Колийн Маккълоу
Венец от трева (38)

Още на другия ден Сенатът издаде сенатус консултум, с който Гней Помпей Страбон биваше лишен от командването на северната армия и на негово място се поставяше консулът Квинт Помпей Руф. Консулът не чакаше да го подканват и веднага замина на север. Поне беше сигурен, че ако заловят и екзекутират някого от двайсетте обвинени, той няма да има пръст в това. Никой не можеше да му държи сметка за деянията на събратята му.

— Не е нужен куриер, ти сам ще занесеш назначението си — предаде на колегата си сенатския указ Сула. — Искам да те помоля за една услуга, Квинт Помпей — преди да връчиш на Помпей Страбон официалния документ, предай му това писмо от мен. Нека прочете най-напред него.

По това време Помпей Страбон шеташе из Умбрия и легионите му бяха на лагер под стените на Ариминиум. Затова консулът пое по Вия Фламиния, големия път към северните провинции, който прехвърляше билото на Апенините някъде между Асизиум и Калес. Зимата още не бе настъпила съвсем, но времето из планините беше достатъчно студено, за да пътува Помпей облечен в най-дебелите си дрехи и за да влачи след себе си тежко натоварено муле с багаж. Понеже го пращаха на военна служба, консулът бе придружен единствено от ликторите си и от няколко роби. Понеже Фламиниевият път водеше до родните му места и той бе пътувал неведнъж по него, не му беше нужно да търси гостилници и странноприемници; Помпей Руф познаваше всички по-богати люде из страната, а те нямаше да му откажат гостоприемство.

В Асизиум бе посрещнат от един стар познат, който веднага започна да му се извинява, че домът му не бил толкова уютен, колкото преди.

— Времената са други, Квинт Помпей! — въздъхваше човекът. — Много неща трябваше да разпродам, за да живея! И като че ли не ми стигаха неприятностите, ами ме сполетя миша напаст!

Помпей Руф беше настанен както преди в стаята за гости, но веднага установи колко от вещите в нея бяха изчезнали. Дори кепенците на прозорците бяха отнесени от мръзнещи войници и огънят в огнището не можеше да стопли добре помещението. Консулът дълго време се опитваше да се стопли под завивките и не можеше да заспи. Слушаше как гризачите се гонят по пода и се чудеше какво ли става в Рим. Дори след като бе напуснал града, Помпей продължаваше да се убеждава, че Луций Корнелий е стигнал твърде далеч. Беше сторил недопустими неща. И някой ден това щеше да доведе до нови сътресения. След като поколения след поколения народни трибуни бяха омайвали с гласовете си Форума, трудно можеше да вярва човек, че плебсът отведнъж ще се примири с реформите на Сула, още повече че бяха въведени със сила. Народът щеше да изчака консулът да си замине и докато легионите му се сражават в Гърция, законите му щяха да отпадат един по един от таблиците. Най-лошото беше, че и хора като Квинт Помпей Руф щяха да носят отговорност за тези недопустими закони… И за тези недопустими присъди.

Събуди се призори разтреперан от студ. Без да губи време, се залови с облеклото си. Най-напред си нахлузи късите гащи с крачоли до коленете, след това — дебелата риза с дълги ръкави, върху която навлече две туники; за краката си пазеше гетри от груба, но топла вълна.

Когато обаче посегна към чорапите си и се отпусна на леглото, за да ги обуе, откри, че през нощта мишките са изяли най-миризливите им части — при пръстите и петите. Кожата му настръхна, този път не от студа и студени тръпки полазиха гърба му. Вдигна окъсаните си чорапи и ги огледа на сивкавата светлина, процеждаща се през отворения прозорец. Като суеверен пиценец той добре знаеше какво означава подобно предзнаменование и именно това го изпълваше с ужас. Мишките се смятаха за предвестници на смъртта и през нощта бяха изяли чорапите му. Помпей Руф щеше да изгуби властта. Щеше да умре. Това беше сигурно.

Личният му прислужник веднага донесе чисти чорапи и клекна да му ги обуе. Вкаменената физиономия на господаря му го плашеше. Робът също разбираше поличбата и вътрешно се молеше да не се окаже вярна.

— Домине, няма какво толкова да се плашиш — успокои той консула.

— Ще умра — отвърна му Помпей Руф.

— Глупости! — възрази робът и му помогна да се изправи. — Кой е грък от двама ни, ти или аз? Зная много повече за боговете на Подземния свят, отколкото всеки римлянин! Ето, Аполон е бог и на светлината, и на живота, и на лечението, а мишките се смятат за негови свещени животни! Не, ако това наистина е поличба, то тя означава, че ти ще излекуваш Севера от мъките му.

— Означава, че ще умра — повтори Помпей Руф, който твърдо отказа да бъде разубеден.

 

 

Три дни по-късно консулът, примирен с трагичната си съдба, пристигна в лагера на Помпей Страбон. Завари далечния си братовчед Страбон да си живее живота в голяма селска къща, където можеше да се отдаде на известен лукс.

— Ей на това му се вика изненада! — зарадва се той на гостенина си и му подаде ръка. — Заповядай, заповядай!

— Нося две писма със себе си — съобщи му Помпей Руф, щом се настани на предложения му стол и отпи от най-хубавото вино, поднесено му, след като напусна Рим. За да не губят време, веднага подаде свитъците на Страбон. — Луций Корнелий изрично ме помоли да ти дам най-напред неговото, другото е от името на Сената.

В мига, в който консулът спомена магическата дума „Сенат“, по лицето на Страбон като че ли премина сянка, но той така и не каза нищо. Помпей Руф дори се зачуди дали братовчед му наистина е реагирал, или само така му се е сторило. Страбон разчупи печата и започна да чете на глас:

„Крайно ми е неприятно, Гней Помпей, че Сенатът ме принуди при такива екстремни обстоятелства да пратя братовчед ти Руф при теб. Ако има човек, който да си дава пълна сметка за заслугите ти към Рим през последните години, то това със сигурност съм аз. Но ще ти бъда още по-признателен, ако и в тези трудни времена не откажеш на моя милост и на цял Рим това, за което те молим. Става дума за нещо, от което зависи кариерата и на двама ни с теб.

Нашият колега Квинт Помпей напоследък никак не прилича на себе си. Той е един сломен човек, Помпей. В мига, в който загуби сина си — мой зет и баща на двамата ми внуци, — нашият скъп приятел стана жертва на житейска катастрофа, от чиито фатални последици и до ден-днешен не може да се освободи. И понеже висшият държавен пост, който той заема, създава все повече и повече трудности за провежданата от мен политика, реших, че ще е най-добре да го отдалеча от Рим. Казано накратко, Квинт Помпей не желае да одобри мерките, които аз бях принуден — повтарям, принуден — да предприема, за да възстановя римските мос майорум.

Вече имах случай да се уверя, че ти самият, Гней Помпей, напълно поддържаш моята политика. През цялото време съм те държал добре осведомен за всички внесени от мен промени в римската държавна уредба и ти винаги си ми засвидетелствал своето съдействие. Мое дълбоко убеждение е, че добрият Квинт Помпей много се нуждае от продължителна почивка. Надявам се, че тази почивка той може да намери при теб в Умбрия.

Надявам се, няма да ми се сърдиш, задето предварително споделих с Квинт Помпей как си бързал да се отървеш от командването, преди да разпуснеш армията си. С тази дребна лъжа успях да успокоя много от страховете му, а пък съм сигурен, че той ще може да се радва на заслужено гостоприемство.“

Помпей Страбон остави писмото настрана и разгъна свитъка със сенатския указ. Докато го четеше, по лицето му не се изписа и най-бегла реакция какво мисли по въпроса. След като прочете документа — подобно на много други римляни и той имаше навика да чете на глас, но го правеше толкова тихо, че гостенинът му нямаше как да го чуе, — той го остави спокойно на писалището си и погледна приветливо консула срещу себе си.

— Е, Квинт Помпей, какво да ти кажа. Ти си наистина добре дошъл при армията ми! Ще бъде удоволствие да имам с кого да разделя задълженията си.

Дори и след уверенията на Сула Помпей Руф очакваше от братовчед си съвсем различна реакция. Очакваше Страбон да се ядосва, да се гневи на Сената, да сипе хули и ругатни. Вместо това Гней Помпей го посрещаше с разтворени обятия. Консулът не знаеше какво да каже от радост.

— Значи Луций Корнелий е бил прав? Нямаш нищо против да те заместя? Наистина?

— Да имам нещо против ли? Че защо? Напротив, много се радвам. — И за да не излезе, че прекалява с добрите си чувства, веднага добави: — Все пак кесията ми не е бездънна.

— Кесията ти?

— Аз имам грижата за десет легиона, Квинт Помпей. На повече от половината си армия плащам от собствения си джоб.

— Така ли?

— Какво да се прави, Рим не може вече да си позволи подобен лукс. — Стана от мястото си. — Време е всички онези, които не са на моя издръжка, да се върнат по родните си места. А с подобна задача аз бих искал да не се заемам. Нали разбираш, аз съм създаден, за да водя войни, а не да разписвам книжа. Да речем, че е от очите, ха-ха! Навремето имах един кадет при себе си, който се справяше чудесно. Общо взето, това му беше мечтата в живота! Разни хора, разни идеали… — И Помпей Страбон прегърна Помпей Руф през рамото. — А сега да ти представя легатите и трибуните. Всички са служили дълго време с мен, затова ще бъдат навярно неприятно изненадани, но това да не те тревожи. Още не съм им казал нищо за намеренията си.

Помпей Страбон се оказа прав. Когато съобщи новината за назначаването на Помпей Руф на верните си помощници Брут Дамазип и Гелий Попликола, и двамата го изгледаха с изненада и недоволство.

— Но, момчета, това е прекрасна новина! — преструваше се на изненадан от мрачните им физиономии проконсулът. — А и синът ми само ще спечели, като се научи да служи и при други началници, не само при баща си. Липсата на промени ни кара да бъдем все по-самодоволни, а следователно — безотговорни. С новия началник армията ще се поосвежи.

Същия следобед Помпей Страбон строи цялата армия и остави консула Помпей Руф лично да се запознае с личния състав.

