Колийн Маккълоу
Венец от трева (25)

И така, когато Сула напусна Езерния, имаше основания да се чувства вътрешно спокоен. Градът щеше да продължи да се защитава. Легионите му поеха напред през земите на самнитите, уповаващи се на щастливата си звезда. Друго не им оставаше — в крайна сметка никой нямаше представа къде се намират в момента войските на самнитите и пиценците. Късметът отново не му изневери; той дори си позволи да мине под самите стени на някои от вражите градове — като Венафрум например, — окуражавайки всячески войниците си да сипят хули и обиди по безучастните зрители от крепостните стени. Когато най-сетне малката му армия достигна безпрепятствено вратите на Капуа, легионерите подеха маршова песен и населението на града се втурна да ги посреща с добре дошли.

Сула научи, че в момента, в който Мутил е отдръпнал част от войските си пред Ацера и ги върнал спешно в Самниум, за да помогнат срещу настъпващата римска армия, Луций Цезар на свой ред тръгнал да помага на обсадения град. Все пак съдбата не се показала твърде благосклонна към консула, защото самият Мутил бил останал насреща му. Оставяйки на Катул Цезар да се погрижи за заслужената почивка на войниците му, Сула яхна едно муле и се впусна по следите на началника си.

Както можеше да се очаква, завари го в изключително лошо настроение, при това без нито един конник — двете хиляди нумидийци, които Секст Цезар бе довел със себе си, незнайно къде се бяха изпарили.

— Знаещ ли какво направи тази лисица Мутил? — посрещна го Луций Цезар още на входа на палатката си.

— Не — отвърна чистосърдечно Сула и се облегна на временно издигнатия стълб от пленени копия. Предстоеше му да изслуша цяла пледоария по въпроса колко е жестока съдбата.

— Когато Венузия се предала на пиценците и венузините се присъединили към новата държава, сред пленниците Гай Видацилий открил някакъв си римски заложник — чужденец. Е, аз лично отдавна бях забравил за него, но се оказа, че в града още си живеел Оксинтас, един от синовете на нумидийския цар Югурта. На Видацилий му хрумнала щастливата идея да доведе Оксинтас тук, пред Ацера. Когато нападнах самнитите, използвах конницата си вместо авангард. И сещаш ли се какво направи Мутил? Облече въпросния Оксинтас в пурпурна роба, сложи му диадема на главата и го прати сам срещу нумидийците. Само като го видяха, двете хиляди нумидийци скочиха от конете и започнала да му се кланят… Можеш ли да си представиш — сви нервно юмрук Цезар, — да се кланят на врага, срещу когото воюват! И като се замисля, колко усилия ни струваше да ги докараме дотук! Всичко отиде напразно, абсолютно напразно!

— Ти какво направи?

— Какво да направя, подбрах ги обратно към Путеоли, където веднага ги качих на корабите и ги върнах в Нумидия. Имат си цар, да им бере грижата!

Сула го погледна одобрително.

— Постъпил си точно както е трябвало, Луций Юлий. — Ръката му погали дървените дръжки на пленените копия. — И все пак, като гледам, с или без конница, не си изгубил сражението! По копията познавам дори, че си спечелил.

Луций Цезар за миг позабрави вродения си песимизъм и ако беше способен да се усмихва, сигурно би го сторил.

— Което си е истина, спечелихме едно сражение. Преди три дни Мутил нападна — навярно, когато е разбрал, че си успял благополучно да проникнеш в Езерния. Аз обаче го изхитрих, като изкарах войските си през задния вход на лагера и го ударих в гръб. Шест хиляди самнити загинаха на бойното поле.

— А Мутил?

— Веднага даде заповед за отстъпление. Сега-засега Капуа е в безопасност.

— Чудесно, Луций Юлий!

— Де да можех и аз така да кажа — поклати тъжно глава той.

Сула с мъка възпря напиращата си въздишка и попита:

— Какво друго се е случило?

— Най-големият син на Публий Крас бил загинал под стените на Грументум. Баща му трябваше доста време да стои хванат като в клещи от луканите. За щастие тия диваци не знаят нито що е дисциплина, нито що е търпение. Лампоний вдигнал цялата си армия и тръгнал за някъде си. Публий и вторият му син Луций успели да излязат. — Вместо да се зарадва обаче, главнокомандващият тежко въздъхна. — Онези глупаци в Рим искаха да оставя всичко и да се върна спешно в града. И знаеш ли защо? За да съм бил провел изборите за консул суфектус, който да замести Луп до края на годината. Отказах им и горещо им препоръчах в случаи на отчаяна нужда да връчат командването на градския претор; все пак Цина е способен човек, не виждам защо да не му се доверят. — Цезар отново въздъхна, подсмръкна леко и се замисли за други проблеми. — В Италийска Галия Гай Целий е сформирал хубава малка армийка, която Публий Сулпиций повел на помощ на Помпей Страбон — да измъкне дебелия си пиценски задник от Фирмум Пиценум. Освен да му пожелаем на Публий Сулпиций на добър час при кривогледия варварин, друго не виждам какво можем да сторим. Между другото, Луций Корнелий, трябва да призная, че двамата с Гай Марий бяхте абсолютно прави за младия Квинт Серторий. В момента цяла Италийска Галия е единствено под негово управление и толкова по-добре, защото се справя много по-добре от Гай Целий. Самият Целий спешно заминал за Трансалпийска Галия.

— Какво е станало там?

— Салувиите отново се хвърлили в лов на глави — направи гримаса на отвращение Цезар. — Как да разчитаме, че тези хора ще се цивилизоват, когато след толкова векове съседство с гърците и римляните продължават да я карат, както си знаят! Помислили си нашите, че няма да им обърнем внимание, и се върнали към варварските си порядки. Лов на глави, представяш ли си! Пратих лично послание до Гай Целий, в което го упълномощавам да бъде безмилостен към всички виновници. Не можем да си позволил точно сега въстание в Галия.

— Така значи, Квинт Серторий се разполага свободно в цяла Италийска Галия — потъна на свой ред в размисъл Сула. Лицето му застина в израз едновременно на умора, нетърпение и дълбока горчивина. — Е, в крайна сметка, не е толкова невероятно! Човек, който е спечелил венец от трева, преди да е навършил трийсет години, може всичко да си позволи.

— Да не би да ревнуваш? — подпита го лукаво Цезар.

Той тръсна глава в знак на отрицание.

— Не, не мога да го нарека ревност! Пожелавам му всичко най-добро, дано успее да стигне върха, към който се е запътил! Този младеж ми харесва. Познавам го още от времето, когато служеше като кадет в армията на Марий в Африка.

