Колийн Маккълоу
Венец от трева (41)

Цина обаче нямаше намерение да напуска Италия. Нито шестимата народни трибуни, избягали с него. След като по чудо се спасиха от клането на Марсово поле, всеки от тях успя да се прибере до дома си, колкото да събере пари и вещи за из път, и хукна веднага за уреченото място. Срещата беше на Апиевия път, на последния километричен камък преди Бовила. Там щяха да решат какво да правят.

— Вземам Квинт Серторий и Марк Гратидиан и тръгвам веднага за Нола — предложи Цина, който вече имаше изготвен план. — Под стените на града стои цял легион, който трудно се разбира с началника си Апий Клавдий Пулхер. Смятам да отида в лагера им и да сваля Апий Клавдий от командването. Нищо не ми пречи да последвам примера на своя съименник Сула — ще поведа войската срещу Рим. Но не и преди да сме си осигурили подкрепата на други съюзници. Вергилий, Милоний, Арвина и Магий, всички вие ще започнете да обикаляте италийските народи и ще молите за помощ. Можете да говорите самата истина — че римският Сенат е изгонил от града законно избрания консул, защото се е опитал да разпредели справедливо новите граждани сред трийсет и петте триби и защото Гней Октавий е изклал хиляди почтени римляни, дошли дадат своя глас на законно свикано събрание. — На устните му се появи бледа усмивка. — За нас е истински късмет, че страната току-що излиза от война! От марсите и съседите им двамата с Корнут пленихме оръжие за неколкохилядна армия. Всичко сме оставили на съхранение в складовете на Алба Фуценция. Милоний, ти ще сложиш ръка върху оръжието и ще го раздадеш на доброволците. А щом аз отнема командването на Апий Клавдий, първата ми работа ще е да ограбя казармите в Капуа.

И така, четиримата народни трибуни се озоваха последователно на места като Пренеста, Тибур, Реата, Корфиниум, Венафрум, Интерамния, Сора и така нататък, и така нататък. Навсякъде молеха за едно — гражданите да ги изслушат. Местните ги посрещаха навсякъде с интерес и каквото бяха спестили през ужасните години на войната, сега го даваха на римските трибуни да ги подготвят за нова война. Постепенно съпротивата нарастваше, а обръчът около Рим се стесняваше.

Самият Цина не срещна никакви трудности за изпълнение на своя план. Апий Клавдий Пулхер си замина без никакви усложнения. Пълководецът беше кисел и рано състарил се човек, който не можеше да прежали смъртта на жена си и се чудеше какво ще прави с шестте си сирачета. Когато консулът му заяви, че го сваля от командването, Клавдий дори не направи опит да настрои войниците срещу Цина. Вместо това се метна на коня си и се понесе в галоп към Езерния, където го чакаше Метел Пий.

Едва след като стигна под стените на Нола, Цина се увери колко ценно е присъствието на човек като Квинт Серторий. Той се бе родил, за да командва войска, и през последните двайсет години си бе създал име, добре известно на всички римски легионери; беше спечелил венеца от трева в Испания, а заради множеството сражения, в които бе участвал срещу нумидийци и германи, го бяха кичили с какви ли не други трофеи. Освен това беше братовчед на Гай Марий, а легионът под стените на Нола бе сформиран под негово лично командване. Всички в лагера познаваха Серторий и го имаха за близък човек, докато Апий Клавдий си оставаше чужденец.

Щом поеха командването на легиона, Цина, Серторий и Марк Марий Гратидиан веднага потеглиха срещу Капуа. Когато видяха, че римляните се оттеглят по Вия Попилия, жителите на Нола отвориха врати и всички, способни да носят оръжие, се изсипаха вън от града — не за да нападнат врага в гръб, а за да се присъединят към него в славния му поход. Щом Цина излезе на кръстопътя с Вия Апия пред стените на Капуа, всички центуриони, новобранци и дори гладиатори от казармите и школите на драго сърце се присъединиха към него. Цина разполагаше вече с двайсет хиляди души. Насред Вия Латина, някъде между Капуа и малкото градче Лабикум, насреща им излязоха четиримата трибуни, които се връщаха от обиколката си из италийските земи, придружени от още десет хиляди доброволци.

Вече беше октомври, а Рим се намираше на някакви си километри. Агентите на Цина го осведомиха, че хората в града са изпаднали в паника. Октавий вече бил писал на Помпей Страбон, умолявайки го да спаси отечеството, но в същото време — чудеса на чудесата! — в пристанището на Теламон, на бреговете на Етрурия, бил слязъл не друг, а самият Гай Марий. Последната новина много зарадва Цина. Веднага прати хора да разучат по-добре положението и те го уведомиха, че множество жители на Етрурия и Умбрия вече били напуснали домовете си, за да се присъединят към Марий. Великият пълководец вече бил излязъл на стария Аврелиев път и бързо се насочвал към Рим.

— Ето това е добра вест! — сподели радостта си Цина с Квинт Серторий. — Щом и Гай Марий се е върнал в Италия, значи работата е в кърпа вързана. И понеже от всички нас ти най-добре го познаваш и разбираш, ще те помоля да отидеш при него и да му съобщиш за разположението на силите ни. Попитай го за неговите собствени планове. Смята ли да превземе най-напред Остия или ще тръгне направо срещу Рим? Кажи му, че предпочитам да прехвърля всички наши сили на Ватиканското поле; ако ще се стига до кръвопролития, да не се пренасят в самия град. Самата мисъл да вкарам войска в границите на помериума ми се струва непоносима. Не искам хората да кажат, че Цина следва примера на Сула. Хайде, Квинт Серторий, намери Гай Марий и му кажи колко съм щастлив от неговото завръщане в Италия! — Преди да се разделят обаче, се сети за нещо друго. — Кажи му също, че преди да е стигнал Остия, вече ще съм му пратил цялото излишно въоръжение, с което разполагам.

Серторий завари Марий близо до градчето Фрегена, на няколко километра северно от Остия. Ако в едната посока трибунът бе яздил в галоп, за да не закъснее, то в обратната той хвърчеше като стрела. Когато стигна Лабикум, скочи в движение от коня си и като обезумял нахлу в малката къща, използвана от Цина за временна квартира. Преди консулът дори да е отворил уста да го попита нещо, Серторий се впусна в шумна тирада:

— Луций Цина, умолявам те, веднага пиши на Гай Марий. Поискай от него да разпусне войската си и да прехвърли всички доброволци под твое командване! — изрече и Цина забеляза колко напрегнато е лицето му. — Заповядай му да се държи като обикновено частно лице, каквото той представлява пред закона. Заповядай му да разпусне армията си и да се върне в именията си, както подобава на едно частно лице. Нека чака решенията на римската държавна власт.

— Какво се е случило с теб? — изненада се Цина. — Как можеш точно ти да ми говориш подобни неща? Та Гай Марий е жизненонеобходим за нашата кауза! Ако той оглави нашето движение, със сигурност ще победим!