— Тук са само четири легиона, тези, за които аз се грижа — обясняваше Страбон, докато двамата с консула обикаляха редиците. — Останалите шест са по задачи. Правят се, че прочистват страната от бунтовници. Единият легион е в Камеринум, вторият — във Фанум Фортуна, третият — в Анкона, четвъртият — в Игувиум, петият — в Арециум, а последният — в Цингулум. Ще ти се наложи доста да обикаляш, за да ги разпуснеш всички. Мисля, че е по-добре, отколкото да ги свикаш всички тук, за да им връчиш само заповедта за уволнение.

— Нямам нищо против да попътувам — увери го Помпей Руф. Консулът започваше да се чувства по-добре. Може би личният му прислужник щеше да се окаже прав и поличбата не е значела задължително скорошна смърт.

Вечерта Помпей Страбон организира скромно пиршество в просторната и добре отоплена къща, където се бе настанил. Синът му, все тъй прелестен и чаровен както винаги, присъстваше заедно с останалите кадети, двамата легати Луций Юний Брут Дамазип и Луций Гелий Попликола, както и четирима назначени трибуни.

— Не можеш да си представиш колко ми е леко да не съм консул в тия времена — разправяше Страбон на братовчед си, имайки предвид военните трибуни, които бе избрало плебейското събрание и които се бяха опълчили на Сула. — Не ми се мисли какво щях да направя с тия говеда. Да откажат на началника си да го придружат до Рим. Типично. Всички са един дол дренки — тъпи и самоуверени. Голяма работа, че ги е избрал народът…

— Ти да не би наистина да одобряваш похода срещу Рим? — погледна го с известно недоверие Помпей Руф.

— Разбира се, че одобрявам. Кажи ми какво друго можеше да стори Луций Корнелий.

— Ами просто да се примири с решението на народа.

— С кое решение? С това, което пренебрегва основния конституционен принцип в Рим? Принципа за неприкосновения консулски империум? Недей така, Квинт Помпей! Не Луций Корнелий действа против закона, а плебейското събрание начело с онзи изменник Сулпиций. И Гай Марий. Алчен за власт дъртак. Вече за нищо не го бива, не може ли да го проумее? Или е толкова оглупял, че и такива елементарни неща му се губят? Откъде накъде ще му позволяват да нарушава конституцията, а бедният Луций Корнелий, който единствен застана открито в нейна защита, ще бъде охулван?

— Народът никога не е таял голяма любов към Луций Корнелий, сега обаче можем да сме сигурни, че го мрази.

— Това дали изобщо го тревожи? — попита Помпей Страбон.

— Не мисля, че го тревожи, макар че според мен би трябвало.

— Това са празни приказки! Я горе главата, братовчеде! Пък и така или иначе това вече теб не те засяга. Когато спипат Марий, Сулпиций и останалите и им отрежат гърлата, никой няма да обвинява теб. По-добре си налей вино.

На другата сутрин консулът реши да обиколи сам лагера, за да се запознае с новото си положение. Всъщност предложението дойде от страна на Помпей Страбон, който умишлено отказа да го придружи.

— По-добре хората да свикнат отрано с новия си началник — каза той.

Помпей Руф още не можеше да се нарадва на топлото посрещане и безгрижно се разхождаше из лагера. Откъдето и да минеше, центуриони и войници го поздравяваха най-дружелюбно. Задаваха му въпроси за какво ли не, чудеха се как само да му се подмажат и да му направят добро впечатление. Все пак Помпей Руф бе достатъчно предпазлив да не стига до нежелани крайности и каквито неприятни наблюдения имаше от инспекцията си, щеше да ги премълчи, поне до мига, в който Помпей Страбон окончателно му предадеше командването и си заминеше от лагера. Това, което най-много го разочарова, дори засегна като офицер, беше пълната липса на хигиенни навици у легионерите. Нужниците и съответстващите им помийни ями бяха занемарени и се намираха в опасна близост с кладенеца, от който армията черпеше вода. „Типично за селяни, расли в провинцията — мислеше си с горчивина Помпей Руф. — Щом решат, че ямата е запълнена, просто си вземат клозетите и ги пренасят на друго място.“

По едно време към консула се приближи голяма група войници. Всички бяха усмихнати и видимо разговорливи, затова бъдещият им началник дори не помисли, че срещата може да се окаже опасна за него. Нещо повече, в пристъп на добро настроение си каза, че може още отсега да засегне с легионерите въпроса за хигиената. Войниците го наобиколиха от всички страни и както Помпей Руф им се усмихваше и се готвеше да ги заговори, някой заби меча си в кожената му броня. Консулът дори не разбра какво точно се е случило, преди да последват още удари от всички страни едновременно. Толкова бързо и точно удряха войниците, че той дори не извика, дори не можа да си спомни за нахапаните от мишките чорапи. Преди да падне на земята, вече беше мъртъв. Убийците му веднага се разпръснаха и изчезнаха зад околните палатки.

— Каква тъжна история! — възкликна Помпей Страбон, когато двамата със сина му се надвесиха над трупа. — Отишъл си е, бедният. Наръгали са го поне на трийсет различни места. Добра работа, няма що, ония си ги е бивало.

— Но кой го е сторил? — попита един от кадетите, след като малкият Помпей не каза нищо.

— Легионери, кой друг? — вдигна рамене проконсулът. — Изглежда, хората ми никак не са се зарадвали на смяната в командването. Дамазип ми намекна нещо по въпроса, но за жалост не го взех насериозно.

— Сега какво ще правиш, татко? — попита младият Помпей.

— Ще пратя трупа в Рим.

— Няма ли да е противозаконно? Беше казано, че убитите във война трябва да бъдат погребвани на място.

— Да, но войната свърши, а това е все пак римски консул — рече Помпей Страбон. — Мисля, че Сенатът трябва да види мъртвеца с очите си. Гней, сине, на теб оставям всички формалности по пренасянето. Нека Дамазип придружи тялото до Рим.

Всичко бе свършено със завидна експедитивност. Помпей Страбон веднага прати куриер с нареждане да бъде свикано заседание на Сената и в уречения ден трупът на Квинт Помпей Руф бе доставен пред Курия Хостилия. Единственото обяснение, което легатът Дамазип, донесе, при това устно, бе, че армията на Помпей Страбон не иска друг началник. Сенатът добре разбра смисъла на посланието. Назначените отци отправиха питане до Гней Помпей Страбон, дали ще има нещо против — сега, след като наследникът му бе загинал при тъй трагични обстоятелства — да поеме отново командването на северната армия.

Единствено Сула получи писмо от проконсула, което прочете у дома си.

„Е, Луций Корнелий, ако на това не му се вика лошо стечение на обстоятелствата… Страхувам се, че армията ми няма намерение да издаде виновниците, а пък не виждам как ще накажа четири легиона за деяние, извършено от трийсет-четирийсет души най-много. Центурионите ми са буквално в недоумение. Дори синът ми, който открай време е бил в прекрасни отношения с редовите войници и научава за всичко случило се в лагера, не може да хвърли повече светлина по въпроса. Всъщност всичко стана по моя вина. Никога не съм си давал сметка колко много ме обичат войниците и колко малко са настроени да служат при друг. Все пак Квинт Помпей също е родом от Помпей и мислех, че ще приемат по-благосклонно един земляк. Но съм се заблуждавал.

Така или иначе, разчитам Сенатът да не създаде излишни затруднения по въпроса за командването в Северна Италия. Ако хората ми не можаха да се спогодят с един пиценец, как ли биха се отнесли към човек, родом от Рим? Ние, северняците, не си поплюваме.

Бих искал да ти пожелая успех във всички начинания, с които си се захванал, Луций Корнелий. Ти си истински защитник на традицията, но това не ти пречи да използваш крайно нетрадиционни методи. Човек, може много да научи от теб. Иска ми се да те уверя в пълната си подкрепа. Ако има нещо друго, с което мога да ти бъда полезен, не се колебай да се обърнеш към мен.“

Сула се засмя от удоволствие и бързо изгори писмото. Това бе една от малкото успокоителни новини, които го настигаха през последните дни. Вече нямаше съмнение, че цял Рим е настръхнал срещу промените, които бе внесъл в конституцията. Плебейското събрание се бе събрало и избрало десетте нови народни трибуни. Сред тях нямаше и един, който да не е отявлен противник на неговите реформи и поддръжник на Сулпициевите. Особено личаха имената на Гай Милоний, Гай Папирий Карбон Арвина, Публий Магий, Марк Вергилий, Марк Марий Гратидиан (осиновеният син на Гай-Мариевия брат) и не на последно място — Квинт Серторий. Когато Сула научи, че Серторий смята да се кандидатира, веднага му прати предупреждение, че това няма да се отрази добре на по-нататъшната му кариера. Но той се направи, че не е чул и дори демонстративно заяви, че тъй и тъй според новите закони плебсът е лишен от всякакви права, какво значение имало кой ще бъде трибун.

Пълният провал на Сула пред плебейското събрание беше много тревожен сигнал. За да въдвори известен баланс, той трябваше да уреди куриатните магистратури за консервативно мислещи хора. Ако легес Корнелие искаха да имат бъдеще, и двамата консули, и шестимата претори трябваше да бъдат техни поддръжници. Въпросът с квестора, бе решен лесно. Местата бяха заети или от завърнали се в Курията сенатори, или от младежи, издънки на сенаторски фамилии, на които можеше да се разчита в бъдещите борби с народа. За квестор бе избран и любимецът на Сула Луций Лициний Лукул, който веднага се върна на служба при него.

Разбира се, сред кандидатите за консулския пост трябваше да бъде и племенникът на Сула Луций Ноний, добрал се до преторство две години по-рано. Ако случайно станеше и консул, едва ли би посмял да разваля отношенията си с могъщия си вуйчо. Проблемът обаче се състоеше в липсата, на каквито и да е държавнически качества у Ноний, който досега не бе сторил нищо, за да се отличи над останалите, и съответно трудно би спечелил гласоподавателите. Единственият смисъл от поставянето му в кандидатските списъци бе да се зарадва сестрата на Сула, за чието съществуване консулът почти бе забравил — до такава степен бе изгубил чувството си за семейна принадлежност. Колкото пъти идваше сестра му в Рим — а това тя правеше сравнително често, — брат й нито веднъж не благоволи да й се обади. Тази грешка обаче щеше да бъде поправена! За щастие Далматика се оказа достатъчно отзивчива и направи всичко по силите си да стопли сърцата на зълвата и ужасния Луций Ноний, който ако не станеше консул, едва ли би бил, от каквато и да е полза за рода.

