се довериха на мен!

Сула спечели. Още в мига, в който се отдръпна встрани, за да даде думата на големия оратор Квинт Муций Сцевола, той вътрешно знаеше, че е спечелил. Макар и лесно да се поддаваха на сладкия език и големите обещания на демагозите, римляни винаги щяха да си останат трезвомислещи хора. Стига човек да знаеше как да използва силата на оръжието и силата на логиката едновременно, той винаги можеше да убеди съгражданите си, че е прав.

— Иска ми се да беше избрал друг, по-подходящ начин да отстоиш правата си, Луций Корнелий — рече малко по-късно Катул Цезар, — но така или иначе не мога да не те подкрепя.

— Какъв друг начин? — обади се Антоний Оратор. — Хайде, Квинт Лутаций, посочи ми друг начин да се справим с положението!

Вместо Катул отговори брат му Луций Цезар:

— Другият начин беше просто Сула да остане в Кампания и да откаже да предаде командването на Марий.

Крас Цензор обаче презрително изсумтя.

— Нали? А в това време Сулпиций и Марий събират под знамената останалите легиони и какво щеше да стане! Никоя от двете страни нямаше да отстъпи и щеше да избухне истинска гражданска война. Да, Луций Юлий, ако досега сме воювали срещу италийците, то всеки момент ни предстоеше да се хванем едни други за гушите. Превземайки Рим, Луций Корнелий стори единственото, което му оставаше, за да избегне кръвопролитието. Всъщност най-голямата гаранция за неговия успех бе, че в Рим никога не са били разполагани легиони.

— Прав си, Публий Лициний — подкрепи го Антоний Оратор.

Повече нямаше какво да се каже; никой не одобряваше тактиката на Сула, но и никой не се сещаше за друга.

 

 

В продължение на десет дни Сула и останалите видни сенатори неуморно държаха речи от рострата пред няколкото хиляди римляни, които неуморно идваха да ги слушат. Без капка свян силните на деня произнасяха какви ли не клевети по адрес на злощастния Сулпиций и с привидно снизхождение прощаваха греховете на Марий. Великият мъж беше представен като неизлечимо болен старец, който най-добре да живее на старите си лаври и да не мисли за нови.

Откакто Сула бе наредил екзекуциите на неколцината уличени в кражба войници, легионите не смееха да нарушат и една негова заповед. Лека-полека гражданите свикнаха с присъствието им и дори започнаха да гледат на тях като на приятели в неволя. Войниците получаваха храна от живеещите наблизо, а ден след ден славата им се разнасяше из най-затънтените кътчета на града. Когато римляните разбраха, че това са легионите от Нола — спечелилите войната срещу италийците, — войниците станаха всенародни любимци. Все пак Сула гледаше да осигури прехраната на армията с директни доставки от провинцията, да не би да се окаже един ден, че петте легиона са лежали на гърба на градското население. Така или иначе мнозина от жителите на Рим останаха докрай скептично настроени; все пак Сула бе имал неблагоразумието да набеди войниците си, че са поискали да завземат града. Излизаше, че ако войниците останат недоволни от гостоприемството или се почувстват с нещо засегнати, спокойно биха могли да изколят половината Рим. Пълководецът им можеше да говори, каквото си ще на Форума, факт беше, че армията нямаше намерение да си върви в Кампания. Напротив, Сула държеше легионите да останат в Рим. А това означаваше, че ако ситуацията се измени, той ще се опре на войската.

— Не мога да вярвам на народа — оправдаваше се пред сенаторите. Откакто законите на Сулпиций бяха влезли в сила, вече не можеше да се говори за Сенат, а само за сенатори. — В момента, в който прехвърля войските си в Гърция, ще изникне някой нов Сулпиций. Затова смятам най-напред да прокарам нужните закони, с които това ще стане невъзможно.