Луций Цезар му отговори с някакъв нечленоразделен звук и потъна в мрачните си мисли.

— Друго интересно не се ли е случило? — попита Сула.

— Секст Юлий Цезар пое половината от доведените легиони и ги закара по Апиевия път право в Рим. Разбирам, че щял да прекара цялата зима у дома си. — Личеше си, че Луций Цезар изпитва пълно безразличие към братовчед си. — Както обикновено го е хванала астмата. За щастие поне брат му Гай му прави компания. От двамата заедно може да се събере един свестен човек.

— Аха! Значи скъпата ми приятелка Аврелия ще прекара известно време с мъжа си — усмихна се нежно при тази мисъл Сула.

— Знаеш ли, Луций Корнелий, ти си доста странен човек! Какво толкова важно има в това?

— Абсолютно нищо. Но иначе си напълно прав, Луций Юлий. Аз съм странен!

И понеже лицето на Сула се беше превърнало в доста смущаваща маска, Луций Цезар побърза да смени темата.

— Двамата с теб потегляме съвсем скоро на поход.

— Така ли? В каква посока? Кого ще освобождаваме?

— Походът ти към Езерния ме убеди, че тъкмо тя е ключовата позиция в целия южен фронт. Щом беше бит тук, Мутил веднага се запъти за натам; така поне твърдят осведомителите ти. Мисля, че е време и ние да отидем да видим какво става. Не бива да позволяваме градът да падне в италийски ръце.

— О, Луций Юлий! — отчаяно вдигна ръце Сула. — Езерния е трън в очите на италийците, но само толкова! Докато градът се държи, италийците ще се съмняват в способността си да ни победят. В това се състои цялата му роля! Жителите имат достатъчно провизии да издържат дълга обсада, а началникът на гарнизона Марк Клавдий Марцел е изключително способен и решителен мъж. Нека го оставим сам, да натрие носовете на самнитите, а ние да се заемем с други задачи! Ако Мутил се е прибрал в Самниум, единственият път, по който можем да минем, е отново по течението на Мелфа. Защо умишлено да насочваме войниците си към капана?

Луций Цезар почервеня от недоволство.

— Но ти мина оттам, нали?

— Да, но с хитрост. Втори път няма да се хванат.

— С хитрост или не, и аз ще мина — отсече сухо той.

— С колко легиона смяташ да тръгнем?

— С всички, с които разполагаме. Осем общо.

— О, Луций Юлий, по-добре изобщо забрави! — горещо го посъветва Сула. — Много по-разумно би било от наша страна да изгоним самнитите веднъж завинаги от Западна Кампания! Ако впрегнем и осемте легиона в една армия, ще отнемем пристанищата от ръцете на Мутил, ще подсилим Ацера, ще си върнем Нола. За италийците Нола е много по-важна, отколкото Езерния за нас!

Но Цезар прехапа устни в несъгласие.

— Аз командвам тук, Луций Корнелий, не ти! И аз казвам, че ще тръгнем към Езерния.

Сула вдигна рамене в знак, че се предава.

— Както кажеш, разбира се.

 

 

Седем дни по-късно Луций Юлий Цезар и Луций Корнелий Сула напуснаха Ацера и начело на осемте легиона, с които разполагаха римляните на целия южен фронт, потеглиха към Теанум Сицинум. Сула, който открай време се доверяваше най-вече на предчувствия и суеверия, по никакъв начин не можеше да се отърси от обхващащата го паника. И все пак друго, освен да следва навсякъде главнокомандващия, не му оставаше. Луций Цезар казваше кое как да бъде за голяма жалост на Луций Корнелий, застанал начело на двата легиона, с които вече бе отишъл веднъж до Езерния, и вперил тъжен поглед в точещата се далеч напред колона на войската. Луций Цезар умишлено го бе сложил в края на строя, за да е сигурен, че вечер, когато войниците издигнат укрепените лагери за през нощта, легатът няма да бъде в неговия, за да му натяква грешките. Мястото му на пръв помощник на главнокомандващия беше заето от Прасчо Метел Пий, който никак не се чувстваше щастлив от оказаната му чест. Предпочиташе да остане при Сула.

Едва в Аквинум Цезар лично изпрати да повикат Сула и презрително му хвърли някакво писмо. „Как се обръщат нещата на този свят!“ — помисли си с горчивина и отново си спомни началото на този поход, когато в Рим именно той даваше съветите на консула Цезар и от негово име играеше ролята на „експерт“ пред Сената. Но онова паметно за Сула заседание отдавна бе забравено от Луций Цезар, сметнал се за твърде умен, за да търси още съвети.

— Прочети, ако обичаш — подкани го Цезар. — Току-що пристигна от лагера на Гай Марий.

Римската офицерска куртоазия задължаваше получателят на кореспонденцията да не я подхвърля небрежно на подчинените си, а лично да им я прочете на глас. Добре запознат с този елементарен акт на уважение, Сула пое свитъка и усмихвайки се кисело, се захвана да разчита почерка на Марий.

„Луций Юлий, в качеството си на главнокомандващ северния театър на действия мисля, ще е редно да те уведомя за предстоящите си планове. Писмото е написано на Секстилските календи в лагера на войската ми край Реате.

Възнамерявам да нахлуя в земите на марсите. Най-сетне мога да твърдя, че моята армия е достатъчно добре обучена и е време войниците да докажат по същия безапелационен начин както предшествениците им в другите походи, водени от мен, на какво е способен римският легионер. В името на Рим и в името на своя пълководец!“

„Брей, брей! — зачуди се Сула и усети как му настръхва кожата. — Досега не бях чувал старото момче да се изразява с подобни думи! «В името на Рим и името на своя пълководец.» Каква ли нова идея се беше вселила в главата му? Защо е трябвало да обвързва собствената си личност с Рим? Моята армия, не римската армия, а моята собствена! Разбира се, това всички го казваме с или без повод, но защо ще набляга толкова на факта, че тъкмо той е пълководецът? Защото след войната писмото ще остане с векове в архивите ни, а името на Марий ще стои наравно с това на Рим!“

Бързо надигна глава да улови изражението на началника си, но дори Луций Цезар да бе прозрял смисъла на въпросното изречение, не го показваше. „А Луций Цезар — продължаваше да разсъждава Сула, — не е толкова прикрит човек, че да не му проличи, ако е забелязал подобно нещо!“ След което продължи нататък с написаното.

