Колийн Маккълоу
Венец от трева (30)

Което се оказа добра идея, защото когато почукаха на вратата, вътре вече ги чакаше Юлия, видимо разтревожена и със следи от сълзи по лицето.

— О, Гай Марий, случило се е нещо ужасно! — посрещна тя мъжа си, забравяйки, че болният не бива да бъде плашен излишно; дори и инвалид Марий оставаше единствената здрава опора, на която разчиташе Юлия.

— Какво по-точно, меум мел?

— Малкият Марий! — възкликна Юлия, но като видя очите му, бързо добави: — Не, не е мъртъв, любов моя! Нито е ранен! Съжалявам, съжалявам! Не трябваше така да те посрещам, кой знае какво си си помислил. Не зная как да ти обясня!

— Тогава седни и се опитай малко да се успокоиш. Аз ще се разположа от едната ти страна, Гай Юлий — от другата, а ти ще ни разправиш дума по дума, без да бързаш и без да нервничиш и без да плюеш като фонтана в градината.

Юлия седна на една кушетка, Марий и Цезар я наобиколиха от двете страни, хванаха я за ръцете и нежно я потупаха.

— Сега започни — подкани я Марий.

— Станало е голямо сражение с Квинт Попедий Силон и неговите марси. Доколкото разбрах, близо до Алба Фуценция. Марсите са спечелили. Но нашите успели да отстъпят, без да дадат големи жертви…

— Е, аз намирам това по-скоро за добра новина — прекъсна я съпругът й. — Давай нататък, сигурно има още.

— Луций Катон Консул бил убит малко преди синът ни да даде заповед за отстъпление.

— Синът ни е дал заповед за отстъпление?

— Точно така — рече Юлия, която с мъка възпираше сълзите си да не рукнат отново.

— И откъде знаеш всичко това, Юлия?

— Квинт Лутаций мина да те види сутринта. Бил на нещо като официална инспекция на марсийския фронт, предполагам, за да се помогне на Луций Катон с непослушните му подчинени. Но всъщност може и да бъркам — издърпа Юлия ръката си измежду пръстите на Цезар и се хвана за главата.

— Няма защо да се косим какво е търсил Квинт Лутаций на марсийския фронт — отново се опита да я успокои Марий. — Навярно той е станал свидетел на поражението?

— Не, по това време се е намирал в Тибур. След сражението легионите ни се прибрали в лагера. Доколкото той самият е разбрал, поражението е било на крачка да се превърне в пълна катастрофа. Войниците ни се биели все едно без командир. Единственият офицер, който докрай е запазил самообладание, е бил синът ни. Затова и той се сетил да заповяда отстъплението. По пътя се опитал да внесе някакъв ред сред отстъпващите, но не успял. Цялата армия била изгубила ума и дума от страх.

— Но аз продължавам да не виждам нищо ужасно за сина ни.

— В Тибур чакал и един претор. Новият легат, който бил назначен към армията на Катон. Луций Корнелий Цина… Да, сигурен съм, че така каза Квинт Лутаций. Когато армията се прибрала в Тибур, Луций Цина поел командването от малкия Марий и всичко изглеждало наред. Луций Цина дори публично похвалил сина ни за хладнокръвието му.

Юлия изведнъж закри лице с ръце и се умълча.

— Но само е изглеждало наред. Какво друго е станало?

— Луций Цина свикал съвещание да разбере кои са били причините за поражението. От целия щаб останали само няколко военни трибуни и кадети — изглежда, всички легати са намерили смъртта си, щом никой не се бил върнал в Тибур. И когато Луций Цина се опитал да изясни обстоятелствата, при които е загинал Луций Катон, един от кадетите обвинил нашия син, че го е убил!

— Разбирам — кимна Марий, сякаш новината не му бе направила никакво впечатление. — Е, Юлия, ти си тази, която знае историята. Продължавай, още не си ми казала всичко.

— Въпросният кадет твърдял, че малкият Марий напразно се опитвал да убеди Луций Катон да заповяда отстъпление. Но Катон го наругал и го нарекъл син на италийски изменник. Твърдо отказал да свири отбой и се зарекъл по-скоро да погребе цялата си армия на бойното поле, отколкото да позволи на войниците си да носят позора на поражението. В знак на презрение дори му обърнал гръб. Тогава според другия кадет синът ни забил целия си меч до дръжката в гърба му! След което сам поел командването и заповядал отстъплението.

Юлия повече не издържа и горко заплака.

— Толкова ли не можа Квинт Лутаций да ме изчака и сам да ми разкаже всичко, че сега трябва теб да те разпитвам? — измърмори недоволно съпругът й.

— Наистина нямал време, Гай Марий — изтри сълзите си тя и отново се опита да се успокои. — Бил пратен спешно в Капуа, трябвало веднага да заминава. Дори не бивало да минава през Рим, но го направил специално заради нас, затова трябва да сме му по-скоро благодарни. Каза, че ти си знаел как да постъпиш. Когато Квинт Лутаций изговаряше тези думи, по тона му пролича, че той наистина смята сина ни за виновен за смъртта на Луций Катон! Ох, Гай Марий, какво ще направиш? Какво можеш да направиш? Какво имаше предвид Квинт Лутаций, когато каза, че сам си знаел?

— Имал е предвид, че двамата с моя приятел Гай Юлий ще отидем да видим какво става в Тибур — отговори й без капка колебание той.

— Но ти не можеш да пътуваш чак дотам! — ужаси се Юлия.

— Мога и още как! Сега се успокой, жено, и кажи на Строфант да прати вест на Аврелия, че ми трябва Луций Декумий. Той ще се грижи за мен при пътуването, а момчето ще си почива.

