Колийн Маккълоу
Венец от трева (40)

Пътуването на Гай Марий мина спокойно и безопасно. Дългото бездействие обаче го потискаше и изтощаваше. На остров Енария се събраха деветнайсет бегълци, които напразно чакаха да се появи и Сулпиций. Като изминаха осем дни, всички се съгласиха, че трибунът никога няма да дойде и отплаваха без него. Напуснаха пристанището на Енария и смело отплаваха в Тосканско море, далеч от спасителния бряг. Дълги дни не виждаха суша, докато най-накрая насреща им не се показа североизточният край на Сицилия. Хвърлиха котва в рибарското градче Ерицина.

Марий се надяваше да остане в Сицилия. Смяташе, че няма да е добре, ако се отдалечи твърде много от Италия. И въпреки че след преживените злощастия физическото му състояние беше завидно добро, дори той започваше да се убеждава, че не всичко с главата му е наред. Започваше да забравя елементарни неща, а все по-често му се случваше и да не разбира какво му се говори. В подобни мигове дори най-изтънченият латински му заприличваше на неясен варварски брътвеж. Носът му надушваше миризми, които околните изобщо не усещаха, но от които той едва не се задушаваше. От време на време започваше да крещи, че пред очите му са хвърлили рибарска мрежа и не може да вижда, или пък се оплакваше, че не може да диша от горещина, или просто се чудеше къде се намира. Ставаше все по-избухлив и раздразнителен и често откриваше намеци и обиди в думите на другарите си.

— Това, което ни кара да мислим, независимо дали се намира в гърдите, както твърдят някои, или в главата, както смята Хипократ — а аз самият съм убеден, че е в главата, защото мисля и с очите, и с ушите, и с носа, а тях щяха ли да ги сложат толкова далеч от извора на човешката мисъл, колкото са далеч от сърцето и черния дроб… — разсъждаваше един ден Марий пред сина си, докато двамата чакаха новини от управителя на Ерицина. Гласът му се губеше, а пръстите му непрестанно въртяха и скубеха дългите му вежди. — Нека започна отначало… Искам да кажа, Марий Младши, че някакво зверче се е промъкнало в мозъка ми и си отхапва от него парченце по парченце. Мога да ти изрецитирам цели книги по памет, а когато си наложа с повечко воля, мога и да мисля съсредоточено: мога да говоря пред хора, да върша всичко онова, което съм вършил в миналото. Но понякога това ми се струва непосилно. И тъкмо това не мога да разбера — защо веднъж нищо ми няма, а друг път… Понякога дори не усещам промяната. Прости ми, че те занимавам с подобни старчески размишления, но аз държа да запазя умствените си способности. Един ден, много скоро дори, отново ще бъда консул. Марта каза, че ще бъда седем пъти консул, а тя никога не греши. Никога… Това съм ти го казвал, нали?

Младият Марий преглътна тежко и му отговори:

— Да, татко, казвал си ми го. Много пъти.

— Но дали някога съм ти казвал какво друго ми предрече тя?

Сивите очи на сина му се спряха върху изкривеното от болестта му лице. Много ветрове го бяха брулили в последно време и човек дори се изненадваше колко се е зачервило. Младият Марий тихо въздъхна, понеже не беше сигурен дали точно в този момент баща му разсъждава като всички други, или отново се е изгубил в бездната на въображението си.

— Не, татко, не си ми казвал.

— Е, тя ми предсказа и нещо друго. Каза ми, че нямало да бъда най-великият човек в историята на Рим. И знаеш ли кой друг щял да бъде според нея най-великият римлянин за всички времена?

— Не, татко, но ми е интересно да науча.

Дори и лъч на надежда не огря душата на Марий Младши; вече се бе убедил, че величието не е за него. Синовете на великите добре съзнават собствените си слабости.

— Каза, че щял да бъде малкият Цезар.

— Едепол!

Марий нервно сви ръка в юмрук и зловещо се изкикоти.

— О, не се тревожи, синко! Няма да я бъде! Никога няма да позволя друг човек да засенчи моето величие! Знам как да закова звездата на Цезар за дъното на най-дълбокото море.

Синът му стана от стола си.

— Уморен си, татко, много ти се насъбра. По-добре иди да поспиш.

 

 

Управител на Сицилия по това време беше клиентът на Гай Марий Гай Норбан. Когато бегълците спряха в Ерицина, той тъкмо беше зает с важни дела в Месана, където Марк Лампоний бе опитал да прехвърли последните си войници лукани и брути, за да вдигне робите от острова на поредното въстание. Марий веднага бе пратил куриер, който за тринайсет дни прекоси острова и се върна със следния отговор от страна на управителя:

„Макар да съзнавам добре клиентните си отношения към теб, Гай Марий, не забравяй, че съм управител-пропретор на римска провинция, а честта ме задължава да поставям интересите на Рим над тези на прекия ми патрон. Преди да получа твоето писмо, аз вече бяха уведомен от римския Сенат, че при никакви обстоятелства не мога да предложа помощ на теб или на когото и да било от другите бегълци на кораба ти. Напротив, имам инструкции, в случай че ми се удаде възможност, да те заловя, и да те убия. Това, разбира се, аз не мога да направя; единственото, което бих си позволил, е да наредя на кораба ти незабавно да напусне сицилийския бряг.

Като частно лице ти пожелавам добър път и искрено се надявам все някъде да намериш подслон и безопасност, макар че това едва ли ще стане на римска територия. Нека ти съобщя, че Публий Сулпиций е бил заловен в Лаврентум. До ден-днешен главата му украсява римската ростра. Грозно деяние! Споменавам ти го, за да разбереш по-добре положението, в което се намирам. Главата на Сулпиций е била забучена на площада не от друг, а от консула Луций Корнелий Сула. Искам да кажа, че той собственоръчно я е занесъл на Форума.“

— Горкият Сулпиций! — рече Марий. После вдигна рамене. — Щом така ни казват, да вървим! Може би в Африка ще ни посрещнат другояче.

Но и там не им позволиха да слязат на брега. Управителят Публий Секстилий също бе получил заповеди от столицата и единственото, което стори за бегълците, бе да ги прогони далеч от провинцията си, преди да е наредил на войската да ги залови и изколи.

След краткото си гостуване в Сицилия и Римска Африка нямаха къде другаде да отидат, освен в Рузикада, пристанището на нумидийската столица Цирта. Нумидия се управляваше от цар Хиемпсал. Беше син на Гауда, но струваше много повече от баща си. Писмото на Марий достигна Хиемпсал в двореца му в Цирта, недалеч от морския бряг. Царят бе изправен изведнъж пред дълбока дилема, отнасяща се най-вече до трона му и до това, дали ще успее да го задържи. От една страна, именно Гай Марий го бе направил цар, като постави преди време на нумидийския престол баща му; от друга — ако сега му помогнеше, току-виж други дошли да го свалят него. Защото неслучайно Луций Корнелий Сула бе намекнал, че Нумидия трябва да е послушна съюзница на Рим.

