Колийн Маккълоу
Венец от трева (11)

Публий Рутилий Руф не се лъжеше. Цял Рим надаваше ухо за новината; всеки можеше да събере две и две, още повече че най-малкото от трите деца на разведената се радваше на яркочервени коси, а в същото време се оказваше, че простата, но завидно богата съпруга на червенокосия Марк Порций Катон Салониан Куспия също е пратила на съпруга си известие за развод. Неразделната двойка Квинт Сервилий Цепион и Марк Ливий Друз вече не си говореха, макар Цепион да продължаваше да твърди, че изобщо не се били скарали заради жени, ами всичко било, защото Друз не искал да му върне пръстена.

В Рим се срещаха и наблюдателни личности, които скоро си дадоха сметка как на страната на Друз и сестра му застават все честни и почтени люде, докато около Цепион кръжат предимно хора със съмнителни качества като Луций Марций Филип и Публий Корнелий Сципион Назика. Към тях можеха да се прибавят и множество подлизурковци от конническото съсловие, които плаваха в същите води като Гней Куспий Бутеон, бащата на опозорената Катонова съпруга, който се знаеше с прякора Лешояда. Като че ли най-много бяха онези, които не заставаха открито нито на едната, нито на другата страна и гледаха на целия скандал по-скоро като на забавна случка от римския живот; пример за такъв безпристрастен зяпач беше Марк Емилий Скавър Принцепс Сенатус, който след като в продължение на няколко години се беше крил в миша дупка заради унижението, което му нанесе жена му, влюбвайки се в Сула, започваше да показва глава. Вече му беше позволено да се смее на глас, защото неуместните чувства на младата Далматика бяха поутихнали, а в същото време коремът й видимо наедряваше с плод, за който Скавър можеше да е спокоен, че е негово дело. Сред онези, които гледаха на случилото се най-вече откъм смешната му страна, беше и Публий Рутилий Руф, нищо че се падаше чичо на уличената в изневяра Ливия Друза.

И все пак, оказа се, че в крайна сметка не истинските участници в скандала трябваше да решават всичко, ами единствен Марк Ливий Друз, който нямаше вина за нищо.

— Или иначе казано — мърмореше той пред приятеля си Силон скоро след като новите консули встъпиха в длъжност, — както стана традиция от няколко години насам, пак аз трябва да съм татко на всички бебета в рода! Ако поне разполагах с парите, които онова проклето магаре Цепион ми изпи и изяде за последните седем години, нямаше да се оплаквам! Но новият ми зет Катон Салониан е бил обран до шушка от Луций Домиций Ахенобарб, защото е трябвало да осигури тлъста зестра за сестра си. Всичко, което съпругата му Куспия му била донесла, сега е отново в ръцете на социално издигащия й се баща, така че аз трябваше да плащам на Луций Домиций да не изгони лишената му от всичко сестра. Не само това, ами пак съм принуден да давам подслон на сестра си, на новия й съпруг и на непрекъснато увеличаващата й се челяд… тя пак е бременна!

Макар и да знаеше, че няма с какво да помогне на Друз, Силон се реши поне малко да го поутеши, като подобно на чичо му погледне на случилото се откъм забавната му страна.

— О, Марк Ливий, от всички римски нобили, ти можеш с право да се гордееш, че си най-излъганият!

— Я стига — усмихна се Друз. — Просто си казвам, че Фортуна или който и да било там маже да се отнася към мен с поне малко от уважението, което заслужавам. Но каквото и да е представлявал животът ми преди Араузио, а никой не е казал, че само Араузио ме е накарало да прогледна, то той е забравено минало. Всичко, което знам, е, че не мога изоставя бедната си сестра. И че колкото и да не ми се ще да го призная пред хората, новият ми зет струва много повече от стария. Баба му на Салониан може и да се е родила робиня, но това не му пречи да е истински достоен мъж. Всички в семейството сме щастливи да го приемем под своя покрив. Дори ми харесва начинът, по който се отнася с Ливия Друза; мога да кажа, че я е спечелил не само като любовник, но и в качеството си на законен съпруг. Навремето тя беше склонна по-скоро да смята, че бракът й с него не отговаря на общественото ни достойнство, но с месеците свикна да се гордее с него.

— Радвам се да науча, че бедната ти сестричка най-сетне е намерила щастието — рече Силон. — Винаги съм живял с чувството, че животът й се е превърнал в дълбоко страдание, но и тя винаги се е старала да го прикрие от околните, както би подхождало на всеки Ливий Друз. И все пак жалко е, че не можеш да се отървеш от гостите си… Предполагам, че ти се налага да финансираш и Салониановата кариера?

— Разбира се — потвърди Друз, сякаш въпросът не го тревожеше особено. — За щастие баща ми ми остави повече пари, отколкото бих могъл да похарча за цял живот, та няма опасност да се разоря. Затова пък изпитвам истинско удоволствие при мисълта каква ще е реакцията на Цепион, когато помогна на Катон Салониан да се заизкачва по курсус хонорум!

— Имаш ли нещо против да сменим темата? — попита изведнъж Силон.

— Ни най-малко — изненада се Друз. — Дано в темата, която искам да засегнем, е включен и подробният разказ за делата ти през последните няколко месеца… Не съм те виждал почти цяла година, Квинт Попедий.

— Нима съм отсъствал толкова дълго? — замисли се Силон, сякаш се опитваше да пресметне времето. — Прав си. Как лети времето! — Той вдигна рамене. — Така и така, не съм правил кой знае какво. Мога да се похваля, че сделките ми се оказаха сполучливи.

— Всеки път, когато ми заговориш уклончиво, оставам с чувството, че криеш нещо — отбеляза с известно разочарование Друз, иначе щастлив, че се е събрал отново с най-добрия си приятел. — Но след като не ти е приятно да ми разкриваш намеренията си, ще трябва да се примиря с факта и да не ти задавам повече въпроси. За какво искаше да говорим?

— За новите консули — каза Силон.

— За пръв път от известно време бяха избрани свестни люде — похвали ги Друз. — Не се сещам кога за последно сме имали за управници такава прекрасна двойка: Крас Оратор и Сцевола! Очаквам от тях велики дела.

— Наистина ли? Де да можех и аз да се изкажа в същия дух… Но за мен двамата биха се оказали по-скоро източник на неприятности.

— Предполагам говориш от името на всички италийци. Защо?

— О, сега-засега става дума само за слухове. Надявам се да се окажат безпочвени, но като че ли от ден на ден надеждите ми намаляват все повече и повече, Марк Ливий — намръщи се Силон. — Цензорите са представили на новоизбраните консули списъците с римските граждани из цяла Италия и доколкото разбирам, в тях се оказали доста повече имена от очакваното. Глупаци! В един момент ще се похвалят как новите им методи за преброяване щели да успеят да уловят много повече граждани, отколкото са се регистрирали при старите, в следващия ще се оплачат, че новите граждани били твърде много!

— Значи затова те нямаше в Рим толкова време? — проумя изведнъж Друз. — О, Квинт Попедий, предупреждавах те! Не, ако обичаш, не се опитвай да ме лъжеш! Ако ме излъжеш, ще трябва да прекъснем приятелството си, а аз бих бил крайно нещастен от това! Ти си подправил списъците.

— Така е.

— Квинт Попедий, казвах ти! О, каква каша си забъркал!

Друз се хвана за главата и известно време стоя така, докато Силон, който се чувстваше много по-неловко, отколкото бе предполагал, мълчеше и се мъчеше да измисли някакво гениално решение. Най-накрая Друз надигна глава.

— Е, предполагам, не му е сега мястото да си скубем косите. — Той стана от стола си и недоволно поклати глава. — Най-добре си върви у дома, Квинт Попедий, и още дълго време не си показвай носа в Рим. Не можем да си позволим лукса да се появяваш често пред антииталийски настроената фракция в Сената, където се срещат и умни хора. Ще сторя каквото мога в Сената, но за нещастие още съм от най-младшите сенатори и нямам право да говоря пред аудиторията. Уви, сред онези, които могат да го сторят вместо мен, малцина биха се застъпили за теб.

Силон също беше станал от мястото си.

— Марк Ливий, ще се стигне до война. Сега ще си вървя, защото си прав, ще ме видят и мнозина ще се чудят какво съм дошъл да търся тъкмо в този момент. Но ако не друго, то това развитие на нещата само ме убеждава, че въпросът с еманципацията на всички италийци не може да бъде уреден по мирен път.

— Сигурно може. Трябва да може — натърти Друз. — Сега си върви, Квинт Попедий, и гледай никой да не те види. Ако смяташ да напускаш Рим от Колинската врата, то умолявам те да заобиколиш отдалеч Форума.

Самият Друз обаче не само че не заобиколи Форума, ами си сложи тогата и се насочи право към него с надеждата да зърне нечие познато лице. За деня не беше насрочено заседание нито на Сената, нито на плебейското събрание, но човек винаги можеше да разчита да срещне познати на площада встрани от Кладенца на комициите. За негова радост първият по-известен сенатор, когото срещна, бе чичо му Публий Рутилий Руф, запътил се по посока на Карина, където живееше.

— Може би за пръв път ми се иска Гай Марий да е тук — въздъхна печално Друз, след като двамата си намериха тихо местенце встрани от Форума, достатъчно огряно от слънцето, за да ги топли.

— Страхувам се, че в Сената няма да намериш почти никаква подкрепа за приятелите си италийци — рече Рутилий.

— Аз пък си мисля, че все ще се намери отнякъде… Стига някой сенатор с влияние да се изкаже и да призове останалите към размисъл. Но Гай Марий все още е далеч на изток, а кой друг остава? Никой, освен… ти, чичо?