— Не, Луций Цина, не ние ще победим, а Марий! — поправи го Серторий, който беше на прага на отчаянието. — Нека ти го кажа направо: ако позволиш на Гай Марий да вземе участие в борбата, цял живот ще съжаляваш. Защото когато войските ни влязат победоносно в града, никой няма да сети да акламира консула Луций Корнелий Цина! За всички истинският победител ще бъде Гай Марий. Току-що го видях, току-що разговарях с него. И се уверих, че е остарял, че е озлобял, че умът му си е отишъл.

— Какво искаш да кажеш, че умът му си е отишъл?

— Ами това, което казвам. Че е полудял.

— Аз имам доста агенти при Гай Марий, Квинт Серторий, и според тях той е същият способен и решен за действие човек, какъвто е бил винаги. Вече вървял към Остия и със сигурност разполагал с ясен план за действие. Защо ми говориш, че умът му си е отишъл? По говора, по жестовете? Вярно, че моите хора не могат да си позволят с него толкова близък контакт, колкото ти, но ако Гай Марий наистина даваше признаци на лудост, със сигурност щяха да забележат.

Личеше си, че Цина иска да повярва на Серторий.

— Лудостта на Гай Марий не се изразява в жестове и постъпки, Луций Корнелий, а и аз съм убеден, че знае как да командва армията си. Запознах се с него седемнайсетгодишен, а той никога не е крил тайни от мен. Мога с ръка на сърце да заявя, че човекът, с когото допреди малко разговарях, не е онзи Гай Марий, когото цял живот съм познавал! Днешният Марий е един стар и огорчен човек, жаден за реванш и отмъщение. Всичко, което го занимава в момента, е собствената му съдба. Той нехае за Рим, Луций Корнелий, затова и те съветвам да не му се доверяваш в нищо! Ще отнеме града изпод носа ти и ще се разпорежда с него, както сам намери за добре. — Пое дълбоко дъх и допълни: — Младият Марий ти праща същото послание, Луций Корнелий. Да не се дава никаква власт на баща му, защото е луд.

— Мисля, че и двамата преувеличавате — отговори Цина, решен да не отстъпи.

— Не, не преувеличаваме. Младият Марий няма защо да преувеличава.

Цина поклати глава и извади лист хартия.

— Виж сега, Квинт Серторий, на мен Гай Марий ми е нужен! Ако той наистина е толкова състарен, колкото твърдиш, ако умът му бяга, как би могъл да бъде заплаха за мен? Или за Рим… Не, още днес аз ще му връча проконсулски империум — Сенатът ще го ратифицира, когато му дойде времето, и ще използвам войската му, за да си прикривам западния фланг.

— Повтарям ти, ще съжаляваш до края на дните си за тази постъпка!

— Глупости — махна с ръка Цина и се залови да състави нужния документ.

Серторий остана известно време да го гледа как драска усърдно по листа, накрая размаха юмрук незнайно по чий адрес и напусна къщата.

 

 

След като Марий го увери, че ще се погрижи за пристанището Остия и ще дойде на Ватиканското поле откъм устието на Тибър, Цина раздели своите сили на три части от по десет хиляди души всяка. Уверен в успеха си, най-сетне напусна базата в Лабикум.

Първият отряд трябваше да окупира Ватиканското поле. Начело застана Гней Папирий Карбон, братовчед на народния трибун Карбон Арвина, който си бе спечелил име с успехи срещу луканите. Вторият отряд трябваше да заеме Марсово поле (от всички части, с които разполагаше Цина, единствено тази щеше да остане на левия бряг на Тибър) под командването на Квинт Серторий. Цина пое третия, за да го настани на лагер в северното подножие на хълма Яникулум. Когато Гай Марий дойдеше, той трябваше да окупира южното.

Имаше обаче една неприятна подробност. Точно в средата на Яникулум открай време се намираше римска казарма; въпреки паниката на хората около себе си Гней Октавий бе запазил хладнокръвие и каквито доброволци успя да събере под знамената, прати ги да заемат твърдината на другия бряг на Тибър. Заповяда им да се задържат там на всяка цена. Така се получаваше, че между отряда на Цина (който прекоси реката по Мулвиевия мост) и силите, които Марий щеше да доведе със себе си от Остия, оставаше да се държи труднодостъпна крепост, пазена от поне няколко хиляди защитници. Преди години, когато германската заплаха бе надвиснала като Дамоклев меч над града, мъдрите управници се бяха погрижили крепостта да бъде възстановена и доукрепена.

И сякаш на нападателите не им беше достатъчно това ядро на съпротива на десния бряг на реката, изневиделица се появи Помпей Страбон начело на четирите си пиценски легиона. Щом пристигнаха войниците му, веднага вдигнаха лагер пред Колинската порта. Като се изключи легионът от Нола (прикрепен към отряда на Серторий), Помпей Страбон единствен разполагаше с редовна римска армия, закалена в множество походи и сражения, така че заплашваше с жестока съпротива. А между лагерите на Помпей и Серторий се намираше единствено Пинцийският хълм с неговите овощни и зеленчукови градини.

В продължение на шестнайсет дни Цина се спотайваше зад тройната палисада на трите лагера и чакаше Помпей да нападне. Беше сигурен, че пиценецът ще избърза с развръзката, преди от запад да е дошъл и Гай Марий със своите поддръжници. Квинт Серторий, който трябваше да поеме върху себе си тежестта на противниковата атака, се окопаваше все по-дълбоко и дълбоко в Марсово поле и също чакаше. Но така или иначе дните минаваха в тревожно бездействие.

Междувременно Марий жънеше триумф след триумф. По настояване на градския квестор, още щом армията на Марий се показа по пътя, Остия отвори широко врати и народът посрещна с разтворени обятия беглецът — герой. Той обаче се оказа крайно безразличен към радостта на гражданите и дори позволи на войниците си, повечето от които бяха роби и освобожденци — именно тази подробност толкова беше смутила Серторий при посещението у стария пълководец, — да плячкосат града. Както можеше да се очаква, последиците бяха ужасяващи. Сякаш изведнъж бе станал сляп и глух за събитията около себе си, Марий дори не се опита да възпре пъстрата сган, която бе довел със себе си. Вместо това съсредоточи цялото си внимание на дървената преграда, която хората му издигнаха между двата бряга на Тибър. С известен надзор съоръжението щеше да спре всякакъв достъп на зърно до Рим. Дори когато се готвеше да напусне пристанищния град и да поеме нагоре по Вия Кампана, Марий не понечи да ограничи своеволията на поддръжниците си.

Централна Италия преживяваше една суха година, а снегът, паднал предишната зима, беше недостатъчен, за да осигури вода през пролетта. Нивото на Тибър беше ниско, а много от притоците му бяха пресъхнали много преди края на лятото. Заради разминаването в календара последните дни на октомври едва се застъпваха с началото на есента и когато противниковите армии обсадиха Рим, времето продължаваше да бъде по-скоро горещо. Реколтата от Сицилия и Африка вече бе събрана, но корабите едва започваха да пристигат в Остия; когато Марий затвори достъпа до Рим по вода, складовете в града бяха почти изпразнени.