Докато говореше, Марий не свали ръка от рамото на Цезар — не толкова в жест на приятелството, колкото в знак да мълчи.

— Нека тогава Луций Декумий те придружи сам, Гай Марий — помоли го Юлия. — Гай Юлий трябва да се върне вкъщи при майка си.

— Да, напълно си права — съгласи се Марий. — Хайде, млади Цезаре, бягай у дома!

Но той му възрази:

— Майка ми ме е предала изцяло на твое разположение, Гай Марий. Ако сега те напусна без никакво оправдание, тя много ще ми се разсърди.

В подобна ситуация Марий винаги би настоявал, но този път тъкмо Юлия, която добре познаваше нрава на Аврелия, първа отстъпи:

— Момчето е право, Гай Марий, вземи го и него!

Час по-късно слугите впрегнаха четири мулета в една каруца и Гай Марий, малкият Цезар и Луций Декумий напуснаха Рим през Есквилинската порта. Луций Декумий разбираше от работата на каруцаря и поддържаше такова темпо, че животните да издържат без смяна цялото разстояние до Тибур.

Притиснат между Марий и Декумий, малкият Цезар наблюдаваше с вълнение как мракът се спуска над пътя. Досега не му се беше случвало да пътува през нощта, но пък и бързината, с която каруцата се движеше към целта, му се струваше доста възбуждаща.

Между Цезар и братовчед му имаше девет години разлика, но понеже помнеше много неща от годините, които за другите деца оставаха напълно несъзнателни, той от личен опит знаеше, че малкият Марий не заслужава кой знае какво съчувствие и загриженост. Не че някога Марий си бе позволявал да го малтретира или дори да му говори лоши работи. Не, малкият Цезар се бе настроил срещу него заради отношението към околните. Така например през дългите години съперничество между братовчедите Марий и Сула Цезар винаги мислено бе заставал на страната на по-малкия, който и винаги оставаше онеправданият. Освен това Марий се бе отнасял изключително лицемерно към Корнелия Сула: в нейно присъствие се разсипваше да я ухажва, а обърнеше ли му тя гръб, веднага почваше да говори по неин адрес; позволяваше си да й се подиграва дори не само в кръга на братовчедите си, но и пред приятели. Това беше причината, заради която Цезар никак не се вълнуваше дали братовчед му Гай Марий ще стане обект на публичния позор или не. Като човек той му беше крайно безразличен. Но тъй като случаят засягаше пряко великия Гай Марий, а и скъпата му леля Юлия, той нямаше как да не се тревожи заедно с тях.

Когато нощта се спусна напълно, Луций Декумий предвидливо подкара мулетата в бавен ход, нищо че пълната луна осветяваше пътя далеч напред. От равномерното друсане на каруцата момчето се унесе в сладка дрямка и с глава, склонена в скута на Марий, дълбоко заспа, без да му пречи изкривеното положение на тялото му.

— Е, Луций Декумий, време е май да си поговорим за това-онова — подхвана Марий.

— Добра идея — съгласи се охотно той.

— Синът ми е изпаднал в ужасно затруднение.

— Тц-тц! — отбеляза Луций Декумий като някоя квартална клюкарка. — Не можем да си позволим подобно нещо, нали, Гай Марий?

— Обвинен е в убийството на Катон Консул.

— Ако всичко, което съм чувал по адрес на консула, е вярно, то на момчето трябва да му дадат награда за добре свършена работа.

Марий чак се затресе от смях при тези думи на спътника си.

— Да си кажа правичката, напълно съм съгласен с теб. Ако се вярва на жена ми, обстоятелствата просто са налагали подобно решение. Тоя глупак Катон е направил всичко възможно да изгуби сражението! Предполагам, че двамата му легати са загинали преди него на бойното поле, а трибуните са се размотавали като мухи без глави и са носели заповеди, които е било по-добре войниците да не знаят! Единствените офицери в щаба му, на които е можел да разчита, са били кадетите му. Стигнало се дотам, че синът ми трябвало да посъветва консула да отстъпи, преди да са ни изклали. Катон твърдо отказал и нарекъл малкия Марий „син на италийски изменник“. При което, ако се вярва на друг един кадет, синът ми забил меча си до дръжката в гърба му и наредил на войската да отстъпва.

— Че какво? Момчето много добре е сторило, Гай Марий.

— И аз така мисля, но пък и не съвсем. Все пак жалко е, че го е ударил в гръб. Макар че познавам добре сина си: сторил го е не от подлост, а от обида. Той открай време си е докачлив и макар да не го е показвал никога пред баща си и майка си, понякога му пада перде пред очите и човек всичко може да очаква от него.

— Колко свидетели има, Гай Марий?

— Доколкото разбрах, само един. Но за да съм сигурен, трябва първо да говоря с Луций Корнелий Цина, който е поел върховното командване. Естествено малкият Марий трябва да се яви пред съда. Ако свидетелят потвърди показанията си, то сина ми го чака бой с камшик и обезглавяване. Убийството на консул не е обикновено. Това си е светотатство.

— Тц-тц — отново поклати глава Луций Декумий и повече нищо не каза.

Разбира се, той добре знаеше защо точно него са повикали. Положението беше много сложно, трябваше да се направи нещо. Това, което го изненадваше обаче, бе, че именно Гай Марий се е сетил за него. Гай Марий! Най-праволинейният, най-почтеният човек, за когото Декумий беше чувал. Както беше казал Луций Сула навремето? Че дори когато минава по обиколната пътека, Марий върви с права крачка. А тази вечер се оказваше, че и той е предпочел не само обиколната пътека, но и ситните стъпчици. Отказваше се от гордо вдигнатата глава. Все пак имаше и други начини; можеше и да се окажат безуспешни, но човек като Гай Марий трябваше поне да опита.