— Не — поклати отрицателно глава Рутилий Руф. — Аз може и да съчувствам на италийската кауза, но далеч не представлявам сила в Сената. Откакто съм се завърнал от Мала Азия, авторитетът ми е силно накърнен. След като вече не могат да сторят нищо на Квинт Муций, всички откупвачи на данъци в провинцията ми се заканват на мен. Аз си оставам един стар и скромен римски сенатор, който може и да е бил консул, но нито е печелил шумни дела в съда, нито се слави като голям оратор, нито е водил легионите към велики победи. Не, наистина не разполагам с нужното влияние, за да сторя нещо полезно.

— Значи мислиш, че малко може да се стори.

— Да, точно това мисля, Марк Ливий.

В лагера на противниците обаче не можеха да се оплачат от скука. Квинт Сервилий Цепион поиска среща едновременно с консулите Крас Оратор и Муций Сцевола и с цензорите Антоний Оратор и Валерий Флак. Това, което имаше да им каже, се стори безкрайно интересно и на четиримата.

— За всичко е виновен Марк Ливий Друз — започна доноса си Цепион. — В мое свидетелство той често е твърдял как италийците трябвало да получат пълно римско гражданство, че между римляни, латини и италийци повече не бивало да съществува разлика. Освен това има влиятелни приятели сред италийските народи — например водачът на марсите Квинт Попедий Силон и на самнитите — Гай Папий Мутил. От нещата, които съм чул при престоя си в къщата на Марк Ливий, мога тържествено да се закълна, че Марк Ливий Друз е влязъл в заговор с тези двама италийци и е подготвил план за фалшифициране на преброителните списъци.

— Квинт Сервилий, дали нямаш и други доказателства в подкрепа на обвинението си? — попита Крас Оратор.

При този неуместен въпрос Цепион си придаде най-високомерното изражение, на което бе способен, и го изгледа, сякаш са го зашлевили на публично място.

— Аз се наричам Сервилий Цепион, Луций Лициний, и никога не лъжа! — Обидата премина в гневно възмущение. — Дали съм имал доказателства в подкрепа на моето обвинение? Но аз никого не обвинявам! Просто излагам факти. И не ми трябват никакви доказателства, за да подкрепя каквото и да е твърдение! Повтарям, аз съм един Сервилий Цепион!

— Пък ако ще и самият Ромул да е, пак не ме е грижа — изказа се кратко и ясно Марк Ливий Друз, когато консулите и цензорите дойдоха да го навестят. — И ако не можете да разберете, че изложените „факти“ са просто част от злостната кампания, която Квинт Сервилий Цепион води от известно време срещу мен и семейството ми, то, изглежда, съм имал съвсем погрешно мнение за вас! Това са глупости! Откъде накъде аз ще заговорнича срещу интересите на Рим? Все пак не забравяйте, че съм син на баща си и най-малкото от уважение към него не бих могъл да си позволя подобна постъпка. Колкото до Силон и Мутил, за техните действия нищо не знам. Всъщност редно е да отбележа, че Мутил никога не е прекрачвал прага на дома ми, докато Силон ми гостува, тъй като ми е личен приятел. Това, че италийците трябва да получат пълно римско гражданство, е дълбоко мое убеждение, което никога и от никого не съм крил. И тъкмо затова за нищо на света не бих подкрепил начинание, при което латини или италийци да придобият гражданство по незаконен път, ако това гражданство не им е доброволно дарено от римския Сенат и народ. Фалшифицирането на преброителните списъци — независимо дали е под формата на грубо подправяне на документите или на лъжливи клетвени декларации от желаещите да се представят за римски граждани — е грубо посегателство над законността, с което не бих се съгласил, независимо дали е извършено в името на кауза, която споделям. — Друз вдигна високо ръце, сякаш призоваваше боговете за свидетели. — От вас, квирити, зависи дали ще ми повярвате или не. Друго нямам какво да ви кажа по въпроса. Ако ми вярвате, то чувствайте се поканени на чаша вино. Ако ли пък още вярвате на онзи непоправим лъжец Цепион, то напуснете дома ми и повече не се връщайте никога.

Квинт Муций Сцевола леко се подсмихна и хвана Друз под ръка.

— Аз самият, Марк Ливий, бих се радвал да ме почерпиш с чаша вино.

— Както и аз — подкрепи го Крас Оратор.

Цензорите също си направиха устата за винце.

— Това, което ме гложди обаче — сподели Друз на масата по-късно същия ден, — е как Квинт Сервилий се е добрал до тъй наречената си информация. Досега с Квинт Попедий сме говорили един-единствен път по въпроса, а това беше преди много месеци, скоро след като се проведоха изборите за цензори.

— И за какво точно говорихте, Марк Ливий? — попита Катон Салониан.

— О, Силон си беше наумил някакъв налудничав план да вписва в списъците хора, които не притежават римско гражданство. Но аз го разубедих. Всъщност мислех, че съм го разубедил. Що се отнася до мен, въпросът приключи. Винаги мога да се закълна, че оттогава допреди няколко дни изобщо не съм се виждал с Квинт Попедий! И все пак Цепион е подочул нещо.

— Може просто да сте мислили, че е излязъл, а той да ви е подслушвал — нарочно или без да иска — подхвърли Катон, който никак не одобряваше отношението на Друз към италийците, но не можеше да си позволи да го съди; едно от нещата, които му се струваха най-унизителни в чуждата къща, бе, че автоматически се лишаваше от правото на собствено мнение.

— О, няма как да е бил вкъщи — отсече сухо Друз. — По онова време той обикаляше Италия и няма как да е слухтял из къщата ми, след като година и половина изобщо не се е прибирал в Рим.

— Ами тогава, как наистина… — зачуди се Катон. — Може да е останало нещо написано и да му е попаднало под ръка.

Друз енергично поклати глава, с което даде да се разбере, че не би допуснал подобна грешка.

— Аз самият не съм писал нищо, още по-малко съм подписвал.

— Защо мислиш, че някой е помогнал на Квинт Сервилий да скалъпи обвинението си? — попита Ливия Друза.

— Защото ме обвинява не в друго, а в подправяне на списъците с римски граждани, в съдействие с Квинт Попедий.

— Може просто да го е измислил.

— Нищо чудно, но в цялата работа има едно много смущаващо обстоятелство, а именно, че освен имената на нас двамата е споменал и трето лице — на самнита Гай Папий Мутил. Откъде ще му дойде точно това име, а не друго? Аз самият знам за Папий Мутил само като за близък приятел на Квинт Попедий. И все пак съм сигурен, че и Квинт Попедий, и Папий Мутил са участвали в подправянето на списъците. Как обаче го е разбрал Цепион?

Ливия Друза се изправи.

— Нищо не ти обещавам, Марк Ливий, но като че ли се сещам къде лежи разковничето на въпроса. Ако ме извините за момент? — и излезе от триклиния.

Друз, Катон Салониан и Сервилия Цепионида дори дума не изрекоха, докато тя не се върна — толкова беше голямо любопитството им какво ли се е сетила. И тримата бяха склонни да вярват, че Цепион просто е налучкал името на Папий Мутил наслуки, затова постъпката на Ливия Друза имаше с какво да ги заинтригува.

След малко на вратата се появи малката Сервилия, хваната за рамото от майка си.

— Сега ще застанеш ей тук, Сервилия, и ще ми отговориш на няколко въпроса — рече строго Ливия. — Посещавала ли си баща си?

Малкото момиче я гледаше спокойно и невъзмутимо и не казваше нищо. Но останалите вече я бяха поопознали и изтълкуваха подобно мълчание като проява на гузна съвест.

— Искам да ми кажеш честно, Сервилия — подкани я майка й. — Ходила ли си при баща си? Преди да ми отговориш, нека те предупредя, че ако се усъмним в думите ти, ще попитаме Стратоника и останалите бавачки.

— Да, ходя при него — призна момичето.

Друз се изправи на кушетката си, а до него и Катон; Сервилия Цепионида се сви на столчето си и скри лице в шепите си.

— Какво си казала на баща си за вуйчо си Марк и за приятеля му Квинт Попедий?

— Истината — отвърна с привидно безразличие Сервилия.

— Какво по-точно?

— Че заговорничат да запишат в списъците с римски граждани италийци.

— Как си могла да сториш подобно нещо, Сервилия, след като добре знаеш, че е пълна измислица? — започваше да се ядосва Друз.

— Напротив, това е самата истина! — изпищя детето. — Съвсем скоро видях писма в стаята на марса!

— Влязла си в стаята на гостенина без негово знание? — обади се недоверчиво Катон Салониан. — Това е постъпка, достойна за презрение, моето момиче!

— Кой си ти, че да ме съдиш? — обърна се към него Сервилия. — Та ти си потомък на роби и селяни!

Катон преглътна обидата и с присвити устни отговори:

— Може и да съм потомък на роби и селяни, Сервилия, но трябва да знаеш, че дори робите могат да следват известни принципи на поведение и никога не биха посегнали на неприкосновеността на един гост.

— Аз съм патрицианка от рода на Сервилиите — отвърна му безочливо малката, — а оня е някакъв си италиец. Той мислеше злото на Рим, също както и вуйчо Марк!

— Какви писма си видяла по-точно, Сервилия? — попита я Друз.

— Писма от някой си самнит на име Гай Папий Мутил.

— Но не и писма, подписани с моето име?

— Не ми и трябваше да търся. Ти си толкова близък с италийците, че всички знаят как им играеш по свирката. Защо и ти да не си в заговора?