„Мисля, ще се съгласиш с мнението ми, Луций Юлий, че се нуждаем от победа, от пълна и решителна победа, в този край на Италия. Рим нарича официално войната ни с италийците Марсийска война и тъкмо затова марсите трябва да са тези, които първи да победим, и ако е възможно — да изхвърлим завинаги от съюза срещу нас.

Това аз мога да постигна, Луций Юлий, но за да бъде успехът ми сигурен, нуждая се от услугите на своя стар приятел и колега Луций Корнелий Сула. Както и от още два легиона. Разбирам с какво нежелание би се разделил с такъв безценен помощник като Луций Корнелий, да не говорим с цели два легиона. Но ако не смятах искането си за изключително наложително, никога не бих посмял да ти го отправя. Също така не бива да смяташ евентуалното прехвърляне на легионите за постоянно. Нека приемем, че ти ги взимам назаем. След два месеца ще си ги получиш обратно.

Ако сметнеш за възможно удовлетворяването на молбата ми, Рим ще научи за твоята загриженост и ще знае как да ти се отплати. Ако ли пък не можеш, ще трябва да оставя всичко, както е сега, и да измисля друг план за постигане на целите си.“

Сула надигна вежди и изгледа Луций Цезар.

— Какво ще кажеш? — попита той и остави внимателно писмото на писалището пред консула.

— Ти самият ще отидеш при него, Луций Корнелий — рече с привидно безразличие Цезар. — Ще успея да се справя с Езерния и без теб. Гай Марий е напълно прав. Нуждаем се от категорична победа над марсите. Тъй или иначе тук се лутаме като в лабиринт. Нито можем да спрем напора на самнитите и съюзниците им, нито можем да ги съберем на едно място, за да им дадем генерално сражение. Единственото, което ми остава, е да демонстрирам сила и да докажа издръжливост. Видяло се е, че до генерално сражение тук, на юг, няма да се стигне. Затова по-добре е то да бъде дадено на север.

На Сула пак му настръхна кожата. Единият от двамата главнокомандващи се имаше за равен по величие на Рим, другият не искаше дори за миг да приеме, че надежда за победа съществува. И понеже Цезар не виждаше светлина нито от изток, нито от запад, нито от юг, истинско щастие бе, че му се привиждаше на север! „Как бихме могли изобщо да постигнем нещо в Кампания, когато командването е в ръцете на човек като Луций Юлий? — мислеше си той. — Богове, защо никога досега не ми се е удал случай да командвам сам цяла армия? Та аз съм сто пъти по-добър от Луций Цезар! Мога да се окажа по-добър дори от Гай Марий! Откакто съм влязъл в Сената, прекарвам времето си в служба при хора, по-посредствени от мен. И Гай Марий е по-посредствен, защото не се е родил патриций от рода на Корнелиите. Прасчо Метел, Гай Марий, Катул Цезар, Тит Дидий, а сега този душевноболен наследник на една от най-древните фамилии в Рим! А кой е човекът, пращящ от сила и енергия, способен да навърти на пръста си венец до венец и да поеме управлението на цяла провинция, без дори да е навършил трийсет години? Някой си Квинт Серторий. Никому неизвестен сабин. Братовчед на Марий!“

— Луций Цезар, ние ще победим! — повтори за пореден път Сула пред началника си. — Ако щеш ми вярвай, но вече чувам как крилете на Виктория пърхат над главите ни! Ще разбием италийците на пух и прах. Те може и да са спечелили някое и друго сражение срещу нас, но ще загубят войната. Никой не може да победи Рим! Рим е вечен и всемогъщ. Аз вярвам в Рим!

— О, и аз вярвам, Луций Корнелий, и аз! — пресече го веднага Цезар. — А сега си свободен! Бъди от помощ на Гай Марий, защото истината е, че не виждам с какво можеш да ми бъдеш полезен на мен!

Сула стана от стола си и се запъти към изхода. Чак когато излезе навън, му хрумна една мисъл, която заради писмото и тревожното му съдържание бе пропъдил далеч от съзнанието си. Мисълта беше физическото състояние на Луций Цезар, когато двамата разговаряха. Усети как го обзема нов страх. Макар по принцип да беше бавен и флегматичен човек, този път консулът му се беше сторил като изпаднал в болестна летаргия — блед, изпотен, с треперещ глас. Без да се колебае, той се затича обратно при главнокомандващия и попита:

— Луций Юлий, добре ли се чувстваш?

— Да, разбира се!

Но Сула не му повярва и отново седна срещу него.

— Напротив, никак не си добре.

— Чувствам се много добре, Луций Корнелий.

— Трябва да те види лекар!

— Лекар в това забутано село? Най-много да се покаже някоя вещица, която да ми предпише свински тор и лапа от стрити паяци.

— Така и така ще мина през Рим, ще ти пратя сицилиеца.

— Щом настояваш, Луций Корнелий. Но го прати направо в Езерния. Докато дойде, аз вече ще съм там. — По челото му се спусна едра капка пот. — Свободен си, Луций Корнелий.

Сула вдигна рамене и отново стана.

— Ти решаваш, но според мен си хванал малария.

„Това е то“ — каза си с горчивина, докато излизаше за втори път навън, този път, без да се връща. Луций Цезар щеше да поведе войската си през прохода Мелфа, а сам не би могъл дори да се държи на коня си. Щяха да му скроят засада и най-накрая той пак щеше да бяга в Теанум Сидицинум, където пак да лекува раните си, много по-тежки от предишния път. О, защо всички римски началници трябва да са толкова слепи и твърдоглави?

Малко по-надолу по улицата Сула се засече с Прасчо Младши, който изглеждаше не по-малко мрачен от него самия.

— Началникът ви е тежко болен — предупреди го Сула и кимна с глава към главната квартира.

— Не ми го споменавай дори! — размаха ръце Метел Пий. — Този човек и в добро здраве да е, пак не можеш го накара да се усмихне, пък представи си какво чудо е, като го е пипнала маларията! Иде ми да си тегля ножа! Ти какво си му казал, че толкова упорито те отбягва?

— Казах му да забрави за Езерния и да съсредоточи силите си срещу самнитите в Западна Кампания.

— Да, като се има предвид здравословното състояние на главнокомандващия, и това е било достатъчно да го разгневиш — бегло се усмихна Прасчо.

Едно от нещата, които най-много учудваха Сула у Прасчо, беше способността му хем да заеква, хем да не заеква, когато си иска.

— Напоследък не те чувам да заекваш, Квинт Цецилий — рече той.

— 3-з-защо т-ти т-трябваше д-да го казваш, Луций Корнелий? Не з-заеквам само к-когато з-забравя, ч-че заеквам, п-проклет д-да си!