Сред кандидатите на изборите имаше още две предпочитани от Сула имена. Най-напред някогашният легат на Помпей Страбон Гней Октавий Рузон, който твърдо го подкрепяше и се обявяваше в полза на традицията; нищо чудно да се подчиняваше и на нареждания от страна на някогашния си началник Помпей. Вторият многообещаващ кандидат беше Публий Сервилий Вация — вярно не от патрицианската фамилия на Сервилиите, но все пак знатен сенатор, с голямо име сред първата класа. Допълнително предимство за него беше успешната му военна кариера; за римляните това винаги е било от значение.

И все пак имаше един четвърти кандидат, който силно тревожеше Сула, най-вече защото имаше големи шансове да се хареса на събратята си от богатите обществени слоеве. Въпросният човек имаше всички качества за консул, а освен това никой не можеше да го подозира в заговорничене срещу сенаторите или в пренебрежително отношение спрямо конниците. В крайна сметка Луций Корнелий Цина беше патриций, принадлежеше не по-малко от Сула на славната фамилия на Корнелиите, беше женен за една от богатите дъщери на Аниите, радваше се на голям авторитет и като пълководец, и като адвокат и оратор. Сула обаче знаеше, че по някакъв начин Цина е влязъл в близки отношения с Гай Марий — най-вероятно, защото Марий го е купил. Подобно на много други сенатори и той бе познал финансови затруднения, свързани с войната, но когато дойде бреме да се броят длъжниците в Сената, се оказа същински богаташ. „Да, купен — разсъждаваше мрачно Сула. — Какъв хитрец е този Гай Марий! Естествено, че го е подкупил. Та нали Цина трябваше да съди младия Марий за убийството на Катон Консул.“ При нормални обстоятелства Цина едва ли можеше да се подкупи — още една причина гражданите от първата класа да гласуват за него. Но времената бяха лоши, а един разоряващ се сенатор мисли най-вече да осигури бъдещето на синовете си, както и собствената си кариера. Дори да се е гордеел с принципите си, такъв човек лесно би се продал. Още повече, че сделката не го задължава да промени политическото си мислене.

Сякаш наближаващите избори не бяха достатъчна грижа за Сула, той все повече се убеждаваше, че армията не желае да стои в Рим. Войниците изгаряха от нетърпение да се отправят на изток, за да победят Митридат. Малцина можеха да проумеят истинските мотиви на пълководеца си да ги държи толкова време в града, където не ставаше нищо интересно за тях. А и на римляните започваше да им идва до гуша от легионите; не че войниците не бяха повече канени на безплатни вечери, безплатни квартири и безплатен разврат. По-скоро се засилваше съпротивата на онези, които от самото начало бяха против нахлуването им в града. Нелюбезните римляни ставаха все по-дръзки и често се случваше минаващите патрули да отнесат съдържанието на нечие нощно гърне.

Ако Сула бе подкупил, когото трябва, той би си осигурил категоричен успех в изборите за консули и претори. Едва ли в историята на Рим бе имало друга такава година, в която всички да искат да бъдат подкупвани. Но той беше човек, който за нищо на света не би се разделил със златото си. Нека Помпей Страбон издържа сам легионите си, ако иска; нека и Марий твърди, че би сторил същото със своите. Луций Корнелий Сула винаги е гледал на армията като на задължение на държавата. Ако Помпей Руф бе сред живите, Сула като нищо би оскубал богатия си сват, но за свое голямо съжаление не се беше сетил навреме. Със смъртта си пиценският земевладелец отнасяше и състоянието си.

„Плановете ми са добри, успехите ми — нетрайни — мислеше с горчивина Сула. — Тоя проклет град е пълен с хора, които имат собствено мнение и държат всичко да е така, както те го искат. Защо никой не ще да види колко много смисъл има в законите ми? Защо никой не ще да види ползата от тях? Как изобщо би могъл човек да събере достатъчно власт в ръцете си, за да осигури просъществуването на делото си? Уви, светът и занапред ще остане жертва на идеалистите и хората с принципи!“

И така, към края на декември той изпрати войската си обратно в Капуа под командването на предания и послушен Лукул, назначен официално за квестор в армията му. След като се освободи от това бреме, Сула се хвърли с жар в предизборната кампания, разчитайки и този път най-вече на късмета си.

Той винаги се беше убеждавал, че има ясна представа за настроенията на народа и че е запознат със силата на политическата опозиция. Колкото и да се обявяваше сам за черната овца обаче, той можеше и да подозира до каква степен всички слоеве на обществото са настроени против него. Никой не казваше дума, никой дори не го поглеждаше накриво; но колкото и да мълчаха, римляните никога нямаше да му простят, че доведе войска в Рим, никога нямаше да забравят, че пет римски легиона се бяха клели във вярност първо на пълководеца си, а чак след това — на родината.

Опозицията се опираше еднакво на всички класи и прослойки. Дори хора като братята Цезари или братята Назика, които бяха и лично обвързани със Сула и докрай предани на Сената, продължаваха да твърдят как консулът е могъл да разреши конфликта и без помощта на армията. И ако хората от първата класа се замисляха най-вече над методите на Сула, то хората от средните класи се плашеха от две други събития, не по-малко страшни от похода срещу Рим. Първо, Сула си беше позволил да осъди на смърт един действащ народен трибун; второ, беше прогонил от дома му стария и болен Гай Марий, беше го разделил и със семейство, и с обществено положение, най-накрая го беше осъдил на смърт.

Още при провеждането на изборите стана ясно, че опозицията в Рим надига глава. Вярно, Гней Октавий Рузон се добра без проблеми пръв до консулството, но за негов колега бе посочен Луций Корнелий Цина. Преторите бяха все независими личности, сред които нямаше човек, задължен с каквото и да било на Сула.

Най-тревожни се оказаха обаче изборите за военни трибуни, проведени в трибутните комиции. Гласоподавателите се спряха все на хора, които консулът не можеше да понася и на които за нищо на света не би се доверил. Гай Флавий Фимбрия, Публий Аний, Гай Марций Цензорин, все младоци, които не биха дали пукната пара за началника си, още по-малко ако той има навика да превзема Рим с войска! Всеки от тях би му отрязал гърлото със същото хладнокръвие, с което младият Марий бе заклал консула Катон. „Мога само да се радвам, че мандатът ми свърши и че не съм длъжен да ги вземам в моите легиони. Та всеки от тях си е един потенциален Сатурнин.“

Въпреки разочароващите изборни резултати Сула нямаше причина да се смята за нещастен. През последните дни на годината се случиха и някои приятни събития. След като беше изгубил толкова време в чакане, поне можеше да се запознае по-подробно с положението в Римска Азия, Витиния и Гърция. Шпионите му не си бяха губили времето и го бяха осведомили за всичко по-важно. Така той вече разполагаше с известен стратегически план. Щеше да е далеч по-мъдро, ако прехвърли легионите си най-напред в Гърция, оставяйки Мала Азия за по-нататък. Армията му беше твърде малобройна, за да напада понтийците в гръб; първо трябваше да очисти Гърция и Македония от вражите войски, чак след това да настъпва на свой ред. Освен това понтийското нападение срещу Македония не бе протекло съвсем, както смяташе Митридат. Гай Сенций и Квинт Брутий Сура бяха доказали за сетен път, че численото превъзходство невинаги е от решаващо значение, щом насреща стоят римските легиони. Само с по няколко хиляди войници двамата бяха извършили големи подвизи, но едва ли щяха да издържат още дълго.

Първата задача, която трябваше да разреши, бе как най-бързо да напусне полуострова с войските си. За да спечели веднъж завинаги репутацията на Гай Марий, неговият най-голям враг, трябваше на всяка цена да спечели войната срещу Митридат… И да оплячкоса Изтока. Ако войниците му се завърнеха с пълни кесии с жълтици, Сула щеше да напълни държавната хазна и да възвърне забравеното благополучие. Така може би щеше да си спечели най-сетне доверието на гражданите, които да му простят старите грехове. Само пълните стомаси и изплатените дългове щяха да убедят плебса, че дори Форумът да е бил превърнат в място за игра на зарове и ашици, това не е чак от такова значение.

В последния си ден като консул той свика Сената на извънредно заседание и се обърна към назначените отци със забравена прямота и откровеност. Искаше да убеди всички присъстващи, че вярва в правотата на своите закони.

— Ако не бях аз, назначени отци, вас просто нямаше да ви има. Мога да кажа това с ръка на сърцето. Ако законите на Публий Сулпиций Руф бяха останали върху таблиците, плебсът — дори не народът като сбор от патриции и плебеи, а само плебсът — щеше да властва в Рим, без да съществува нито една институция, която да внася известен баланс в управлението. Сенатът щеше да си остане в ролята на историческа реликва, където няколко десетки мъже ще си припомнят добрите стари времена. Никой от нас не би могъл да се обърне към народа нито със съвет, нито дори с пожелание. Всички важни решения в държавата, дори онези, които заслужено се смятаха за прерогативи на Сената, щяха да бъдат вземани другаде. Затова преди да заплачете за тъжната участ на плебса и народа, преди очите ви да се залеят от сълзи, които нито плебсът, нито народът заслужават, предлагам ви първо да се замислите на какво щеше да прилича нашата свята институция, ако не бях аз.

— Така, така! — подкрепи го от място Катул Цезар, особено щастлив, защото синът му — един от младите сенатори, които бяха включени в списъците, без да са навършили необходимата възраст — най-сетне бе освободен от офицерските си задължения в провинцията и за пръв път присъстваше на заседание. Баща му изрично бе настоявал младият Катул да види как управлява консулът Сула.