В следващия миг обаче Луций Декумий вдигна рамене. Гай Марий беше баща като всички останали. Имаше само един син, нормално бе да го цени повече от всичко друго. Пък и момчето си го биваше, нищо че се перчеше повече от необходимото. Сигурно не е лесна работа да имаш за баща велик човек. Особено ако не си се родил с неговата желязна воля. Смелчага беше малкият Марий, никой не му го отричаше, и пипето му сечеше. Но никога нямаше да се превърне в истински велик мъж. За това човек трябва още като дете да е минал през известни трудности. А Марийчо не бе познал капчица несгода през живота си. С такава мила майчица като неговата! Виж, да му се беше паднала майка като на малкия Цезар, нещата можеха да стоят другояче. Детството на Цезар наистина беше трудно. Майка му не му оставяше време за нищо. А и в семейството нямаха излишък от пари.

Досега теренът бе по-скоро равен, но изведнъж започна да се издига нагоре и изморените мулета понечиха да спрат. Луций Декумий ги погали с камшика си, нарече ги с няколко смразяващи кръвта им имена и без да му мисли, подкара каруцата напред.

 

 

Петнайсет години по-рано Луций Декумий бе предложил закрилата си на Цезаровата майка Аврелия. Почти по същото време той си бе намерил и един друг източник на доходи, който му осигуряваше приличен живот. По рождение Декумий беше римлянин, член на градската триба Палатина, според ценза принадлежеше на четвъртата имуществена класа, а по професия — пазител на колегията на кръстопътя със седалище инсулата на Аврелия. Той беше по-скоро нисък на ръст, косите и очите му имаха твърде неопределен цвят, лицето му трудно се помнеше, непринуденото му държане и ниската му грамотност прикриваха дълбоката му вяра в собствените възможности и силата на мисълта му; в средите, в които се движеше, Луций Декумий държеше ранг не по-нисък от този на градския претор.

Именно градският претор официално санкционираше неговата публична дейност. Задълженията на колегията включваха различни общественополезни дела като например чистенето на улиците в квартала, поддръжката на малкото светилище на ларите на кръстопътя и прилежащата й градска чешма, от която черпеше вода почти целият район, както и организирането на ежегодните празненства, познати като Компиталии. Членове на колегията на кръстопътя бяха хора, представители на всички обществени класи в Субура, като се почне от втората класа и се свърши с пролетариата — тази класация важеше само за римските граждани — и се мине през всевъзможните евреи, сирийци, гърци-роби, гърци-освобожденци и останалите чужденци, с каквито Субура беше пълна. Все пак представителите на втората и третата класа гледаха да си нямат работа с колегията и откупуваха задълженията си към нея чрез солидни парични дарения. Хората, за които работеше учудващо чистата и проветрива кръчмичка на ъгъла, бяха все работници, които прекарваха свободните си дни около масите с чаша в ръка. Всеки работник в Рим — независимо дали е роб или наемна ръка — получаваше на седем работни дни един свободен. По принцип всеки си имаше свой собствен ден за мързелуване и по тази причина в Рим не измерваха времето на седмици, а само по интервалите между два пазарни дни; сиреч на по осем дни. Обикновено почивният ден на работника се измерваше от деня, в който е постъпил на работа. По този начин всеки ден компанията в кръчмата на кръстопътя се сменяше, вечен беше само Луций Декумий, когото всички имаха за свой пряк началник. Решеше ли Декумий, че някоя работа трябва да се свърши, всички в кръчмата оставяха виното и се спускаха да му помагат.

Под ръководството на Луций Декумий братството на кръстопътя водеше и доста дейности, нямащи нищо общо с официалния му статут. Когато чичото на Аврелия Марк Аврелия Кота — неин втори баща — бе закупил от нейно име инсулата вместо семейна зестра, красивата, но строга и безкомпромисна хазяйка скоро се убеди, че хората, които подслонява под покрива си, са дребни изнудвачи, изкарващи пари от тормоза над местните търговци и занаятчии. На това си деяние те самите викаха „закрила от уличен вандализъм и злонамерена конкуренция“. Аврелия бързо сложи точка на дейността на колегията, но само на локално равнище: Луций Декумий и приятелчетата му преместиха интересите на дружеството към други квартали на Субура, където Аврелия нямаше познати.

Та почти по същото време, когато Аврелия се нанесе в инсулата си, Луций Декумий си бе открил и друго поприще, което хем отговаряше на нрава му, хем пълнеше кесията му: за добро или за лошо той стана наемен убиец. Макар че повечето му подвизи си оставаха плод на хорското въображение, повечето му познати го смятаха за виновник в поне няколко политически и делови убийства, свързани с местни и чуждестранни интереси. Това, че никой не го безпокоеше — още по-малко не мислеше да го извика пред съда, — се дължеше на таланта и дързостта му. Никога не се бяха намирали улики срещу него. И все пак Луций Декумий не само не се отричаше от дейността си, но дори умишлено поддържаше реномето си на убиец; иначе според собствените му думи никой повече нямало да потърси услугите му. Някои от най-нашумелите убийства в града той публично отричаше да са негово дело и хората пак му вярваха. Такъв беше случаят със заколението на Азелион. Декумий често повтаряше, че преторът е бил убит от празноглав аматьор, който имал наглостта да заплаши живота на всички свои съграждани, убивайки римски авгур в жречески одежди, при това в момент на възлияние към боговете. Също така отричаше да има пръст в преждевременната смърт на Квинт Цецилий Метел Нумидик; колкото и сам да разправяше, че Прасчо е бил отровен, той всеки път добавяше, че отровата е женско оръжие и на него би му било под достойнството да го използва.