— Така ли? Много интересно. Не си заеквал преди… кога беше? Араузио, нали?

— Да — отвърна Метел Пий и си пое дълбок въздух, опитвайки се да мисли за нещо друго, та да престане да се мъчи. — П-предполагам, че като си в немилост, н-не си науч-чил за п-плановете на к-консула? Знаеш ли к-какво си е наумил да прави в Рим?

— Не. Какво му е хрумнало?

— Да даде гражданство на всички италийци, които не са се вдигнали срещу нас?

— Шегуваш се!

— Не и аз, Луций Корнелий! Когато човек живее в компанията на Луций Юлий, той просто забравя какво е това шега. Говоря ти напълно сериозно. Щом боевете приключат, а те сигурно ще замрат с идването на есента, той смята да прибере доспехите и да си облече сенаторската т-т-тога. Говори, че последното му дело като консул щяло да бъде раздаването на римско гражданство на всеки италиец, който не е воювал срещу нас.

— Но това е истинско предателство! Искаш да кажеш, че той и останалите кухи глави във върховното командване са погубили живота на хиляди римляни за нещо, което сами не са знаели какво е? — Сула се беше разтреперил от гняв. — Искаш да кажеш, че Цезар ще прекара шестте си легиона през прохода Мелфа с пълното съзнание, че негови войници ще загинат за този, дето духа. С пълното съзнание, че сам ще отвори врата на всеки мръсен италиец да получи желаното гражданство? Защото точно това ще стане, предполагам, сам го разбираш. Всички ще получат гражданство — от Силон и Мутил до последните освобожденци в клиентелата им! О, не, не може да направи подобно нещо!

— Няма защо да ми викаш на мен, Луций Корнелий! Аз ще съм от онези, които до последно ще се съпротивляват срещу всеобщото гражданство.

— Но ти дори няма да имаш възможност да си кажеш мнението, Квинт Цецилий. Докато другите дрънкат в Сената, ти ще мръзнеш някъде с легионите. Само Скавър ще стои в Рим да защитава делото, но той е вече твърде стар. — Прехапа устни и впери невиждащ поглед в минувачите по улицата. — Ще гласуват Филип и продажните му курви. А те ще гласуват в полза на гражданството. Както и плебейското събрание.

— Ти също ще мръзнеш с легионите, Луций Корнелий — напомни му мрачно Прасчо. — Ч-ч-чувам, че си щял да бъдеш в щаба на оная дърта мушмула Гай Марий! А за него, виж, обзалагам се, че няма да се възпротиви срещу Луций Юлий!

— Аз не съм толкова убеден — въздъхна Сула. — Едно нещо никой не може да отрече на Гай Марий, Квинт Цецилий — това, че е преди всичко останало войник. Преди той да се върне в Рим, на света ще има доста по-малко марси от сега.

— Да се надяваме, че си прав, Луций Корнелий. Защото когато един ден Гай Марий се върне в Сената, а по столовете стоят колкото римляни, толкова и италийци, можеш да си сигурен, че пак ще го обявят за Пръв сред римляните. И ще получи своето седмо консулство.

— Не и ако зависи от мен — зарече се Сула.

 

 

На другия ден Сула отдели двата си легиона от опашката на Цезаровата колона и докато консулът напредваше с армията си напред към дефилето на Мелфа, той самият се обърна в обратната посока и хвана Латинския път, прекоси реката и излезе при разрушения град Фрегела, който трийсет и пет години по-рано се бе разбунтувал срещу римската власт и бе сринат из основи от Луций Опимий. Легионите се спряха на лагер край останките от някогашния цветущ град, където между полусъборените стени бяха разцъфнали полски цветя, а улиците се бяха превърнали в чудни ливади. Сула не беше в настроение да гледа как трибуните и центурионите се занимават с такава прозаична работа като издигането на укрепен лагер и отиде на самотна разходка из опустелия град.

„Ето тук, в краката ми лежи квинтесенцията на всичко онова, за което воюваме в момента — размишляваше той. — Именно гледката на останките от Фрегела беше замъглило до такава степен очите на магаретата в Сената, че така глупаво се заканваха да постъпят по същия начин с цяла Италия. Хвърлихме време и пари, рискувахме живота си в борба да превърнем полуострова в една огромна Фрегела. Казвахме си, че ще изтрием италийците от лицето на земята. Алени макове щяха да растат там, където се е ляла алената италийска кръв. Бели рози щяха да растат изпод белите кости на избитите ни врагове, от зейналите дупки в черепите щяха да никнат жълтите очички на маргаритките. Защо похабихме толкова сили, когато сами се отказваме от преследваната цел? Защо толкова хора трябваше да загинат, защо тепърва ще загиват, когато не искаме да постигнем желаната победа? Цезар си прави сметката да даде гражданство на Етрурия и Умбрия, преди и те да са се присъединили към бунтовниците. Но веднъж направи ли го, процесът ще стане необратим. Дори ако се опита, друг ще поеме жезъла на властта от ръцете му и ще довърши започнатото. С ръце, почервенели от кръв, всички италийци ще получат своето гражданство. Защо трябваше да се захващаме с война, която няма да ни изведе доникъде? И то точно ние, наследниците на троянците, които уж сме се научили навреме да разпознаваме предателите между нас. Ние сме римляни, не сме италийци. А ще трябва с очите си да гледаме как същите тези италийци се превръщат в римляни. Ще се наложат там, където досега сме властвали ние, ще унищожат всичко, което е съставлявало Рим. Техният Рим няма да бъде повече този, който наследихме от предците си. Няма да бъде моят Рим. Ето тази цветна градина, в която се е превърнала Фрегела, е моят Рим, градът на славните ми предци, които имаха достатъчно смелост да унищожат враговете си и да настанят на тяхно място пеещи птички и жужащи насекоми.“

Сула не беше сигурен дали заради сълзите в очите му залязващото слънце го заслепява, или изцяло е попаднал в някакво нереално пространство, където нещата изглеждат другояче. Но сред синкавите вълни на въздуха около себе си той забеляза да се приближава нечий силует. Все по-ясно се очертаваше формата на едър, бавно крачещ човек, облечен в дрехите на римски пълководец. Синкавата фигура се превръщаше в черна сянка, докато най-накрая лъскавата броня не заблестя на слънчевите лъчи и перата по шлема не затрептяха на вятъра. Гай Марий! Гай Марий италиецът!

Сула чак хлъцна от изненада, сърцето му трескаво затуптя в гърдите. Той се закова на място и го изчака съвсем да наближи.