— Спомнете си също — продължаваше Сула, — че ако искате и занапред да си запазите правото да направлявате римските дела, ще трябва най-вече да бдите над законите ми. Може би ще ви се иска да ги промените с нещо, но всеки път, когато някой посегне върху тях, нека първо се замисли за Рим! А за да бъде Рим, трябва да има мир в Италия. За да бъде Рим, вие трябва да напрегнете всички сили, за да измъкнете себе си и съгражданите си от блатото на дълговете и беднотията. Трябва да върнете на Рим предишното благополучие. Не можем да позволим народните трибуни отново да вдигнат плебса на бунт. Статуквото, такова каквото го оставям след себе си, трябва да бъде съхранено. Не можем да позволим и занапред идиоти като Сулпиций да управляват!

И за да подсили смисъла на думите си, се вгледа право в очите на двамата новоизбрани консули.

— Утре вие двамата, Гней Октавий и Луций Цина, ще наследите мен и покойния ми колега Квинт Помпей. Аз ще стана просто един консуларен сенатор. Гней Октавий, ще ми дадеш ли тържествената си дума, че ще запазиш законите ми?

Октавий дори не се поколеба.

— Давам ти най-тържествено своята дума, Луций Сула, ще запазя законите ти.

— Луций Корнелий Цина, ще ми дадеш ли и ти дума, че ще запазиш законите ми.

Цина го изгледа без капчица страх или стеснение.

— Зависи, Луций Корнелий Сула, от много неща зависи. Ще запазя законите ти, но само ако те наистина позволят едно по-леко управление на страната. В момента обаче никак не съм убеден в това. Цялата държавна уредба се върна толкова назад във вековете, стана толкова тромава и неестествена… А пък гражданските права на голяма част от римското общество бяха — не се сещам друга дума — премахнати. Много ми е неприятно, че те разочаровам в такъв тържествен ден, но по-добре да не ти обещавам нищо.

Изведнъж лицето на Сула стана неузнаваемо; за пръв път целият Сенат имаше честта да се запознае с другото аз на своя консул — с онази хищна и злобна твар, която живееше в душата на Луций Корнелий Сула и от време на време протягаше смъртоносните си нокти към набелязаните жертви. Както близките съратници на Сула, така и беглите му познати сред назначените отци никога нямаше да забравят изражението му в онзи паметен момент. Всеки от тях щеше да трепери и да чака кога звярът ще бъде пуснат окончателно на свобода.

Преди Сула дори да понечи да отговори, думата му беше отнета от Сцевола Понтифекс Максимус, който се обърна към Цина:

— Луций Цина, не предизвиквай съдбата! — извика и едва не се просна в краката на колегата си. Веднага си беше спомнил, че когато предния път бе видял Сула в подобно настроение, веднага последва походът срещу Рим. — Умолявам те, дай дума на консула!

Последва го гласът на Антоний Оратор:

— Ако наистина смяташ от самото начало да се държиш така предизвикателно, Луций Цина, то не се учудвай, като ти се случи нещо лошо! Нашият консул Луций Катон също се правеше на много важен, но го издебнаха, когато най-малко очакваше.

Целият Сенат се бе разшумял, млади и стари сенатори обсъждаха в един глас случилото се. Някои бяха просто раздразнени, други искрено се плашеха от бъдещето. Защо тези проклети консули не се откажат веднъж завинаги от личните си амбиции и жажда за власт? Не можеха ли да разберат, че това, от което се нуждае най-много Рим в момента, е мир и спокойствие?

— Тишина! — обърна се към сенаторите Сула. Без да повтаря, без дори да повишава тон, той обиколи залата с поглед и всички застинаха по местата си.

— Консуле, мога ли да говоря? — попита Катул Цезар, който се сети, че преди много години в Тридент, малко преди да отстъпят пред ордите на кимврите, Сула го бе изгледал по същия зловещ начин.

— Имаш думата, Квинт Лутаций.

— Най-напред бих искал да кажа нещо за Луций Цина — започна с леден глас Катул. — Мисля, че той заслужава да бъде държан под око. Според мен можем само да съжаляваме, че той бе избран на пост, който не заслужава. Луций Цина може да се хвали, че е добър военен, но политическите му разбирания и представата му как точно трябва да бъде управляван Рим са жалки. Когато беше градски претор, той не предприе нито една от мерките, които беше длъжен да предприеме. Когато двамата консули бяха далеч от града и воюваха, той, Луций Цина, превърнат по силата на обстоятелствата в управител на цял Рим, не направи и най-малък опит да облекчи икономическото положение на населението. Ако навремето той се бе постарал да стори нещо за своите съграждани, сега общото положение в държавата щеше да е къде-къде по-розово. Ала вместо да си вземе бележка от собствените си пропуски, Луций Цина, възгордял се до небето, че са го избрали за консул, се смята в правото си да критикува човек, не само по-умен и способен от него, но и много по-добре запознат с вътрешното положение в страната. Луций Цина се смята за толкова по-високостоящ от всички нас, че не благоволява да даде едно обещание, напълно в духа на нашата сенаторска общност.

— Нека те уведомя, Квинт Лутаций Сервилий, че нищо в думите ти не ме кара да променя решението си — отвърна му грубо Цина, наблягайки на това, че Катул сервилничи на други хора.

— Не съм изненадан да го чуя — рече с присъщото си високомерие Катул. — Нещо повече, убеден съм, че никой от нас, дори да ти заговорим в един глас всички, не е способен да те убеди в каквото и да било. Твърдата ти глава омеква само при звъна на жълтиците, Луций Цина. Както преди години, когато Гай Марий трябваше да измие позора на сина си, убиеца!

При тези думи Цина изведнъж се изчерви; това беше една от слабостите, които не можеше да понася у себе си. Винаги се издаваше, когато не трябва.

— Има обаче един начин, по който ние, назначените отци, ще принудим Луций Цина да запази законите, с които нашият консул има доблестта да ни дари — продължи Катул Цезар. — Предлагам двамата новоизбрани консули Гней Октавий и Луций Цина да произнесат тържествена клетва. Нека в клетвата се казва, че и двамата се задължават да запазят сегашната държавна уредба, записана в законите на Луций Сула.

— Съгласен съм — подкрепи го Сцевола.

— И аз — рече Флак Принцепс Сенатус.

— И аз — рече Антоний Оратор.

— И аз — рече Луций Цезар Цензор.

— И аз — рече Крас Цензор.

— И аз — рече Квинт Анхарий.

— И аз — рече Публий Сервилий Вация.

— И аз — заключи Луций Корнелий Сула и се обърна към Сцевола: — Понтифекс Максимус, дали ще бъдеш така добър да приемеш клетвата от страна на двамата консули?

— Да.

— Тогава и аз ще я положа — обяви на висок глас Цина, — но само след като видя, че мнозинството от Сената подкрепя предложението.

— Нека Сенатът се раздели — съгласи се веднага Сула. — Тези, които са в подкрепа на клетвата, да застанат от дясната ми страна. Тези, които са против — от лявата.

Само няколко сенатори дръзнаха да застанат вляво от Сула, но от тях най-бърз бе Квинт Серторий, който сякаш се опитваше с мощната си физика да сплаши самозабравилия се консул.

— Сенатът даде своя глас в полза на клетвата — обяви Сула и след като си върна обичайното изражение, отново се обърна към Сцевола: — Квинт Муций, ти, който си наш върховен понтифекс, би трябвало най-добре да знаеш как се произнася подобна клетва.

— Има установен церемониал — обясни той. — Най-напред целият Сенат отива в храма на Юпитер Оптимус Максимус, където фламен Диалис и аз извършваме жертвоприношение. За жертва трябва да бъде подбрана двегодишна овца, а помощници ще ни бъдат жреците на Двата зъба.

— Колко лесно! — не се сдържа и подвикна Квинт Серторий. — Обзалагам се, че докато се качим на Капитолия, жреците и животното вече ще ни чакат!

Сцевола обаче продължи, все едно никой нищо не беше казал:

— След като извършим жертвоприношението, ще помоля Луций Домиций, сина на покойния върховен понтифекс — неговото участие няма задължителен характер — да гадае по черния дроб на жертвата. Ако ауспициите са благоприятни, ще заведа целия Сенат в храма на Семон Санк Дий Фидий, бога на верността. Там под открито небе, както се изисква при полагането на всяка клетва, новоизбраните консули ще обещаят да пазят легес Корнелие.

Сула стана от стола си на подиума.

— Ами тогава да не губим време, Понтифекс Максимус.

 

 

Знаменията бяха благоприятни и сякаш за да потвърди, че това е наистина волята на боговете, а не просто сенаторски заговор, по пътя от едното светилище до другото над главите на назначените отци, точно при Порта Санквалис, в посока отляво надясно прелетя орел.

Но Цина нямаше намерение да се обвързва с никакви клетви по въпроса за законите на Сула. Той беше хитър човек и знаеше как може хем да се престори, че се кълне, хем след време спокойно да се отметне от думите си, без да го обвинят, че е клетвопрестъпник. Докато сенаторите се изкачваха нагоре по Капитолия, за да излязат пред храма на Юпитер, той умишлено изостана, за да го настигне Квинт Серторий. Като издебна момент, в който никой не ги наблюдаваше, Цина се доближи до младия сенатор и го помоли да му намери отнякъде камък. И докато назначените отци се придвижваха от единия храм до другия, Серторий подбра някакво камъче и го пусна в гънките на тогата на Цина. Бъдещият консул сграбчи камъчето в скритата си лява ръка и го премести на място, където винаги можеше да го хване. Камъкът беше малък, гладък и объл, криеше се идеално в дланта му.

Още като малко дете, подобно на всеки римлянин, Цина бе учен, че за да положиш клетва, трябва да застанеш под открито небе. Така малкото момче си бе играло да се заклева в какво ли не като малък — във вечно приятелство или вечна омраза, в помощ или отмъщение, в неща, смели или просто невъзможни. Защото за да бъде една клетва истинска, тя трябваше да има за свидетели небесните богове; ако те не можеха да чуят с ушите си клетвата ти, то тя можеше и да не се спази, никой в нищо не можеше да те упрекне. Навремето и малкият Цина се бе клел с вяра и желание… И бе изпълнявал най-съвестно ритуала. Един ден обаче се бе запознал със сина на конника Секст Перквициен, който като член на тази ужасна фамилия от крадци и мошеници навярно не бе удържал и на едно обещание през живота си. Двамата бяха на една възраст, но Секст Перквициен отбягваше компанията на сенаторски синчета. Срещата му с Цина бе съвсем случайна, нищо че двамата веднага намериха в какво да се закълнат.