Декумий се беше влюбил в Аврелия от пръв поглед; не ставаше дума нито за плътска страст — както усилено твърдеше, — нито дори за някакви платонически чувства, а по-скоро за вродена симпатия към сродна душа; освен това тя беше смела, интелигентна и решителна — все качества, които той приписваше и на себе си. Затова предложи на хазяйката си своята пълна подкрепа. Когато децата й пораснаха достатъчно, за да излизат сами на улицата, пак Луций Декумий беше зоркият страж, който не ги изпускаше от погледа си. За него малкият Цезар се бе превърнал в кумир и макар да не го признаваше, го обичаше много повече от двамата си родни синове, които рече бяха на възраст да научат занаята на баща си. В продължение на години пазителят на кръстопътя пазеше и красивото си съседче, прекарваше цели часове да разговаря с него, учеше го как да уважава събратята си от висшите слоеве на обществото и в същото време го просветяваше в тайните на охранителните дружества и наемните убийци. Малкият Цезар се оказваше възприемчив ученик и за едното, и за другото, и за третото. Той знаеше, че един римски патриций не може да си позволи маниерите на необразования човек от четвъртата класа, особено ако е по призвание уличен кръчмар. Всяка жаба да си знае гьола, напомняше на приятеля си Декумий. Но това не беше причина двамата да не дружат. Още по-малко да не се обичат.

— Ние, римската беднотия, сме все разбойници по душа — беше обяснил веднъж Луций Декумий на Цезар. — Иначе няма как, ако искаме да се храним добре и да командваме трима-четирима роби, от които поне един да има здрав гъз за туй-онуй. Дори да разбирахме от търговия, а не съм чул някой от нас да разбира, няма откъде да се сдобием с капитал, нали така? Не, всеки си крои шапката според главата — винаги съм го твърдял и ще продължавам да го твърдя. — Тогава той бе сложил пръст на устните си и се бе усмихнал с грозните си зъби. — Но за това нито думичка, Гай Юлий! Нито думичка пред никого! Най-вече пред скъпата ти майчица.

Тайната наистина беше запазена и продължаваше да е пазена. Колкото и добре да познаваше сина си Аврелия, и тя не можеше да си представи колко неща знае той за живота.

 

 

Към полунощ каручката, теглена от четирите запотени мулета, достигна лагера на римската армия встрани от селцето Тибур. Без дори да му стане неудобно, Гай Марий веднага вдигна бившия претор Луций Корнелий Цина от леглото.

Двамата се познаваха съвсем бегло, за което обяснение бяха почти тридесетте години разлика във възрастта им. Иначе с речите си пред Сената Цина си бе спечелил името на Мариев почитател. Предната година се бе справил блестящо със задълженията си на градски претор; в отсъствието на двамата консули от Рим той заемаше най-високо място сред преторите и практически управляваше целия град. Уви, конфликтът срещу италийците го бе лишил от възможността да получи управлението на някоя богата провинция и да напълни семейния бюджет.

Ето, че на другата година Луций Корнелий Цина се оказваше в положение да не може да осигури зестра на двете си дъщери и дори нещо по-лошо: пред него изникваше съмнението дали ще успее да осигури финансово бъдещата политическа кариера за сина си, който нищо чудно да остане завинаги на последния ред в Сената. Когато след смъртта на Катон Консул Сенатът изпрати на Цина специално писмо, връчващо му върховното командване във войната срещу марсите, бившият претор ни най-малко не се развълнува от перспективата. Отваряше му се огромна работа по стабилизирането на едно положение, което предшественикът му бе направил всичко по силите си да разклати из основи. А Катон бе способен в това отношение — некомпетентен и арогантен, той за друго не ставаше. Къде беше мечтаната провинция, от която Цина да се обогати?

Бившият претор представляваше едър, набит мъж с обрулено лице и твърде прибрана долна челюст. Непривлекателният му вид не беше причина да не сключи подходящ брак — избраницата му беше богатата наследница Ания, потомка на стар плебейски род, който вече две столетия се водеше благороден. Цина и Ания се бяха сдобили с три деца: голямата им дъщеря беше на петнайсет, след нея идваше синът на седем и по-малката дъщеря — на пет. Ания съвсем не беше красавица, но винаги приковаваше погледите с червените си коси и зелените си очи; голямата й дъщеря бе наследила и двете от майка си, докато брат й и сестра й бяха тъмни като баща си. Всичко това се бе оказало без значение до момента, в който Гней Домиций Ахенобарб Понтифекс Максимус не бе почукал на вратата на Цина и не бе поискал ръката на голямата му дъщеря за първородния си син Гней.

— Ние, Домиций Ахенобарбите, винаги сме търсели за синовете си червенокоси жени — обясни без никакви увъртания върховният понтифекс. — Дъщеря ти Корнелия Цина отговаря на всички условия, на които бих искал снаха ми да отговаря: да е на подходяща възраст, да е патрицианка и да е червенокоса. Първоначално си правех сметката да поискам дъщерята на Луций Сула. Но тя щяла да се омъжи за сина на Квинт Помпей Руф. Слава на боговете, и твоята дъщеря е червенокоса. Същата фамилия, а ако не се заблуждавам, и по-голяма зестра?