— Луций Корнелий.

— Гай Марий.

Никой не понечи да подаде ръка на другия. Марий се обърна на другата страна, за да продължат в посоката, накъдето бе вървял Сула. Двамата изминаха така известно разстояние из улиците на умрелия град, без да продумат, докато най-накрая Марий, който никога не беше понасял тягостните мълчания, не се осмели да започне разговор:

— Доколкото разбирам, Луций Юлий бил тръгнал към Езерния?

— Точно така.

— А вместо това би било по-добре да си върне Стабия и Помпей. Отацилий вече се е заел с построяването на голям флот, за който дори има доброволци от моряците. Уви, силният държавен флот никога не е влизал в приоритетите на римския Сенат. Дочувам, че в Курията се говорело всички освобожденци в града да бъдат включени в някаква нова военна единица, която да поеме охраната на градовете ни в Северна Кампания и Южен Лациум. Отацилий ще може да качи голяма част от тази крайбрежна милиция на корабите си.

Сула само изсумтя.

— И кога смятат назначените отци да прокарат този закон?

— Кой знае? Поне са седнали да го обсъждат.

— Чудо на чудесата!

— Струва ми се, че си много огорчен, Луций Корнелий. Дали причината не се крие у Луций Юлий? Не бих се изненадал.

— Прав си, Гай Марий, дълбоко съм огорчен. Тъкмо се разхождах из тези хубави улици, покрити със зеленина, и разсъждавах за злата орис на Фрегела. Разсъждавах и правех неволни сравнения с очертаващата се участ на италийците, с които воюваме в момента. Знаеш ли, Луций Юлий имал намерение да прокара закон, според който всички италийци, които все още не са взели участие във войната срещу Рим, ще получат пълно римско гражданство. Не е ли прекрасно?

Марий се закова за миг на място, след това продължи.

— Това ли му е хрумнало сега? И кога смята да го прокара? Преди или след боя, който ще яде при Езерния?

— След.

— А ти молиш боговете да ти отговорят защо е била цялата тази война досега? — подхвърли старият воин, без да си дава сметка, че наистина е разгадал мислите на Сула. И в следващия миг прихна да се смее. — Което си е истина, още не ми е минало желанието да воювам. Да се надяваме, че ще успея да спечеля някое и друго сражение, преди римският Сенат и народ да са се предали пред исканията на консула си! Какъв обрат, а? Да можехме да върнем от света на мъртвите и Марк Ливий, цена нямаше да имаме. Ако беше още жив, нищо от това нямаше да се е случило. Хазната нямаше да е толкова празна, колкото главите на съгражданите ни, а полуостровът щеше да се изпълни с миролюбиви, щастливи, доволни римски граждани.

— Точно така.

Двамата пак се умълчаха, докато не излязоха на някогашния градски форум, където някоя останала изправена колона или каменна стълба, водеща към нищото, се издигаха над тревата и цветята.

— Имам работа за теб — смени темата Марий, като седна на някакъв каменен блок. — Хайде, Луций Корнелий, седни до мен или се скрий някъде на сянка, но свали тази проклета шапка, че не ти виждам очите.

Сула послушно се премести на сянка и свали сламената си шапка, но нито седна, нито отвори уста да каже нещо.

— Предполагам, че си задаваш въпроса защо е трябвало да бия път чак до Фрегела, вместо да те изчакам в Реате?

— Най-вероятно отговорът е, че не ме искаш в Реате.

Марий отново се засмя.

— Човек никога не може да те излъже, Луций Корнелий. Точно така, не те искам в Реате. — Усмивката му скоро се стопи. — И в същото време нямах намерение да излагам плановете си в писмото. Колкото по-малко хора знаят за задачата ти, толкова по-добре. Не че се съмнявам да не би в щаба на Луций Юлий да има предатели, но предпазливостта не вреди.

— Единственият начин една тайна да остане запазена е да не я кажеш на никого.

— Точно така — приведе се напред Марий и каишите на бронята му жално изскърцаха от тежестта. — Луций Корнелий, ще се отбиеш още тук от Вия Латина, ще продължиш нагоре по течението на Лирис, ще излезеш първо на Сора, сетне ще завиеш пак покрай реката и ще я проследиш до изворите й. С други думи, ще излезеш на няколко километра от Валериевия път, но от тази страна на вододела.

— Моята задача я разбирам. Но какво ще правиш ти през това време?

— Докато ти се изкачваш нагоре по Лирис, аз ще тръгна от Реате в източна посока и ще навляза в планинските проходи. Ще изляза на Валериевия път малко след Карсеоли. Градът е напълно разрушен и в момента го държи врагът. Ако не са ме излъгали съгледвачите, вътре се е настанила армията на маруцините начело със самия Херий Азиний. Ще се опитам по възможност да го привлека в открит бой, който ще реши владението на целия път на запад от проходите. Тъкмо по това време искам ти да си се изравнил с войската ми — само че на юг от вододела.

— На юг от вододела и без врагът да е научил за присъствието ми — кимна в разбиране Сула, който започваше да се разделя с безразличието си.

— Точно така. Което означава, че ще теглиш ножа на всичко живо пред себе си. Всички знаят много добре, че легионите ми се намират северно от Вия Валерия, надявам се на марсите и маруцините дори да не им мине през ума, че римски войски могат да дойдат и от юг. Ще се опитам да привлека цялото им внимание единствено върху моите действия — усмихна се Марий. — Разбира се, всички трябва да мислят, че в момента си с Луций Юлий и приближаваш Езерния.

— Забелязвам, че ни най-малко не си изгубил способността си да воюваш, Гай Марий.

В черните очи на Марий просветнаха заканителни искрици.

— Надявам се и никога да не я изгубя! Защото, Луций Корнелий, нека ти го кажа съвсем откровено: ако аз забравя да воювам, то никой от съзвездието римски управници в момента няма да може да ме замести. Накрая ще се принудим на самото бойно поле да подаряваме гражданство на хора, които вече са ни видели сметката.

От една страна на Сула му се искаше да обсъдят по-подробно темата за гражданството, но в същото време съвсем друг въпрос го измъчваше и той даде нова насока на разговора.

— Ами аз? — попита той с известна обида в гласа. — Аз също мога да воювам.

— Да, да, разбира се, че можеш — опита се да оправи положението Марий. — Никога не съм го отричал. Но войната не е влязла в кръвта ти, Луций Корнелий.

— За да станеш добър пълководец, трябва само да се научиш.