След като прекара няколко безсънни нощи, Хиемпсал измисли най-мъдрото решение, на което беше способен. Вдигна целия си двор и се понесе в бесен галоп към Икосиум — далеч на запад от границата с римската провинция. Нека Гай Марий и съмишлениците му го настигнат в новата столица. Царят не само че позволи на бегълците да се скрият на негова земя, но дори им предостави няколко вили да се настанят удобно. Често ги канеше в собствения си дом, където ги забавляваше. Резиденцията можеше спокойно да се нарече летен дворец, макар да не можеше да се сравнява с царския палат в Цирта. Заради тясното си ново жилище царят се бе лишил от повечето си жени и наложнички, оставяйки ги в Цирта, и се задоволяваше само с царицата Софонисба и две други съпруги — Саламбо и Ано. Хиемпсал беше образован човек и се съобразяваше само с добрите страни на елинистическата култура. Вместо да държи на ориенталския церемониал, той позволяваше на гостите свободно да общуват с членовете на семейството му — синове, дъщери, дори жени. Което за нещастие доведе до известни усложнения.

Младият Марий бе навършил двайсет и една години и навлизаше в новото си амплоа — на самостоятелен мъж. Светлокос и красив в лице, той можеше да се похвали и с приятно телосложение; понеже не му стигаше търпение да се развлича с умствени занимания, той обичаше да убива скуката в лов. Ловът обаче не се нравеше на цар Хиемпсал, а само на жена му Саламбо. Африканските равнини гъмжаха от дивеч — стонове и лъвове, щрауси и антилопи, мечки и пантери. Понеже повечето от зверовете Марий дори не бе виждал през живота си, трябваше да отдели доста време първо да научи нещо за тях. Принцеса Саламбо се оказа изключително полезна в това отношение.

Цар Хиемпсал не виждаше нищо нередно в това да прати жена си Саламбо на лов заедно с младия Марий. В подобни експедиции участваха много хора — ловци и помощници, и те щяха да опазят честта на красивата царица. Освен това Саламбо много обичаше любовните наслади и съпругът й се надяваше на малко почивка в нейно отсъствие. Често се усамотяваше с Марий (откакто корабът му бе хвърлил котва в Икозиум, старецът бе възвърнал до голяма степен силата на мисълта си), за да си говорят за отминали времена и славни битки. Марий разказваше надълго и нашироко за войната си срещу нумидийския цар Югурта, а Хиемпсал си записваше всичко по-интересно, за да го прибере в семейния архив. Колкото повече слушаше големия пълководец, толкова по-смело гледаше в бъдещето, когато синовете или поне внуците му щяха да се издигнат достатъчно в очите на своите покровители, за да се оженят за римски аристократки. Той се бе разделил с много илюзии за времето на своето царуване; колкото и да го наричаха цар и суверен, колкото и богата страна да управляваше, знаеше, че за римските патриции и нобили не представлява абсолютно нищо.

Разбира се, тайната не се запази дълго. Един от приближените на царя скоро му съобщи, че ако през деня отношенията между Саламбо и младия Марий са съвсем почтени, то същото не важи за през нощта. Новината накара нумидийския цар да изпадне в паника; от една страна, жена му бе изневерила с чужд мъж и заслужаваше наказание, от друга — любовникът й не беше негов поданик, за да му отреже главата. Събра, колкото му бе останало царско достойнство и уведоми гостенина си Гай Марий, че положението е твърде деликатно и бегълците не могат да останат повече на нумидийска земя. Щом успееше да натовари кораба си с достатъчно провизии, Марий трябваше да напусне царството на Хиемпсал.

— Глупак зелен! — ругаеше сина си той, докато двамата крачеха към пристанището. — Като че ли няма достатъчно жени на този свят, ами си тръгнал да посягаш на царските съпруги!

Младият Марий се опитваше да бъде сериозен, но не можеше да сдържи усмивката си.

— Съжалявам, татко, но тя наистина си струваше. Освен това не можеш да ме обвиняваш, че съм я прелъстил. Прелъстеният бях аз.

— Можеше просто да я отпъдиш, нали?

— Можех — съгласи се той, без да изпитва никакви угризения, — но не го направих. — Тя наистина си струваше.

— Използваш правилното глаголно време, синко. Струваше си. Глупавата патка вече се раздели с главата си — и то заради теб.

Колкото и да му се струваше неуместно, Марий Младши продължаваше да се подсмихва. Знаеше много добре, че баща му се ядосва, задето са ги изпъдили от приятното убежище, иначе не би имал нищо против синът му да се среща с всички царски съпруги по света. В крайна сметка съдбата на Саламбо не вълнуваше нито бащата, нито сина. Тя добре е знаела, че ако ги заловят с римлянина, ще си плати.

— Много неприятно. Тя наистина…

— Да не си го повторил! — сряза го гневно баща му. — Ако беше по-малък или пък аз можех да се държа на един крак, така щях да те сритам, че зъбите да ти опадат! Тук се чувствахме уютно!

— Хайде, ритни ме де! — наведе се младежът. Защо да се плаши? Грехът му беше от тези, които бащите най-лесно прощават на синовете си, пък и през целия си живот Марий никога не бе посягал да бие синчето си.

Марий обаче повика при себе си верния Бургунд, който го прегърна през кръста, и като се отпусна върху силната ръка на германеца, вдигна десния си крак и с все сила го срита в чатала. Това, че малкият Марий не припадна, се дължеше единствено на гордостта му; болката беше влудяваща. В продължение на няколко дни нещастникът стенеше и въздишаше, и дори започваше да се чуди дали баща му не е пожелал нарочно да го осакати. Най-накрая, щом болката поотмина, си рече, че навярно грешката му със Саламбо не е била толкова невинна.

От Икозиум бегълците поеха обратно на изток покрай бреговете на Африка. Този път гледаха да не се отбиват никъде по дългия път между нумидийския град и новата спирка, която си беше избрал Марий — остров Керкина, един от Малките Сиртови острови, гледащи африканския бряг. Най-накрая можеха да въздъхнат с облекчение. На острова живееха няколко хиляди войници — ветерани, на които старият воин лично бе дал земя, след като разпусна някогашните си легиони. Ветераните отдавна бяха започнали да скучаят, понеже не им оставаше друго, освен да си гледат нивите с жито и да чакат да побелеят косите им. Когато любимият им пълководец се появи в пристанището на Керкина, всички местни жители го посрещнаха с отворени обятия и се зарекоха, че ако някой ден Сула поиска да му предадат бегълците, то ще трябва да дойде лично да ги потърси.