— Много се радвам, че си се родила жена, Сервилия — опита се да се засмее Друз, — защото ако някой ден влезеш пред съда с подобни аргументи, ще се превърнеш на посмешище пред цял Рим. — Той слезе от кушетката и застана пред нея. — Ти си глупачка и неблагодарница, моето дете. Постъпваш нечестно и както каза доведеният ти баща — си достойна за презрение. Ако беше по-голяма, щях да те изгоня веднъж завинаги от дома си. Но сега ще направя точно обратното: ще те затворя. Отсега нататък ти ще можеш да се движиш свободно из къщата ми, но по никакъв повод няма да я напускаш. Повече няма да посещаваш никого, дори баща си. Нито ще ти позволя да му пращаш писма. Ако той самият прати човек, който да те отведе при него, ще те пусна на драго сърце. Но никога повече няма да те оставя да прекрачиш прага ми, нито да видиш майка си. И понеже баща ти продължава да не те иска при себе си, то трябва да се примириш с мисълта, че аз съм твоят патерфамилиас. Моята дума е закон за теб, защото такъв е римският закон. По отношение на теб всички ще изпълняват моите нареждания и от мен ще зависи при какви условия ще живееш в моята къща. Разбираш ли какво ти казвам?

Момичето не показваше срам или страх от вуйчо си; вместо да отстъпи, в черните й очи загоряха заканителни пламъчета.

— Аз съм патрицианка от рода на Сервилиите — повтори за сетен път тя. — Можете да правите каквото си искате с мен, но аз пак ще струвам повече от всички ви, взети заедно. Това, което моите нисшестоящи мислят за постъпките ми, мен не ме интересува. Аз изпълних дълга си на патрицианка. Разкрих заговор срещу Рим и предупредих за него баща си. Ти можеш да ме наказваш, както сметнеш за добре, Марк Ливий, хич не ме е грижа дали ще ме затваряш или не, дали ще ме биеш, или дори убиеш, аз знам кое е право и кое е криво за мен.

— О, махай я от очите ми, преди да ми е причерняло съвсем! — развика се Друз на сестра си.

— Да наредя ли да я набият? — попита Ливия, не по-малко бясна от брат си.

Той обаче се поколеба.

— Не! Стига толкова бой в тази къща, Ливия Друза. Ще направим, както наредих преди малко. Нека не излиза от стаята си без придружител. Вече е достатъчно голяма, за да бъде изведена от детската стая и сложена да спи отделно, но няма да го позволя. Щом като не я е срам да се вмъква неканена в стаите на гостите, нека разбере сама какво означава да нямаш право на личен живот. С годините това ще се превърне в достатъчно тежко наказание за нея. А доколкото си правя сметката, остават й още поне десет, преди да напусне дома ми… Ако баща й благоволи поне да й намери достоен съпруг. Но понеже предполагам, че и за това няма да се сети, то аз ще съм този, който ще избира! И нека знае отсега, че мъжът й няма да бъде патриций! Ще бъде най-големият селяндур, с когото се случи да се срещна!

Катон Салониан прихна да се смее.

— Нека да не е истински селяндур, Марк Ливий. Защо не я омъжиш за някой достоен освобожденец, за човек, благороден по природа, който не би могъл и да се надява да стане римски аристократ. Навярно невестата ще разбере, че и бившите роби могат да струват повече от патрициите!

— Мразя те! — изкрещя му в лицето Сервилия, преди майка й да я избута до вратата. — Мразя всички ви! Проклинам ви, проклинам ви! Нека умрете всички до последния, преди да съм станала мома за женене!

С това разговорът приключи и сътрапезниците бързо забравиха за детето, защото тъкмо в този момент Сервилия Цепионида се свлече от стола си и падна на земята. Друз се втурна да я вдигне, грабна я и я отведе до спалнята й, където трябваше да горят птичи пера под носа й, за да я върнат в съзнание. След като се съвзе, Сервилия Цепионида дълго време плака от мъка.

— О, Марк Ливий, нашето семейство винаги ти е носило лош късмет — подсмърчаше тя, докато той, седнал на края на леглото й, я беше прегърнал и тайно се молеше на бебето нищо да не му се е случило.

— Напротив, напротив — целуна я той по челото и нежно избърса сълзите й. — Няма защо да се поболяваш, меа вита, малката не го заслужава. Няма защо да й доставяш незаслужени радости с нещастията си.

— Обичам те, Марк Ливий, винаги съм те обичала и винаги ще те обичам.

— И аз те обичам, Сервилия Цепионида. С всеки нов ден, който прекарваме заедно, все повече. А сега се успокой. Не забравяй за нашето дете. Толкова е наедряло, че човек не знае как да му се нарадва — рече Друз и я погали по изпъкналия корем.

 

 

В деня преди Луций Лициний Крас Оратор и Квинт Муций Сцевола да прокарат в Сената закон по въпроса за положението в Италия, при раждане умря Сервилия Цепионида. Това беше причината Марк Ливий Друз, който все пак си наложи да присъства на заседанието в Курията, да се държи разсеяно и в крайна сметка да не обърне нужното внимание на въпроса, който толкова много го вълнуваше.

Никой в дома на Друзови не бе предполагал такава трагична развръзка; Сервилия Цепионида се бе радвала на добро здраве, бременността й почти не я тревожеше, за деветте месеца не бе усетила никакви затруднения. Но раждането започна толкова внезапно, че дори тя, майката, се оказа напълно неподготвена; само два часа, след като бяха започнали болките й, вече бе станала жертва на обилния кръвоизлив, който никоя от акушерските хитрини на прислугата й не можа да спре. Друз не беше вкъщи, когато всичко започна, но успя да се прибере навреме, колкото да изпрати жена си. Когато най-после застана до нея, тя вече бе забравила родилните си мъки и изпаднала в безгрижна еуфория, напусна живота, без дори да си дава сметка къде се намира и закъде се е запътила. Навярно за нея самата това беше най-доброто решение, но Друз, който се бе надявал да чуе поне една дума на сбогуване и беше стискал отчаяно ръката й с надеждата да й вдъхне малко сила, беше като зашеметен колко бързо свърши всичко. Излизаше, че след като цял живот Сервилия се бе борила за това дете, в самия миг, когато то трябваше да се появи на бял свят, жизнените сокове я бяха напуснали и тя се бе превърнала в някакво мраморно подобие на самата себе си. Когато смъртта я настигна, детето едва бе започнало да се подава из утробата й, затова лекари и акушерки се заеха да убеждават Друз да им разреши да срежат корема на родилката и да го извадят; но той отказа.

— Нека го отнесе със себе си — рече той. — Дори да оцелее, никога не бих го обичал.

И така, сам полужив, Марк Ливий Друз се довлече до Курия Хостилия, където зае мястото си на втория ред и доколкото му беше възможно, се заслуша какво се говори в залата. Макар и още млад сенатор, той не седеше на последния ред, защото качеството му на понтифекс му отреждаше поне символични привилегии. И все пак с нищо не можеше да прикрие скръбта си; дори се наложи робът му да го намести по-добре на сгъваемия му стол, да не би да падне. От всички страни му поднасяха съболезнования, а той кимаше ли, кимаше. Най-тежко му беше да види Цепион на последния ред от обратната страна на залата… Цепион! Само при вида му Друз пребледня като покойната си съпруга. Дори в такъв трагичен час този наглец не бе имал срам да заяви, че веднага след заседанието на Сената заминавал от Рим и не можел да присъства на погребението на сестра си!

Иначе Друз заемаше изключително удобно място и можеше спокойно да наблюдава всички присъстващи сенатори. Намираше се в самия край на лявата трибуна, в съседство с тежките бронзови врати на Курията, построена векове по-рано от цар Тулий Хостилий, и донякъде се чувстваше като един от многото граждани, застанали на самия вход на залата, за да слушат какво се разисква вътре. Консулите бяха решили, че днешното заседание трябва да се проведе при открити врати, което естествено не означаваше, че в самия Сенат могат да влизат външни лица, но всеки, който пожелаеше, можеше да застане пред Курията и да надава ухо за изказванията на сенаторите.

В отсрещния край на залата, оградена от две страни от трите реда трибуни, където разгъваха донесените от робите им столове сенаторите, стоеше издигнат подиумът за куриатните магистрати; точно пред него беше сложена и дългата дървена пейка, където се блъскаха един в друг десетината народни трибуни. Най-отпред на подиума седяха двамата консули върху изящно изваяните си столове от слонова кост; зад тях, пак върху слонова кост, се изтягаха шестимата претори, а най-накрая — двамата куриатни едили. Онези сенатори, които заради дългите години, прекарани в Сената, или заради някогашното заемане на куриатна длъжност имаха правото да говорят пред колегите си, седяха на най-предния ред на малките трибуни. Зад тях бяха настанени понтифексите, авгурите, бившите народни трибуни или жреците, членове на някоя от по-маловажните колегии. Най-горе се пазеше място за тъй наречените педарии, които се радваха единствено на правото да гласуват предложенията на старшите си колеги.

След като бяха прочетени подходящите молитви и извършени нужните жертвоприношения, а най-накрая — след като предзнаменованията бяха сметнати за благоприятни, — първият консул Луций Лициний Крас Оратор стана да говори.

— Принцепс Сенатус, Понтифекс Максимус, колеги куриатни магистрати, членове на тази свята институция… От известно време насам в Сената оживено се обсъжда въпросът за незаконното вписване на италийци в списъците с римски граждани за времето на настоящия цензорски мандат — започна той речта си и размаха някакъв документ над главата си. — Нашите уважавани колеги, цензорите Марк Антоний и Луций Валерий, бяха предвидили регистрирането на поне няколко хиляди души, които досега са убягвали от погледа на провинциалните ни управители; но никой от тях не бе предполагал, че ще се сблъска с толкова много непознати имена, колкото в крайна сметка бяха вписани миналата година. Нарастването броя на римските граждани на територията на италийските ни съюзници би всякакви досегашни рекорди за промеждутъка между две преброявания. Получихме обаче сведения, че големият брой нови имена се дължи не на друго, а на факта, че към списъците са били прибавяни представители на народите съюзници от полуострова, нямащи никакви основания да се смятат за римски граждани. В действителност можем да говорим за една огромна фалшификация. Бяха ни представени и две имена: на марса Квинт Попедий Силон и на самнита Гай Папий Мутил.