— Това, което трябва да сториш в такива случаи — напътстваше новия си познайник Секст Перквициен, — е да не се откъсваш от Майката Земя. За да си сигурен, че няма да ти избяга, дръж в едната си ръка камък. По този начин се предаваш под закрилата на боговете от Подземния свят. Подземният свят се намира дълбоко в недрата на Майката Земя и боговете му закрилят всички, които не се откъсват от нея. Камък, Луций Корнелий, вземаш един камък и боговете не могат да сторят нищо срещу теб!

Затова, когато Луций Корнелий Цина трябваше да положи своята тържествена клетва, че ще съхрани законите на Сула, той нито за миг не пусна камъка, скрит под гънките на тогата си. Когато произнесе и последната дума от клетвата, той се наведе към земята, разрови се из клонките и листата, покрили пода — нали храмът нямаше покрив, вътре човек можеше да си намери какво ли не — и едва сега показа камъка на околните, все едно го беше подбрал изпод боклука.

— Ако наруша някога тази клетва — каза той отчетливо, за да го чуят ясно всички, — нека бъда захвърлен от Тарпейската скала така, както хвърлям този камък!

Камъкът излетя във въздуха и шумно се удари о мръсната, олющена стена на храма. След което се свлече сред шумата и Майката Земя го прие обратно в пазвата си. Като че ли никой не разбра смисъла на този жест, нищо че Цина едва сдържаше вълнението си. Изглежда, Секст Перквициен е бил запознат с тайна, за която никой римски сенатор дори не подозира. Когато някой от тях го обвинеше, че е пренебрегнал дадената дума, просто щеше да му обясни къде е грешката. Целият Сенат го бе видял как хвърля камъка, неколкостотин свидетели не можеха да забравят току-така една любопитна подробност. Уви, лошото на тази хитрина бе, че не може да се използва два пъти. Ако обаче Прасчо Метел Нумидик я бе знаел, това щеше да му спести много време и пари!

 

 

Сула присъства на новогодишната церемония на Капитолия, за да уважи двамата си наследници, но така и не се задържа за пиршеството. Извини се с това, че още на другия ден заминава за Капуа и трябва да си пази силите. Присъстваше обаче на първото годишно заседание на Сената, където двамата консули държаха своите първи речи. Цина говори кратко, но каза достатъчно, за да разгневи предшественика си.

— Аз ще се покажа достоен за службата си, с нищо няма да накърня авторитета на римския консул — говореше той пред назначените отци. — Ако нещо не ми се нрави, то е, че армията ни на Изток ще бъде водена от миналогодишния консул, когато по право тя принадлежеше на Гай Марий. Дори ако оставим настрана противозаконния процес срещу Гай Марий и смъртната присъда, произнесена над него, аз съм дълбоко убеден, че миналогодишният сенатор би трябвало да остане в Рим, за да отговаря пред съда.

Пред съда ли? Но в какво го обвиняваха? Никой не можеше да каже със сигурност, макар че не бе трудно да се досетят сенаторите, че Сула е извършил държавна измяна и че за да се докаже тя, е достатъчно да се припомни походът му срещу Рим. Сула въздъхна и се примири с неизбежното. Самият той нямаше никакви скрупули и знаеше, че ако него го бяха принудили насила да положи клетва, със сигурност би се отметнал от нея веднага щом сметне за необходимо. Но не беше предполагал, че и Цина може да се окаже неверник като него. Противникът му обаче беше твърд и безкомпромисен. Толкова по-зле…

Когато напусна Капитолия, се запъти право към Субура, където го чакаха вечната Аврелия и нейната инсула. По пътя се чудеше как най-лесно би могъл да се разправи с Цина. Рим се оказа достатъчно голям град и когато Сула потропа на вратата на приятелката си, вече бе измислил решение за проблема. Икономът Евтих посрещна на прага един доволен и оптимистично настроен човек.

Усмивката му обаче се изпари веднага щом насреща му застана навъсената Аврелия. Изглежда, тя не се радваше особено на посетителя си.

— Не и ти! — погледна я, сякаш не вярваше на очите си Сула, и се отпусна на близката кушетка.

— Да, и аз — седна тя на стола срещу него. — Не трябваше да идваш, Луций Корнелий.

— О, не се безпокой — отвърна й безгрижно, — когато тръгвах, Гай Юлий тъкмо се настаняваше удобно за започващото пиршество.

— Предполагам, че дори ей сега да се появи на вратата, това теб дори не би те притеснило — сряза го тя. — Добре, че има кой да ме пази при подобни ситуации. В крайна сметка аз съм жена и не мога да си позволявам всичко. — Повиши глас и се обърна към коридора: — Луций Декумий, би ли дошъл при нас?

Дребният човечец се показа от кабинета на домакинята и изгледа Сула с безразличие.

— О, точно ти ли! — възкликна с несдържана погнуса Сула. — Ако не бяха тия като теб, Луций Декумий, никога нямаше да тръгна с войска срещу Рим! Как можа ти, трезвомислещият мошеник да застанеш на страната на един инвалид? Та Гай Марий вече не би могъл да превземе дори Вейи, какво ли остава за Мала Азия?

— Гай Марий е един напълно здрав мъж в разцвета на силите си — възрази му Декумий, на когото се искаше хем да жегне довчерашния консул, хем да не си слага главата в торбата. Сула далеч не беше единственият приятел на Аврелия, когото ненавиждаше, но със сигурност бе единственият, от когото се страхуваше. Той знаеше твърде много подробности от живота на Сула, за които Аврелия дори не подозираше; уви, колкото повече научаваше, толкова по-малко му се искаше да ги сподели пред когото и да било. „Друго си е да си осведомен — повтаряше си често, — и ако в едно нещо мога да се закълна, то е, че Луций Корнелий е поне толкова голям разбойник, колкото и аз. Лошото е, че му се предоставя възможност да засегне всички със злините си, докато аз действам само на домашно ниво. Жалко, че няма кой да му попречи.“

— Бих казала, че за цялата тази бъркотия е виновен не Луций Декумий, а ти! — тросна се Аврелия.

— Глупости! Аз ли започнах? Гледах си мирно и тихо работата в Капуа и чаках кога ще замина за Гърция. В това време глупаци като Луций Декумий решават, че са длъжни да си наврат носовете, където не трябва, и изваждат на бял свят една развалина, чието единствено достойнство е, че е била всенароден герой! Ти какво мислиш? Точно твоето приятелче Декумий е събрало бандата на Сулпиций, за да блъска народа по Форума и в крайна сметка да направи дъщеря ми вдовица. И когато войниците ми стъпиха в Есквилина, за да донесат мир и спокойствие, кой ако не той, поведе тази въоръжена сган да се бие! Аз не съм виновен с нищо за безредиците! Просто трябваше да им сложа край!

Видимо ядосан, Луций Декумий се изправи, сякаш искаше да се нахвърли върху врага си.

— Аз вярвам в народа! — изрече, сякаш се кълнеше пред невидимите богове. Личеше си, че говори напълно искрено, може би просто защото ненавиждаше да го третират като по-долен.

— Ето, виждаш ли го? Напълнили са му главата с глупости, както и на всичките му останали събратя от долните класи! — съскаше Сула. — „Аз вярвам в народа“! Не се и съмнявам… Но не е ли крайно време да повярваш в тези, които струват повече от народа!

— Луций Корнелий, моля те! — намеси се разтреперана Аврелия. — Ако наистина се смяташ за нещо повече от Луций Декумий, можеш да се държиш по-достойно.

— Да! — възкликна като опиянен Луций Декумий, събрал достатъчно смелост заради факта, че и любимата Аврелия застава на негова страна. Той винаги бе държал да се показва храбър пред нея. Сула не беше Марий. Той беше като направен от камък, по чиято повърхност хора като Луций Декумий можеха само да си строшат ноктите. Но си струваше поне да опитат. Заради Аврелия. — Малко време ти остава, консуле Сула, дето си много важен! Гледай някой да не ти забие нож в гърба, когато най-малко очакваш!

Очите на Сула засвяткаха заплашително, устните му се разтегнаха и се показаха зловещите кучешки зъби; той полека се надигна от кушетката и се приближи до Луций Декумий, сякаш искаше да го убие на място.

Декумий отстъпи назад — не толкова от страх, колкото от нежелание да се докосне до човек, който видимо е излязъл извън границите на нормалното и може да донесе само нещастие.

— Мога да те смачкам както слон куче — изрече консулът. — Това, което ме възпира, е благородната дама, у която сме на гости. Тя твърде много те цени и уважава, за да посегна на живота ти. Ти може на много хора да си забил нож в гърба, Луций Декумий, но не се надявай, че ще ти позволя да го сториш с мен! Дори в съня си не посягай. Стой далеч от моята арена, така както аз стоя далеч от твоята. А сега се махай!

— Върви си, Луций Декумий — намеси се Аврелия. — Моля те!

— Не мога да те оставя сама с него. Не виждаш ли какви го прихващат!?

— Ще се оправя, не се безпокой.

И Луций Декумий си тръгна.

— Нямаше причина да се държиш толкова грубо с него — рече Аврелия, недоволна от поведението на Сула. — Той не знае как да се държи с човек в твоето положение, а пък, от друга страна, трябва да е лоялен към приятелите си. Твърде е предан на сина ми, за да не бъде предан и на Гай Марий.

Гостът седна отново на кушетката, но видимо се колебаеше дали не е по-добре и той да си тръгне.

— Не ми се сърди, Аврелия. Или аз ще ти се разсърдя. Съгласен съм, че това не е човек, с когото си струва да споря. Но все пак и той помогна на Гай Марий да ме постави в положението, в което съм сега. Никога не съм искал да бъда покорителят на Рим, тиранинът, който лишава народа от права!

Тя си пое нервно дъх.