Беше дошъл в Рим през ноемврийските иди, което означаваше, че почти не му оставаше време да проведе толкова мащабна законодателна кампания. В приетия преди няколко години лекс Цецилия Дидия беше записано, че между предварителното обсъждане на даден законопроект и неговото окончателно приемане трябва да изминат най-малко двайсет и пет дни. Излизаше, че ако сега се заеме да изготвя законовите текстове, той едва ли би могъл да ги прокара през народното събрание, преди да е изтекъл мандатът му. А това можеше завинаги да го лиши от възможността да успее. Нещо по-лошо, другият лекс Цецилия Дидия забраняваше в един и същи закон да става дума за различни проблеми, които да не са пряко свързани. За да свърши навреме със смелото си начинание, Сула трябваше да прибегне до възможно най-опасния метод: да представи всички свои законопроекти на едно-единствено заседание.

Дилемата, пред която бе изправен, бе разрешена по възможно най-добрия начин от Цезар Страбон.

— Нищо по-лесно — успокои го кривогледият адвокат, който беше навярно най-големият експерт в законодателната материя. — Преди да предложиш всички останали законопроекти, започни с най-елементарния. Ще прокараш закон, според който лекс Цецилия Дидия няма да има сила спрямо програмата ти.

— Но народното събрание никога няма да го приеме — изгледа го с недоверие Сула.

— О, напротив, стига да им покажеш малко повече войници на Форума! — успокои го Цезар Страбон, за когото пречки никога не съществуваха.

И се оказа съвсем прав. Когато Сула свика трибутните комиции — като патриций той самият нямаше право да се явява пред плебейското събрание, — за негова голяма изненада се оказа, че гласоподавателите са готови да му сътрудничат. Дългата му кампания започна със специален закон, който обезсилваше лекс Цецилия Дидия прима, но само по отношение на неговата собствена законодателна програма. И понеже въпросният лекс Корнелия сам представляваше обект на собствения си текст, Сула успя да го предложи и подложи на гласуване в един и същи ден. Наближаваше краят на ноември, но той вече имаше за какво да се хване.

Един по един внесе за разглеждане още шест законопроекта. Беше обмислил и най-малките подробности в тях, най-вече в каква последователност да ги представи. За успеха му беше важно опозицията да не разбере навреме в какво се състои смисълът на законите. Когато се усетеха, вече щеше да е твърде късно да направят нещо. На първо време Сула се пазеше да не би между армията и гражданите да възникнат спорове или конфликти. Беше му ясно, че ако има поне една причина народът да се отнася с недоверие към програмата му, то тя се дължеше на петте легиона.

Но той не беше човек, който държи народът задължително да го обича, затова стига гласоподавателите да му се подчиняваха, всичко беше наред. И за да не се стигне до нежелани недоразумения, консулът се погрижи по улиците да плъзнат разни типове, които да шушнат по кръчми и пазари, че ако законите му не бъдат приети, в града ще настане кървава баня, каквато никой и в най-страшните си кошмари не е сънувал. Сула не си поплюваше и когато ставаше дума да се постигне някоя висока цел, не се спираше пред нищо. Ако народът си вършеше работата и гласуваше безропотно законите му, той не виждаше нищо лошо в това да го мразят от дъното на душата си. В крайна сметка нали и той самият ги мразеше… Разбира се, кървавата баня, с която искаше да сплаши всички, беше нещо напълно невъзможно. Ако наистина някой ден прибегнете до саморазправа с народа, кариерата му щеше да бъде унищожена. Затова говореше за кръв, но само колкото работата да върви по-бързо. И както винаги беше прав.

Вторият лекс Корнелия изглеждаше съвсем безобиден. В него се нареждаше в състава на Сената да бъдат допуснати нови триста членове. В момента в Курията се събираха всичко на всичко четиридесет души. Текстът беше така изготвен, че заобикаляше законите за изгонените или върнатите от изгнание сенатори. Казваше се само, че новите членове на Сената ще бъдат утвърждавани от цензорите, които трябва да следват нормалната процедура. Никъде не се споменаваше дали цензорите трябва да връщат сенатори, изгонени заради дългове. Понеже в същото време, в което Сула прокарваше законите си, Катул Цезар организираше доброволния фонд за подпомагане на сенатори в затруднение — а от годините в Капуа той се бе обиграл в бюрократичните операции, — никой дума не можеше да каже на цензорите, ако се окажеха благосклонни към доскорошните си колеги. По-важното бе, че с новия закон Сенатът получаваше възможност да се възстанови след тежките загуби, претърпени по време на войната. Множеството загинали в бойните действия сенатори най-сетне щяха да си намерят заместници. Катул Цезар получи неофициално нареждане да стои по цял ден на главата на двамата цензори и да не им дава нито миг почивка. В скоро време Сенатът щеше да възвърне предишната си сила. Сула знаеше, че при подобни обстоятелства на Катул можеше да се разчита във всичко.