Малкият Марий обаче беше доста разтревожен и не изпускаше баща си нито за миг от погледа си. Колкото и да не му се искаше да го признае, виждаше как великият Марий се откъсва от заобикалящия го свят, как реакциите му стават все по-непредсказуеми. Другите обаче бяха готови всичко да му простят. Едно, защото това беше любимецът на всички от острова, както и техен патрон — покровител; второ, защото старецът все още имаше сили да разкъса обгърналия го мрак и да бъде пак такъв, какъвто го знаеха войниците му. За онези, които го виждаха по-рядко или не водеха продължителни разговори с него, Марий си оставаше един напълно нормален човек; вярно, че много неща се губеха от паметта му, вярно, че понякога се чудеше кой е човекът насреща му, вярно, че когато дадена тема му се стореше безинтересна, той направо минаваше на друг въпрос. Но това си беше в реда на нещата…

И все пак беше ли способен Гай Марий да стане отново римски консул? Синът му силно се съмняваше.

 

 

Сътрудничеството между двамата консули Гней Октавий Рузон и Луций Корнелий Цина протичаше при обстоятелства, които, меко казано, минаваха за смущаващи. С други думи, двамата не преставаха да се разправят бурно помежду си, било в Сената, било на Форума и цял Рим се забавляваше в прогнози кой ще излезе краен победител. Както си спомняте, Цина се бе опитал да поиска сметка от предшественика си Сула още в първите дни на своето управление. Политиката на открита конфронтация обаче не продължи дълго. Помпей Страбон прати неофициално писмо до Цина, в което го предупреждаваше, че ако държи да остане консул — и ако народните трибуни, които го подкрепяха, държаха да останат с глави на раменете, — Луций Корнелий Сула трябваше да бъде оставен на мира. Никой да не смеел втори път да му отнеме командването. Цина си даваше сметка, че Октавий Рузон е предан човек на Помпей, знаеше, че с изключение на Помпеевата армия в Италия има още три легиона и че двамата им предводители — Цецилий Метел и Клавдий Пулхер — са сред най-твърдите поддръжници на Сула. Затова Цина привика при себе си народните трибуни Вергилий и Магий и проведе доста разгорещен разговор с тях. Понеже двамата не искаха да отстъпят от намеренията си, Цина заяви, че ако толкова държат да съдят Сула, то той самият ще мине на страната на Октавий, за да ги изгонят с дружни усилия далеч от пределите на Рим.

През първите осем месеца от съвместното управление на двамата противници Рим си имаше достатъчно вътрешни и външни грижи, за да се занимава с политически препирни. Не само че хазната си оставаше все тъй празна и хората с пари продължаваха да си ги пазят скрити, но в Сицилия и Африка за втора поредна година бе настанала унищожителна суша. Управителите им Норбан и Секстилий бяха пратени още като претори, за да сторят всичко по силите си двете провинции да увеличат износа на зърно за метрополията. Поради липса на пари те бяха измислили да се разплащат с разписки, които никой не знаеше дали някога ще бъдат осребрени, но пък и които биваха поднасяни в присъствието на местните военни гарнизони. В Сената бяха твърдо решени да не позволят отново да настане глад в големия град. Призракът на Сатурнин и разбунения пролетариат ги караше да остават глухи за жалбите на едрите земевладелци, които рискуваха да се разорят. Беднотията трябваше да яде хляб. Цина се сблъска с кажи-речи същите трудности, които бяха тревожили Сула преди него, и започна да граби в полза на хазната всичко, на което се спираха очите му. В писмата си до управителите на двете испански провинции изрично спомена, че могат да свалят и кожата от гърба на местното население, но пари трябва да се появят отнякъде. Най-тежка беше задачата на Публий Сервилий Вация — управителя на Галия, — който едновременно трябваше да се разправя с варварските набези от далечната страна на Алпите и да успокоява освирепелите кредитори от близката. Когато тримата претори се възпротивиха, Цина от гняв изгори писмата им и тайно си пожела две прекрасни неща: първо, Октавий да започне да се занимава по-усърдно с належащите държавни проблеми, и второ, в римската хазна отново да влизат доходите от Римска Азия. И двете желания се оказаха еднакво неизпълними.

Друга грижа за Рим бе недоволството сред новополучилите гражданство италийци. Въпреки че Сула бе лишил от власт и плебейското събрание, и трибутните комиции, италийците държаха да бъдат справедливо разпределени из трийсет и петте триби. Законите на Публий Сулпиций бяха изострили апетита на новите граждани и сега те открито скърбяха по тяхното премахване. Дори след дългата изтощителна война сред италийските народи още се намираха хора с авторитет и амбиции; макар и сложили оръжие, те не се предаваха. Сенатът бе затрупан от гневни писма от страна на италийските ръководители, които се оплакваха и от свое име, и от това на събратята си, лишени от всякакви привилегии. Цина с удоволствие би отстъпил пред исканията им и би разпределил новите граждани по равно сред селските триби, но нито Сенатът, нито управляващите начело с Октавий не искаха да му сътрудничат. А конституцията, такава каквато я беше оставил Сула, практически връзваше ръцете на втория консул.

През месец секстилис обаче Цина видя първите лъчи на надежда. Мълвата донасяше, че Сула вече здраво се е закотвил в Гърция, че започнатите военни действия не му позволяват да мисли за Рим. Ако някой посегнеше към законите му, той не би могъл сам да ги защити. Цина си каза, че е дошло време да разреши своите противоречия с Помпей Страбон, който продължаваше да се спотайва с четирите си легиона в Умбрия и Пиценум. Без да каже на никого за намеренията си, замина на север с мисълта да преговаря с Помпей. Сула нямаше как да се върне, затова може би съюзникът му щеше да размисли върху ситуацията.

— Готов съм да сключа с теб същата сделка, която сключих преди време с другия Луций Корнелий — рече кривогледият пълководец, който не се бе показал гостоприемен, но пък и не виждаше нищо лошо в това да се споразумее с действащия консул. — Римският свят е голям и просторен, има място за всички. Ако ти ме оставиш на мира в моето си ъгълче, аз няма да ти се бъркам в големия град.

— Това ли е всичко? — учуди се Цина.

— Това.

— За да успея обаче, трябва да внеса сериозни поправки в законите, които другият Луций Корнелий прокара миналата година — напомни той на Страбон, опитвайки се да не издаде с нищо тревогата си. — Искам да разпределя всички нови граждани по равно между трийсет и петте триби, също както и римляните-освобожденци. — На Цина не му беше приятно да иска от някакъв си пиценски касапин позволение да си върши работата на консул, но преглътна унижението.

— Ти самият какво мислиш по въпроса, Гней Помпей?

— Прави каквото искаш — отвърна му с пълно безразличие Помпей Страбон. — Стига да не се бъркаш в моите дела.

— Давам ти дума.

— Дали думата ти има по-голяма стойност от клетвите ти, Луций Цина?

Цина се изчерви чак до ушите.

— Никаква клетва не съм давал — заяви с голямо достойнство. — Докато я изричах, държах в ръката си камък. Това я прави невалидна.

Помпей Страбон отметна глава назад и прихна да се смее, сиреч да цвили като кон.