— Да, разбирам какво чувстваш. Може да се каже, че имаш донякъде право. Знам, знам. Знам, че се опитваше да следваш буквата на закона, знам, че искаше всичко да се свърши без кръв и без насилие. Но това не е причина да се нахвърляш върху Гай Марий. Ако някой е виновен за нещо, това е само Публий Сулпиций.

— Тъкмо в това иска да ни убеди и самият той — възрази й Сула, но все пак видимо се чувстваше по-облекчен. — Ти си дъщеря на консул, Аврелия, мъжът ти е бил претор. Надявам се, имаш поне донякъде поглед върху нещата. Очевидно е, че Сулпиций не би започнал тази налудничава кампания, ако не беше подкрепен от човек с влияние, по-голямо от това, с което сам разполагаше. Този човек не може да бъде друг, освен Гай Марий.

— Защо казваш „разполагаше“? Той още не е изгубил влиянието си.

— Сулпиций е мъртъв. Заловили са го преди два дни.

Аврелия вдигна уплашено ръце пред устата си.

— А Гай Марий?

— Ех този Гай Марий. Гай Марий, Гай Марий, все Гай Марий! Помисли, Аврелия, помисли! Аз бих ли пожелал главата на Гай Марий? Защо ми е да убивам всенародния любимец? Не съм такъв глупак! Това, на което се надявам, е да съм го сплашил достатъчно. Така ще стои далеч от Италия поне докато аз самият не замина. Надявам се никога повече да не се върне. Не само заради себе си се надявам, но и заради цял Рим. Не можем да му позволим той да воюва срещу Митридат! — Протегна ръце, подобно на адвокат, който се опитва да вразуми оглушалите съдебни заседатели. — Аврелия, не може да не си забелязала, че откакто Марий се завърна в политическия живот преди година, той се е обвързал с хора, които в миналото не би благоволил дори да поздрави на улицата. Всички ние сме принудени да ползваме услугите на хора, които не обичаме, да търпим типове, на които ни се ще да се изплюем в лицето. Но откакто го покоси вторият удар, Гай Марий започна да прибягва до интриги и методи, за които би го било страх дори да помисли навремето! Аз познавам себе си. Знам на какво съм способен, за да постигна целта си. И няма да излъжа, ако кажа, че съм един много по-непочтен и безскрупулен човек от Гай Марий. И за това не мога да виня единствено съдбата си, живота, който бях принуден да водя като млад. Властта не ме направи по-добър. Но той, той не беше такъв човек! Да използва хора като Луций Декумий, за да се отърве от един младеж само защото ще обвинят сина му в убийство? Да използва хора като Луций Декумий, за да се обгради с престъпници и побойници? Помисли, Аврелия, само помисли! Вторият удар се оказа наистина фатален за морала на Гай Марий.

— Така или иначе, походът ти срещу Рим не трябваше да се случва.

— Какъв друг избор имах, можеш ли да ми кажеш? Ако имаше друга възможност, със сигурност бих я предпочел! Или искаш от мен да бях останал в Капуа и да чакам избухването на втора гражданска война — Сула срещу Марий!

Аврелия пребледня от вълнение.

— Нямаше да се стигне чак дотам!

— Е, да, имаше и трета възможност! Да се предам без бой на един полудял трибун и на един изкуфял старец! Да позволя на Гай Марий да се отърве от мен, както навремето се отърва от Метел Нумидик! Да използва плебейското събрание, за да го сложат начело на армия, която по закон не заслужава. Но когато изгони Метел от Африка, той вече не беше консул! Докато аз бях, Аврелия! Никой няма право да отнема командването от ръцете на действащ консул. Никой!

— Да, разбирам те — кимна тя. Очите й бяха пълни със сълзи. — Но те никога няма да ти простят, Луций Корнелий. Ти дръзна да поведеш армията срещу Рим.

Сула изръмжа недоволно.

— О, да не вземеш да се разплачеш! Никога не съм те виждал да плачеш! Дори на погребението на сина ми! Ако тогава не заплака заради него, сега нямаш право да плачеш заради Рим!

Тя сведе глава и сълзите й, вместо да се изтърколят по лицето й, закапаха в скута й. На светлината от прозореца черните й мигли заблестяха като стъкло.

— Тогава, когато душата ми наистина се задушава от мъка, не мога да заплача — оправда се Аврелия и избърса носа си с ръка.

— Това всеки може да го каже — едва се сдържаше на свой ред да не заплаче Сула.

Тя надигна глава. Сълзите продължаваха да се стичат от очите й.

— Аз не плача заради Рим — промърмори Аврелия и отново избърса носа си. — Плача заради теб.

Сула стана от кушетката и й подаде кърпата си. Застана зад нея и положи ръка върху рамото й. Не му стигаше смелост да я погледне в лице.

— Цял живот ще съм ти признателен за това — каза той и протегна другата си ръка пред лицето на Аврелия. Погали с пръст миглите й и поднесе две-три сълзи до устата си. — Това е тя, Фортуна — рече той, докато ги ближеше с език. — Даде ми на мен да управлявам през най-тежката година в историята на Рим. Също както ми даде най-тежкия живот, който човек би могъл да води. Но аз не се предавам, нито ме е грижа как точно ще победя. Има още много обиколки до края на състезанието. Докато не умра, то няма да свърши. — Стисна рамото на Аврелия. — Взех сълзите ти, за да ги пазя вечно в мен. Веднъж изхвърлих едно изумрудено огледало в канализацията, защото не ми трябваше. Твоите сълзи обаче ще запазя.

След което я пусна и си тръгна от дома й. Крачеше горд по улицата, все едно изведнъж бе забогатял с милион жълтици. Много жени бяха плакали заради него, но все заради собствената си мъка, заради собствените си разбити сърца. Никоя не би плакала заради неговата болка. Аврелия обаче го стори.

Навярно друг човек на негово място би омекнал, би се замислил няма ли и друг път към целта. Но не и Сула. Докато стигне до дома си — а той се намираше в другия край на града, — бе скрил всякакви чувства под маската си на римски управник и любезен съпруг. Вечерята премина приятно в компанията на Далматика, която бе заведена в леглото, за да се любят. След това Сула заспа и прекара десет часа в сън. Дори да му се бе присънило нещо, на сутринта не си го спомняше. Цял час преди зазоряване той се надигна от леглото и без да събужда жена си, отиде до кухнята, отряза си от топлия хляб и парче сирене и се затвори в кабинета си. Започна да се храни, като през цялото време не сваляше замисления си поглед от металната кутия пред себе си. Тя беше голяма колкото дървените имитации на храмове, където се пазеха семейните восъчни маски, беше положена в отсрещния край на писалището и съдържаше главата на Публий Сулпиций Руф.

Останалите осъдени бяха успели да избягат; всъщност само Сула и неколцина близки до него хора знаеха, че те никога не са и били преследвани усърдно. Сулпиций обаче трябваше да изчезне завинаги. Затова и не можеха да си позволят да го изпуснат.

Лодката, с която пресече Тибър, бе само заблуда. Малко по-надолу по течението Сулпиций отново прехвърли реката, но вместо да се спре в Остия, я подмина и се озова на малкото пристанище Лаврентум, на няколко километра от устието на реката. Там се бе опитал да наеме кораб, но с помощта на един от собствените му прислужници бе заловен. Хората на Сула го убиха на място, но знаеха, че без доказателство няма да получат никакво възнаграждение за труда си. Затова отрязаха главата, сложиха я в здрава кутия и я занесоха в дома на консула в Рим. Там си получиха и парите. Сула остана да се наслаждава на главата, напуснала раменете на притежателя си само преди два дни.

 

 

Преди да напусне Рим на втория ден от януари, Сула изпрати специално да повикат Цина на Форума. На рострата стоеше забито копие, а на копието стърчеше главата на Сулпиций. Стисна доста нелюбезно Цина за ръката и му посочи главата:

— Погледни я добре. И не забравяй как изглежда. Запомни добре изражението. Казват, че когато отсичат главата на човек, очите му не изгубват веднага способността да виждат. Ако досега не си вярвал на тези приказки, имаш случай да се убедиш в правотата им. Това е човек, който е гледал смъртта си отстрани. Запомни добре, Луций Цина. Аз нямам намерение да си оставя костите на Изток. Рано или късно ще се върна в Рим. Ако наистина прекъснеш лечението, което съм предписал на Рим, и ти ще гледаш как тялото ти бърше праха.

Вместо отговор Цина го изгледа с погнуса и презрение. Щом изрече и последната си дума, Сула яхна мулето си, и без да се обръща назад, напусна Форума. Може би не въплъщаваше идеала за велик пълководец, но цял живот Цина щеше да знае, че така изглежда Немезида.

Отново се обърна към главата и се взря внимателно в нея. Очите й стояха широко отворени, също както устата, която сякаш искаше да каже нещо. Зората едва пропукваше и по Форума нямаше хора. Ако сега бяха свалили главата, никой нямаше да я види.

— Не — каза на висок глас Цина. — Нека остане. Искам цял Рим да види на какво е способен човекът, превзел Рим със сила.

 

 

В Капуа Сула се затвори сам с Лукул, за да обсъдят някои въпроси. Време беше войниците да бъдат прехвърлени в Брундизиум. Първоначално Сула възнамеряваше да отплава от Тарент, но го уведомиха, че пристанището не разполага с достатъчно кораби за цялата му армия. Затова до Брундизиум трябваше де се ходи по суша.

— Ти ще отидеш пръв — заръча на Лукул. — Поверявам ти конницата и два от легионите. — Аз ще доведа другите три. Когато прекосите морето, не ме чакай. Ще акостирате в Елатрия или Бухециум и веднага тръгвате към Додона. Ще плячкосате всички храмове в Епир и Акарнания — това няма да ви направи особено богати, но пък ще има с какво да залъжеш войниците. Жалко, че скордизите успяха да превземат Додона толкова скоро. Да не забравяме все пак, че гръцките и епирските жреци са изпечени мошеници. Сигурно са успели да скрият доста неща от алчните лапи на скордизите. Каквото е останало от варварите, Луций Лициний, вие ще го вземете за себе си.