Някой изщрака властнически с пръсти. Консулът се спря насред речта си и любезно се поклони на един от сенаторите, седящи на първия ред вдясно от оратора.

— Гай Марий, добре дошъл отново в Сената. Въпрос ли имаш към мен?

— Точно така, Луций Лициний — надигна се от стола си той, за да видят всички колко е отслабнал и почернял. — Тези двамата, Силон и Мутил. Техните имена има ли ги в списъците?

— Не, Гай Марий, няма ги.

— Тогава, освен със споменатите сведения, с какви други доказателства разполагате?

— С никакви доказателства — отговори хладно Крас Оратор. — Споменах тези две имена не за друго, а защото според получените сведения именно те са подстрекавали сънародниците си да включват масово незаконни римски граждани в списъците.

— Излиза тогава, Луций Лициний, че сведенията, на които се опираш, са твърде подозрителни.

— Може и така да е — личеше си, че Крас няма да се обиди от подобна забележка. Той дори се поклони още веднъж на знатния си колега. — Може би, ако ми позволиш да продължа речта си, Гай Марий, ще научиш всичко, което аз самият знам по въпроса.

Марий му се усмихна, на свой ред се поклони на консула и седна на мястото си.

— Нека продължим, назначени отци! Както Гай Марий съвсем справедливо отбеляза, всякакви сведения, които не са подкрепени с нужните доказателства, могат да се подложат на съмнение. Никой от нас, консули и цензори, не смята да си затвори очите пред този очевиден факт. И все пак човекът, от когото черпим своите сведения, е личност, ползваща се с авторитет в обществото, а това, което чухме от устата му, само потвърждава нашите подозрения — обясни Крас Оратор.

— И коя е тази личност, ползваща се с подобен обществен престиж? — заинтересува се Публий Рутилий Руф, без дори да си направи труда да се изправи от мястото си.

— Понеже се опасява от възможно отмъщение на заинтересованите, лицето помоли името му да не бъде разпространявано — отговори Крас Оратор.

— Аз мога да ти кажа, чичо! — извика на висок глас Друз. — Става дума за Квинт Сервилий Цепион — бияча на жени! Имал е наглостта да обвини и мен!

— Марк Ливий, не съм те упълномощил да говориш — тросна му се консулът.

— Е, аз наистина обвинявам и него! — на свой ред изкрещя от последния ред Цепион. — Той е не по-малко виновен от Силон и Мутил!

— Квинт Сервилий, и на теб не съм ти давал думата. Ако обичаш, седни си на мястото!

— Не и преди да си вписал името на Марк Ливий Друз в обвинението ми! — упорстваше Цепион, за когото не беше трудно да надвика Крас.

— Консулите и цензорите вече се съгласихме, че Марк Ливий Друз няма нищо общо със случая — започваше да се чувства неловко Крас Оратор. — Би било добре, ако вие двамата, както и всички останали педарии в тази зала, си припомните правилото, че Сенатът не ви е дал думата да говорите! А сега ти, Квинт Сервилий, ще си седнеш на мястото и ще си държиш устата затворена! Сенатът няма да се занимава с личните спорове между двама свои членове, а ще благоволи да ме изслуша докрай!

Настъпи мълчание. Той изчака известно време, за да се увери, че страстите са се успокоили, сетне се покашля и продължи:

— По една или друга причина, без да можем още да кажем по чия точно вина, в преброителните списъци изведнъж се оказаха много повече имена от очакваното. При съществуващите обстоятелства мисля, че е редно да се запитаме не е ли било прибягнато до незаконно вписване на неграждани? В плановете на нашите консули влиза да се заемат тъкмо с повторното преглеждане на списъците с цел удостоверяване тяхната правдоподобност и никой няма намерение да се впуска по фалшиви дири, само и само да се обяви някой за виновен. Това, което обаче трябва всички да знаем, е, че прекомерното надвишаване действителния брой на римските граждани — които всички твърдят, че принадлежат на някоя от тридесет и едната селски триби, — ще доведе до едно много тревожно явление, а именно, че след едно поколение наследниците на тези фалшиви граждани ще надвишават по брой истинските римляни и по този начин директно ще влияят на гласуването както в трибутните, така и в центуриатните комиции.

— Тогава искрено се надявам, че ще направим нещо, за да предотвратим тази опасност — обади се Скавър Принцепс Сенатус от мястото си в средата на предния ред вдясно от оратора, точно до Гай Марий.

— Квинт Муций и аз вече сме изготвили проектозакон по случая — похвали се Крас, без да обръща внимание на хапливата забележка. — Целта на проектозакона е пълното изтриване на имената на фалшивите граждани от преброителните списъци. В текста му не влизат никакви други клаузи. Това не е акт на насилие и няма да доведе до масовото изгонване на неграждани от територията на град Рим или на който и да е римски или латински град на територията на Италия. Той се занимава единствено с разкриването на всички онези, които са били записани като граждани, без да имат това право. За целта проектозаконът предвижда разделянето на Италийския полуостров на десет части: Умбрия, Етрурия, Пиценум, Лациум, Самниум, Кампания, Апулия, Лукания, Калабрия и Брутиум. Във всяка от тези десет области ще бъде настанен специален съд, упълномощен да разследва истинския граждански статут на всички, чиито имена се появяват за пръв път в преброителните списъци. Законопроектът предвижда тези квестионес да бъдат попълнени само със съдии, вместо да се прибягва до услугите на съдебни заседатели, а съдиите от своя страна да бъдат римски сенатори. Всеки председател на съд ще бъде консуларен сенатор и ще бъде подпомаган от двама младши сенатори. Пред всеки от тези съдилища ще бъде представено своего рода упътване, в което поетапно ще бъдат трасирани всички въпроси, които съдията би следвало да зададе на съмнителните римски граждани. От разпитваните ще се иска да подкрепят всяко свое твърдение с нужните доказателства. Протоколите, чиито формуляри ще бъдат предварително подготвени, ще бъдат достатъчно подробни, за да се избегне всякаква възможност лъжливите граждани да прикрият измамата. Разбира се, на друго заседание ще прочетем пълния текст на лекс Лициния Муция, но аз лично винаги съм бил на мнение, че на предварителни заседания Сенатът не бива да се впуска в обсъждането на подробности.

Скавър Принцепс Сенатус стана на крака.

— Ако ми позволиш, Луций Лициний, бих искал да те попитам смяташ ли да настаниш едно от своите специални съдилища в град Рим и ако е така, римският съд ли ще се занимава с разследванията в Лациум?

Крас Оратор го изгледа с подобаваща тържественост.

— Рим ще попадне под компетенцията на отделен, единадесети квестион — отговори той. — С Лациум ще се занимаваме отделно. Все пак намирам случая за уместен да отбележа, че доколкото имаме наблюдения върху списъците за самия Рим, липсва масово увеличение на новозаписани граждани, така че и възможността за допуснати фалшификации ни се струва по-малка, отколкото другаде. Все пак няма как да не установим съответния съд и в град Рим, където също биха се открили немалко граждани, неспособни да представят пред следователите необходимите доказателства.

— Благодаря ти, Луций Лициний — каза Скавър и седна на стола си.

Приповдигнатото настроение на Крас отпреди заседанието се беше изпарило заедно с напразната надежда, че случаят ще му позволи да прочете поредната си блестяща реч. Вместо това изложението му бе приело формата на безкрайни въпроси и отговори, които започваха да му дотягат.

Преди консулът да е взел отново думата обаче, на първия ред се изправи Квинт Лутаций Катул Цезар, който сякаш искаше да потвърди подозренията на оратора, че Сенатът не е склонен да слуша добре построени речи.

— Бих ли могъл да задам един въпрос? — попита Катул.

Крас отчаяно въздъхна.

— Ами след като тъй и тъй днес всички се надпреварват да ме прекъсват, Квинт Лутаций… че даже и онези, които по принцип не бива да говорят… Моля те, заповядай, използвай случая да ме попиташ, каквото искаш.

— Интересувам се дали лекс Лициния Муция предвижда специални наказания или присъдата ще бъде от компетенцията единствено на назначения съдия според съществуващите законови разпоредби?

— Ако щеш ми вярвай, Квинт Лутаций, но тъкмо това щях да ви говоря! — едва се сдържа да не го наругае пред всички Крас Оратор. — Новият проектозакон предвижда и специални наказания. Това, което трябва най-напред да се знае, е, че всички онези, които незаконно са се обявили за римски граждани при последното преброяване, ще попаднат под пълната власт на съда, който ще е в правото си да им налага най-тежки наказания. Най-напред обвиненият ще бъде бит с камшик, след това името му ще бъде включено в друг списък: този на всички лица, чиито наследници ще бъдат завинаги лишени от правото да придобият римско гражданство. Освен това ще им се наложи глоба от четиридесет хиляди сестерции. Ако досега уличеният в незаконно гражданство е живял на територията на Рим или на който и да е римски или латински град, то той, заедно с целия си род ще бъде насилствено изгонен от града и настанен в родното място на предците си. Това е и единственият случай на насилствено експулсиране, предвиден в проектозакона ни. Онези, които не притежават римско гражданство, но и не са вписали имената си в преброителните списъци, ще останат незасегнати от проектозакона ни и няма да са длъжни да напускат домовете си.

— Ами какво ще стане с онези, които се окаже, че са фалшифицирали списъците при някое по-раншно преброяване? — обади се старият Сципион Назика.

— За тях не се предвижда нито бой с камшик, нито парична глоба, Публий Корнелий, но също както останалите ще бъдат включени в черните списъци и ще бъдат изгонени завинаги от римските и латинските селища.