Тогава Цина просто беше преглътнал и след като прочете набързо по една мълчалива молитва до богините Юнона Соспита и Опс и се зарече на всяка цена да стане управител на богата провинция, бе отговорил:

— До времето, когато дъщеря ми стане мома за женене, Гней Домиций, тя ще получи своята зестра от петдесет таланта. Повече не мога да си позволя. Струва ли ти се достатъчно?

— О, да, разбира се! — плесна доволно с ръце Ахенобарб. — Гней ще получи голямата част от бащиното си наследство, затова момичето не бива да се плаши от бъдещето. Доколкото знам, ние, Ахенобарбите сме една от петте или шестте най-богати фамилии в Рим, а клиентите ни се броят с хиляди. Дали да не преминем направо към официалния годеж?

Този разговор бе протекъл в годината преди избирането на Цина за претор. Тогава грижовният баща все още можеше да се оправдае, че е гледал толкова оптимистично на бъдещето си и че така самонадеяно е обещал петдесет таланта зестра за Гней Домиций Ахенобарб Младши. Ако личното състояние на жена му Ания не беше обвързано с толкова досадни условия, Цина би отдъхнал за известно време, но тъстът му зорко контролираше семейното богатство и се знаеше, че след смъртта на дъщеря му децата й няма да получат нищо от дядо си.

Луната вече залязваше на запад, Гай Марий го будеше по никое време, а Цина още не предполагаше какъв смисъл ще придобие за него тази неочаквана среща; вместо това с нескрито неудоволствие навлече туниката и обувките си, приготвяйки се да говори пред един баща неприятни неща за сина му, който при това беше добро момче.

Първата изненада, която великият мъж носеше със себе си, бяха двамата му спътници — някакъв невзрачен човечец, гонещ петдесетте, и малко, доста хубавичко момченце с него. Всъщност точно момченцето вършеше най-многото работа от тримата, без да показва умора или досада. Цина би го сметнал като нищо за роб, ако не беше булата около врата му и патрицианските му маниери, издаващи принадлежност към фамилия, по-аристократична от неговата собствена. Когато Марий бе сложен да седне, момчето застана от лявата му страна, а непознатият мъж — зад него.

— Луций Корнелий, нека ти представя племенника си Гай Юлий Цезар и приятеля си Луций Декумий. Можем да говорим напълно свободно в присъствието и на двамата.

Марий хвана с пръстите на дясната си ръка китката на лявата си и я положи в скута си. На Цина му се струваше, че един парализиран човек би трябвало да изглежда по-уморен след толкова часове пътуване, още повече че новините, идващи в лагера от Рим, продължаваха да говорят за един силно обездвижен Гай Марий; докато на този тук все едно нищо му нямаше. Личеше си, че не се отказва от борбата. „Дано не ми се случи да си имам работа с него“ — помисли си неволно Цина.

— Цялата история е много тъжна, Гай Марий.

Посетителят му обходи със зорък поглед цялата палатка, сякаш търсеше някой скрит подслушвач, и като не го намери, недвусмислено попита:

— Сами ли сме, Луций Корнелий?

— Напълно.

— Добре — зарадва се той и се намести по-удобно на стола. — Източниците ми на информации бяха косвени. Квинт Лутаций минал да ме види, но не ме намерил у дома и разказал всичко, което знае, на жена ми, та аз го чух от нейната уста. Доколкото разбирам, синът ми е обвинен в убийството на консула Луций Катон по време на сражение, за което има един или няколко свидетели. Така ли е?

— Страхувам се, че е точно така.

— И колко са свидетелите?

— Само един.

— Кой е той? Може ли да му се има пълно доверие?

— Момчето е напълно почтено, Гай Марий. Публий Клавдий Пулхер, контуберналис в щаба на Луций Катон.

Марий нервно изсумтя.

— Знам ги аз тези Клавдии! Всички се славят с едно: че мразят себеподобните си и са по-твърдоглави от магарета. А също, че са по-бедни от апулийски овчари. Откъде можеш да си толкова сигурен, че свидетелят е почтен човек.

— Защото точно този Клавдий не отговаря на семейната характеристика — възрази му Цина, явно решен отрано да угаси всякакви надежди у Марий. — Всички в палатката на кадетите се изказват изключително положително за него, както и трибуните в щаба на Луций Катон. Ти сам ще се убедиш, когато го видиш. Момчето таи дълбока лоялност към всичките си колеги, нищо че е най-възрастният от тях. Говорят, че бил изключително привързан към сина ти. Доколкото разбирам, вътрешно напълно подкрепя акта на сина ти. Луций Катон не е бил обичан в собствения му щаб, какво ли остава сред армията…

— И все пак, тъкмо Публий Клавдий е обвинил сина ми?

— Чувствал го е за свой дълг.

— Нали?

Но Цина отново му възрази:

— Не си прав да го съдиш, Гай Марий! Ако обичаш, престани да разсъждаваш за миг като баща и се постави на мястото на главнокомандващия! Младият Пулхер е достоен пример как трябва да постъпи истинският римски благородник: да бъде предан на името и дълга си. Може и да не му се е харесвало, но е смятал, че е длъжен да докладва за убийството. Това е простата истина.

Едва когато Марий се опита да се надигне, се видя колко е уморен от пътуването; личеше си, че се е научил да става и сяда съвсем сам, но след дългото друсане по пътищата през нощта не би се справил без помощта на малкия Цезар. Тайнственият Луций Декумий се отдръпна, застана от дясната страна на Марий и шумно се изкашля. В погледа му Цина прочете някакво мълчаливо послание, което не успя веднага да проумее.

— Нещо ли искаш да кажеш? — попита той.