— Ей на това му се вика адвокатска работа, ха-ха…

— Клетвата не ме обвързва с нищо! — настояваше Цина.

— Тогава излиза, че си още по-голям глупак от другия Луций Корнелий. Когато той се върне, ти ще се стопиш като буца сняг, хвърлена в огнището.

— Ако наистина мислиш така, би трябвало да се опиташ да ме спреш.

— Защо да те спирам? Ние с другия Луций Корнелий добре се спогаждаме. Каквото и да се случи, той ще държи отговорен само теб.

— Може би другият Луций Корнелий няма да се върне изобщо.

Това само накара Страбон отново да зацвили.

— Дори не се надявай, Луций Цина! Другият Луций Корнелий е най-големият любимец на съдбата.

Цина си замина веднага за Рим. Още щом привършиха с краткия си разговор, той напусна къщата на Помпей. Предпочиташе да прекара нощта далеч от непредсказуемия пиценец. В Асизиум се отби в дома на същия човек, който миналата зима бе посрещнал консула Квинт Помпей Руф. Домакинът много се зарадва, че има на кого най-сетне да разкаже за страшното предсказание на мишките с чорапите. „Най-общо казано, северняците не ми понасят добре — мислеше Цина, докато пътуваше за Рим. — Елементарни хора, привързани към прости истини и злокобни поверия.“

 

 

Рано през септември в Рим се откриха най-големите игри за годината — прочутите луди Романи. През последните три години бяха провеждани изцяло по принуда и с възможно най-малки разходи. Войната в Италия създаваше достатъчно грижи на населението, а куриатните едили не разполагаха с достатъчно лични пари, за да допълнят оскъдните държавни средства. Миналата година народът разчиташе много на тогавашния едил Метел Целер, но той не бе оправдал доверието. Тази година обаче Рим имаше голям късмет с неговите наследници, един от друг по-богати, и още през секстилис двамата дадоха да се разбере, че ще удържат на дадената при изборите дума. Мълвата се разпространи светкавично из страната и само след няколко дни цяла Италия знаеше, че в Рим ще има зрелища! Вследствие на което всеки жител на полуострова, който разполагаше с поне малко излишни пари, реши да ги похарчи в пътуване. Може би кошмарите от преживяната война щяха да бъдат най-лесно прогонени от спектаклите във Вечния град. В края на секстилис хиляди италийци, които съвсем отскоро се радваха на римското си гражданство и се оплакваха от пренебрежителното отношение на римските управляващи, се стекоха към Рим. Сред тях имаше любители и на театъра, и на надбягванията с колесници, и на лова на диви зверове, и на най-обикновената палячовщина. Който можеше да си позволи пътя, идваше да се забавлява. Най-много се обещаваше на театралната публика; щедрите едили бяха убедили дори престарелия Акций да напусне дома си в Умбрия и лично да постави новата си пиеса.

Цина реши, че сега е времето да нанесе своя удар. Неговият пръв съюзник Марк Вергилий свика „неофициално“ заседание на плебейското събрание, на което обяви намеренията си да въздейства върху Сената за по-справедливото разпределение на гражданите сред трибите. Целият смисъл на този ход беше да се привлече вниманието на заинтересованите; Марк Вергилий не притежаваше нито законодателна власт, нито влияние сред колегите си в Сената.

Трибунът удържа на думата си и представи официално своето искане пред назначените отци. Те обаче твърдо му заявиха, че няма да се занимават с исканията му, по същия начин, по който ги бяха пренебрегнали през януари. Вергилий вдигна рамене и се върна на дългата дървена пейка при Серторий и останалите си колеги. Беше изпълнил задачата, възложена му от Цина — да провери настроенията сред сенаторите. Останалото зависеше единствено от консула.

— Чудесно — рече по-късно Цина на своите съмишленици. — Залавяме се на работа. Обещаваме на цял Рим, че ако центуриатните комиции гласуват законите, връщащи старата конституция, и ако новите граждани получат място във всички триби, то ние от своя страна ще премахнем със закон всички дългове от времето на войната. Когато Сулпиций обещаваше подобни мерки, до самия край не се знаеше дали ще ги изпълни. В крайна сметка той подкрепяше по-скоро кредиторите, отколкото длъжниците. Но ние няма да се обвързваме с никого. Хората ще ни повярват.

Дейността, която Цина и приятели се захванаха да вършат, не беше тайна, но те все пак гледаха да не издават подробности пред хората, настроени против подобна политика. Толкова беше отчайващо положението на гражданите — включително и на тези от първата класа, — че Цина в скоро време си спечели огромна подкрепа и сред бедни, и сред богати. С изключение на онези, които разполагаха с достатъчно пари в наличност, за да не се тревожат за близкото бъдеще, и най-вече на самите заемодатели, и конници, и сенатори тайничко се надяваха на подобен закон; а те бяха шест-седем пъти повече от противниците си.

— Здравата ще я загазим — предупреди консулът Гней Октавий Рузон Антоний Оратор и братята Цезари. — Обещанието за премахване на дълговете е примамка, на която дори и трезвомислещ човек е готов да се улови. Цина знае как да си играе със страха и алчността на съгражданите си. Дори първата класа е готова да го подкрепи, ако я спаси от дълговете.

— Ако трябва за нещо да му се възхищаваме, то е, че смята да прокара новите закони през центуриатните комиции — рече Луций Цезар, който също започваше да се плаши. — Друг на негово място би свикал трибутните, но той няма да стори подобна грешка. Ако постигне крайната си цел, дори Луций Сула не може да го укори в неспазване на конституцията. Когато хазната е празна, а повечето ни събратя се чудят как да запазят ценза си, естествено, че ще се подмажат на човека, който им обещава толкова много.

— Иначе току-виж бедняците отново се вдигнали на бунт — предрече мрачно Антоний Оратор.

Но Октавий поклати глава. От всички присъстващи той имаше най-голям опит в боравенето с парите.

— Не, не и пролетариатът, Марк Антоний! — прекъсна го тъй нетърпеливо, както бе присъщо на неспокойната му душа. — Бедните нищо никому не дължат. Те никога не са имали пари, за да им даде някой на заем. Длъжници в Рим са или богаташите, или хората от средните класи. Много от тях заемат пари, за да могат да се издигнат по обществената стълбица — или за да запазят досегашното си положение. Никой лихвар не е луд да си дава парите на хора без собственост. Колкото по-нагоре тръгнеш из обществените прослойки, толкова повече длъжници ще намериш.

— Значи според теб центуриатните комиции ще гласуват в полза на тези недопустими дивотии? — попита Катул Цезар.

— А ти как мислиш, Квинт Лутаций?

— Страхувам се, че точно така ще стане.

— Тогава какво да правим? — чудеше се Луций Цезар.

— О, аз знам какво да направя — увери го Октавий и стрелна всички с огнен поглед. — Но няма да кажа на никого, дори на вас.