— А ако човек не може да заплати глобата си? — на свой ред реши да му се чуе гласът Гней Домиций Ахенобарб Понтифекс Максимус.

— Ако не може да плати, ще бъде продаден на римската държава в дългово робство за срок от не по-малко от седем години.

Гай Марий отново стана от мястото си.

— Може ли да взема думата, Луций Лициний?

Крас Оратор размаха ръце в знак на пълна безпомощност.

— Защо да не може, Гай Марий? Ако мислиш, че ти ще можеш да говориш, без да валят въпроси от всички страни!

Друз изгледа с неочаквана надежда Марий, който бавно измина няколкото крачки, делящи стола му от центъра на залата. За негово учудване сърцето му, което смяташе за завинаги замлъкнало след смъртта на жена му, сега изведнъж неспокойно затуптя. Това беше единственият шанс за каузата му. „О, Гай Марий, може и да не те харесвам като човек — говореше си мислено Друз, — но колко ми се иска сега да кажеш всичко онова, което положението ми не ми позволява сам да изрека в тази зала! Ако ти не го сториш, никой друг няма. Никой.“

— Доколкото разбирам — заговори с плътния си глас Марий, — този законодателен акт е бил плод на сериозна работа. Както би могло и да се очаква, щом като негови автори са двамина от най-изявените прависти в града ни. Има само една допълнителна клауза, която, ако бъде приета, ще го превърне в съвършено правно оръжие: да се обяви награда за всеки, който се яви пред съда в качеството си на осведомител. Да, законопроектът е наистина блестящ! Но дали е справедлив? Нима не съществува в него един аспект, който трябва да ни тревожи повече от всичко друго? Или, за да не бъда погрешно разбран, толкова ли сме убедени в собствената си способност да приложим този закон? Не сме ли по-скоро твърде нагли да го гласуваме, твърде самозабравили се, за да вярваме в неговата действителна сила? От речта на Луций Лициний, между другото далеч не най-добрата, която съм го слушал да произнася, излиза, че става дума за десетки хиляди фалшиви римски граждани, пръснати по всички краища на Италия, от Галия до Брутиум и Калабрия. Това са все хора, които се чувстват в правото си да участват в управлението на Рим, да се произнасят по вътрешните му дела. Иначе за какво да рискуват с една фалшива декларация да си докарат непоправима беля на себе си и на децата си? Всеки италиец добре си дава сметка до какво ще доведе разкриването на подобна измама: знае и за боя с камшик, и за черните списъци, и за глобите… макар досега рядко да са се налагали и трите наказания върху един и същи човек.

Марий се обърна от едната страна на залата към другата.

— Сега обаче, назначени отци, имам усещането, че сме готови да наложим в пълна сила и трите наказания на всекиго от тези десетки хиляди фалшиви граждани… и на техните семейства! Ние искаме да ги бием с камшик. Да ги глобим така, че никой да не може да си изплати глобата. Да ги включим веднъж завинаги в черни списъци. Да ги изгоним от собствените им домове, случи ли се да живеят в някой римски или латински град.

Марий се премести чак до вратата на Курията и се обърна с гръб към изхода, за да може да гледа едновременно целия Сенат.

— Това са десетки хиляди души, назначени отци! Не са двама, трима или четирима смелчаци, а десетки хиляди! Хора със семейства, със синове и дъщери, с чичовци и лели, с братовчеди. Ако ги съберем всички заедно, ще получим много пъти по десет хиляди. Да не говорим, че ще имат и приятели, и че тези приятели могат да се окажат пълноправни римски граждани или латини. Извън римските и латинските градове техните сънародници ще бъдат смазващо мнозинство. И ние какво си мислим? Ще теглим жребий помежду си, всеки от нас ще отиде да разследва в отредената му област. Ще застане насред площада на някой италийски град и ще провежда с всеки обвиняем предписания му от лекс Лициния Муция разпит, ще се спира на всяка точка от формулярите за протокола, ще налага на уличения всяко едно от наказанията, изброени в същия този закон. Нека онези, които се захванат да приведат всичко това в дело, приемат искрените ми поздравления за смелостта и чувството си за дълг пред отечеството! Аз самият обаче ще се оправдая с някой нов мозъчен удар и няма да мръдна от дома си. Дали не би било добре в лекс Лициния Муция да се предвиди сформирането на специални въоръжени формирования от доброволци, които да са винаги под ръка на всеки от определените квестионес?

Марий започна да обикаля залата, без да спира да говори.

— Но дали става дума чак за толкова тежко престъпление? Нима е престъпление да искаш да бъдеш римлянин? Няма да преувеличим, ако кажем, че в наше време, ние, римляните, управляваме целия цивилизован свят. Което не е в границите на провинциите ни, не важи. Нас всички ни третират с респект, нас ни почитат навсякъде, където решим да отидем, на нас дори царете ни се подчиняват. И последният пролетарий, стига да може да се нарече римлянин, струва повече от всеки друг човек на света. Може да е толкова беден, че дори и с един роб да не разполага, но той пак си остава един от господарите на целия свят. Да се наричаш римлянин е само по себе си привилегия. Дори от бедност да си принуден сам да си переш гащите, пак можеш да си повтаряш: „Аз съм римлянин, аз струвам повече от когото и да било друг!“

Стигнал почти до пейката на народните трибуни, ораторът се обърна към отворените врати на Сената.

— Тук, в границите на Италия, ние живеем един до друг с хора, които ни приличат физически, дори мнозина от тях са напълно еднакви с нас. Хора, които изхранват децата си, за да могат да се сражават за нас, които са ни плащали данък в продължение на поне четиристотин години, които никога не са ни изоставяли във войните, водени с външните ни врагове. Е, да, случвало се е от време на време някой от съседите ни да се разбунтува, да застане на страната на враговете ни, да се обяви против водената от нас политика. Но за тези си грешки всички виновни вече са били наказани! И ако спазваме принципите на римското законодателство, не можем да си позволим да ги наказваме отново. Нима можем да ги обвиняваме, задето искат да бъдат римляни? Това е същинският въпрос, назначени отци, а не защо искат да бъдат римляни или защо са понечили да си извоюват това право посредством лъжливи декларации. Можем ли наистина да ги обвиняваме, че са го сторили?

— Можем! — изкрещя от стола си Квинт Сервилий Цепион. — Можем! Те стоят по-долу от нас! Те са наши подчинени и никога няма да ни бъдат равни!

— Квинт Сервилий, знаеш, че нямаш право да се обаждаш! — прогърмя гласът на Крас Оратор. — Или ще си седиш на мястото и ще мълчиш, или ще напуснеш това заседание!

Гай Марий обиколи цялата зала бавно и леко надменно, както изискваше положението му, и погледна всеки от сенаторите право в очите. По наполовина обездвиженото му лице се изписа горчива усмивка.

— Като че ли предполагате какво възнамерявам да кажа сега? — попита той присъстващите и прихна да се смее. — Мислите си как Гай Марий Италиеца ще препоръча на римляните да забравят за лекс Лициния Муция и да оставят онези десетки хиляди незаконно записани имена в списъците, както са си. — Той надигна вежди в лукава гримаса. — Е, назначени отци, тук бъркате! Не подобна позиция искам да защитя сега пред вас. Подобно на вас и аз не мисля за разумно и допустимо да позволим при бъдещите гласувания в този град да се слуша волята на хора, които са били достатъчно неморални, щом са си присвоили римско гражданство по незаконен път. Това, което ви предлагам, е да приемем някои от принципите в лекс Лициния Муция, а именно да организираме областните съдилища и да проведем нужните разследвания. Нека всеки незаконно записан в списъците римски гражданин, бъде изхвърлен от тях. И толкова! Нищо повече! Защото имате тържествената ми дума, назначени отци, както и всички вие, Квирити, застанали да слушате на вратата, че в мига, в който решите да приложите на уличените в измама граждани наказанията, изброени преди малко, щом посегнете на домовете им, на кесиите им, на бъдещето на децата им и не на последно място — на кожата по гърбовете им, можете да сте сигурни, че ще посеете у всички свои съседи семена на омраза и жажда за мъст, които също като драконовите зъби ще дадат своите смъртоносни плодове! В продължение на хилядолетия няма да се изличи споменът за насилието, което ни чака, за кръвта, която ще има да се лее из целия полуостров, за пожара, който ще обхване нашите домове и ще доведе всички ни до просешка тояга! Ние не бива да се примирим с получилото се положение. Но и не бива да наказваме своите съюзници само защото са поискали да станат едни от нас!

„Чудесно го каза, Гай Марий!“ — възхищаваше му се Друз и аплодираше от мястото си. Неколцина други го подкрепиха, но повечето си замълчаха — за разлика от множеството на Форума, което издаде шумното си неодобрение от подобно снизходително отношение към виновните.

Марк Емилий Скавър стана на свой ред.

— Може ли да говоря?

— Думата е твоя, Принцепс Сенатус — подкани го първият консул.

Нищо че двамата с Гай Марий бяха връстници, нищо че и за разлика от него Скавър беше запазил лицето си симетрично, той пак изглеждаше много по-възрастен от него. Напълно оплешивялата му глава и дълбоките бръчки по лицето му издаваха истинските му години, дори му слагаха отгоре. И все пак хубавите му зелени очи още грееха с младежки плам, излъчваха здраве и мъжка сила, а най-вече интелигентност и остроумие. Днес Скавър обаче се въздържаше да дава воля на искрящото си и хапливо чувство за хумор, дори крайчетата на устата му, иначе винаги готови да се извият във весела усмивка, стояха сведени надолу, неподвижни. Скавър също реши да се поразходи из залата, но вместо да се обърне към колегите си сенатори, предпочете да говори с лице към тълпата пред Курията.