Скоро след настаняването на Помпеевата армия пред Колинската порта, в района избухна епидемия. Нейни жертви станаха както множество легионери, така и мирните жители, живеещи в съседство с лагера. Една след друга се появиха всички чревни и стомашни болести, и то най-вече защото питейната вода на войниците бе станала жертва на същата липса на хигиена, която преди няколко месеца бе удивила консула Помпей Руф в Ариминиум. Когато изворите на Виминала и Квиринала се заразиха на свой ред, жителите на засегнатите райони изпроводиха делегация до проконсула с настояване Помпей да обърне повече внимание на армейските нужници. Помпей Страбон обаче си оставаше един груб и непросветен пиценец, затова вместо да се вслуша в молбите на гражданите, грубо ги изгони. Лека-полека самият Тибър — от Мулвиевия мост срещу града чак до делтата десетки километри на запад — стана практически неизползваема за каквото и да било; защото водите й водеха до дизентерия.

Гней Октавий и пазителят на другия консулски мандат Мерула Фламен Диалис бяха принудени да стоят със скръстени ръце и да чакат нещо да се случи. Но октомври мина и замина, а от никъде не проблясваше надежда, че войниците ще се размърдат. Колкото пъти двамата управители успееха да говорят с Помпей Страбон, той все си измисляше причина защо не можел да влезе в открит бой. Най-накрая и Октавий, и Мерула се примириха с очевидното: истинската причина за Помпеевото бездействие се криеше в страха му да се сражава с противник, който го превъзхожда по численост. Излизаше, че за да се стигне до някакви действия, Цина доброволно трябваше да се раздели с част от войската си.

Когато в Рим научиха за Мариевото посрещане в Остия и стана публична тайна затварянето на реката за корабите с жито от Африка и Сицилия, целият град потъна в мрачен песимизъм. Консулите ясно виждаха какво им готви бъдещето и се чудеха колко ли ще успее да издържи градът, ако Помпей Страбон не стори нещо, за да го спаси.

Най-накрая Октавий и Мерула се принудиха да повикат на своя помощ италийци. Сенатът издаде специална препоръка до центуриатните комиции, които да обещаят римско гражданство и участие в някоя от селските триби на всички жители на полуострова, които подкрепят „действителното“ римско правителство. Щом законът бе приет от народа, из цяла Италия бяха пратени глашатаи да го съобщят на заинтересованите и да събират доброволци.

Войници обаче почти не дойдоха. Главната причина за това бе, че Цина и народните трибуни отдавна бяха свикали всички годни да носят оръжие мъже от съседните области и за „действителното“ правителство не оставаше нищо.

Тогава Помпей Страбон намекна на консулите, че ако Метел Пий доведе двата легиона, заети с безплодната обсада на Езерния, заедно биха могли да се наложат на Цина и Марий. Октавий и Мерула откликнаха с готовност на предложението и веднага пратиха вест до Прасчо. Настойчиво го умоляваха да сключи мир с упоритите самнити и да се връща в двата легиона в Рим.

Прасчо се разкъсваше от колебания. Войникът в него не искаше да вдигне току-така обсадата, която бе коствала толкова време и разходи, а може би скоро щеше да даде своите плодове; от друга страна, положението в Рим изглеждаше наистина критично. Най-накрая Метел Пий отиде на бял кон в обсадения град и започна преговори с парализирания Гай Папий Мутил, който бе добре осведомен за събитията в Рим.

— Разбира се, че искам да сключа мир с теб, Квинт Цецилий — рече самнитският водач, положен на носилка. Но искам да изпълниш следните условия: да върнеш на самнитите всичко, което Рим им отне през последните години; да ми предадете здрави и читави всички дезертьори и военнопленници, които държите; да обещаете, че няма да искате самнитите да ви върнат отнетата плячка; и да дарите с римско гражданство всички свободни люде от Самниум.

Метел Пий подскочи.

— Нали! — възкликна той, щом се окопити. — А защо не поискаш и да минем под хомота, както го направиха сънародниците ти преди два века. Забравил ли си за Каудинските теснини, Гай Папий? — попита гневно римлянинът. — Исканията ти са нереални. Много ти здраве!

С празни ръце и гордо вдигната глава Метел Пий се върна в лагера си, където съобщи с леден глас на пратениците от Рим, че мир няма да има и консулите да не се надяват на двата легиона.

Самнитът Мутил беше в много по-добро настроение, когато помощниците му го върнаха обратно в крепостта. Докато се люшкаше в носилката си, той бе осенен от гениална идея. Още същата вечер, щом се стъмни достатъчно, таен куриер се промъкна между римските постове и хукна в галоп към Рим. Мутил му беше връчил писмо до Гай Марий, в което се интересуваше дали великият пълководец не би сключил мирен договор със самнитския народ. Той добре знаеше, че консул е Цина и че цялата бъркотия е започнала от него, но въпреки това предпочете да се обърне лично към Марий. Не можеше Гай Марий да участва в предприятие, в което се слуша думата на друг.

Заедно с Марий — който най-после бе потеглил срещу Рим, се движеше и военният трибун Гай Флавий Фимбрия. През цялата година той бе служил под стените на Нола и беше от тримата трибуни — заедно с Публий Аний и Гай Марций Цензорин, — които предпочетоха да се присъединят към Цина. В мига, в който до ушите му стигна новината за Мариевото пристигане в Етрурия, той си каза, че вятърът сменя посоката си, и след няколко дни вече беше при Марий. Великият мъж беше особено радостен от срещата.

— Няма смисъл да те назначавам за военен трибун — рече на новия си съюзник. — В цялата ми армия почти няма войници, повечето са роби. Затова ще ти връча командването на нумидийската конница — доведох я специално от Африка.

Когато Марий получи писмото от Мутил, той веднага повика при себе си Фимбрия.

— Ще отидеш в прохода Мелфа, където Мутил обещава да те чака — нареди той на младежа и недоволно изсумтя. — Предполагам, иска да ни напомни колко често римските легиони са търпели поражения в проклетото дефиле. Така или иначе, не му е сега времето да се сърдим за глупости. Ще отидеш при него, Гай Флавий, и ще се съгласиш с всички условия, които той ти постави. Ако ще да иска власт над цяла Италия или безплатно пътуване до страната на хиперборейците, нищо няма да му отказваш. Когато се почувстваме силни, ще им подрежем крилцата на тези самнити.

По времето, когато се провеждаше този разговор, в лагера на Метел Пий пред Езерния пристигна втора делегация от Рим. Този път консулите бяха пратили достатъчно високопоставени личности, за да вдъхнат повече респект у Прасчо — Катул Цезар със сина му Катул и цензорът Публий Крас с неговия син Луций.