— Луций Корнелий, извинявай за въпроса, но задължително ли е утре да се разглежда делото срещу младия Гай Марий?

Цина примигна в недоумение.

— Не е задължително. Може и вдругиден.

— Тогава, ако нямаш нищо против, нека бъде вдругиден. Когато Гай Марий се събуди утре сутринта, а това няма да е много рано, той ще трябва първо да направи физическите си упражнения. Иначе положението му пак ще се влоши. Не знам дали ще разбереш, но всички тези часове на обездвижване в каруцата… — Декумий говореше изключително бавно, понеже изпитваше сериозни съмнения в граматичността на изреченията си. — Утре му се пада да поязди — три часа най-малко. Няма как, такъв му е режимът. Освен това ще е добре да му се даде случай да опознае лично този кадет Публий Клавдий. Младият Гай Марий е обвинен в углавно престъпление, а все пак баща му е човек с по-особено положение в обществото, не мислиш ли? Смятам, че би било много добра идея, ако Гай Марий се срещне с Публий Клавдий на, да речем, не толкова официално място, каквото е палатката ти. Никой от нас не искаме… не иска нещата да бъдат по-ужасни, отколкото може… могат да бъдат. Затова мисля, че ще бъде много добра идея, ако утре следобед ти събереш кадетския състав и излезем всички заедно на разходка с коне. Заедно с Публий Клавдий.

Цина го изгледа навъсен. Някакъв вътрешен глас му подсказваше, че го подтикват към действия, за които след това ще съжалява. Момчето до Марий го погледна с омайващата си усмивка и приятелски му намигна.

— Моля те, да не се сърдиш на Луций Декумий — изрече на свой ред то. — Той е най-преданият клиент на чичо ми и понякога не знае мярка в приказките си! Единственият начин да го държиш в добро настроение е да му угаждаш.

— Не мога да позволя на Гай Марий да се срещне насаме с Публий Клавдий преди началото на процеса — отказа Цина с тон на дълбоко съжаление.

Докато разговаряха, Марий не бе помръднал, а само стрелкаше с гневен поглед ту единия, ту другия, ту третия. Най-накрая така му причерня пред очите, че Цезар и Цина чак се уплашиха да не го сполети нов удар, ако не престане да ругае Луций Декумий.

— Какви са тези глупости? — нахвърли се той върху „клиента“ си. — За какво изобщо ми е притрябвало да разговарям с този стълб на воинската чест Публий Клавдий Пулхер? Ако искам да говоря с някого, това е синът ми!

— Спокойно, спокойно, Гай Марий, няма защо да се гневиш — опита се да го укроти Декумий. — Като излезем утре на разходка, ще си в много по-добра форма за процеса.

— Абе, какво ли ме прихвана да ги взимам тия двамата със себе си! — махна с ръка Марий и без ничия помощ напусна палатката. — Къде е синът ми?

Докато Луций Декумий тичаше подир побеснелия Марий, Цезар остана да прави компания на Цина.

— Не им обръщай внимание, Луций Корнелий — отново се усмихна той чаровно на объркания пълководец. — Постоянно се карат помежду си, но Луций Декумий е прав: Гай Марий се нуждае от повече сън и от малко раздвижване на чист въздух. Цялата тази работа ужасно го е разтревожила. А ние всички се надяваме той отново да се върне в строя, нали?

— Уви, това го разбирам пределно ясно — съгласи се Цина и потупа момчето по рамото; Цезар вече беше доста висок и нямаше как да го потупа по главата. — Най-добре да отведа Гай Марий при сина му. — Той взе една от главните в палатката си и последва масивния силует на Марий в тъмното. — Синът ти е ей там, Гай Марий. Заради условностите съм го настанил в самостоятелна палатка, където да го държат под надзор. До деня на процеса не му е позволено да разговаря с никого.

— Предполагам, сам разбираш, че решението на съда ти няма окончателна сила — подметна старият воин, докато вървяха между палатките. — Ако обявите сина ми за виновен, ще настоявам той да бъде съден повторно в Рим от сенатори.

— Разбирам — отвърна му Цина с безизразен глас.

Когато баща и син кръстосаха погледите си, малкият Марий, като че ли по-скоро се уплаши, но успя да се овладее. Когато обаче на входа на палатката се появиха Луций Декумий и Цезар, той не се сдържа и тревожно попита:

— За какво си ги домъкнал тия със себе си?

— За да ми правят компания по пътя — отговори рязко баща му и също тъй рязко даде знак на Цина да го остави насаме със сина му. Щом той се отдалечи, с помощта на Цезар Марий се отпусна на единствения стол в палатката. — Е, синко, бурният ти нрав най-сетне успя да те завре в казана с врялата вода, а? — По тона му личеше, че отговорът на сина му изобщо не го интересува.

Малкият Марий го зяпна в пълно недоумение, сякаш се надяваше нещо да му подскаже какво точно има предвид баща му. Най-накрая тъжно въздъхна и поклати глава.

— Не съм го направил!

— Радвам се да го чуя — окуражи го Марий. — Стига сам да не се откажеш от думите си, всичко ще се нареди.

— Мислиш ли? Как така ще се нареди? Публий Клавдий ще се закълне, че съм го сторил.

Марий скочи от стола си в израз на дълбоко разочарование.

— Ако докрай се кълнеш в невинността си, обещавам ти, че нищо няма да ти се случи. Абсолютно нищо.

Чак сега по лицето на малкия Марий се изписа известно облекчение; най-сетне му се стори, че е доловил намека в гласа на баща си.

— Ще наредиш нещата, нали?