— Назначени отци, сенатори на Рим, аз съм вашият водач, признат за такъв и от настоящите цензори. Бил съм ваш водач още от времето, когато сам бях консул, сиреч точно отпреди двадесет години. Бил съм консул, бил съм и цензор. Водил съм армии в бой и съм сключвал мир с враговете ни. Сключвал съм и съюзи с онези, които са искали да се смятат за наши приятели. Аз съм патриций от славния род на Емилиите. Но всички тези почести, които съм притежавал и притежавам и за които мнозина биха ми завидели, не означават нищо в сравнение с най-голямата, на която се радвам: че съм римлянин!

Може да ви се стори странно, че думите ми ще прозвучат в тон с тези на Гай Марий, който сам току-що се нарече италиец. Но нека все пак повторя думите, с които той започна речта си. Дали наистина е толкова тежко престъпление да искаш да си римлянин? Да искаш да си част от онази победоносна раса, която управлява света, или поне онази му част, с която си струва да се занимаваме? Да си част от онази велика раса, която си позволява да заповядва на царе и да чака те да изпълнят волята й? И аз като Гай Марий твърдя, че не е престъпление да искаш да си римлянин. Но в това, в което двамата с него се разминаваме, е акцентът в нашето твърдение. Не е престъпление да искаш нещо. Престъпление е, ако си го постигнал не както трябва. И аз не искам някой от вас да се хване на уловката, която Гай Марий ни подхвърли. Сенатът не се е събрал днес, за да изразява съчувствията си по адрес на всички онези, които искат да ни се пишат сънародници, но не могат. Не сме се събрали, за да обсъждаме нечии идеали, мечти, нечии философски цели и домогвания. Дошли сме, за да дадем отговор на едно реално предизвикателство — незаконното присвояване на римско гражданство от страна на десетки хиляди хора, които не са римляни и следователно нямат право да твърдят, че са. Това, че им се иска да бъдат римляни, не е наша грижа. Наша грижа е фактът, че тези десетки хиляди души са извършили едно тежко престъпление, а ние като пазители на римското наследство не можем да се отнасяме към това тежко престъпление като към някакво дребно прегрешение; не можем просто да шляпнем виновните по бузата и да ги пуснем да си вървят.

Чак сега Скавър се обърна към сенаторите.

— Назначени отци, аз, Принцепс Сенатус, ви призовавам като истински римлянин да приемете този закон и да, вложите в него цялата сила и власт, с която разполагате! Трябва веднъж завинаги да откажем италийците от ментата им да станат римляни. Крайно време е тази идея да бъде захвърлена за вечни времена на боклука на историята. В лекс Лициния Муция трябва да се предвидят най-жестоките наказания, които някога са намирали място на таблиците ни! И не само това! Мисля, че ще е редно да приемем и двете предложения на Гай Марий и да ги включим, където им е мястото, в закона. Според мен първата добавка трябва да бъде за осведомителите: всеки, който издаде пред закона фалшив римски гражданин, да получи награда от четири хиляди сестерции, десет процента от глобата за наказания. По този начин цялата операция няма да струва нищо на хазната: виновните ще плащат за всичко от своята кесия. А втората добавка ще се отнася до доброволческите въоръжени дружини, които ще придружават всеки от десетте съдилища при обиколките им на страната. Парите за поддържането на тези временни формирования също ще се извлекат от размера на платените глоби. Ето защо трябва да поднеса своите искрени благодарности на Гай Марий за разумните му предложения.

Така и не се разбра дали последното изречение трябваме да представлява края на Скавровата реч, защото в същия миг Публий Рутилий Руф скочи на крака и изписка с тъничкия си гласец:

— Нека говоря! Трябва да говоря!

Скавър дори не понечи да му възрази, просто седна уморен на стола си и му даде знак, че думата е негова.

— Остарял е вече нашият Скавър — заключи Луций Марций Филип достатъчно тихо, за да го чуят само най-близките му съседи. — Никога не му е било присъщо да използва речта на друг, за да измисли какво сам да каже.

— Не виждам какво лошо намираш в това? — зачуди се съседът му от лявата страна Луций Семпроний Азелион.

— Остарял е — повтори Филип.

— Таце, Луций Марций — сопна му се другият съсед Марк Херений. — Искам да чуя Публий Рутилий.

— Не се и съмнявам! — подразни се Филип, но не каза нищо повече.

Публий Рутилий Руф дори не понечи да излезе пред трибуните; просто застана изправен до сгъваемото си столче и се обърна към колегите си:

— Назначени отци и вие, Квирити, който слушате пред вратите, умолявам ви всички да ме изслушате! — Той вдигна рамене, като че ли в жест на безпомощност и разкриви лице в нещастна гримаса. — Никога не съм разчитал особено на способността ви да разсъждавате трезво и не се надявам особено да ви отклоня от мнението на Марк Емилий — мнение, което усещам, мнозина от вас напълно споделят. И все пак това, което мисля, трябва да бъде казано, ако не за друго, то поне за да се знае, че съм го казал — тогава, когато бъдещето докаже правотата ми. А бъдещето ще покаже, можете да ми вярвате.

Рутилий се покашля и колкото глас имаше, се развика на колегите си:

— Гай Марий е напълно прав! Нищо друго не бива да правим, освен да изтрием от списъците имената на всички онези, които са си присвоили римското гражданство по незаконен път. Добре си давам сметка, че повечето от вас, а нищо чудно и аз да съм един от вас, смятат италийците за по-долна категория хора от истинските римляни. И все пак не съм дотам остарял, че да не мога да отделя черно от бяло и да не знам, че италийците са всичко друго, но не и варвари. Те са културни хора, начело им стоят изключително образовани мъже, а никой не може да отрече, че водят живот, подобен на нашия. Ето защо не можем да се отнасяме с тях като с варвари! Договорите, които те са сключили с нас, датират от векове, също и общото ни сътрудничество! Както Гай Марий каза, те са наши близки роднини.

— Е, наши може и да не са, но на Гай Марий… несъмнено — обади се сприхавият Луций Марций Филип.

Рутилий Руф се обърна да изгледа строго бившия претор.

— Остър ум трябва да имаш, Луций Марций, за да направиш толкова тънка разлика между привидностите — сряза го той подигравателно. — Малко хора биха се сетили по-добре от теб, че между кръвната връзка и връзката на парите все пак има известна разлика! Защото ако твоята връзка с Гай Марий беше само кръвна, надали би се залепил толкова дълго за него, а, Луций Марций? Всички знаем, че опре ли въпросът до парите, Гай Марий ти става по-близък от родния ти баща! Защото мога да се закълна, че навремето си си изпросил от него повече пари, отколкото си получил в наследство от баща си! Ако обаче парите и кръвта се покриваха, то и ти сега щеше да се чувстваш мръсен италиец, не съм ли прав?

Всички в залата прихнаха да се смеят, да пляскат и тропат, докато Филип се изчерви и се опита да се скрие между съседите си.

Рутилий Руф обаче бързо се върна на въпроса.

— Нека погледнем по-сериозно на наказанията, предвидени в лекс Лициния Муция, умолявам ви! Как можем да бием с камшик хора, с които и за в бъдеще ще трябва да живеем съвместно, от които ще искаме пари и войници? Ако в този Сенат се намират толкова жалки люде, че да се смеят на произхода на собствените си колеги, то с какво право можем ние да се смятаме за по-висшестоящи от италийците? Това е, което искам да ви кажа, което и вие би трябвало да обмислите. Ако един баща реши, че ще е най-добре да възпитава сина си само с бой, то когато синът му порасне, нима ще обича баща си? Нима ще го почита? Не, ще го мрази от дъното на душата си. Ако ние започнем да налагаме собствените си събратя италийци, и ние ще трябва да се примирим с мисълта, че ни мразят, и то не за друго, а заради нашата жестокост. Ако продължаваме да упорстваме и да не им даваме скъпоценното си гражданство, ще ни мразят заради високомерието ни. Ако ги разорим с тези непоносими глоби, ще ни мразят заради алчността ни. Ако ги изгоним от домовете им, ще ни мразят заради безсърдечието ни. Като съберем всичко на едно място, колко омраза ще се събере? Повече, отколкото можем да си позволим, назначени отци, Квирити, във всеки случай от хората, с които делим една земя.

— Тогава ще ги смажем още по-жестоко — обади се Катул Цезар с уморен глас. — Ще ги смажем веднъж завинаги. Ще ги накараме да се чувстват по-низши от животните. Това заслужават всички онези, посегнали като крадци към най-ценния дар, който Рим може да даде на света.

— Квинт Лутаций, защо не се опиташ да разбереш! — разпери ръце Рутилий Руф. — Те са откраднали, защото ние сме отказали да им дадем по законен път. Когато човек понечи да вземе нещо, което според него му принадлежи по право, той не се чувства крадец. По-скоро е доволен, че си е върнал някога изгубеното.

— Как може да си върне нещо изгубено, когато то никога не е било негово?

Рутилий Руф се отказа повече да спори.

— Добре тогава. Опитах се да ви убедя колко глупаво би било да наказваме толкова строго хората, сред които живеем, с които се разминаваме по пътя, които населяват земите, където сме построили вилите си, където се намират именията ни, които в крайна сметка обработват нашата земя, в случай че не сме възприели модата да купуваме за всичко роби. Няма какво повече да ви кажа за последствията от наказанията, които искате да наложите на италийците.

— И благодарим на боговете, че наистина нямаш! — въздъхна облекчен Сципион Назика.

— А сега да се спра на добавките в закона, които предложи нашият Принцепс Сенатус, във всеки случай не Гай Марий! — не обърна ни най-малко внимание на невъзпитаната му забележка Рутилий Руф. — Бих казал, Принцепс Сенатус, че да използваш ироничните забележки на друг и да ги превръщаш в основа на собственото си изказване, не е проява на добра риторика! Ако не обърнеш навреме внимание на проблема, хората ще си кажат, че вече остаряваш и повече няма да те слушат. Все пак от опит знам, че е трудно да намериш подходящите думи, за да защитиш идея, която дълбоко в душата си не споделяш. Не съм ли прав, Марк Емилий?