— Умолявам те, Квинт Цецилий — говореше Катул Цезар в присъствието на легата Мамерк, — остави пред Езерния войска, колкото да пази лагера, и ела с нас в Рим! Ако сега не ни помогнеш, то не виждам от чие име ще обсаждаш повече Езерния. Докато самнитите се предадат, Рим няма повече да съществува.

Метел Пий не можеше да откаже. Връчи на Марк Плавций Силван командването на петте кохорти, с които се раздели, и пое към метрополията. Силван и войниците му изведнъж усетиха колко е страшно да обсаждаш една самнитска крепост. Още щом останалите легион и половина изчезнаха зад хоризонта, защитниците на крепостта излязоха на полето и разбиха редиците на римляните, Хората на Мутил лесно успяха да си върнат контрола над цял Самниум. Всички мъже-самнити — с изключение на онези, които служеха при консула Цина — се заеха да опустошават Западна Кампания и в крайна сметка се озоваха едва ли не под стените на Капуа. Малкото градче Абела бе превзето, плячкосано и опожарено, след което и втората самнитска армия се отправи към Рим, за да вземе участие в събитията. Никой и не помисли да предложи услугите си на Цина. Всички отидоха при Марий и му се заклеха във вярност.

Заедно с Метел Пий за Рим заминаха Мамерк и Апий Клавдий Пулхер. Петнайсетте кохорти, които тримата водеха от лагера пред Езерния, бяха пратени да заемат крепостта на хълма Яникулум. За началник гарнизон бе поставен Апий Клавдий, но консулът Октавий има неблагоразумието да се обяви за върховен главнокомандващ и на този легион. Апий Клавдий имаше защо да се чувства обиден. Караха го да върши черната работа, а дори не благоволяваха да му предложат малко слава в замяна? Още тогава той се замисли дали да не застане на другата страна.

Сенатът отдавна беше пратил вест и на пропретора Публий Сервилий Вация в Италийска Галия. За всеки случай Рим държеше там два легиона. Жителите на областта все по-високо надигаха глас да им се изплатят сумите за произведеното оръжие, затова малко сила щеше да свърши добра работа. От двата легиона единият стоеше на гарнизон в Плаценция под командването на легата Гай Целий. Другия командваше сам Вация в Аквилея, далеч на изток. Когато получи писмото от Сената, Вация веднага заповяда на Целий да напусне Плаценция и да премести легиона си по на изток, а сам застана начело на своя и тръгна да спасява Рим.

За нещастие на „действителното“ правителство на Рим още при Ариминум Вация се сблъска с „недействителния“ народен трибун Марк Марий Гратидиан. Цина се бе досетил, че от север може да изникне опасност, затова бе събрал няколко кохорти и ги беше пратил по Фламиниевия път да спират Вация или който и да било друг привърженик на Октавий. Общо взето, младоците в легиона на Вация здравата се изложиха и след като Гратидиан ги разби, се насочиха обратно към безметежна Галия. Вация се зарече да не мисли повече за Рим, а след като научи — при това от доста съмнителен източник — за случилото се при Ариминум, Гай Целий изпадна в най-дълбоката си депресия от последните няколко години и се самоуби, преди да е научил за падането на „действителното“ правителство.

Октавий, Мерула и всички, които се бяха излъгали да застанат на тяхна страна, гледаха безпомощни как от ден на ден положението им все повече се влошава. Най-сетне Гай Марий пристигна откъм Кампанския път и вдигна лагер буквално пред Клавдиевата твърдина. Обиденият на Октавий Клавдий Пулхер влезе в тайни преговори с Марий и му позволи да заеме външните укрепления на казармата. Това, че крепостта не падна съвсем, се дължеше единствено на Помпей Страбон. За да отвлече вниманието на Цина, пиценецът най-сетне се реши да действа и нападна лагера на Серторий. Докато Марий се мъчеше сам с крепостта, консулът Октавий и цензорът Публий Крас изведоха по Дървения мост дружина от граждани — доброволци и спасиха обкръжената крепост в последния момент. Хванат натясно с недисциплинираната си армия от роби и наемници, Марий бе принуден да отстъпи. Народният трибун Гай Милоний падна убит, докато се мъчеше да му се притече на помощ.

Публий Крас и синът му Луций останаха в крепостта да следят действията на подозрителния Апий Клавдий. Той самият отново бе променил мнението си и вече твърдо вярваше в победата на „действителното“ правителство. Щом Помпей Страбон научи за успеха на Яникулум, веднага заповяда на войниците си да се отърват от тези на Серторий и ги върна обратно през Пинцийския хълм в лагера до Колинската порта.

Което си беше истина, много неща не бяха наред с Гней Помпей Страбон. По време на сблъсъка с войниците на Серторий синът му нито за миг не се отдели от баща си, лично му нареди да отстъпи и накрая бързо го прати да почива в главната квартира. В самия разгар на сражението пълководецът на свой ред се разболя от дизентерията и макар да не се отказа от командването, и на малкия Помпей, и на легатите стана ясно, че да се затвърди успеха, постигнат на Яникулум, е просто невъзможно. Макар и с голямо самочувствие, Помпей Младши имаше чудесна представа за положението си и не посмя да се наложи над свирепите пиценски легиони. Младок като него не можеше да заповядва на тези капризни войници, още по-малко при такова тежко сражение.

В продължение на три дни господарят на Пиценум и съседна Умбрия бе прикован за леглото. Младият Помпей и верният приятел Марк Тулий Цицерон не се откъснаха нито за миг от болния, а в това време войниците бяха наобиколили главната квартира и се чудеха какво ще стане с началника им. В ранните часове на четвъртия ден от заболяването си Гней Помпей Старши издъхна. Коравият като желязо пиценец бе умрял от пълно физическо изтощение и обезводняване.

Хванат под ръка от Цицерон, синът на пълководеца вървеше по Викус Суб Агере, заобикалящ двойната стена на Агера, и горко плачеше. Отиваше в храма на Венера Либитина, където да уреди погребението на баща си. Ако Помпей Страбон бе имал късмета да умре в родния Пиценум — там, където голяма част от земята му принадлежеше и всички му бяха клиенти, — по пищност и зрелищност погребалната церемония би могла да съперничи на триумфалните шествия по улиците на Рим. Помпей Младши обаче беше трезвомислещ човек и знаеше, че в подобни трагични времена с нищо не бива да се привлича вниманието; народът си имаше достатъчно грижи, а жителите на Квиринала, Виминала и Горен Есквилин открито мразеха покойния пълководец. За тях той беше главният виновник, че водата им се зарази и че дизентерията връхлетя цивилното население със същата сила, с която бе покосила армията.

— Какво ще правиш сега? — попита Цицерон, щом забелязаха пред себе си кипарисовата горичка. Някъде сред дърветата се криеха сергиите на римските погребални агенти.