Едва третият лекс Корнелия донякъде дръпна завесата и зад нея се показа заплашителният юмрук на консула. Той премахваше лекс Хортензия — закон, престоял на таблиците в продължение на почти две столетия. Според новия Суланов закон нито трибутните комиции, нито плебейското събрание можеха да разискват законопроекти, ако те не са били одобрени предварително от Сената. Това не само че връзваше ръцете на народните трибуни, но подчиняваше на общата политика консули и претор; ако Сенатът откажеше да издаде сенатум консултум, нито плебейското, нито народното събрание можеше да заседава. Не само това, но народът дори се лишаваше от правото да променя одобрените от Сената текстове.

Четвъртият закон на Сула вече беше представен официално от името на Сената и трибутните комиции го получиха под формата на сенатус консултум. Той предвиждаше засилване влиянието на богатите обществени слоеве върху решенията на центуриатните комиции. Смисълът му беше да се премахнат промените, внесени в избирателното тяло по времето на Ранната република. По силата на лекс Корнелия се връщаше старата уредба, установена от цар Сервий Тулий, според която първата класа получаваше почти половината от фактическите гласове при изборите на висши магистрати. Излизаше, че със своя закон Сула връчва в ръцете на сенатори и конници власт, каквато те не бяха познавали от прогонването на царете.

Петият лекс Корнелия даде да се разбере, че той не е склонен на никакви компромиси. С неговото приемане трибутните комиции практически се отказаха от по-нататъшна законодателна дейност. Отсега нататък трибите биваха лишени от правото да гласуват закони. Цялата законодателна дейност в държавата щеше да се извършва в центуриатните комиции — онова народно събрание, където Сула се бе погрижил цялата действителна власт да принадлежи на богатите. Занапред Сенатът и конническото съсловие щяха да са способни и сами да се справят с всякакви затруднения, стига да действат заедно. А когато въпросът опираше до радикални обществени промени и най-вече до прехвърлянето на обществените привилегии към по-долните класи, сенатори и конници имаха навика да забравят противоречията и да гласуват единодушно против. Отсега нататък трибутните комиции и плебейското събрание губеха всякакво участие във властта. Когато трибутните комиции гласуваха въпросния пети лекс Корнелия всички в тях знаеха, че сами подпечатват смъртната присъда на тази институция; занапред й оставаше единствено ролята да избира второстепенни магистрати. Дори и за да функционират като съдилище, трибутните комиции изискваха първо да бъде прокаран специален закон.

Всички закони, прокарани от Сулпиций, си стояха записани на таблиците и следователно бяха действащи, но каква полза? Какво значение имаше, че новите римски граждани, произхождащи от Италия или Галия, намираха място сред селските триби. Какво печелеха и освобожденците, получили същата привилегия? Трибутните комиции нито можеха да гласуват закони, нито можеха да съдят престъпници. Политическата им роля беше сведена до минимум.

В цялата програма имаше едно слабо място и Сула добре го знаеше. Ако не бързаше толкова да замине на Изток, навярно щеше да остане достатъчно време да се заеме и с него, но за да сполучи, му беше нужно повече време, отколкото разполагаше. Ставаше дума за народните трибуни. Той бе успял да ги лиши от много козове; занапред те нямаха право да прокарват закони, нямаха право да създават съдилища и да бъдат обвинители в съдебни дела. Но им беше оставил може би най-важния. И с него те можеха да вършат още много поразии. Сула не можеше да ги лиши от онази власт, с която плебсът ги бе дарил още при създаването на трибунската институция. Тази власт се крепеше на съкровеното им право да налагат вето. Като законодател се беше старал всички новоприети мерки да бъдат насочени към институциите, не към хората, които управляваха косвено чрез тях. Самите магистрати се бе побоял да засегне. С други думи, никой не можеше да го обвини, че със законите си е извършил предателство — нито към държавата, нито към собственото си съсловие. Ако обаче се бе опитал да засегне въпроса за трибунското вето, веднага щяха да го нарекат изменник. Защото така сам би застанал срещу мос майорум. Народните трибуни се бяха появили почти със самото установяване на републиката. Тяхната функция беше свещена и неприкосновена.