Скавър нищо не каза, но отдалеч си личеше, че се е изчервил.

— Никога не е било на практика в Рим да се използват платени информатори. Също както допреди няколко години не беше и практика да се наемат телохранители. Вмъкнем ли в лекс Лициния Муция добавките, които ти искаш, всички италийци ще разберат, че се страхуваме от тях. Ще им покажем, че лекс Лициния Муция не е бил приет толкова, с цел да се накаже извършено престъпление, колкото да се предотврати бъдеща опасност. И откъде би могла да бъде тази опасност, ако не от страна на самите италийци! За да обърна малко нещата, ще кажа, че с подобен закон ще им заявим право в очите, че ни е страх, вместо ние да погълнем тях, да не се окаже в крайна сметка, че те са погълнали нас. Такива засилени наказателни мерки и още повече — прибягването до услугите на информатори и платени биячи, биха били единствено проява на страх, а страхът от своя страна, назначени отци, е най-голямата проява на слабост! Човек, който се чувства истински сигурен, не кръстосва провинцията, заобиколен от свирепи гладиатори, нито се спира на всяка крачка да види не го ли следят. Човек, който се чувства сигурен, няма нужда да подкупва „осведомителчета“, които да му донасят за движенията у враговете му.

— Това са глупости! — тросна му се презрително Скавър Принцепс Сенатус. — Да се използват информатори е нещо естествено. Подобна практика само ще облекчи Херкулесовите задачи, пред които ще застанат нашите съдилища. Не забравяй, че им предстои да се занимават със случаите на десетки хиляди нарушители! Всяко средство, което ни помогне да се справим по-бързо със задачата, е добре дошло. Колкото до въоръжените дружини, те са също проява на трезв разум. Присъствието им ще откаже по-буйните глави от всякаква форма на демонстрация или бунт.

— Слушайте, слушайте! — започнаха да се чуват възгласи от всички страни на залата и най-накрая цялата Курия гръмна в ръкопляскания по адрес на Скавър.

Рутилий Руф вдигна рамене.

— Виждам, че говоря на стените. Колко жалко, че след като сте оглушали до един, няма сред вас хора да четат по движението на устните ми! В заключение ще кажа само едно: ако ние сега се втурнем да плащаме на осведомители, то любимото ни отечество ще стане жертва на такава жестока болест, че цели десетилетия ще минат и пак няма да се е отърсило от нея. Това ще бъде болестта на шпионите, на изнудвачите, на съмненията във всичко, дори в най-добрите приятели и роднините… защото в нашето общество са се навъдили хора, способни на всичко в името на парите, не съм ли прав, Луций Марций Филип? Включим ли тази добавка в закона, ще дадем свобода на действие на цяла тълпа от подлеци, каквито можете да намерите във всеки източен дворец. Но те ще бъдат предвестници на нещо много по-страшно, те ще са предвестници на повсеместния страх, който лека — полека ще скове като в окови нашето досега свободно общество, ще извади на бял свят едно напълно ново законодателство — това на грубото насилие! Ако не друго, то поне тук ме послушайте! Нека шпионите и занапред останат в сянка! Нека бъдем такива, каквито винаги сме се гордеели, че сме — римляни! Свободни хора, които не се страхуват от никого и от нищо, а не играчки в ръцете на всевластни господари! — Рутилий Руф седна на столчето си. — Това е всичко, Луций Лициний.

Никой не посмя да аплодира речта му, макар тук и там да се чуваше сподавен шепот на одобрение, а Гай Марий доволно да се усмихваше.

„И така, всичко свърши — мислеше си Марк Ливий Друз, докато гледаше как консулът разпуска заседанието. — Скавър Принцепс Сенатус отново спечели. Само че губещият няма да е Публий Рутилий или Гай Марий, а цял Рим. Нима наистина Рутилий Руф говореше през цялото време на стените? Та те двамата с Гай Марий говориха толкова логично и красноречиво, че и глухият би разбрал, че са прави. Как го каза Гай Марий? Семена на омраза и жажда за мъст, които като драконовите зъби ще дадат смъртоносни плодове. Работата е там, че никой в римския Сенат не е имал случай да поопознае по-добре италийците, освен когато опре до някоя сделка или до граничен спор между две провинциални имения. Та те дори не си дават сметка — мислеше Друз с горчивина, — че у всеки италиец отдавна са посети семето на омразата и жаждата за мъст и му трябва съвсем малко, за да покълне. А и аз нямаше да го знам, ако не се бе случило да се срещна с Квинт Попедий Силон, и то на бойното поле след една изгубена битка.“

Зет му Марк Порций Катон Салониан седеше на последния ред, недалеч от неговото място; след като всички около него станаха да си ходят, той се доближи до Друз и сложи ръка върху рамото му.

— Ще си ходим ли заедно у дома, Марк Ливий?

Друз надигна глава; устата му беше отворена, в очите му се четеше някакво неразбиране.

— Върви без мен, Марк Порций. Много съм уморен. Бих искал да си събера мислите.

Изчака и последният от сенаторите да изчезне през изхода и даде знак на роба си да прибира стола и да си ходи вкъщи преди него. След това закрачи напред — назад по черно — белите плочки на Курия Хостилия, докато сенатските роби вече премитаха трибуните или събираха с ръце малкото останали боклуци. Щом свършеха с чистенето, щяха да заключат Сената, да не би да влезе някой съмнителен тип от Субура, която се намираше опасно близо до сградата, и щяха да се приберат в общежитието за държавните роби, намиращо се точно зад трите сгради, в които живееха римските фламини.

Навел унило глава, Друз се отправи бавно към колоните при входа, чудейки се колко ли време ще е нужно на Силон и Мутил да научат за събитията от деня. Беше убеден, че лекс Лициния Муция ще бъде приет, заедно с добавките от Скавър. От прокарването до ратифицирането му трябваше да минат три пазарни дни, което означаваше, че точно след седемнайсет дни Рим ще има нов закон, записан на таблиците. А новият закон щеше да означава край на всякакви надежди за помиряване с италийските народи.

Да се блъсне гърди в гърди с Гай Марий беше нещо напълно неочаквано. След като отскочи крачка назад, изтласкан от мощната снага на Спасителя на Рим, Друз понечи да му поднесе извиненията си, но навъсеното изражение по лицето на Марий му даде да разбере, че няма нужда. Зад него се подаваше и вуйчо му Публий Рутилий Руф.

— Защо двамата с чичо си не дойдете у дома ми, Марк Ливий, та да пийнем по чашка от превъзходното ми вино? — предложи Марий.

Колкото и да беше научил за хората през шейсет и двете си години живот върху майката Земя, той никога не би предположил, че само от една подобна реплика, при това изречена възможно най-любезно и приятелски, на Друз може така да му се сгърчи лицето от болка, от очите му така внезапно да рукнат сълзи… Той се покри в тогата си, за да скрие женствената си реакция, и даде воля на мъката си. Така плака в продължение на дълги минути, сякаш целият свят се беше срутил под краката му, докато двамата мъже се опитваха по някакъв начин да се оправят в абсурдната ситуация, като го тупат дружески по гърба или се опитват да се сетят за нещо утешително. Най-накрая на Марий му хрумна блестяща идея и като бръкна в синуса на тогата си, извади оттам носна кърпа, която пъхна под импровизираната качулка на Друз.

Трябваше да изчакат още известно време, преди той да се съвземе, да остави дрехата си и да обърне внимание на хората пред себе си.

— Жена ми умря вчера — обясни и продължи да хълца.

— Знаем, Марк Ливий — кимна му Марий.

— Мислех си, че не съм го приел толкова тежко, но днешното заседание ме довърши съвсем. Съжалявам, че ви накарах да ми отделяте толкова време.

— Мисля, че нещото, което ще ти дойде най-добре — рече Марий, докато слизаше надолу по стълбите, — е чаша фалернско вино.

Оказа се прав. След като изпи една чаша от фалернското вино на Гай Марий, Друз започна да се чувства малко по-добре. Домакинът беше сложил допълнителен стол пред писалището си, за да могат тримата да се чувстват еднакво удобно.

— Е, поне опитахме — въздъхна примиренчески Рутилий Руф.

— Нямаше дори защо да си правим труда — избоботи недоволно Марий.

— Не съм съгласен, Гай Марий — възрази Друз. — Цялото заседание беше внесено дума по дума в протокола. Лично видях как Квинт Муций дава нареждания на двамата писари, които изписаха всичко казано от вас двамата, също както и от Скавър и Крас Оратор. Някой ден, след години, когато събитията покажат кой е бил прав, ще се намери човек, който да прочете речите ви и да научи останалите, че не всички римляни се раждат с празни глави и големи усти.

— Предполагам, че и това представлява известно утешение, макар че повече бих се радвал, ако празните глави не бяха приели толкова единодушно предложението за последните две клаузи в лекс Лициния Муция — каза Рутилий Руф. — Работата е там, че всички живеят сред италийци, но никой не знае нищичко за тях!

— Така е — съгласи се Друз. Остави чашата си на писалището и позволи на Марий да му я напълни отново догоре. — Ще се стигне до война.

— Не, само до война не! — уплаши се изведнъж вуйчо му.