— Според вас какво е решил? — попита Антоний Оратор, след като Октавий ги бе напуснал, за да поеме по посока на Аргилетум.

Катул Цезар се навъси и поклати глава.

— Нямам представа. Искаше ми се да притежава поне една десета от качествата на Луций Сула! Но уви! Какво искате, той е просто човек на Помпей Страбон.

Брат му Луций Цезар потръпна в безпокойство.

— Имам лоши предчувствия — рече той. — Каквото и да е намислил Гней Октавий, по-добре да не го върши. О, богове!

Изведнъж на Антоний му хрумна идея.

— Мисля, че идните десетина дни ще ги прекарам далеч от Рим.

В крайна сметка тримата решиха, че ще постъпят точно така.

Уверен в силите си, Цина насрочи датата за предварителното заседание на центуриатните комиции — шест дни пред септемврийските иди, тоест само два дни след началото на римските игри. Още призори на този паметен ден стана ясно колко тежи върху плещите на римското общество бремето на дълговете. Не по-малко от двайсет хиляди души се бяха явили на Марсово поле, за да чуят какво има да им каже консулът Цина. Всеки желаеше най-вече едно — да се гласува веднага, без излишно губене на време. Затова и Цина най-напред трябваше да обясни на съгражданите си, че това е невъзможно. Лекс Цецилия Дидия изискваше своите прословути двайсет и пет дни между предлагането и гласуването на законопроекта, а когато Сула го бе заобиколил, за да прокара собствената си програма, той изрично бе упоменал, че за в бъдеще законодателите пак трябва да се съобразяват с него. Цина твърдо държеше законовият срок да бъде спазен. Това, с което се опита да успокои съгражданите си, бе обещанието да свика още няколко конционес — предварителни заседания, — на които да предложи други закони. Така центуриите имаха с какво да се забавляват, докато дойде времето за гласуване. Обещанието на консула бе достатъчно да успокои духовете и хората облекчено въздъхнаха — рано или късно дълговете им щяха да бъдат премахнати, а до края на мандата на Цина оставаха още три месеца и половина.

В действителност на това първо заседание той възнамеряваше да предложи на народното събрание два законопроекта: разпределението на новите римски граждани из всички трийсет и пет триби и опрощаването на присъдите на деветнайсетте бегълци. Всеки от осъдените — от Гай Марий до най-скромния му поддръжник — бе запазил собствеността си; в последните няколко дни от управлението си Сула не бе посмял — или не бе пожелал — да посегне върху имотите, а и новоизбраните народни трибуни, които по онова време бяха влезли в длъжност, явно намекнаха, че всеки акт в тази насока ще бъде възпрян от ветото им.

Всички двайсет хиляди римски граждани, представители на различните имуществени класи, които се бяха събрали този ден на Марсово поле чакаха с нетърпение да чуят само един закон — този за отмяната на присъдите над деветнайсетте. Общо взето, другото предложение на Цина не се радваше на особена популярност. Никой от тук присъстващите не би гласувал по своя воля в полза на новите граждани по простата причина, че така би намалил своето влияние в трибите. Ясно бе, че ако консулът толкова държи трибите да си разделят по равно новите граждани, значи в близко бъдеще законодателната власт ще им бъде върната. Цяла сутрин Цина, придружен от сподвижниците си, се местеше от група на група, от човек на човек, за да отговаря на въпроси и да убеждава противниците на промяната в необходимостта от нея. В крайна сметка той ловко използваше единствения съществен довод в своя полза — че ако италийците получат равноправие, римляните ще се освободят от дълговете си.

И така, денят напредваше, хората се прозяваха, разговаряха и чакаха кога най-после Цина и народните трибуни ще излязат на ораторската трибуна, за да се обърнат с официална реч към народното събрание. В настъпилата както при други подобни случаи бъркотия никой не обърна сериозно внимание на множеството нови лица, които изведнъж се появиха отнякъде и се пръснаха сред тълпата. Всички те бяха облечени в тоги като останалите, не вдигаха шум и приличаха на обикновени граждани от третата или четвъртата класа.

Гней Октавий Рузон ненапразно бе служил толкова време при Помпей Страбон. От своя някогашен началник и учител той бе запомнил най-важното — че има един особено ефективен лек за всички болести на обществения организъм. Днес щеше да докаже, че е научил урока си добре и може да го докаже. Преди няколко дни консулът бе наел за целта хиляда души ветерани (парите за целта му бяха дадени от Помпей Страбон и Антоний Оратор), които днес трябваше просто да заемат места край тълпата и когато околните са се залисали да следят събитията на трибуната, да захвърлят тежките тоги и да извадят мечовете. Някой някъде остро изсвири, наемниците измъкнаха оръжията от ножниците и започнаха да ги въртят наляво и надясно. За броени минути паднаха посечени стотици, а след това и хиляди римски граждани, много, от които намериха смъртта си, смачкани под краката на бягащите им събратя. Нападателите бяха образували голям обръч, с който притискаха от всички страни беззащитните избиратели и не им оставяха място дори да помръднат. Много хора щяха да загинат, без дори да разберат какво точно става, а когато първите най-после успяха да пробият редиците на наемниците, повечето от останалите вече бяха обречени.

Цина и шестимата народни трибуни се усетиха, преди да е станало твърде късно. Още щом наемниците се разкриха пред очите им, те скочиха от трибуната и като съблякоха официалните си тоги, хукнаха да си спасяват живота. От всички дошли в този ден на Марсово поле само две трети щяха да оцелеят. Когато Октавий дойде да се увери в успеха на акцията, няколко хиляди римляни, представители все на по-горните обществени прослойки, лежаха мъртви по тревата. Октавий обаче беснееше, и имаше защо. Изрично бе наредил Цина и народните трибуни да бъдат заклани най-напред, но дори хората, съгласили се да извършат подобно незапомнено престъпление, се подчиняваха на неписан закон: да се посяга на живота на действащи магистрати е светотатство.

По това време Квинт Лутаций Катул и брат му Луций Цезар се намираха в Ланувиум. Научиха за клането на Марсово поле, което историята щеше да запомни като Деня на Октавий, само няколко часа, след като то бе извършено, и веднага хукнаха към града, за да се срещнат с консула — убиец.

— Как можа? — питаше Луций Цезар и плачеше глас.

— Ужасно! Отвратително! — не сдържаше възмущението си Катул.

— Я стига сте се правили на набожни бабички! Много добре знаехте какво смятам да направя — отвърна им с презрение Гней Октавий. — Дори се съгласихте, че е необходимо да го сторя. И понеже не ви принуждавах да участвате, ми дадохте мълчаливото си съгласие. Нямате право сега да ми хленчите! Нали постигнах това, което искахте — сплаших центуриатните комиции. Никой от оцелелите не би посмял да гласува в полза на Цина. Каквото и да обещава той, никой повече няма да му се върже.

Катул Цезар, наистина потресен до дъното на душата си, изгледа консула с недоумение и с ненавист.