Междувременно законодателната програма бе доведена до своя край. Не на Форум Романум, където народът бе свикнал да прекарва свободното си време, за да гласува или за да наблюдава как другите гласуват. Шестият и седмият от легес Корнелие бяха представени за гласуване вече в центуриатните комиции, а те заседаваха на Марсово поле, сиреч до лагера на Сулановите легиони, разположени по традиция на това място.

Неслучайно шестият законопроект бе предложен чак сега. Него Сула трудно би прокарал пред трибутните комиции. Законът обявяваше за нищожни всички Сулпициеви актове на две основания: първо, че са били прокарани пер вим, сиреч след проява на насилие, и второ — че са били гласувани в празнични дни, което противоречеше на религиозния морал.

Последният закон всъщност имаше формата на съдебен процес. Двадесет души бяха обвинени в държавна измяна. Процесът нямаше да се води в Сатурниновия квестион де майестате, а в стария като света съд, съставен от центуриите. А центуриатните комиции можеха да обвиняват в най-тежкото престъпление — тъй наречения пердуелион^[1]. Гай Марий, Гай Марий-син, Публий Сулпиций Руф, градският претор Марк Юний Брут, Публий Корнелий Цетег, братята Грании, Публий Албинован, Марк Леторий и още дванайсет души бяха призовани пред съда. Центуриатните комиции признаха всички до един за виновни, а пердулионът ги осъди на смърт. За такава високопоставена институция като центуриатните комиции изгнанието се смяташе за недостойна присъда. Нещо повече, щом смъртната присъда бъде веднъж издадена, тя може да бъде изпълнена по всяко време и на всяко място. Никъде не се казваше как точно трябва да бъде приложена.

 

 

Сула не срещна никаква опозиция нито сред по-близките си приятели, нито от страна на видните сенатори. Имаше едно-единствено изключение, и то за жалост беше колегата му Квинт Помпей Руф. Сватът му униваше все повече и повече и когато дойде време за последния законопроект на Сула, открито му заяви, че не може да поиска смъртна присъда за хора като Гай Марий и Публий Сулпиций.

Сула отдавна се беше примирил с факта, че Гай Марий е неприкосновена личност — това обаче в никакъв случай не важеше за Сулпиций, — затова за последен път се опита да утеши Помпей Руф. Когато не успя да го убеди с благи думи, смени тона и му напомни, че именно въоръжените поддръжници на Сулпиций бяха убили младия Квинт. Ала колкото повече защитаваше политиката си Сула, толкова по-упорит ставаше Помпей. За първия консул беше от жизнена важност никой сред римските управляващи, никой от представителите на богатите римски слоеве да не научи за неразбирателството между двамата сватове. Щом като консулите с лека ръка бяха лишили плебейското събрание от всякаква власт, редно бе да покажат, че с твърдостта и единомислието си заслужават да го заместят. Единственото решение на проблема беше Помпей Руф да напусне Рим; така поне нямаше да се дразни всеки ден от присъствието на легионите в града.

Самият Сула се променяше с всеки ден и за това със сигурност бе виновно непрестанното усилване на властта му. Той самият добре осъзнаваше метаморфозите, през които минаваше, и вместо да се плаши от тях, ги посрещаше със задоволство. Скоро се увери, че да издава закони, с които да съсипва живота на другите, му помага много повече да избяга от вечните си терзания, отколкото да прибягва до грозни убийства, както правеше навремето. Да дърпа конците на държавното управление и да разрушава всичко, което Гай Марий бе успял да постигне през живота си, бе занимание много по-приятно от това да се чуди каква точно отрова да сипе във виното му. Дори ако Марий бе умрял пред очите му, дори ако му бе протегнал ръка, преди да си отиде, Сула не би се чувствал толкова удовлетворен, отколкото сега. Усещането, че стои на върха на държавната пирамида, промени и житейския светоглед на Сула. Той се бе оказал толкова високо над всички смъртни, че можеше спокойно да се смята за нещо различно от тях и да се смее от сърце на лутанията и търсенията им. Колкото повече управляваше консулът, толкова повече се вживяваше в ролята на ново божество, което не е длъжно повече да се съобразява с моралните ограничения на човеците.