— За да станеш добър пълководец, наистина ти трябва най-вече учение. Учение, което ти отдавна си минал. Но ако войната не е в кръвта ти, Луций Корнелий, никога не би могъл да надраснеш останалите добри пълководци и да се превърнеш в нещо повече — продължаваше да философства той, без да се сеща, че думите му могат да засегнат Сула. — А понякога и добрият пълководец се оказва неспособен. Истинският войник действа с вдъхновение. Това или ти е дадено по рождение, или никога не ще го притежаваш.

— Един ден — отвърна му Сула замислено — Рим ще осъмне без теб, Гай Марий. И тогава кой знае… ще видим! Може би аз ще стана най-големият пълководец.

Но Марий продължаваше да не разбира, продължаваше да разсъждава от своята гледна точка. Вместо да вникне в думите на Сула, весело му отговори:

— Е, Луций Корнелий, остава ни само да се надяваме, че когато този ден дойде, на Рим ще са му нужни просто добри пълководци…

— Както кажеш — вдигна рамене той.

 

 

За Сула най-обидното се състоеше в това, че както можеше и да се очаква, планът на Марий беше съвършен. Чак до Сора двата легиона не срещнаха и следа от неприятелска войска. Едва пред подстъпите на града размениха някой и друг удар с малък отряд пиценци начело с Тит Херений, които бързо се разбягаха. От Сора до изворите на Лирис се виждаха само латински и сабински села, които посрещаха римските легиони с такава нескрита радост, че сърцето на Сула се трогна и предпочете да не привежда в дело заповедта, която Марий беше дал по техен адрес. Много по-голяма бе опасността избягалите след битката при Сора пиценци да съобщят на съюзниците си за придвижването му из планините, но се бе постарал да ги заблуди, че се е насочил към самата Сора, а след това по заобиколни пътища от изток ще се съедини със силите на Луций Цезар отвъд дефилето на Мелфа. Беше истински късмет, че Тит-Херениевите пиценци и малцината пелигни с тях го причакваха на друго място.

Сула поддържаше постоянна връзка с началника си и знаеше, че Марий спазва съвсем стриктно предварителния план и че е излязъл на Валериевия път недалеч от Карсеоли. Веднага срещу легионите му бе настъпила армията на маруцина Херий Азиний, която, подлъгана от привидното отстъпление на Марий, се бе втурнала с главата напред към пълен разгром, от който оцелели почти не останаха. Самият Херий Азиний загина на бойното поле, а Марий продължи през проходите, необезпокояван от никого. Към Алба Фуценция се бяха запътили четири легиона решителни мъже, които предвкусваха очакващата ги победа. Как можеше да изгубят, когато начело им вървеше старата лисица от Арпинум? Нещо повече, сраженията срещу Скатон и Азиний ги бяха превърнали от зелени новобранци в опитни бойци, знаещи как да се сражават.

Сула и двата му легиона се залепиха като сянка за армията на Марий. Разделяше ги само планинският вододел, който напълно криеше движението на южното крило от наблюдателите по Валериевия път. Когато стигнаха марсийското плато около езерото Фуцин, планинският хребет между двете армии съвсем се стопи, но Сула продължи да се движи на десетина-петнайсет километра встрани от Марий, без дори да се страхува, че някой ще го забележи. За целта трябваше да благодари най-вече на любовта на марсите към виното, която ги бе накарала въпреки неблагоприятния климат да засадят практически целите си земи с лозя. На юг от Валериевия път всичко се губеше в безкрайната шир на лозята, разделени на малки парцели от високите каменни огради, които трябваше да ги пазят от студения планински вятър. Когато Сула се нахвърли върху села и паланки, даде пълна воля на жестокостта си. Откъдето минеха легионите му, жив човек не оставаше; при това избитите бяха все жени, деца и старци, след като всички здрави мъже по бреговете на езерото бяха влезли в легионите, за да се бият срещу Рим.

Когато Марий най-после влезе в открито сражение с марсите, Сула го разбра веднага, защото вятърът духаше от север и ясно донасяше звъна на оръжието и виковете на ранените. На двата легиона дори им се струваше, че кръвопролитието се води зад съседната ограда и нетърпеливо чакаха сами да се включат. За всеки случай рано призори бе дошъл пратеник от Марий, предупреждаващ, че сблъсъкът със Силон се очаква всеки момент. Затова Сула строи войските си в бойни редици от по осем души, прилепи ги към високите десетина стъпки огради и зачака.

Около четири часа след началото на сражението по оградите се появиха бягащите фигури на първите марси. Войниците на Сула ги чакаха с протегнати мечове и буквално ги нижеха като с шишове, докато нещастниците сами скачаха в прегръдката на смъртта. Тук-там отчаяните марси се захващаха да бранят с последни сили отлитащия си живот, но никъде армията на Сула не беше сериозно застрашена от пробив или сериозни загуби.

„Както винаги пак изиграх ролята на опитния Мариев слуга — мислеше си той, докато наблюдаваше клането от едно близко възвишение. — Неговата глава роди плана, неговата ръка ни направляваше през цялото време и в крайна сметка само неговата воля ни изведе към победата. А ето ме мен, седнал да чакам зад някаква си каменна ограда и като гладно куче да се нахвърлям на огризките от голямата победа. Колко добре си знае силите Марий… И колко добре знае слабите ми места!“

Искаше му се да не е длъжен да се радва. Щом като войниците му дадоха своя дял от победата, той яхна мулето си и като заобиколи отдалеч оградените лозя, отиде да докладва на Гай Марий, че всичко е минало точно според плана, че от марсийската армия не е останал практически никой.

— Имахме работа със самия Силон! — говореше оживено Марий, докато го тупаше по гърба и посягаше да удари и себе си по гърдите. Двамата вървяха прегърнати към палатката на командващия, където да си поприказват насаме. — Да не ти разправям, по долни гащи ги хванахме. Сигурно защото сме на тяхна територия и се чувстват у дома си. Стоварих им се като гръм, Луций Корнелий! Като че ли дори не са си представяли Азиний да изпусне контрола върху проходите! Никой не си е направил труда да им съобщи за поражението му; знаели са само, че е напуснал лагера си веднага щом аз съм тръгнал от Реате. Изведнъж им се показвам зад скалите — в пълен боен ред, лице в лице с предните им редици. Бързаха да помагат на Азиний, та затова едва успях да се спра на дистанция. Между нас и тях имаше пространство, та разполагах с достатъчно време да строя войската си в каре и да се направя как уж се готвя за отбрана.