— Отивам си у дома в Пиценум — отвърна Помпей и отново избухна в сълзи. — Баща ми изобщо не биваше да идва. Казвах му да не идва! Казвам, остави Рим да загива, теб какво те интересува! Но той не ме послуша. Каза, че трябвало да се бори за моите права, че когато ми дойдело времето и аз да стана консул, Рим трябвало да бъде същият, какъвто го е управлявал той.

— Защо не дойдеш за известно време в града? — предложи любезно Цицерон. — Ще живееш у нас. — Колкото и да бе ненавиждал суровия и груб Помпей Страбон, младежът беше трогнат от мъката на осиротелия син. — Знаеш ли, Гней Помпей, тия дни срещнах стария Акций! Дошъл бил за римските игри, когато трябвало да постави най-новата си пиеса. Когато избухнала кървавата разпра между привържениците на Октавий и Цина, той си казал, че е твърде стар, за да се връща тепърва в Умбрия. На неговата възраст по-добре било да стои далеч от всякакви шумотевици. Според мен обаче го е привлякла драмата, която се разиграва в момента в Рим. Подобна атмосфера не може да не вдъхнови творец като него. Затова ела да ми погостуваш. След като си толкова близък роднина с великия Луцилий, сигурно ще си допаднете и с Акций. А той знае как да отвлича умовете ни далеч от тези кървави смутове.

— Не — отказа Помпей, без да престава да плаче. — Отивам си у дома.

— Ще вземеш ли армията със себе си?

— Тя не е моя, а на баща ми. Нека остане за Рим.

Двамата младежи изгубиха няколко часа в пазарлъци и обяснения с погребалните агенти. Чак следобед успяха да се върнат в крайградската вила, която Страбон бе наел, за да изкара до края на конфликта. Никой — а най-малко от всички опечаленият Помпей Младши — не беше помислил да сложи въоръжена охрана на обширното имение. Така и така пълководецът вече не бе сред живите, пък и нищо ценно не бе оставил след себе си. Заради смъртоносната епидемия дори прислугата на Помпей беше оредяла. Само две жени бяха останали в опустялата къща, за да бдят над покойника, докато синът му и верният Цицерон отидат да уредят формалностите.

Когато се завърнаха, не завариха никого. Къщата бе потънала в дълбока тишина и по всичко изглеждаше, че робите са заминали. Когато влязоха в стаята със смъртния одър на Помпей Страбон, на леглото нямаше никакъв труп.

Помпей едва не полудя от радост при това странно откритие.

— Той е жив! — извика и по лицето му се изписа такава радост, че не оставаше и място за съмнение.

— Гней Помпей, знаеш много добре, че баща ти е мъртъв. — Цицерон не изпитваше чак такава привързаност към покойника, че да му се привиждат фантоми, вместо това умът му трескаво заработи какво ли се е случило. — Хайде, успокой се! Когато напуснахме къщата, Гней Помпей беше мъртъв от няколко часа.

Радостта на Помпей угасна, но този път не му беше до сълзи. Погледът му бавно изстина и Цицерон потръпна от неприятно предчувствие.

— Какво е станало тогава? Къде е баща ми?

— Робите са си отишли. Доколкото разбирам, дори болните ги няма. Най-добре да обиколим къщата — предложи приятелят му.

Търсиха, търсиха, но не намериха нищо. Каквото и да се беше случило с тялото на Гней Помпей Страбон, за двамата младежи то си оставаше загадка. Най-накрая двамата се отказаха да търсят повече и напуснаха къщата. Докато пустата вила потъваше отново в своята дрямка, те стояха на Вия Номентана и се оглеждаха в недоумение.

— В коя посока да тръгнем? — попита Цицерон. — Към града или към лагера?

Разстоянието беше почти еднакво. Помпей сбърчи чело и изпадна в дълбока умисъл. Чак след време реши.

— Да отидем до палатката на пълководеца. Нищо чудно войниците да са взели тялото на баща ми, за да му отдадат последна почит в лагера.

Двамата обърнаха гръб на Колинската порта и тръгнаха към лагера, когато някой зад тях изведнъж извика:

— Гней Помпей! Гней Помпей!

Младежите се обърнаха и видяха как насреща им тича запъхтян Брут Дамазип.

— Баща ти! — едва смогна той да изрече, щом се изравни с Помпей.

— Какво баща ми? — попита Помпей с ледено спокойствие.

— Жителите на града откраднаха тялото му. Заканват се да го вържат за магаре и да го разкарват по улиците на цял Рим! Една от жените, които са бдели над мъртвеца, дойде да ми съобщи и щом научих, веднага хукнах да ги настигна. Сега, като се замисля, май по-добре, че те видях теб и се спрях. Иначе нищо чудно и мен да ме вържат на магарето. — По тона, с който говореше Дамазип, на Цицерон му се струваше, че самият Помпей Страбон присъства — толкова дълбоко уважение таеше неговият подчинен към сина му. — Какво ще ми заповядаш? — попита Дамазип.

— Веднага ми доведи две кохорти. Ще влезем в града и ще потърсим баща ми.

Цицерон дори не попита защо. Докато чакаха, Помпей нищо не каза. Покойният Помпей Страбон бе унижен по най-жестокия възможен начин, при това беше много ясно защо. Това беше единственият начин, по който жителите на североизточните квартали можеха да изразят своето презрение и отвращение от човека, виновен според тях за бедите им. Всички по-населени квартали на Рим черпеха вода от акведуктите, но Горен Есквилин, Виминал и Квиринал, където живееха по-малко хора, зависеше почти изцяло от местните кладенци.

Когато младият Помпей застана начело на двете кохорти и нахълта през Колинската порта в града, големият пазар от вътрешната страна на крепостните стени беше пуст. Из околните улици също не се мяркаше жива душа — дори и из тесните проходи, които минаваха между къщите и водеха към Есквилина. Улица по улица, пресечка по пресечка районът щателно бе претърсен. Дамазип бе взел едната кохорта със себе си и обикаляше квартала край Агера, докато двамата младежи бавно напредваха в противоположната посока. Чак три часа по-късно в долния край на Алта Семита Помпей се сблъска с тялото на покойния си баща. Бяха го захвърлили пред храма на Салус.

„Поне мястото, което са избрали, обяснява постъпката им — мислеше Цицерон. — Да оставят пред Храма на здравето трупа на човека, който донесе болестите.“

— Това никога няма да го забравя — зарече се Помпей, докато гледаше голото и обезобразено тяло на баща си. — Когато стана консул и предложа своя строителна програма, Квиринал няма да получи нищо!

 

 

Когато Цина научи за смъртта на Помпей Страбон, той облекчено въздъхна. Щом разбра за народните издевателства над трупа му, подсвирна от почуда. Излизаше, че много неща не вървят на добре зад стените на града. Личеше си, че дори хората, които се обявяваха за защитници на Рим, не се радваха на популярност сред масите. Уверен в крайния си успех, спокойно зачака градът да се предаде без бой на войската му.