Това, последното трябва да се има предвид, ако някой иска да си обясни как така изведнъж първият консул реши да се освободи от втория, при това по елегантен и оригинален начин. Докато обмисляше как да постъпи със свата си, Сула едновременно се спасяваше от собствените си тревоги и колебания и упражняваше мозъка си в новата му роля на стълб, около който се върти цялото общество. Скоро достигна до гениалното откритие, че не е нужно сам да си цапа ръцете с убийството на Помпей Руф, след като сравнително лесно би намерил желаещи да го заместят.

— Скъпи Квинт Помпей, според мен това, от което най-много се нуждаеш в момента, е да подишаш свежия въздух на провинцията — рече веднъж той на другия консул, при това с най-голяма искреност и топлота. — Откакто момчето ти бе убито, нито за миг не съм те видял да се отпуснеш, да избягаш от притесненията и тревогите си, да погледнеш с по-голям оптимизъм на бъдещето. Все повече се затваряш в собствените си грижи, губиш връзка с това, което вършим в държавните работи, като че ли не си способен да усетиш цялото величие на започнатото дело. Някакви си дреболии са способни да те извадят от нерви, да те разстроят за целия ден! Не разбирай, че ти предлагам да отидеш на почивка. Напротив, искам да те натоваря с тежка и отговорна работа.

Помпей вдигна състарените си от мъка очи и изгледа приятеля си с цялата нежност, на която беше способен. Ако не друго, то поне се бе оказал късметлия да има за съратник във властта един от най-великите мъже в римската история. Можеше ли дори да го предполага при онази среща, когато двамата със Сула се бяха наговорили да бъдат съюзници?

— Ти си абсолютно прав, Луций Корнелий — отговори Помпей. — Прав във всичко, което каза. Но знаеш, че не ми е лесно да свикна с това, което се случи. И което продължава да се случва. Ако наистина мислиш, че мога да свърша някоя работа, ще се радвам да ми я възложиш.

— Мисля, че има една много отговорна задача, с чието разрешаване може да се справи само консул — увери го Сула.

— И коя е тя?

— Да заместиш Помпей Страбон.

Вторият консул чак потръпна от безпокойство и в погледа му се прочете нещо повече от изненада.

— Но доколкото знам, Помпей Страбон е също толкова привързан към легионите си, колкото и ти към твоите!

— Напротив, скъпи Квинт Помпей, напротив. Само преди няколко дни получих писмо от него. Пита ме дали не би могло някой да поеме командването вместо него. Нещо повече, изрично предлага този някой да бъдеш ти. Нали разбираш, и двамата сте от Пиценум, а пък легионите му са свикнали да ги командват техни хора, иначе рискуваме да се разбунтуват. — Докато Сула обясняваше, по лицето на Помпей се изписа едва ли не детинска радост. — Всъщност ти няма и да командваш. По-скоро ще се заемеш с разпускането на легионите. Всякаква въстаническа съпротива на север е смазана, Рим повече не се нуждае от тази си армия, а пък и хазната няма с какво да покрие по-нататъшните й разходи. Това, което ти предлагам, далеч не е някоя безобидна служба в провинцията, Квинт Помпей. Добре си давам сметка защо така изненадващо Помпей Страбон поиска да го сменят. Ще му бъде тежко, след като толкова време войниците му са се раздавали заради него, той изведнъж да ги отпрати по домовете! Нека някой друг Помпей го стори вместо него!

— Напълно разбирам, Луций Корнелий. Не само че нямам нищо против, но дори се радвам да бъда полезен.