— От мен няма как да скрият нещо — усмихна се той.

— Чудесно! Отивате по суша до Делфи и там знаеш каква ти е първата работа. Докато не те настигна, цялата област ти принадлежи.

— Ами ти какво ще правиш в това време, Луций Корнелий?

— Ще чакам в Брундизиум да се върнат вашите кораби. Но преди това трябва да изчакам в Капуа дали няма да стане нещо лошо в Рим. Нямам доверие нито на Цина, нито на Серторий.

И понеже Капуа нямаше с какво да изхрани трите хиляди коня и хилядата мулета на римската конница, Лукул трябваше да потегли към Брундизиум още по средата на януари, нищо че зимата ставаше все по-студена и по-студена. И двамата си даваха сметка, че първите легионите ще отплават за Гърция най-рано в края на март, началото на април. Но колкото и да изнемогваше с провизиите Капуа, Сула продължаваше да се колебае; това, което му донасяха куриерите от Рим, започваше да изглежда обезпокоително. Най-напред се разбра, че народният трибун Марк Вергилий бил произнесъл забележителна реч пред тълпата на Форума, но за да не се окаже, че е прекрачил закона, изрично държал това да не се смята за заседание на плебейското събрание. Той публично поискал от Сената да лиши Сула, който така и така не беше консул, от проконсулския империум и да го доведе обратно в Рим — ако трябва и със сила. Сула трябвало да отговаря по обвинения в държавна измяна. Заради убийството на Сулпиций и противозаконните присъди над Гай Марий и още осемнайсет римски граждани.

Речта не довела до нищо, но скоро Сула научи и за дейността на Цина. Вторият консул започнал активна кампания сред педариите в Сената, за да осигури подкрепа за Вергилий и още един народен трибун — Публий Магий. Двамата щели да излязат с предложение Сенатът да препоръча на центуриатните комиции да лишат Сула от империум и да го извикат пред съда по обвинения в държавна измяна. Сенатът твърдо отказал да участва в подобни заговори, но той предчувстваше, че вятърът е задухал срещу него. Противниците му добре знаеха за трите легиона, разположени все тъй на лагер край Капуа, и си казваха, че проконсулът няма да събере смелост да нападне за втори път Рим. Можеха спокойно да го хулят и ругаят, нямаше кой да им държи сметка за това.

 

 

В края на януари получи писмо от дъщеря си Корнелия Сула.

„Татко, положението ми е отчайващо. Откакто съпругът и свекърът ми не са между живите, новият патерфамилиас — деверът ми, който на свой ред се кръсти Квинт, — започна да се държи по най-ужасен начин с мен. Той скоро се ожени и етърва ми не ме понася. Докато мъжът ми и свекърът ми бяха живи и се разпореждаха в къщата, никой не ме безпокоеше. Но Квинт Младши и нетърпимата му жена искат да се наложат над мен и свекърва ми. По закон цялата къща принадлежи на сина ми, но като че ли това никой не иска да си спомни. Свекърва ми — съвсем естествено, както предполагаш — взема все по-явно страната на сина си. Цялото семейство не престава да те клевети, да те обвинява за всички беди, които се случиха напоследък в Рим. Говорят дори, че нарочно си изпратил свекъра ми на север, за да го убият войниците на Страбон. Като резултат от всичко това децата ми и аз сме лишени от всякаква прислуга, сервира ни се това, което ядат робите, и дори не отопляват добре спалните ни помещения. Щом се оплача, всеки път ми се напомня, че за мен трябвало да се грижи баща ми, а не те! Все едно не съм родила на покойния си съпруг мъжка рожба, която един ден ще получи големия дял от наследството на дядо си! Естествено това е другата причина да се държат толкова зле с мен. Далматика ме кани да живея с нея в новия ви дом, но знам, че не мога да се съглася, без да съм поискала най-напред разрешение от теб.

Но това, за което най-много те моля, татко (все едно си нямаш достатъчно грижи с държавните дела, ами трябва да се занимаваш и с мен), не е да ме приютиш за вечни времена в дома си, а да ми намериш нов съпруг. До края на траура ми остават седем месеца. Ако ми позволиш, ще ги прекарам в дома ти под закрилата и наблюдението на жена ти. Но не искам да се натрапвам повече от необходимото. Искам да имам свой дом.

Аз не съм като Аврелия, не мога да живея сама. Нито ми се нрави да заживея като Елия, под жестоката тирания на баба си Марция. Моля те, татко, ще ти бъде вовеки благодарна, ако ми намериш нов съпруг! По-добре да бъда дадена на най-лошия сред мъжете, отколкото да нахълтам в дома на чужда жена. Казвам това напълно искрено.

Аз самата съм по-скоро добре. Децата също са здрави. Убеждавам се, че ако нещо се случи на сина ми, никой в тази къща няма да го оплаква…“

Ако се приемеше, че Корнелия не му е никаква — а и той не се беше загрижил кой знае колко за нея, — подобна жалба не представляваше нищо съществено. Но тя му беше някаква, а това се оказа решаващо, за да се раздели Сула с последните си колебания. Той вече знаеше в каква посока да продължи. Не че държавната политика имаше нещо общо със страданията на Корнелия Сула. Но пък и тя имаше своето скромно участие в голямата игра, която се разиграваше около баща й. Как смееше някакво си жалко пиценско парвеню да застрашава здравето на неговата дъщеря! И на нейния син!

Сула веднага написа и прати две писма — едното до Метел Пий, в което му нареждаше незабавно да напусне лагера под стените на Езерния и да доведе със себе си Мамерк; другото — до Помпей Страбон. Прасчо щеше да се задоволи с две лаконични изречения. Помпей имаше да чете по-дълго.

„Не се съмнявам, Гней Помпей, че си добре осведомен за случилото се напоследък в Рим — имам предвид непредпазливите действия на Луций Цина и на верните му кучета от колегията на трибуните. Мисля, мой скъпи приятелю и съмишленико, че двамата с теб се познаваме достатъчно добре, така де, че знаем добре на какво сме способни и как мислим. Можем само да съжаляваме, че кариерата не ни е позволила да се опознаем отблизо и да завържем истинска бойна дружба. Но така или иначе, уверил си се, че имаме подобни цели и намерения. У теб аз откривам онова консервативно чувство и онзи респект към традицията, който винаги е липсвал у един Гай Марий или Луций Цина. И също така подозирам, че и двамата не са ти присърце.

Ако наистина си на мнение, че е в полза на римските интереси начело на източната ни армия да застане Гай Марий и той да поведе войската срещу Митридат, то съветвам те отсега да скъсаш това писмо, без, да си губиш времето да четеш глупостите ми. Но ако смяташ мен за подходящия човек, то продължавай смело нататък.

Докато нещата в Рим са в подобно неустановено положение, аз съм с вързани ръце и дори не смея да помисля за онази смела авантюра, която се готвех да започна още миналата година, преди да изтече консулският ми мандат. Вместо да замина обаче на изток, аз съм принуден да чакам с три от легионите си в Капуа, за да съм сигурен, че някой междувременно няма да ми отнеме империума, няма да ме арестува и няма да ме осъди за това, че си позволих да защитя римските традиции и държавна уредба. Разбира се, моите противници — Цина, Серторий, Вергилий и Магий и до ден-днешен не престават да ме обвиняват в държавна измяна.

Като се изключат моята армия в Капуа, двата легиона при Езерния и последният — при Нола, ти единствен в Италия разполагаш с войска. Аз самият мога да разчитам и на Квинт Цецилий с поверените му два легиона, и на Апий Клавдий — с неговия. Те никога не ще се поколебаят да ме защитят — мен, както и онова, което свърших като консул. Причината да ти пратя това писмо е, че желая да знам мога ли да разчитам и на теб, с твоите легиони. Не изключвам възможността, щом се прехвърля в Гърция, Цина и приятелите му да се заловят веднага за работа. Когато му дойде времето, с радост бих се заел сам да оправя това, което те несъмнено ще развалят. Мога да те уверя, че когато победя Митридат и се завърна като триумфатор от Изтока, враговете ми ще има да плащат за греховете си…

Това, което ме тревожи обаче, е сегашното ми положение. Би ми се искало да знам, че разполагам с достатъчно време да напусна Италия. Както обаче добре знаеш, това би могло да означава, че още четири-пет месеца ще остана в страната. Ветровете в Адриатическо и Йонийско море са били открай време силни, а бурите — нещо обикновено. Не мога да рискувам живота на войници, които в тези времена никой не може да замени.

Гней Помпей, дали ще имаш нещо против ти да съобщиш на Цина и приятелите му, че войната срещу Митридат е била веднъж завинаги поверена на мен и че по закон никой не може да ми отнеме тази чест? Че ако се опитат с нещо да попречат на заминаването ми, всичко ще се обърне срещу тях? Че поне за известно време трябва да млъкнат с приказките за отнемане на империум и съдебен процес?

Ако отговориш положително на моята молба, бих искал и занапред да виждаш в мое лице единствено свой предан приятел и съмишленик. Очаквам с нетърпение отговора ти.“

Помпей Страбон не се забави с отговора и той пристигна в Капуа дори по-бързо от двамата легати, нищо че Езерния се намираше много по-близо. По ужасния почерк се разбираше, че го е написал собственоръчно, заради което и текстът беше съвсем лаконичен:

„Не се тревожи, всичко ще наредя.“

Когато Прасчо Младши и Мамерк най-сетне се явиха в къщата, наета от Сула за престоя му в Капуа, завариха го видимо спокоен, дори весел, нищо че според това, което знаеха за събитията в Рим, трябваше да е тъкмо обратното.

— Не се тревожете, всичко ще се нареди — посрещна ги още на вратата той.

— И как ще стане тая работа? — чудеше се Метел Пий. — Чувам, че щели да те дават под съд за убийство, държавна измяна, знам ли и аз какво още…

— Писах на моя много добър приятел Гней Помпей Страбон, който бе така добър да разбере тревогите ми. Пише ми, че щял да нареди всичко.

— Не се и съмнявам — рече Мамерк и на устните му се появи тънка усмивка.