Но капитулацията не дойде толкова скоро, колкото се надяваше прогоненият консул. Октавий твърдо се бе зарекъл, че само ако народът се вдигне на въоръжено въстание, ще благоволи да излезе от играта.

Същия ден, следобед при Цина дойде да докладва Квинт Серторий. Лявото му око се криеше под окървавена превръзка.

— Какво се е случило с теб? — уплаши се за приятеля си Цина.

— Останах без едно око — отвърна му лаконично.

— Богове!

— За щастие лявото — изрече, сякаш той трябваше да успокоява Цина, а не обратното. — На дясното нищо му няма, така че и занапред ще виждам меча си, докато се бия.

— Седни — покани го домакинът и наля вино. Изгледа изпитателно легата си и накрая си каза, че навярно малко неща на този свят могат да разтревожат истински Квинт Серторий. Когато едноокият герой се намести на стола си, той се разположи срещу него и въздъхна. — Знаеш ли, Квинт Серторий, оказа се напълно прав.

— Имаш предвид това, което ти казах за Гай Марий?

— Да. — Цина нервно въртеше чашата в ръцете си. — Много неща са вече извън контрол. Вярно, висшите чинове не са изгубили нищо от респекта си към мен, но останалите… Войниците. Самнитските и всички останали доброволци. Всички са дошли да следват Гай Марий, а не мен.

— Това просто не можеше да не се случи. Навремето дори не би имало голямо значение за самата кауза. Гай Марий винаги е превъзхождал всички ни и със способността си да преценява настоящето и да предвижда бъдещето. Той знаеше какво и как да бъде направено. Но онзи Гай Марий вече не съществува. — Кървава сълза се показа под превръзката и Серторий ядно я избърса. — На тази възраст и след преживените удари той едва се държи. Изгнанието му се отрази по ужасен начин. На няколко пъти разговарях с него и съм убеден в едно: участието му в борбата, която водим с теб, стои на заден план за него; единственото, което го интересува, е да си отмъсти на онези, които го прогониха от Рим. Назначил е за свой пръв помощник най-голямата отрепка, която някога се е раждала — Фимбрия! Истински лешояд! Колкото до легиона, който доведе от Етрурия, нарича го своя лична охрана и отказва да го причислява към общата ни армия. Въпросният легион е събран от кол и от въже. На подобна робска паплач би завидял всеки сицилиец, решил да вдига въстание на острова. И въпреки това, Луций Корнелий, не мисли, че Гай Марий е изгубил способността си да разсъждава, да преценява… Не, умът му далеч не е претърпял същите удари като морала му. Марий знае, че е господар на твоята армия! И започвам да се безпокоя няма ли някой ден да я използва за своя изгода. Ако аз съм сега тук и с теб, Луций Корнелий, то си имам просто, но принципно оправдание — няма да допусна един римски консул да бъде лишаван от длъжност по средата на мандата си. Но виж, с това, което подозирам, че Гай Марий се готви да направи, не искам да имам нищо общо. Нека отсега те предупредя, че някой ден можем да се разделим.

Цина усети как косата му настръхва. В погледа му се четеше ужас.

— Искаш да кажеш, че той подготвя кървава баня?

— Убеден съм. И което е по-лошо, не виждам кой ще го спре.

— Но той не може да стори подобно нещо! За нас е от изключително значение да вляза в Рим без оръжие — като законно избран консул, дошъл да установи мир и да сложи край на всякакви кръвопролития. Наша обща задача е да помогнем на Рим да стъпи на крака.

— Е, пожелавам ти успех в това благородно начинание — сухо изрече Серторий и се надигна от стола си. — Отивам на Марсово поле, Луций Корнелий. Нямам намерение да се махам оттам. Моите хора ще ме последват, в това мога да съм сигурен. А аз ще направя всичко по силите си законно избраният консул да си върне отнетата власт. Гай Марий обаче не бих подкрепил за нищо на света.

— Да, разбира се, че ще останеш на Марсово поле. Но те моля, ако започнем преговори с Октавий, да присъстваш и ти!

— За това не се тревожи. Подобни комедии не бива да се изпускат.

Серторий си замина.

 

 

На другия ден обаче Марий изведнъж реши да премести легионите си далеч от Рим — в Латинските поля. Смъртта на Помпей Страбон служеше на всички за урок; да се държат толкова много хора на едно място при ниска хигиена можеше да доведе всеки момент до нови епидемии. Реши, че ще бъде добре за войската му да подиша свежия провинциален въздух и да черпи вода от чистите кладенци далеч от големия град. Освен това доброволците лесно си изкарваха прехраната, като крадяха зимнината на беззащитните жители на областта. Един след друг паднаха Ариция, Бовила, Ланувиум, Анциум, Фикана, Лаврентум… Никой от тях не помисли да се съпротивлява на Гай Марий.

Като научи за заминаването му, Квинт Серторий веднага си каза, че решението на Марий представлява някакъв стратегически ход. Нищо чудно старият хитрец да отстъпва, за да се предпази от Цина. Той можеше и да е полудял, но не беше оглупял.

Вече беше краят на ноември. И двете страни — а може би щеше да е по-точно да се каже от „трите“ — знаеха, че „действителното“ правителство на Гней Октавий Рузон е обречено. Когато Помпей Страбон умря, армията му категорично отказа да се подчини на назначения за негов наследник Метел Пий и като си събра багажа, пресече Мулвиевия мост и предложи услугите си на Гай Марий. Не на Цина, а на Марий!

Епидемиите вече бяха отнели живота на поне осемнайсет хиляди души — военни и цивилни. Най-тежко бяха пострадали Помпеевите легиони. В същото време складовете за зърно в Рим тревожно опустяваха. Марий усещаше, че е започнало началото на края, и доведе „личната си гвардия“ от пет хиляди роби и освобожденци отново под Яникулум.

Беше твърде многозначително, че отказа да вземе със себе си самнитите, другите италийски доброволци и дори остатъците от пиценските легиони на Помпей Страбон. Дали отново не се грижеше за собствената си сигурност? — питаше се Квинт Серторий. Да, не можеше да не бие в очи решението на Марий да се откаже от легионерите — ветерани, за да се обгради с армия от роби.

 

 

На третия ден от декември по мостовете, свързващи двата бряга на Тибър с острова по средата, минаха първите парламентьори. Това бяха Прасчо Метел Пий (той беше официално упълномощеното лице), цензорът Публий Крас, Катул и Луций Цезар. На десния бряг ги чакаше Луций Цина, придружен от Гай Марий.

— Аве, Луций Цина — поздрави Метел Пий, възмутен да завари и Марий на преговорите. Още повече, че старецът не бе дошъл сам, а в компанията на някакъв германски исполин, облечен в златни доспехи, и на онази гнусна гадина Фимбрия.