— Напротив, война ще има. Освен ако аз или някой друг вместо мен успее да спре навреме лекс Лициния Муция и да дари с равни права цяла Италия. — Той отново отпи от виното. — Кълна се в паметта на покойната си съпруга — рече и този път решително спря сълзите си, — че нямам нищо общо с фалшифицирането на списъците. Но още в мига, в който разбрах, че те наистина са били фалшифицирани, разбрах и кой го е сторил. Става дума не само за приятеля ми Силон и неговия приятел Мутил, а за водачите на всички италийски народи. Не мисля някой от тях да се е надявал, че планът им ще успее. Според мен цялата работа е била просто да се даде знак на римляните, че е крайно време да установят пълно равенство на полуострова. Ако ли не, никой не може да избегне войната!

— Но те не разполагат с нужната организация, за да подготвят победоносна война — обади се Марий.

— Гледай да не се изненадаш неприятно, ако проучиш по-отблизо въпроса — предупреди го Друз. — Доколкото мога да съдя по някоя и друга случайна реплика на Силон, а не виждам защо да не му вярвам на него, поне от няколко години сред италийците се говори открито за война. Поне от Араузио насам. Нямам сигурни доказателства, но добре знам що за човек е Квинт Попедий Силон. Ако всички са като него, то навярно от доста време насам Италия се готви за война. Щом някое от момчетата им навърши седемнайсет, веднага го взимат да се учи за войник. И защо не? Кой може да ги обвини в скрити намерения, след като винаги могат да се оправдаят с бъдещето, когато Рим отново ще поиска от съюзниците си попълнения за оредялата си армия? Кой би могъл да ги укори, че се въоръжават? Та нали когато Рим поиска от съседите си легиони, те ще трябва да бъдат, освен другото и въоръжени?

Марий се бе облакътил на писалището и сега тежко изсумтя.

— Всичко това, което говориш, Марк Ливий, е истина. Но се надявам все пак да грешиш. Защото едно е да воюваш с варвари и чужденци, друго е да водиш римските легиони срещу тези на съюзниците — италийци. Та те всички се учат да се бият като истински римляни. Стигне ли се до война с тях, италийци те ще се окажат нашите най-страшни врагове, също както са били в миналото. Погледнете само колко пъти са ни побеждавали самнитите! В крайна сметка успяхме да се справим с тях, но Самниум е само част от Италия! Война срещу обединена Италия може да доведе до пълната ни гибел.

— И аз така мисля — подкрепи го Друз.

— Тогава най-добре ще е, докато е още време, да потърсим поддръжници, с чиято помощ да осигурим мирното приобщаване на италийците към Рим — поде ентусиазирано идеята Рутилий Руф. — Ако те това искат, ще трябва да го получат. Никога не съм поддържал идеята за повсеместно раздаване на римското гражданство из Италия, но съм се родил разумен човек. Може и да не ми се харесва, че и други ще станат римляни като мен, но в интерес на своята родина трябва да се примиря с това. Една такава война ще ни погуби.

— Убеден ли си в това, което говориш? — попита за последен път Марий Друз.

— Повече от убеден, Гай Марий.

— Тогава мисля, че ще трябва да отидеш да се срещнеш възможно най-скоро със Силон и Мутил — изрече Марий. — Ще се опиташ да ги убедиш, а чрез тях и останалите италийски водачи, че въпреки лекс Лициния Муция вратата за всеобщото гражданство още не е затворена завинаги. Ако те вече са започнали да се готвят за война, ти няма да си този, който ще ги накара да спрат с приготовленията. Но все ще можеш да им вдъхнеш част от своя ужас при мисълта за разрушенията, които една такава война може да нанесе. Ако не искат взаимното ни унищожение, ще трябва да чакат. Да чакат и да чакат. Ние междувременно ще покажем пред Сената и пред народното събрание, че поне част от сенаторите са твърдо решени да раздадат всеобщо римско гражданство на италийците. Рано или късно, Марк Ливий, ще се сблъскаме с онзи достоен народен трибун, който ще посмее да превърне цяла Италия в неразривна част от Рим.

— Аз ще бъда този народен трибун — зарече се твърдо Друз.

— Чудесно! Чудесно! Никой не би могъл да обвини човек като теб в демагогия, още по-малко във флиртуване с третата и четвъртата класа. Ти вече си минал приетата възраст за народен трибун, това само ще вдъхне повече доверие у избирателите, че си зрял човек, свикнал да поема отговорности. Освен това баща ти е бил един от най-консервативните римски цензори и единствената по-либерална тенденция, на която сам си се поддал, е добре известната ти симпатия към италийците — изброяваше Марий достойнствата му.

— Но не се кандидатирай още отсега! — предупреди племенника си Рутилий Руф. — Трябва и ние да почакаме, Гай Марий! Първо да намерим поддръжници, да си осигурим съмишленици сред всички обществени прослойки в града. Това ще ни отнеме поне няколко години. Не знам дали го забелязахте, но тълпата пред Курия Хостилия днес ме убеди в нещо, което открай време съм подозирал — а именно, че не само във висшите кръгове са настроени враждебно към италийската еманципация. Въпросът е от малкото, при които сред всички римляни, от най-богатия до най-бедния, се забелязва позабравената римска солидарност. Нещо повече, ако не се лъжа, и всички онези, които се ползват с латинските права, биха застанали на римска страна.

— Да се чувстваш нещо повече от другия — отбеляза Марий. — Това е то. На всички им се харесва да стоят над италийците. И аз лично вярвам, че това чувство за елементарно превъзходство е много по-дълбоко вкоренено у низшите класи, отколкото у политическия елит. Ще трябва да привлечем и Луций Декумий към идеята.

— Кой е Луций Декумий? — погледна го подозрително Друз.

— Един от най-долните типове, с които съм имал случай да се запозная — усмихна се той. — Това обаче не му пречи да се радва на голяма популярност сред римската беднотия, а освен това е дълбоко предан на сватята ми Аврелия. Ще се опитам да я агитирам и нея с мисълта тя да го убеди.

Друз се навъси.

— Съмнявам се, че ще имаш голям успех точно с Аврелия. Не видя ли как се държа брат й Луций Аврелий Кота днес на подиума на преторите? Толкова беше доволен от речта на Скавър. Чичо му Марк Аврелий също ръкопляскаше.

— Бъди спокоен, Марк Ливий, Аврелия не е толкова тесногръда, колкото мъжете в рода си. — По лицето на Рутилий Руф се бе изписало изражение на същото слабоумно възхищение, което го обземаше при мисълта за племенницата му.

— Тя е от малкото жени, които са способни да мислят самостоятелно, освен това се е омъжила за представител на най-нетрадиционно мислещия клон сред Юлий Цезарите. Ще спечелим на своя страна Аврелия, в това не бива и да се съмняваш. А чрез нея ще се свържем и с Луций Декумий.

В този миг някой леко почука на вратата. Беше Юлия, която влезе, облечена в най-ефирната ленена рокля, която човек можеше да си представи. Харесала си я беше в Кос и сега я носеше, за да подчертава тена си.

— Скъпи Марк Ливий — зарадва се тя на гостенина и като застана зад стола му, нежно го прегърна и го целуна по бузата. — Няма да те разплаквам с женски истерии, само искам да знаеш, че съжалявам за случилото се с теб. Бъди сигурен, че винаги си добре дошъл в този дом.

В присъствието на домакинята имаше нещо крайно успокоително, в очите й се четеше искрено съчувствие, затова изведнъж Друз си даде сметка, че Юлия поне донякъде е успяла да прогони мъката му. Пое ръката й в своята и благоговейно я целуна.

— Благодаря ти, Юлия.

Тя се разположи на стола, който Рутилий Руф стана специално да й донесе от другия край на стаята, и прие чашата разредено вино, която мъжът й поднесе. Личеше си, че не се стеснява от тази изключително мъжка компания, нищо че темата, която те обсъждаха, беше по-скоро неприятна.

— Предполагам, говорите за лекс Лициния Муция? — подхвърли тя.

— Точно така, мел — погледна я влюбено Марий, който напоследък се беше привързал към жена си повече, отколкото дори след сватбата им. — Тъй или иначе, повече нямаме какво да си кажем по въпроса. Да знаеш, че и ти ще си ни необходима, но ще ти обяснявам по-късно.

— Ще сторя всичко, което ми е по силите! — обеща Юлия и като докосна Друз по ръката, прихна да се смее. — Марк Ливий, знаеш ли, че всъщност донякъде ти беше причина да се върнем толкова скоро от пътешествието си?

— Как бих могъл да бъда? — чудеше се той.

— Вината е само моя — обясни му Рутилий Руф, който доволно се закиска.

— Твоя е и още как — сопна му се Юлия и го стрелна с поглед. — Чичо ти, Марк Ливий, ни писа миналия януари в Халикарнас специално да ни съобщи, че племенницата му била изгонена от мъжа си заради изневяра, понеже била родила червенокосо момченце!

— Това си е самата истина — не се сдържа да се усмихне Друз.

— Да, но работата е там, че той има и друга племенница — Аврелия. А навярно не знаеш, че в семейството се носеха разни клюки за приятелството й с един червенокос приятел, който сега служи като висш легат на Тит Дидий в Испания. Затова, като прочетохме двусмисленото послание на чичо ти, мъжът ми реши, че може да става дума единствено за Аврелия. Аз обаче, убедена, че Аврелия никога не би се впуснала в подобна авантюра с Луций Корнелий Сула, бях готова да заложа главата си и затова настоях веднага да се приберем у дома, за да разберем каква е цялата работа. Когато пристигнахме, за мое облекчение се оказа, че става дума за друга племенница! Публий Рутилий ни извъртя страшен номер — засмя се отново Юлия.

— Липсвахте ми — оправда се Рутилий Руф, без да се чувства ни най-малко гузен.

— Семейството — намеси се Друз в разговора — може да се окаже голяма напаст. Но трябва да призная, че като зет Марк Порций Катон струва много повече от Квинт Сервилий Цепион. И Ливия Друза е щастлива с него.

— Значи всичко е свършило добре? — зарадва се домакинята.

— Да — кимна той. — Всичко свърши добре.