— О, Луций Корнелий, толкова се радвам да го чуя! — извика Прасчо. — Сякаш всички са се наговорили да те клеветят! Дори за Сатурнин не си позволяваха да говорят така! Ако човек ги слуша какви ги приказват през последните няколко седмици, ще си помисли, че Сулпиций е бил не демагог, а полубог! — Тук той се спря, за да осмисли случайно получилата се рима. — Добре го казах, нали?

— Най-добре го запази за речите си на Форума, когато се кандидатираш за консул — посъветва го Сула. — Аз тия неща не ги разбирам. Мен са ме учили на елементарни работи.

Подобни забележки определено смущаваха Мамерк и той за сетен път се зарече, щом останат насаме с Прасчо, да го разпита какво знае или си мисли, че знае, за миналото на Луций Корнелий Сула. Открай време из Форума се разправяха какви ли не истории за хората, които се покажеха с нещо необикновени — твърде надарени или твърде амбициозни. Мамерк обаче не обичаше да се занимава с клюки и смяташе всичко чуто на улицата за преувеличено или разкрасено до неузнаваемост.

— В мига, в който напуснеш Италия, те ще премахнат всичките ти закони, в това можем да сме сигурни. Но ти какво ще правиш, щом се завърнеш?

— О, не ме питай такива неща. Винаги съм смятал, че за да се разреши даден проблем, той трябва най-напред да възникне.

— Но ти дали ще успееш да го разрешиш, Луций Корнелий? Мисля, че положението ти ще стане неудържимо.

— Винаги има начин да се справиш с нещо, Мамерк. Вярвай ми обаче, като ти казвам, че по време на войната няма да прекарам свободното си време с вино и жени! — Сула се засмя и като че ли най-сетне убеди приятелите си, че всичко е наред и причини за тревога няма. — Колко пъти трябва да повтарям, че съм любимец на Фортуна? Тя винаги ще се грижи за мен.

И така, тримата се впуснаха в дълъг разговор за края на Италийската война, както и за упоритостта, с която самнитите отказваха да се предадат. Излизаше, че по-голямата територия между Езерния и Корфиниум е все още под техен контрол, включително градовете Езерния и Нола.

— В продължение на векове са живели с ненавистта си към Рим, а в омразата си нямат равни на света — въздъхна Сула уморено. — Надявах се, че докато отплавам за Гърция, Езерния и Нола ще са капитулирали. Сега се замислям дали няма да ги заваря в същото положение, когато се завърна.

— Не и ако зависи от нас — възрази Прасчо.

На вратата тихичко почука един от робите, за да съобщи на Луций Корнелий, че вечерята е готова.

Той беше силно огладнял. Веднага скочи от стола си и поведе двамата си гости към трапезарията. Докато по масите беше останала храна, а прислугата продължаваше да щъка напред-назад, Сула гледаше да говори само за несериозни неща, по възможност смешки и закачки. Тримата се бяха разположили всеки на отделна кушетка — удоволствие, което римляните споделяха само с близки приятели.

— Ти никога ли не си водиш жени, Луций Корнелий? — попита Мамерк, щом робите най-накрая бяха отпратени.

Сула вдигна рамене и се намръщи.

— Искаш да кажеш, когато съм на поход и жена ми е далеч от мен?

— Да.

— Жените са само една излишна грижа, Мамерк, затова мога откровено да ти заявя, че не си водя в квартирата. — Сула се засмя. — А може би не ме питаш току-така. Все пак ти си попечителят на Далматика, нали така?

— Да си призная, дори не би ми минала подобна мисъл — оправда се Мамерк. — Просто човек се научава на просташки въпроси, когато прекарва години в армията.

Сула остави чашата си и се вгледа по-внимателно в Мамерк. Приятелят му бе заел кушетката срещу него; за пръв път Сула се взираше с такъв интерес в чертите му. Със сигурност не можеше да се сравнява с Парис, Адонис или Мемий. Косите му бяха черни, подстригани късо, лицето му беше едро, носът — крив и същевременно плосък; тъмните му очи се губеха в дълбоките орбити. Това, с което можеше да се похвали, беше гладката, мургава кожа. Няма що, здрав човек беше Мамерк Емилий Лепид. Достатъчно силен, за да убие Силон в единичен двубой — за това го бяха наградили с корона цивика. А това означаваше, че е и смел. Липсваше му острият ум на брат му, затова не можеше да представлява опасност за държавата, но пък и човек не можеше да го нарече глупак. Прасчо разправяше, че бил сериозен човек, можело да му се разчита в трудни ситуации, а и знаел да пази тайни. През последните няколко години от живота си Скавър го бе обикнал като свой син и накрая го бе направил изпълнител на завещанието си.

Разбира се, Мамерк усети изпитателния поглед на домакина върху себе си и дори започна да се чуди дали в любопитството му не се крие някоя несподелена любов…

— Мамерк, ти си женен, нали? — попита изведнъж Сула.

Приятелят му примигна от смущение.

— Да, Луций Корнелий.

— Деца имаш ли?

— Дъщеря, на четири години.

— Привързан ли си към жена си?

— Не, тя е ужасна жена.

— Замислял ли си се да се разведеш?

— Докато съм в Рим, само за това мисля. Когато съм на поход обаче, гледам изобщо да не се сещам за нея.

— Как се казва жена ти? Кой е баща й?

— Клавдия. Една от сестрите на Апий Клавдий Пулхер, дето обсажда Нола.

— О, Мамерк, изборът ти не е бил много мъдър! В тяхното семейство всички са тъй да се каже… различни.

— Различни? Кажи го направо чалнати.

От вълнение и любопитство Метел Пий бе забравил за какво се използва кушетката и стоеше изправен с вперени в устата на Сула очи.

— Дъщеря ми вече е вдовица. А няма и двайсет години. Има две деца, момче и момиче. Виждал ли си я някога?

— Не — отвърна спокойно Мамерк. — Не мисля, че съм имал честта.

— Като баща не мога да я преценявам, но ако се вярва на околните, е хубава — обясни и отново пое чашата си.

— О, да, Луций Корнелий, хубава е! — подкрепи го Прасчо. — Бих казал — възхитителна!

— Ето виждаш ли? Той поне говори от свое име. — Сула погледна в чашата си, където бе останала само утайка. Ловко плисна съдържанието й върху празната чиния пред себе си. — Петица! — зарадва се той, видимо доволен от себе си. — Пет е мое щастливо число. — Очите му отново се впиха в Мамерк. — Търся подходящ съпруг за бедното момиче. Доколкото разбирам, семейството на съпруга й се е наговорило срещу нея. Зестрата й възлиза на четиридесет таланта — повечето жени в Рим не могат да се похвалят със същото, — вече е доказала плодовитостта си, родила е момче, все още е много млада, а и по двете линии е патрицианка — майка й беше Юлия. Най-накрая, притежава според мен истински мил характер. Не казвам, че е от онези безволеви същества, но със сигурност знае как да общува с хората. Покойният й съпруг Квинт Помпей Руф-син беше луд по нея. И така, какво ще кажеш? Интересува ли те?

— Зависи — отвърна му Мамерк с известно колебание. — Какъв цвят са й очите?

— Не знам — призна си бащата.

— Наситено синьо — отговори вместо него Прасчо.

— А косите й?

— Червени, не, кестеняви… Забравих.

— Цветът им е като на небе след залез-слънце — осведоми го Прасчо.

— Висока ли е?

— Не знам — вдигна рамене Сула.

— Ще ти стигне до носа? — рече Прасчо.

— А кожата й каква е?

— Нямам представа — отговори бащата.

— Като бяло цветче, с шест златисти ивици — възнесе се Прасчо.

Сула и Мамерк се обърнаха като един към обитателя на последната кушетка и той се изчерви чак до ушите.

— Дали така ми се счува или ти искаш да се ожениш за дъщеря ми, Квинт Цецилий? — попита бащата.

— О, не, не съм казал такова нещо! Но мъжете нали сме за това, Луций Корнелий, да гледаме. Дъщеря ти е едно прекрасно създание.

— Ами тогава да я взема, преди да е станало късно — предаде се Мамерк и се спогледа усмихнат с Прасчо. — Винаги съм уважавал вкуса ти към жените, Квинт Цецилий. Така че нека ти благодаря, Луций Корнелий. Дъщеря ти вече е сгодена за мен.

— Трябва да изчакаме още седем месеца, защото е в траур — напомни му Сула. — Междувременно ще живее с Далматика. Иди да я видиш, Мамерк. Още утре ще й пиша.

 

 

Четири дни по-късно потегли за Брундизиум начело на три легиона, доволни, че напускат Капуа. Завариха Лукул на лагер пред града да чака края на зимата и да праща конете и мулетата да пасат тревата на италийците. Времето беше влажно и ветровито, а и занапред щеше да си остане такова, което не подтикваше човек да пътува по море. Войниците отдавна бяха започнали да скучаят и прекарваха повечето време в комар. С идването на Сула обаче се стреснаха и минаха към по-здравословен режим. Общо взето, не можеха да понасят Лукул, но със Сула беше различно. Лукул трудно се разбираше с простия легионер, а и не проявяваше желание да се разбере. За него човек, който не може да се нарече аристократ, просто не представляваше интерес.

През март Лукул отплава за Керкира. Двата легиона и конницата едва се побраха на корабите, отседнали в пристанището на Брундизиум, което означаваше, че Сула ще трябва да чака флотилията да се върне, за да пренесе и неговите три легиона. Едва в началото на май, когато в армейската хазна не бе останало почти нищо от двестате таланта злато, той успя да се прехвърли на свой ред през Адриатическо море, за да стъпи на гръцка земя заедно с осемнайсет хиляди войници и хиляда мулета.

Той спокойно се облегна на корабната кърма, за да се радва на белите дири, които корабът оставяше зад себе си, и на губещата се зад хоризонта Италия. Скоро и последният хълм се скри зад морето. Той беше свободен. На петдесет и три години Сула най-сетне отиваше на война, за каквато цял живот беше мечтал — война срещу чуждоземен владетел, от която може да се спечелят и слава, и почести, и много пари.

„Да си гледаш работата, Гай Марий! — мислеше си той победоносно. — Никога нямаше да позволя да ми откраднеш и тази война. Тя си е моя!“