— Аз мога да наредя много неща, Гай Марий Младши, но пред военен съд, ръководен от почтен човек като Луций Цина, нищо не мога да сторя — отвърна с отегчение баща му. — Каквото ще се уреди, ще стане чак в Рим. Сега най-добре последвай примера ми и легни да поспиш. Ще се видим утре следобед.

— Чак тогава? Но делото няма ли да се разглежда утре?

— Няма. Делото се отлага с един ден, защото трябва да си направя физическите упражнения… Иначе няма да оздравея и никой няма да ме избере консул за седми път. — Марий се обърна на входа на палатката и се усмихна подигравателно на сина си. — Ей тия тук твърдят, че ако точно утре не отида да яздя, спукана ми е работата. Освен това ще се срещна лично с обвинителя ти. Но не мисли, че ще започна да го убеждавам да мълчи, синко. Забранени са ми всякакви лични разговори с него преди процеса. — Той си пое въздух и даде пълна воля на възмущението си. — Представяш ли си, аз, Гай Марий, трябва да се съобразявам с нарежданията на някакъв си претор! Че си убил един малоумен консул, за да спасиш армията от унищожение, това мога да ти го простя, Гай Марий Младши! Но че ме караш да се чувствам закононарушител, това няма да забравя скоро!

 

 

Когато на другия ден ездачите се събраха за разходката, Гай Марий се държа изключително коректно с Публий Клавдий Пулхер — мургав младеж с доста гузен вид; личеше си, че му се иска да е всякъде другаде, но не и в присъствието на Третия основател на Рим. Марий застана начело на групата редом с Цина, зад тях яздеха легатът на Цина Марк Цецилий Корнут и малкият Цезар, а нататък следваше целият кадетски състав. След като се убеди, че никой, освен него не познава околността, Луций Декумий пое водачеството на малката дружина.

— На километър-два оттук има едно място, откъдето се вижда цял Рим — предложи той на участниците в малката експедиция. — Тъкмо разстояние за Гай Марий.

— Че ти откъде познаваш района около Тибур? — попита го недоверчиво Марий.

— Бащата на майка ми е родом оттук — отвърна му Декумий и поведе ездачите нагоре по тясна пътека, която стръмно се изкачваше към неизвестното.

— Никога не съм предполагал, че в кръчмарското ти тяло има и един селски кокал, Луций Декумий.

— И съвсем правилно, Гай Марий — не се обиди ни най-малко водачът на групата. — Но нали знаеш какви са жените? Навремето майка ни ни водеше цялото семейство насила в Тибур.

Времето беше ясно, слънцето печеше, неприятен вятър галеше лицата на ездачите и довяваше шума от водите на Анио в близкото дефиле. Луций Декумий нарочно наложи съвсем бавна крачка и никой не усети колко бързо мина времето. Ако не беше радостта на Марий от все новите изминати триста метра, останалите навярно биха умрели от скука. Публий Клавдий Пулхер бе предполагал, че срещата му с бащата на малкия Марий ще се окаже буреносна, но сега трябваше да се увери, че напразно се е тревожил. Лека-полека душата му се поотпускаше и той се заговори с двамата други кадети, докато Цина постоянно наглеждаше Марий в подозрение няма ли всеки момент да потърси контакт с обвинителя на сина си. Иначе не можеше да си обясни тази безсмислена езда из пущинака. И понеже сам беше баща, много добре си представяше как би реагирал, ако синът му попадне в подобно положение.

— Ето! — заяви с нескрита гордост Луций Декумий, като дръпна юздите на коня си и остави ездачите зад себе си да го подминат. — Гледката си струва разходката, нали?

И тя наистина си струваше. Групата се бе озовала на малка, равна поляна насред планинския склон. Точно пред тях някакъв земен катаклизъм беше отцепил огромен къс от планинската маса и в краката им се спускаше напълно отвесно няколко десетки метра пропаст. Виждаше се почти цялата синьо-бяла змия, представляваща Анио, която идваше някъде от север и се вливаше пред очите на групичката във водите на Тибър. А малко след точката, където двете реки се пресичаха, се разкриваше самият Рим — пъстра мозайка от червени керемидени покриви й боядисани в ярки цветове каменни стени, между които тук и там издигаше по някоя статуя или храмов фронтон. Ясното небе позволяваше да се видят чак отблясъците на Тосканско море в далечината, които създаваха впечатлението за някакво сребристо острие, разрязващо хоризонта.

— Намираме се на неколкостотин метра над Тибур — съобщи Декумий и скочи от коня си, за да почине.

— Колко малък изглежда градът ни оттук! — учуди се Цина, без да може да откъсне поглед от панорамата.

Всички без Луций Декумий се придвижваха напред да видят по-добре вечния град и лека-полека ездачите се омесиха. Решен за нищо на света да не остави Марий да разговаря с Публий Клавдий, Цина умишлено поведе и своя, и неговия кон далеч от тези на кадетите.

— О, погледнете! — посочи Цезар някъде пред себе си и срита коня си да стои на едно място. — Акведуктът над Анио! Като някаква играчка! Не е ли красиво?

Думите му бяха отправени най-вече към Публий Клавдий, който изглеждаше не по-малко от Цезар очарован от гледката.

Двамата се приближиха, колкото им позволиха животните, до ръба и хем се загледаха Рим, хем се споглеждаха помежду си и се усмихваха.