— Никога през живота си не съм гледал на насилието като на метод за политическа борба, Гней Октавий! Нито ще ти позволя да намесваш мен или брат ми в това кърваво злодеяние. Ние за нищо не сме давали мълчаливото си съгласие! Ако наистина съдиш от думите ни, че сме щели да те подкрепим, то това е било голямо заблуждение от твоя страна. Дори като казвам „насилие“, имам предвид по-невинни неща. А ти да заповядаш клане! Това не съм го сънувал и в най-жестоките си кошмари.

— Брат ми е напълно прав — рече на свой ред Луций Цезар, като избърса сълзите си. — Ти опозори всички ни, Гней Октавий. Излиза, че дори най-консервативните люде в Рим не се различават по нищо от Сатурнин и Сулпиций.

И понеже видя, че каквото и да каже, ученикът на Помпей Страбон дори няма да се усъмни в правотата на деянието си, Катул Цезар събра каквато гордост му беше останала и заплашително се надвеси над убиеца.

— Хората рисуват какви ли не картини за това, което се случва в момента на Марсово поле, консуле! Подобни ужаси не съм мислил, че ще станат някога възможни. Роднини на убитите да се ровят сред купища мъртъвци, за да намерят близките си и да ги отнесат до семейната гробница; същите тези опечалени граждани да се боричкат с убийците на родителите си, за да ги изкопчат от масовия гроб, изкопан между зеленчуците на няколко метра от Вия Лекта. Хиляди римляни не само че са били изклани без съд и присъда, но биват захвърляни в негасена вар без право на погребален ритуал, както изисква елементарната човещина. За няколко часа ти превърна гордия римски народ в сбирщина от безумни създания, стоящи по-ниско и от най-кръвожадните варвари на земята! Иде ми да съжалявам, че и аз не съм бил на Марсово поле, та дано се сложи край на мъката ми.

Октавий изсумтя пренебрежително.

— Никога не е късно, Квинт Лутаций, да си разрежеш вените! Не знам дали разбираш, но отдавна отминаха щастливите времена на твоите благородни предшественици. Този Рим, в който живеем, вече следва правилата, установени от братята Гракхи, от Гай Марий, Сатурнин, Сулпиций, Сула и Цина! Попаднали сме сред такъв невъобразим хаос, че нищо не е такова, каквото сме го мислили, че е. Ако не беше така, денят на Октавий просто би бил невъзможен.

Братята Цезари продължаваха да не вярват на ушите си. Излизаше, че консулът се гордее с деянието, с което влизаше в историята.

— Кой ти даде пари, за да наемеш убийците, Гней Октавий? Може би Марк Антоний? — попита Луций Цезар.

— Той също ми помогна доста. И не съжалява.

— Не се и съмняваме! Той си остава достоен потомък на Антониите! — изрече с погнуса Катул Цезар. Стана от мястото си и обърса ръце в дрехата си. — Е, свършеното е свършено, никой не може да върне времето назад. Но да не си посмял да свържеш и моето име към тези на съучастниците си, Гней Октавий! Тъй и тъй ме накара да се чувствам като Пандора, отворила кутията със злините.

Луций Цезар обаче се сети да попита и друго:

— А какво стана с Луций Цина и шестимата народни трибуни?

— Избягаха — отговори лаконично Октавий. — Разбира се, ще бъдат осъдени на изгнание. Да се надяваме това да стане скоро.

Катул Цезар се спря на вратата на Октавиевия кабинет и бавно се обърна.

— Не можеш да лишиш от империум действащ консул, Гней Октавий. Не забравяй, че всичко започна именно когато опозицията се опита да лиши консула Луций Сула от правото му да командва армията. Подобни неща не бива дори да се мислят! При това, забележи, никой не искаше Луций Сула да бъде лишен от длъжност. Защото това би било още по-немислимо. В римските закони няма прецедент консул, Сенат или народно събрание да лиши действащ куриатен магистрат от империум преди изтичането на мандата му. Още по-малко да го даде под съд. Ако знаеш как да подходиш, можеш да вържеш ръцете на народните трибуни, ако не ти харесват квесторите, можеш да ги обвиниш, че не си вършат работата. Можеш да ги изхвърлиш от Сената, да ги лишиш от обществения им ценз. Но не можеш с пръст да побутнеш консула или който да било друг куриатен магистрат. Докато не е изтекъл мандатът им, те стоят над закона, Гней Октавий.

Гней Октавий обаче продължаваше да не слуша гласа на разума.

— Сега, когато открих разковничето на успеха, Квинт Лутаций, мога да правя каквото си искам. — Когато и Луций Цезар стана, за да настигне брат си на вратата, консулът им подвикна: — За утре е свикано заседание на Сената. Препоръчвам ви да присъствате.

 

 

Рим не беше нито Ерусалим, нито Антиохия, затова не гледаше с особено добро око на пророците и гадателите. Доколкото така изискваше традицията, авгурите продължаваха да провеждат старите като света ауспиции, но като истински римляни и те знаеха, че от тях няма никакъв особен смисъл. Трябваше да се следва писаното в книгите и да не се отдава прекалено значение на знаменията.

И все пак в Рим живееше една личност, която можеше с ръка на сърцето да се представи за пророк. Този мистериозен човек принадлежеше на древната фамилия на Корнелиите и носеше името Публий Корнелий Кулеол. Откъде бе дошъл този унизителен прякор никой не можеше да каже; Кулеол вече беше в напреднала старост, а никой не си го спомняше без прякора му. Той се издържаше със скромните доходи, които му бяха осигурили братовчедите Сципиони, и често можеше да бъде видян на Форума, седнал на горното стъпало пред мъничкия кръгъл храм, посветен на Венера Клоацина. Храмът беше една от най-древните сгради е Рим — по-стар дори от Базилика Емилия, та затова впоследствие бе погълнат от нея. Кулеол не се правеше на Касандра, нито можеше да се нарече религиозен фанатик, затова ограничаваше интересите си единствено в области от голямо значение за държавата. Досега не бе предричал нито края на света, нито раждането на нов бог, по-могъщ от всички останали, затова пък бе познал войната срещу Югурта, нашествието на германите, бунта на Сатурнин, Съюзническата война, а накрая и войната срещу Митридат. За нея твърдеше, че ще продължи, колкото да се смени едно цяло поколение. Заради тези си успехи в гадателското поприще Корнелий Кулеол се радваше на популярност, достатъчна да измие позора от недостойния му когномен: „Кулеол“ искаше да каже „малки тестиси“.

На другия ден след завръщането на братята Цезари в Рим, рано при изгрев-слънце Сенатът се събираше на своето първо заседание след деня на Октавий. Никой от сенаторите не си спомняше да е вървял друг път с такъв страх по улиците. Досега, колкото пъти се бе стигало до кръвопролитие в Рим, то беше плод на нечии лични амбиции и избухваше, когато алчни за власт трибуни вдигнеха масите от Форума на бунт. Клането от Деня на Октавий обаче оставяше своя болезнен отпечатък върху съзнанието на всички сенатори; както и да се представеше цялата работа, народът неизбежно щеше да хвърли вината върху целия Сенат.