„Ако си толкова велик пълководец, Гай Марий — вика ми Силон отсреща, — ела да се бием!“

„Ако ти си толкова велик пълководец, Квинт Попедий — отвръщам му аз, — накарай ме да се бия!“

Така и няма да разберем как точно би постъпил той в тази ситуация, защото щом чуха предизвикателството ми, войниците му се впуснаха в безредна атака. Дори не се обърнаха към него да го видят каква заповед ще им даде. Е, толкова по-добре за мен. Винаги съм знаел как да се оправям в подобно положение, Луций Корнелий. Силон явно не се е научил. Казвам „не се е“, защото има още време. Щом хората му започнаха да отстъпват или да бягат през лозята, той обърна коня си на другата страна и препусна право към Марувиум. Не му се чакаше да види края. Предполагам, няма да даде почивка на коня си, преди да се е прибрал на сигурно при Мутил. Така или иначе, принудих марсите да отстъпват в една-единствена посока — на юг през лозята. Знаех, че ги чакаш да ги довършиш в гръб. И това беше всичко.

— Добре си свърши работата, Гай Марий — похвали го Сула напълно искрено.

След което офицерите се наредиха да пируват в чест на победата. Марий, Сула, помощниците им, сред които изпъкваше малкият Марий, горд с великия си баща, при когото служеше като кадет. „О, малкият се е научил да го гледат!“ — помисли си Сула и през цялата вечеря упорито гледаше в обратната посока.

Цялата битка започна да се претворява в приказките на пируващите, всеки се надпреварваше да обяснява кое точно как се е случило и накрая описанието на сражението се оказа едва ли не по-дълго от самото сражение. Но колкото повече амфори биваха обръщани, толкова повече разговорът минаваше от героичната тематика на чисто политическата, а това означаваше да се спомене името на консула Луций Цезар. Повечето младши офицери в Мариевата армия се оказаха дълбоко шокирани от намеренията на Цезар да раздаде римско гражданство на италийците; началникът им така и не беше отварял уста по въпроса, нищо че Сула го беше уведомил още във Фрегела. Чуха се различни мнения, но всички бяха като цяло против Цезаровия законопроект. Около масата седяха все хора, които в продължение на шест месеца бяха живели единствено заради войната, които бяха убивали и бяха гледали как убиват другарите им, които през цялото време не се бяха освободили от чувството как само личностните съперничества между римските управници им пречат да наберат скорост и да спечелят така желаната победа над врага. Всички онези, които предпочитаха да си стоят на сигурно в Рим, бяха окачествени като дърти бабички — весталки, начело с Филип, чието име беше на всяка уста, както и това на консула Луций Цезар.

— Юлий Цезарите са една огромна топка от нерви, готова всеки момент да се пръсне от напрежение — изказа мнението си зачервилият се от алкохола Марий. — Много жалко, че точно тази година първи консул се падна един от тях. Знаех си, че няма да издържи.

— Да разбирам ли по тона ти, Гай Марий, че ако зависи от теб, италийците няма да получат нищо? — попита го направо Сула.

— Бих предпочел да не получат нищо — отговори той. — Преди да се стигне до открита война, естествено нещата стояха другояче. Но щом човек се обяви за враг на Рим, то той се превръща автоматически в мой личен враг. И нищо не може да заличи тази вражда.

— И аз чувствам нещата по абсолютно същия начин — добави Сула. — И все пак, ако Луций Юлий успее да прокара законопроекта си през Сената и народното събрание, ще се намалят докрай шансовете Етрурия и Умбрия да минат на страната на врага.

— Прав си. Именно за да не се случи подобно нещо, Луций Катон Лициниан и Авъл Плоций си разделиха легионите, доведени от Секст Юлий. Единият се понесе към Етрурия, другият — към Умбрия, само и само да не позволят да се вдигне и там въстание.

— Самият Секст Юлий тогава какво прави?

Вместо Марий отговори синът му:

— Поема си въздух в Рим. В последното си писмо майка ми пише за „силно възпалени гърди“.

Сула се опита да го унищожи с поглед, но не му се удаде. Дори когато баща ти е главнокомандващ, нямаш право да се намесваш в разговора на по-висшестоящите.

— Не ще и съмнение, че с похода си в Етрурия Катон Лициниан силно увеличава шансовете си да спечели консулските избори за догодина — рече той. — Естествено, ако се справи със задачата, но не се съмнявам, че ще успее.

— И аз така мисля — съгласи се Марий и се оригна. — В крайна сметка задачата е съвсем скромна — тъкмо за човек със скромни възможности като Катон.

Сула се усмихна.

— Какво, Гай Марий, не го ли смяташ за достоен?

Той го изгледа учудено.

— Нима ти имаш добро мнение за него?

— Нищо подобно. — Сула също беше пил повече, отколкото му понасяше организмът, и вече минаваше на вода. — Между другото, какво ще правим ние самите отсега нататък? Вече сме септември, а мен ще ме повикат съвсем скоро обратно в Кампания. Бих искал по възможност да използвам каквото време ми остава за полезни неща.

— Не мога да повярвам, че Егнаций е подлъгал Луций Юлий да влезе в дефилето на Мелфа! — отново се обади невъзпитаният Марий Младши.

— Това е, защото не си пораснал достатъчно, момчето, ми да се убедиш колко е безгранична хорската глупост — обясни баща му. Личеше си, че вместо да го дразни, обаждането на сина му по-скоро го радва. След което се обърна към Сула. — След като Луций Юлий се е прибрал обратно в Теанум Сициниум и е изгубил цяла четвърт от армията си, не виждам закъде си се разбързал, Луций Корнелий. Може би искаш да му светиш на Луций Юлий? Предполагам, че са се намерили достатъчно добри души да го сторят вместо теб. Не, предлагам ти заедно да отидем в Алба Фуценция — плесна се той по крака и изпадна в някакво неразбираемо състояние, което някои биха нарекли смях, други — продължително оригване.

Сула замръзна на стола си.

— Добре ли се чувстваш?

За момент лицето на Марий почервеня, след това посивя, но скоро си възвърна естествения цвят и смехът се превърна в истински.

— След такъв славен ден, Луций Корнелий, не мога да не се чувствам добре! Та, както казвах, време е да влезем в Алба Фуценция, да премахнем обсадата, след което да се поразходим из Самниум… Ще оставим на Секст Юлий задачата да превземе Аскулум Пицентум, докато ние се занимаваме със самнитския бик. Да се обсаждат градове е пълна досада, никога не ми е било по сърце. — Той се закикоти доволно. — Няма ли да е прекрасно, ако един ден се озовем в Теанум Сидицинум и ти с галантен жест бръкнеш в пазвата си, за да подариш на Луций Юлий освободена Езерния? Колко ще ти бъде благодарен!