Гледката наистина си струваше и докато цялата група се опитваше да различи тази или онази сграда в Рим, Луций Декумий се зае с някакви си свои работи. На колана си той носеше окачена кожена кесийка; незабелязано бръкна в тази кесийка и извади малко дървено чаталче. Двата края на чаталчето бяха свързани с някакво меко и еластично ремъче, което Луций Декумий подхвана с мъничка металическа скобка, извадена също тъй от кесийката му. Съвсем непринудено, все едно се прозяваше или се чешеше по главата, той опъна ремъчето със скобката, надигна го на височината на очите си и като се прицели за секунда-две, го пусна по посока на един конете.

Животното под Публий Клавдий изцвили от болка, изправи се на задните си крака и копитата му надвиснаха над нищото; Публий Клавдий се хвана инстинктивно за гривата му да не падне и с това съвсем изгуби контрол над него. Сякаш без да съзнава опасността за самия себе си, Цезар се наведе над главата на коня си и посегна към юздите на Клавдий. Всичко се развиваше с такава бързина, че после никой не би могъл да възпроизведе точно събитията; едно бе сигурно — че малкият Цезар действа с хладнокръвие, на което никой негов връстник не би бил способен. В следващия миг неговият кон също се подплаши и надигна предница, блъскайки с цялата си маса Публий Клавдий. И двете животни литнаха към бездната, понасяйки ездачите си. По някаква щастлива случайност Цезар успя да запази вертикално положение, разпери ръце и в последния момент се отлепи от седлото си, за да скочи обратно на скалата. Падна назад, вместо напред и с котешка пъргавина пропълзя две-три крачки, за да избяга в пълна безопасност.

Всички останали се скупчиха край ръба на скалата и с пребледнели лица се увериха, че на малкия наистина нищо му няма. Едва след това последваха примера му (между другото Цезар през цялото време запазваше по-голямо самообладание от тях) и се надвесиха над пропастта да видят разкъсаните трупове на двата коня. До тях лежеше и Публий Клавдий Пулхер. Всички се умълчаха с надеждата отдолу да се чуят викове за помощ. Но им отговори само шепотът на вятъра. Нищо не помръдваше в краката им.

— Хей, ти, я ела при мен! — чу се гласът на Луций Декумий, който подхвана Цезар за рамото и властнически го издърпа далеч от ръба. Клекна на земята и трескаво заопипва тялото на момчето от страх да не си е счупил нещо. — Защо го направи? — прошепна му той на ухото, така че само Цезар да го чуе.

— Трябваше да изглежда по-убедително — отговори му също тъй безмълвно Цезар. — За миг дори ми се стори, че конят ще се задържи на скалата. Трябваше да бъдем сигурни. Знаех, че няма да ми стане нищо.

— А откъде изобщо знаеше какво смятам да правя? Та ти дори не гледаше в моята посока!

Малкият Цезар въздъхна отчаяно.

— Ех, Луций Декумий! Добре те познавам! И много добре знам защо Марий се сети тъкмо за теб, преди да тръгнем. Да си призная, не ме интересува какво ще стане с братовчед ми, но не мога да позволя на Гай Марий да се опозори пред цял Рим. Ще се опозорим и ние, Юлиите. Едно е само да се носят слухове, друго е да има жив свидетел.

Луций Декумий притисна лице о златните къдрици на момчето и затвори очи в още по-голямо отчаяние от неговото.

— Но ти рискува живота си!

— Ти за живота ми не се тревожи! Знам как да си го пазя. Когато го оставя да ме напусне, значи не съм знаел повече за какво да го използвам.

Цезар се отскубна от прегръдката на Луций Декумий и отиде да види как се чувства Гай Марий.

 

 

Объркан и смутен, Луций Корнелий Цина наля две чаши вино веднага щом двамата с Гай Марий се прибраха в палатката на командващия в лагера. Луций Декумий бе отвел малкия Цезар да ловят риба във водите на Анио, а останалите от групата си търсеха помощници да съберат останките на Публий Клавдий Пулхер и да му устроят погребение.

— Не крия, че инцидентът се оказа крайно навременен, що се отнася до мен и до сина ми — отбеляза със завидно безочие Марий, докато отпиваше от виното си. — Без Публий Клавдий като свидетел делото просто отпада.

— Това беше нещастен случай — сякаш се опитваше сам да се убеди Цина. — Не можеше да е друго, освен нещастен случай!

— Със сигурност не би могло да бъде нещо друго. Та аз едва не изгубих племенника си! Той ми е по-скъп дори от родния ми син.

— Не мислех, че има надежда момчето да се спаси.

— Аз пък мисля, че самото то е въплъщение на надеждата — рече философски чичото. — Ще трябва отсега да го наглеждам, че току-виж ме засенчил.

— О, богове, каква бъркотия! — държеше се за главата Цина.

— Признавам, че не е добро начало за нечия кариера на пълководец — съгласи се Марий.

— Със сигурност ще се справя по-добре от Луций Катон!

Старият воин се усмихна.

— Обратното би ти било трудно, дори да искаш! Но да не си кривя душата, Луций Корнелий, за мен ти си обещаващ главнокомандващ. И съм ти изключително признателен за разбирането и търпението, които прояви. Изключително признателен! — наблегна той.

Някъде в дъното на съзнанието си Цина, като че ли чу звъна на много монети; или може би това бяха каскадите на Анио, където онова невероятно момче безгрижно ловеше риба?

— Кой е най-важният дълг за нас, Гай Марий? — внезапно попита той.

— Нашият най-важен дълг, Луций Корнелий, е дългът пред семейството.

— Не е ли към Рим?

— Че какво е Рим, ако не всички римски семейства, взети заедно?

— Да… Да, предполагам, че си прав. И онези от нас, които са наследили или са си извоювали правото да управляват, правят всичко възможно, за да предадат това си право на потомците, нали?

— Точно така — съгласи се Гай Марий.