Публий Корнелий Кулеол си седеше както обикновено пред храма на Венера Клоацина и понеже хората отдавна бяха свикнали да го смятат за естествен придатък на светилището, никой от забързаните сенатори не го удостои с внимание. Той обаче с любопитство следеше всяко движение на назначените отци и доволно потриваше ръце. Ако сега свършеше работата, за която Гней Октавий Рузон щедро му бе заплатил, ако не я оплескаше в последния момент, та да му вземат парите обратно, той щеше да се махне веднъж завинаги от проклетото стъпало и да се оттегли от гадателското поприще.

Щом стигнеха пред входа на Курия Хостилия, сенаторите изведнъж се спираха и вместо да влязат в залата, се събираха на малки групички, за да обсъдят случилото се в деня на Октавий и за да изкажат на глас учудването си за какво изобщо са ги извикали. И така, докато назначените отци се чудеха и маеха, пронизителен писък накара всички да настръхнат. Един по един всички се обърнаха по посока на Кулеол, който се бе изправил и с изкривен като лък гръбнак, с протегнати нагоре ръце и с преплетени до болка пръсти пускаше пяна през старческите си устни. Той никога не бе прибягвал до изкуствен екстаз, за да прогледне в бъдещето, така че хората се уплашиха да не е станал жертва на апоплектичен удар. Част от сенаторите, както и по-ранобудните посетители на Форума останаха да наблюдават стареца отдалеч, докато неколцина му се притекоха на помощ и се опитаха да го положат на земята. Гадателят обаче не им се остави и без да вижда нищо около себе си, започна да се бори със зъби и нокти. Устата му се отваряше все по-широко и по-широко и от гърлото му се разнесоха повторно крясъци. Този път обаче слушателите му започнаха да различават цели думи.

— Цина! Цина! Цина! Цина! Цина! — виеше гадателят.

Изведнъж всички застинаха.

— Ако Цина и шестимата трибуни не бъдат изгонени от града, Рим ще бъде погубен! — избоботи Кулеол и като продължи да се гърчи в ръцете на непознатите, нададе неистови писъци. Най-накрая колабира на земята и бе отнесен безжизнен до дома си.

Едва сега сащисаните сенатори усетиха, че от няколко минути консулът Гней Октавий напразно се опитва да открие заседанието. Всички обърнаха гръб на площада и забързаха да заемат местата си в Курията.

Как смяташе първият консул да оправдае пред колегите си сенатори събитията от Марсово поле, никой нямаше да разбере. Защото вместо да мине на въпроса, заради който назначените отци се бяха събрали, Гней Октавий Рузон изведнъж насочи вниманието си (а с това и вниманието на целия Сенат) на необичайната случка с Кулеол… И естествено на изреченото от гадателя.

— Ако вторият консул и шестимата народни трибуни не бъдат прогонени, Рим ще бъде погубен — повтори замислено Октавий. — Понтифекс Максимус, Фламен Диалис, имате ли да кажете нещо относно това необикновено предсказание на стария Кулеол?

Сцевола обаче поклати глава.

— Предпочитам да не коментирам събитието, Гней Октавий.

Октавий отвори уста да настоява, но това, което прочете в очите на върховния понтифекс, го накара да замълчи; Сцевола беше консервативен човек и това му позволяваше да подмине с лека ръка много от деянията на събратята си; в същото време той оставаше по характер твърд и непоклатим и никой, дори консулът Сула не можеше да го принуди да се отрече от принципите си. На няколко пъти през изтеклите месеци открито се бе обявявал против присъдите над Гай Марий, Публий Сулпиций и останалите и бе държал изгнаниците да бъдат помилвани и повикани обратно в Рим. Изобщо спорът с върховния понтифекс не можеше да доведе до нищо добро. Октавий можеше да се обърне към безобидния Фламен Диалис, който по-лесно щеше да се хване на въдицата. Нещо повече, Мерула се оказа сам свидетел на знамение, което щеше да потвърди фалшивото предсказание на Кулеол.

— Фламен Диалис, дали ти няма да споделиш с нас какво мислиш? — обърна се настойчиво към свещеника.

Луций Корнелий Мерула изглеждаше смутен и объркан. Той с готовност кимна на консула и стана да говори:

— Луций Валерий, Гней Октавий, претори и едили, консуларни сенатори, назначени отци, преди да коментирам пред вас думите на гадателя Кулеол, нека ви разкажа за това, което ми се случи вчера в храма на Юпитер Оптимус Максимус. Тъкмо се занимавах с ритуалното почистване на жилището на Великия бог, когато на пода пред неговата статуя забелязах локва кръв. До локвата стоеше откъсната птича глава. Птицата беше кос, мерула! Моят собствен когномен! Аз, който по силата на древните римски обичаи съм лишен от правото дори да стоя в близост до мъртъв човек или звяр, трябваше да видя в краката си… кой знае — собствената си смърт? Или тази на Великия бог? Нямах представа как да изтълкувам това ужасно знамение, затова се допитах до върховния понтифекс, но и той не успя да ми го обясни. Тогава двамата повикахме децемвири сакрис фациундис и поискахме от тях да погледнат в сибилинските книги няма ли да намерят подходящо обяснение за случилото се.

Луций Мерула беше длъжен навсякъде да ходи облечен в дебелия си, двоен ямурлук, затова бе напълно естествено да му е горещо и да се поти. С времето обаче той бе надвил тази слабост и затова сега, когато сенаторите забелязаха капчиците пот, избили под шлема от слонова кост, си казаха, че причината не е в температурата. Фламен Диалис преглътна като от притеснение и продължи:

— Това обаче не беше цялото знамение. Когато намерих за пръв път главата на мъртвия кос, аз потърсих тялото. Докато обикалях храма, открих, че бедната птица си е била свила гнездо в една цепнатина под златната роба на Великия бог. В гнездото открих шест мънички птичета, които бяха мъртви. Както аз си обяснявам нещата, в храма се е била вмъкнала котка. Тя е издебнала майката и я е изяла, без главата оставена на пода. Котката обаче не е могла да се добере до птичетата, които са умрели от глад.

Тук Луций Мерула потръпна.

— След този случай аз съм осквернен. Веднага след това заседание трябва да продължа церемониите по собственото си пречистване и по повторното осветяване на храма на Юпитер Оптимус Максимус. Фактът, че благоволих да се явя пред вас, се дължи на дълбокото ми убеждение, че знамението има таен смисъл и че съм длъжен да ви запозная с него. Нямам предвид само откъснатата глава, но всички подробности, взети заедно. Когато идвах към Сената, аз още нямах представа какъв ли ще е смисълът на тази поличба. Сега обаче, след като чух предупрежденията на Публий Корнелий Кулеол — а всички сме свидетели, че те бяха произнесени при необичайни обстоятелства, — вече знам за какво точно става дума.