— Няма начин да не ми благодари до гроб, Гай Марий.

Най-сетне се вдигнаха от масата и сложиха край на веселбата. Сула и малкият Марий помогнаха на главнокомандващия да си легне. Младежът хвърли заканителен поглед на Сула и се измъкна навън, оставяйки го сам да се оправя с баща му.

— Луций Корнелий — рече провлачено Марий, — ела, ако обичаш, утре сутринта да ме събудиш. Искам да си поговорим двамата насаме. Уви, тази вечер не мога. Нали разбираш, това проклето вино…

— Сега се наспи добре, Гай Марий. Сутринта ще дойда да те вдигна.

 

 

Но на сутринта се оказа, че точно да бъде вдигнат Гай Марий, е най-трудното. Когато махмурлията Сула се вмъкна в сенчестото спално помещение на Мариевата палатка, той завари внушителната му фигура в абсолютно същото положение, както я беше оставил предната вечер. Сбърчи подозрително вежди и се доближи до спящия, изпитвайки крайно неприятно предчувствие. Че Марий беше жив, се разбираше по тежкото му дишане, чуващо се чак в преддверието на палатката. Когато се наведе над леглото, дясната ръка на Марий едва-едва помръдна и надигна чаршафа. Отдолу се показаха очите му, в които бе изписана такава уплаха, че буквално граничеше с безумие. От обездвижената си лява буза до напълно вдървения си ляв крак Марий отново бе станал жертва на парализата. Без дори да гъкне, камарата от мускули бе повалена на това легло от удар колкото невидим, толкова коварен и неизличим.

— Удар — с мъка промълви Марий.

Без дори да го съзнава, Сула протегна ръка и погали мократа от пот коса на болния. Чувстваше, че този човек най-после е заслужил любовта му; сега, когато се бе изнесъл завинаги от политическата сцена.

— О, бедни старче! — наведе той лице до Марий и допря устни до обляната му със сълзи страна. — Горкият! Най-сетне ти се видя сметката.

На което парализираният успя да отговори разбираемо:

— Още… не! Седем… пъти…

Сула подскочи назад, сякаш Марий се бе надигнал и го бе зашлевил в лицето. Прикри за миг очите си с ръка, за да избърше сълзите си и се засмя истерично.

— Или аз съм откачил, Гай Марий, или този път наистина е свършено с теб!

— Не… още — повтори с усилие той, в чийто проницателен поглед гневът изместваше страха. — Седем… пъти.

Сула отиде до покривалото, закриващо спалнята от преддверието, и така завика за помощ, сякаш го бе нападнал Цербер и искаше да го разкъса с трите си глави.

Едва след като всички лекари в армията се изредиха да видят болния, а самият Марий бе обърнат във възможно най-удобното за него положение, Сула свика на съвещание офицерите, насъбрали се в тревога пред палатката, където разплаканият Марий Младши не допускаше никого да влезе.

Съвещанието се проведе на лагерния форум, та да могат войниците да се убедят, че нещо се върши; новината за удара на Марий се бе разнесла като мълния от палатка на палатка и много големи мъже се бяха присъединили към сълзите на младия Марий.

— Командването поемем отсега нататък аз — съобщи на присъстващите Сула.

Никой дори не понечи да му възрази.

— Връщаме се веднага в Лациум, преди Силон и Мутил да са научили за катастрофата.

Едва сега един от младшите легати, Марк Цецилий Корнут, посмя да се обади:

— Това е смехотворно! Намираме се на някакви си двайсет-трийсет километра от Алба Фуценция, а изведнъж се обръщаме на другата страна и си заминаваме!

Сула прехапа устни и като разпери ръка по посока на стълпилите се по-далеч разплакани войници, заяви:

— Виж ги, глупако! Ти би ли навлязъл наистина на чужда земя с тези войници? Не виждаш ли, че смелостта ги е напуснала! Трябва да ги съберем и внимателно да ги отведем в родината, преди да са полудели от страх. А когато ги върнем на сигурно място, Корнуте, ще им потърсим нов пълководец, който да си спечели поне една десета от любовта им към Гай Марий!

Корнут отвори уста с намерението да възрази, но нищо не му дойде наум и той вдигна безпомощно рамене.

— Друг има ли да каже нещо? — попита Сула.

Изглежда, нямаше.

— Добре тогава. Вдигайте веднага лагера. Вече съм пратил вест до легионите си в другия край на лозята. Ще ни чакат долу на пътя.

— Ами какво ще правим с Гай Марий? — попита плахо един от щаба, принадлежащ към фамилията на Лициниите. — Може да умре, ако го помръднем.

Сула чак го вкамени от ужас с дивашкия си смях.

— Кой, Гай Марий? Ти него и с брадва да го удариш по главата, пак не можеш да го убиеш, момче! — Като видя все пак реакцията на околните, той се опита да възвърне спокойствието си и да добави: — Няма от какво да се плашите, господа, само преди два часа Гай Марий лично ми се зарече, че още не се е предал. И аз му повярвах напълно! Затова го взимаме със себе си. Мисля, ще се намерят достатъчно доброволци да го носят на рамене.

— Всички ли се връщаме в Рим? — попита също тъй плахо, както предния път Лициний.

Едва сега, когато сам се бе окопитил, Сула си даде сметка колко са наплашени не само войниците, но и офицерите. И все пак те си оставаха римски благородници, които искат да знаят всичко, за да са наясно как най-добре да реагират според положението си. Сула трябваше да ги гали като мънички котенца, които умират от страх, но не искат да си го признаят.

— Не, не отиваме всички в Рим — отвърна му рязко той. — Когато стигнем Карсеоли, ти, Марк Цецилий Корнут, ще поемеш командването на армията и ще я разположиш на лагер край Реате. Аз самият ще взема пет кохорти като почетна стража и ще съпроводя Гай Марий и сина му до Рим.

— Много добре, Луций Корнелий, щом така желаеш, предполагам, че така и ще трябва да стане — отвърна му Корнут.

Едва ли някога щеше да забрави хищния поглед, който впери в него Сула; сякаш хиляди мравки се бяха покатерили изведнъж по гърба му.

— Никак не грешиш, Марк Цецилий, като мислиш, че всичко ще стане точно както аз го желая. А ако нещо не е тъй, както аз го желая, то на теб не ти остава нищо друго, освен да си пожелаеш никога да не си се раждал! Ясен ли съм? Добре! А сега действай!