— Да разбирам ли, че ме поздравяваш в качеството ми на консул, Квинт Цецилий, или ме смяташ за частно лице? — попита Цина.

В момента, в който съюзникът му изрече тези думи, Марий се нахвърли върху него:

— Страхливец! Безгръбначен идиот!

Метел Пий тежко преглътна.

— Поздравявам те в качеството ти на римски консул, Луций Цина.

При което Катул Цезар се нахвърли върху него:

— Предател!

— Този човек не е консул! — извика отчаян Публий Крас. — Той е уличен в светотатство!

— Дали е консул или не, това няма значение — обясни му Марий. — Важното е, че е победител.

И понеже вместо преговори делегациите се захванаха да водят кръчмарски спорове, Метел Пий накрая си запуши демонстративно ушите и разгневен обърна гръб на всички. Без да каже дума на шумните си придружители, бързо се прибра в града.

Когато доложи на Октавий какво се е случило, консулът също едва не се нахвърли да го бие.

— Как си посмял да признаеш, че е консул! Той не е консул! Цина е заклеймен от боговете и никакъв консул не е!

— Луций Цина е римски консул, и ти много добре знаеш това, Гней Октавий — отвърна му хладно Метел Пий. — До края на този месец той си остава консул.

— Голям парламентьор се оказа, няма що! Толкова ли не можеш да разбереш, че това, което най-малко можем да допуснем, е да признаем правото на Цина върху управлението? — сърдеше се Октавий и без да се усеща какво прави, въртеше заплашително пръст пред носа на Прасчо.

Този път Метел Пий на свой ред избухна:

— Като си толкова умен, защо ти не отидеш да преговаряш! И да не си посмял да ме сочиш с пръст! Аз съм Цецилий Метел и Ромул дори не би посмял да ме сочи с пръст, камо ли едно новоиздигнато парвеню като теб! Дали на теб ти харесва или не, никого не го е грижа. Луций Цина е римски консул. Ако се върна при него и той ми зададе същия въпрос, аз ще му дам и същия отговор!

Тази размяна на любезности подейства най-силно върху фламина Луций Мерула. Още от деня, в който му възложиха да пази свободния куриатен стол, той се бе чувствал като риба на сухо, но си беше изпълнявал задълженията. Сега обаче реши да сложи край на всичко и като се изпъчи пред колегата си Октавий и разбеснелия се Метел Пий, тихо им рече:

— Гней Октавий, трябва да се откажа от поста си на консул суфектус. Не подхожда на жреца на Юпитер да заема куриатни длъжности. Може и да има място за мен в Сената, но да се ползвам с империум е противоестествено.

Никой от присъстващите не посмя да каже дума. Мерула обърна невъзмутимо гръб на всички и като напусна Форума — разговорът се провеждаше насред площада, — тръгна нагоре по Вия Скара за държавния дом, където живееше.

Катул Цезар погледна Метел Пий.

— Квинт Цецилий, съгласен ли си да те направим върховен главнокомандващ? Ако те назначим с официален указ, може би армията и народът ще погледнат с по-голям оптимизъм към бъдещето.

Но той твърдо поклати глава.

— Не, Квинт Лутаций, не мога да приема. Нито армията, нито народът имат волята да подкрепят нашата кауза. Болестите и гладът са ги превърнали в плашливо стадо. И макар да не ми е леко да го призная на глас, никой в града вече не е сигурен на коя от двете страни е правото. Надявам се, че никой от вас не смята да повтори боевете по улиците на Рим. Луций Сула вече допусна тази грешка, нека ние не я повтаряме. Трябва да постигнем споразумение по мирен път! И то с Луций Цина, не с Гай Марий.

Октавий огледа внимателно лицата на всички свои съюзници и накрая вдигна рамене в знак, че се предава.

— Добре тогава, Квинт Цецилий. Както сметнеш за добре. Върни се пак да говориш с Луций Цина.

Прасчо отново пое тежката мисия върху плещите си, този път придружен само от мълчаливите Катул Цезар и Катул-син. Беше петият ден от декември.

Този път ги посрещнаха с далеч по-тържествена церемония. Цина се беше сетил да издигне висок подиум и бе наместил куриатния си стол в средата му. Дори седнал, той пак стоеше над парламентьорите от Рим. На подиума стоеше — вярно, прав — и Гай Марий.

— Най-напред, Квинт Цецилий — изрече Цина, — нека ти пожелая добре дошъл. Второ, уверявам те, че Гай Марий присъства само в качеството си на наблюдател. Той добре разбира, че представлява частно лице и затова не може да вземе активно участие в нашите преговори.

— Благодаря за топлия прием — каза на свой ред Прасчо, не по-малко тържествен от консула. — Нека и аз те уведомя, че не ми е позволено да водя преговори с друг, освен лично с теб. Какви са условията, които ни поставяш?

— Да вляза в Рим като законен римски консул.

— За това няма пречка. Фламен Диалис доброволно се отказа от поста си на консул суфектус.

— За в бъдеще никой да не се опитва да търси реванш срещу мен и моите поддръжници.

— Никога повече — увери го Метел.

— Новите граждани от Италия и Италийска Галия да получат свободен достъп до всичките трийсет и пет триби.

— С това сме напълно съгласни.

— Робите, които са избягали от римските си господари, за да се присъединят към моята армия, трябва да получат гаранции за своята свобода и за пълни граждански права.

Прасчо изведнъж застина.

— Невъзможно! — отказа троснато той. — Напълно невъзможно!

— Това е условие, Квинт Цецилий. То върви в пакет с всички останали — обясни му как стоят нещата Цина.

— Никога няма да се съглася с това, някакви роби — бегълци да получат не само свобода, но и същия граждански статус като бившите си господари!

Едва сега Катул Цезар се осмели да направи крачка напред.

— Можем ли да разменим по някоя дума насаме, Квинт Цецилий? — попита възможно най-тактично.

Двамата със сина си обаче трябваше да хвърлят доста сили, за да убедят упорития Прасчо в необходимостта да приеме и това условие; в крайна сметка Метел се примири, но само защото виждаше, че Цина е непримирим. Още тогава обаче Метел Пий се замисли дали искането е по инициатива на самия Цина или по-скоро на Гай Марий. В крайна сметка Цина почти не разполагаше с роби в своята армия, докато тази на Марий буквално гъмжеше с бежанци. Така поне донасяха осведомителите му.

— Добре, съгласен съм и с тази глупост за робите — изрече грубо Прасчо. — Има обаче един въпрос, по който аз поставям условията!

— О, така ли? — учуди се Цина.

— Да няма кръвопролития в града — настоя изрично Метел Пий. — Никой да не бъде лишен от гражданство, никой да не бъде проскрибиран, никой да не бъде пращан в изгнание, никой да не бъде даван под съд за държавна измяна и най-вече никой да не стане жертва на лично отмъщение. Каквото и да е станало, виновниците са отстоявали свои принципи и убеждения, а не са се водили от лични интереси. Никой не може да бъде съден за това, че е отстоявал принципите и убежденията си, дори деянията му да изглеждат позорни и недостойни. Това важи както за твоите последователи, Луций Корнелий, така и за тези на Гней Октавий.