В залата не се намери човек, който да гъкне. Всички бяха впили поглед в лицето на Юпитеровия жрец и слушаха внимателно това, което им казваше. Мерула се знаеше като изключително почтен човек. Затова разказът му трябваше да бъде взет напълно сериозно.

— Името Цина — продължи да обяснява жрецът — не значи кос, но означава пепел. Оттам заключих, че главата на майката — кос и шестте умрели птичета можем да свържем с пепелта. Защото според повелите на религиозните обичаи на пречистването трябваше да изгоря телата им. Никога не съм бил тълкувател на сънища и знамения, но вече съм напълно убеден, че поличбата се отнася до Луций Корнелий Цина и до шестимата народни трибуни, които го подкрепят. Те са осквернили с нещо святата личност на Великия бог — покровител на Рим и той е изпаднал в голяма опасност заради неразумните им деяния. Кръвта означава, че заради консула Луций Цина и шестимата трибуни страната ще стане жертва на нови метежи и политически безредици. В това, повтарям, съм дълбоко убеден.

Чак сега Сенатът се разшумя. Всички мислеха, че Мерула е свършил, но той даде знак, че иска да продължи и околните мигом се умълчаха.

— Още нещо, назначени отци. Докато стоях в храма и чаках да дойде върховният понтифекс, аз потърсих утеха в усмихнатото лице на Великия бог. Но той не се смееше, а се мръщеше! — Потрепери от страх при тези си думи и лицето му пребледня като платно. — Повече не се сдържах и избягах от храма. Не можех да остана и минута повече вътре.

Този път и останалите усетиха, че им настръхват косите. Тишината се стопи отново и всички започнаха да обсъждат помежду си чутото.

Гней Октавий Рузон се надигна от стола си и в този миг на братята Цезари и на Сцевола Понтифекс Максимус консулът заприлича на котката, която е излапала черната птица насред храма.

— Смятам, назначени отци, че незабавно трябва да се покажем на Форума, да се качим на рострата и да съобщим на народа какво се е случило с нашия фламен Диалис. Нека питаме съгражданите си не могат ли да дадат и те обяснение. Чак след това Сенатът ще продължи заседанието си.

И така, цял Рим научи за чудното преживяване на жреца Мерула в храма на Юпитер и за още по-чудното предсказание на гадателя Кулеол. Всички насъбрали се около рострата изслушаха и с богоговение, и със суеверен страх разказа на сенаторите — особено когато Мерула повтори своето обяснение, а Октавий обяви, че ще поиска незабавното отстраняване на консула Цина и шестимата трибуни. Никой не се осмели да протестира.

Малко по-късно, когато всички се бяха настанили по местата си в Сената, Гней Октавий Рузон повтори, че Цина и народните трибуни трябва да бъдат премахнати.

Едва тогава думата взе Сцевола Понтифекс Максимус:

— Принцепс Сенатус, Гней Октавий, назначени отци, както всички добре знаете, аз съм един от най-добрите познавачи на римско право, които държавата ни някога е познавала. Ето защо се смятам длъжен да заявя, че не съществува законна процедура един римски консул да бъде свален от длъжност преди изтичане на мандата му. В същото време съществува една малка вратичка и тя е, че консулът може да бъде отстранен по религиозни съображения. Никой от нас не може да се съмнява, че Юпитер Оптимус Максимус е проявил своята загриженост за съдбата на Рим, при това по два различни начина: веднъж, като е пратил знамение на своя жрец, и втори път — като е вложил думи с дълбок смисъл в устата на човек, когото всички знаем за добър гадател. Мисля, че ако вземем предвид тези две свръхестествени събития и като ги свържем, съвсем спокойно можем да обявим консула Луций Корнелий Цина за нефас, за човек, извършил светотатство. Това не го лишава официално от консулския пост, но тъй като никой религиозен римлянин не би посмял да се доближи до него, става практически невъзможно той да продължи да управлява. Същото важи в пълна сила и за народните трибуни.

Вместо да се зарадва, Октавий гледаше навъсено Сцевола. Искаше му се да го прекъсне, но нямаше причина да го стори. Не беше много сигурен, но оставаше с впечатлението, че върховният понтифекс замисля някаква уловка. Най-малкото го лишаваше от възможността да осъди Цина на смърт — а Октавий знаеше, че за да се предотвратят всякакви последствия от деянието му, консулът трябва да изчезне!

— Знамението в храма на Юпитер неслучайно се е явило именно на Фламен Диалис. Нека не забравяме, че той е личният жрец на Великия бог и че длъжността, която изпълнява, е съществувала още преди царете да управляват Рим. Той не може да застане начело на армията, не може да се доближава до мъртъв човек, не може дори да се докосва до материала, от който се правят оръжията — желязото. Именно затова аз смятам за уместно заместник на консула да бъде Луций Корнелий Мерула. Той не може да бъде обявен за консул суфектус, по-скоро ще го помолим да пази мястото на втория консул. По този начин първият консул, Гней Октавий, няма да управлява държавата сам. Вярно, че във войната срещу италийците Рим на два пъти се оказа само с един консул, но тогава обстоятелствата не позволяваха да бъде намерен заместник на загиналите. По принцип обаче никой римлянин не може да управлява като консул сам, без колега.

Октавий, който все пак трябваше да си възвръща благоволението на Сената, кимна в съгласие.

— Напълно одобрявам, Квинт Муций. Нека Фламен Диалис заеме куриатния стол, опразнен от Луций Цина! Настоявам Сенатът веднага да гласува по два въпроса, логично свързани един с друг. Тези, които са съгласни да предложим на народното събрание да обяви за светотатци консула Луций Цина и шестимата народни трибуни, негови поддръжници, а това означава, че те ще бъдат завинаги прогонени от римските земи, и да назначи за пазител на консулския пост Фламен Диалис, нека застанат от дясната ми страна. Онези, които са против, да застанат отляво. Ако обичате, разместете се.

Сенатът прие двойното решение с невиждано през последните години пълно единодушие. Веднага бяха свикани центуриатните комиции, представени почти изключително от сенатори. Събранието бе свикано на Авентина, извън свещения помериум, но от вътрешната страна на крепостните стени — никой не би понесъл гледката на окървавената септа на Марсово поле. Предложението на Сената веднага бе превърнато в закон.

Първият консул Октавий обяви, че взетите мерки го карат да се чувства доволен, и продължи да управлява Рим без Цина. Гней Октавий обаче допусна грешката да сметне битката за окончателно спечелена и да не предприеме нищо срещу обявените за светотатци бегълци. Нито свика легионите под знамената, нито дори докладва на своя учител Помпей Страбон. Ако трябва да се обясни с проста думи това странно недоглеждане, Октавий беше убеден, че Цина и шестимата му другари ще побързат да се скрият при Гай Марий и осемнайсетте на остров Керкина.