Цина кимна в знак на съгласие.

— Напълно те подкрепям, Квинт Цецилий. Никога няма да стигнем до насилие и лично отмъщение.

— Ще се закълнеш ли? — попита лукаво Прасчо.

Той обаче поклати глава и целият се изчерви.

— Не мога да дам подобна клетва, Квинт Цецилий. Това, което мога сега да гарантирам, е, че ще сторя всичко по силите си, за да предотвратя всякакви съдебни процеси, кръвопролития и конфискация на имущество на римски граждани.

Метел Пий леко извърна глава, за да види реакцията на безмълвния Гай Марий.

— Да не би да намекваш, Луций Корнелий, че ти, консулът, не си способен да контролираш поддръжниците си?

Цина видимо се смути от въпроса, но бързо отговори:

— Мога да контролирам всички около себе си.

— Тогава защо не се закълнеш?

— Няма да се закълна — тросна му се той, сякаш се засягаше личната му чест, но изчервените му бузи намекваха за друго. И за да даде знак, че преговорите са свършили, той стана от стола си и слезе от подиума. В знак на любезност дори изпрати Метел Пий до началото на моста. Така двамата успяха за няколко секунди да се отдалечат от останалите. — Квинт Цецилий — рече поверително Цина, — аз имам пълна власт върху съмишлениците си! Но въпреки това бих желал да знам със сигурност, че когато вляза в Рим, Гней Октавий няма да ме посрещне на Форума. Най-добре да се скрие в миша дупка! За всеки случай… Човек никога не знае. Пак повтарям, аз имам достатъчно власт, но най-добре Гней Октавий да не се показва. Кажи му го лично!

— Имаш думата ми — прие Метел.

Едва сега Марий ги настигна. Толкова нетърпелив беше да сложи край на разговора между двамата противници, че чак бе започнал да подтичва като малко дете подире им. Прасчо си каза, че старият пълководец се е превърнал в жалка гротеска на самия себе си. В жестовете, в гримасите му се натрапваше все повече и повече нещо маймунско, което го лишаваше от способността да се налага над останалите. Прасчо си спомняше Марий още от времето, когато баща му воюваше в Нумидия. Оттогава пазеше спомена за един царствен пълководец, който не търпи да му се възразява. Сегашният Марий беше само една бегла сянка на тогавашния.

— Кога възнамерявате да влезете в града с Гай Марий? — попита Катул Цезар Цина, преди двете делегации да се разделят.

Но преди той да е отговорил, Гай Марий презрително изсумтя:

— Като законен консул Луций Цина може да влезе в града, когато пожелае. Аз обаче ще остана заедно с армията си тук и ще чакам по законен път да бъдат премахнати присъдите, произнесени над мен и над приятелите ми.

Цина едва изчака Метел Пий и двамата му придружители да се отдалечат по посока на острова и се нахвърли върху съюзника си:

— Какво искаш да кажеш? Щял си да чакаш с армията си да премахнат присъдите…

Старецът, като че ли се беше лишил от почти всичко човешко у себе си. В очите на Цина той отдавна се бе лишил от образа на героя — спасител, вместо това напоследък започна силно да му напомня на някое грозно чудовище, излязло от дълбините на Подземния свят. Сега Марий се усмихваше насреща му и очите му пускаха лукави искрици изпод гъстите вежди. Бе придобил навика да си ги скубе постоянно, затова те стърчаха като платна, развети от бурния вятър.

— Скъпи ми Луций Цина, армията, която те следва досега, не е твоя, а моя! Ако не бях аз, дезертьорите може би щяха да избягат от другата страна на реката, а тогава Октавий щеше да победи. Помисли върху това! Ако аз сега вляза в града, без да бъде изтрита от таблиците смъртната ми присъда, все едно в града е влязъл престъпник. Какво ще ви попречи на вас двамата с Октавий да изгладите противоречията си и да се нахвърлите заедно върху мен? Представи си сега аз в какво положение ще се окажа! Ще трябва да стоя и да подсмърчам умолително пред Сената — в чийто състав вече не влизам — да бъде милостив и да ми опрости прегрешенията, които не съм извършил. Питам те сега, подхожда ли на един Гай Марий да изпадне в подобно унизително положение? — Потупа бащински Цина по рамото. — Не, Луций Цина, нека да не ти отнемам триумфа от влизането ти в Рим! Ти ще отидеш в града сам, а аз ще си стоя тук и ще чакам. С армията, която аз командвам. Ти своя собствена армия нямаш.

Цина усети как нещо му присяда на гърлото.

— Да разбирам ли, че смяташ да използваш армията — моята войска, — за да се изправиш срещу мен? Законния римски консул?

— Няма защо да приемаш думите ми толкова дълбоко — успокои го Марий и се засмя. — Да речем, че армията ще държи Гай Марий да получи това, което заслужава.

— И кое е това, което Гай Марий заслужава?

— Това, че на януарските календи аз ще бъда новият римски консул. Ще бъда първи консул, а ти — втори.

— Но аз не мога да бъда повторно избран! — изгледа го ужасен Цина.

— Глупости, естествено, че можеш! А сега върви! — отпрати го със същия тон, с който би изпратил сина си за наказание в стаята му.

Цина отиде да потърси Серторий и Карбон, които бяха присъствали и на първите, и на вторите преговори. Трябваше и те да знаят за намеренията на Марий.

— Само не казвай, че не си бил предупреден! — изрече мрачно Серторий.

— Какво да правим сега? — Цина беше на прага на отчаянието. — Той е напълно прав, армията би се подчинила единствено на него!

— Не и моите два легиона — поправи го Серторий.

— Но с тях не можеш да го възпреш — напомни му Карбон.

— Какво да правим? — повтори въпроса си Цина.

— Засега нищо. Нека старецът изживее своя щастлив ден. Колко време е мечтал за това седмо консулство — процеди през зъби Карбон. — Ще почнем да се тревожим едва когато влезем в Рим.

Серторий дори не сметна за нужно да продължи разговора. Вече премисляше как би трябвало да постъпи той самият в тази ситуация. Защо ли изведнъж и тримата бяха започнали да се гледат подозрително? Защо ли думите, които изричаха, звучаха така неискрени и двусмислени? Всеки от тримата съюзници усещаше как се превръща в един голям егоист и престава да се тревожи за другите. Навярно това беше болестта, която всички щяха да прихванат в идните години от Гай Марий. Колкото до Квинт Серторий, той желаеше повече от всичко друго да остане встрани от борбата за власт и могъщество, която тепърва щеше да започне в римското общество. За него върховен суверен продължаваше да бъде Рим. Благодарение на Луций Сула обаче хората започваха да си въобразяват, че те могат да са господарите, а Рим — слугата.